№ 877
гр. Сливен, 21.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СЛИВЕН, III СЪСТАВ, в публично заседание на
седемнадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Красимира Д. Кондова
при участието на секретаря Мариана В. Тодорова
като разгледа докладваното от Красимира Д. Кондова Гражданско дело №
20252230102936 по описа за 2025 година
Предявен е положителен установителен иск за установяване
съществуване на вземане на заявител по подадено заявление за издаване на
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, срещу която е
депозирано в срок възражение от длъжника - правно основание чл.422,
вр.чл.415, ал.1 ГПК, вр.чл.79 ЗЗД.
Ищцовото дружество твърди, че на 08.09.2020г. ответницата сключила
Договор за потребителски кредит № *** със „Стик - Кредит“ АД, по силата на
който получила сумата от 400 лв., платима на 6 бр. вноски по 151.36 лв. в срок
до 08.03.2021г. Уговорен бил фиксиран лихвен процент 36 %, както и ГПР
42.58 %. Сочи, че съгласно уговореното в раздел „Неустойки“ от договора
страните се съгласили, че длъжника ще дължи обезщетение за забава в размер
на действащата законна лихва върху всяка забавена погасителна вноска. В чл.
51 от Общите условия по договора било уговорено кредиторът да уведомява
длъжника чрез писма, покани, съобщения или други документи, като същите
ще се считали за получени от потребителя, ако бъдат изпратени посредством
писмени съобщения в електронен вид до телефонния номер (SMS), на е- mail
адрес или доставени на официалните адреси за кореспонденция, посочени от
потребителя при подписването на договора за кредит.
1
Твърди, че процесния договор бил сключен по електронен път по силата
на ЗПФУР от разстояние. Договорът бил сключен като част от системата за
предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от
кредитодателя, при което от отправяне на предложението до сключване на
договора страните използвали средства за комуникация от разстояние. При
сключването на процесния договор на ответника била предоставена цялата
информация, изискуема по закон. Сочи, че ответницата не изпълнила в срок
задълженията си по договора.
Твърди, че с договор за продажба и прехвърляне на вземания /Цесия/ от
22.03.2024г. „Стик - Кредит“ АД, като цедент прехвърлило вземанията от
длъжника по процесния договор на ищцовото дружество, като цесионер.
От съда се иска признаване на установено по отношение на ответницата,
че дължи на ищеца следите суми: главница по договора в размер на 327.87 лв.,
ведно със законната лихва за забава 09.04.2025г. /датата на подаване на
заявлението по чл.410 ГПК в съда/ до окончателно изплащане; договорна
възнаградителна лихва в размер на 27.76 лв. за периода от 08.09.2020г. до
26.03.2025г.; законна лихва за забава върху главницата в размер на 237.77 лв.
за период от 08.09.2020г. до 26.03.2025г.; 790.99 лв., неустойка но чл. 17 от
договора за кредит. Претендират се разноски в заповедното производство и в
исковия процес.
В срока по чл.131 ГПК отговор от ответника е депозиран.
Оспорва иска като неоснователен, като въвежда твърдение за
недействителност на договора, поради противоречие със ЗПК – чл.22. По
договора не бил прилаган действително посочения ГПР, тъй като в него не
била включена дължимата неустойка за предоставяне на обезпечение и
включена към вноските по договора. Сочи, че била налице изначална
невъзможност потребителят да осигури в толкова кратък срок поръчител,
съгласно всички изисквания, посочени в договора. Налице било и заобикаляне
на закона. Разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК предвиждала, че при забава на
потребител, кредиюрът имал право само на лихва върху неплатената в срок
сума за времето на забава. С процесната клауза за неустойка в полза на
кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнение
на акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което обаче не
произтичали вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечавала вредите oт
2
това, че вземането нямало да може да бъде събрано от длъжника в срок. В
случая кредиторът променял последиците от липса на обезпечение и вместо
да санкционира с предсрочна изискуемост, той начислявал неустойка, чието
плащане разсрочвал заедно с периодичните вноски. От изложеното било
видно, че нито една от страните не е имала реално намерение да бъде
предоставено обезпечение. Ако кредиторът е имал за цел да получи
обезпечение същият би могъл да отложи даването на кредит, каквато била
обичайната практика при предоставяне на обезпечени кредити.
Иска се отхвърляне на претенциите и присъждане на разноски. Прави се
възражение за прекомерност на юрисконсултското възнаграждение на ищеца
и се иска редуцирането му.
Въз основа на събраните по делото писмени доказателства и писмени
доказателствени средства, съдът прие за установено от фактическа страна
следното:
На 08.09.2020г. ответницата сключила с трето неучастващо по делото
лице „Стик Кредит“ АД гр.Нови пазар договор за потребителски кредит,
предоставен от разстояние № *** за заемна сума в размер на 400 лв., със срок
на погасяване 6 месеца, разсрочен на 6 месечни погасителни вноски с размер
151,36 лв., съответно първа падежна дата 08.10.2020г. и последна на
08.03.2021г., ГПР по кредита 42,58%, годишен лихвен процент 36%, обща
сума за плащане в размер на 450,81 лв. без неустойка и 908,15 лв. с включена
неустойка.
В чл.6 от договора за заем, вр.чл.45 ОУ на дружеството заемодател е
предвидено предоставяне на обезпечение под формата на банкова гаранция в
срок до 3 дни от сключване на договора или поръчителство от физическо лице,
отговарящо на определени условия. Предвидено е в договора заплащане на
неустойка от заемополучателя в случай на непредставяне на обезпечение в
размер на 0,9% от стойността на усвоената сума за всеки ден, през който не е
предоставено обезпечение /чл.16/, разсрочена в погасителните вноски. Сумата
по кредита 400 лв. била усвоена от ответницата на 08.09.2020г., видно от
разписка№ ***
На 22.03.2024г. между заемодателя на ответницата и ищцовото
дружество бил сключен договор за цедиране на вземания, между които и това
от ответницата. Няма данни за връчване на уведомление за цесията на
3
длъжника ответник.
На 09.04.2025г. ищцовото дружество депозирало заявление по реда на
чл.410 ГПК за издаване на заповед за изпълнение против ответницата. Било
образувано ч.гр.д. № *** и издадена заповед за изпълнение № *** против
ответницата за исковите суми. Заповедта за изпълнение била връчена на
длъжника – настоящата ответница, която депозирала възражение в срок. Това
обусловило депозирането на искова молба-предмет на настоящо разглеждане.
В хода на процеса е допусната, изготвена и приета съдебно
икономическа експертиза, от заключението на която се установява, че
ответницата заплатила по договора за кредит сума в общ размер на 362,06 лв.,
които били разпределени от ищцовото дружество, както следва: 72,13 лв.
главница, 23,06 лв. лихва, 207,53 лв. неустойка и 59,34 лв.- други разходи.
Размерът на дължимата по договора неустойка не бил включен в ГПР по
кредита, а ако се включи, то ГПР би станал 2 239 % и би надвишил петкратния
размер на законната лихва по просрочени кредити в лева и валута, съобразно
чл.19, ал.4 ЗПК. В случай, че се дължи чистата стойност по договора-
главница, то задължението на ответницата по отпуснатия заем било в размер
на 37,94 лв.
Горната фактическа обстановка съдът прие за безспорно установена въз
основа на представените по делото писмени доказателства и доказателствени
средства, които съдът кредитира изцяло като неоспорени от страните.
Съдът кредитира изцяло и заключението на изготвената съдебно-
икономическа експертиза, като неоспорена от страните и тъй като няма
съмнение в знанията и уменията на вещото лице.
Установеното от фактическа страна обуславя следните правни изводи:
Предявеният положителен установителен иск с правно основание чл.422
ГПК е допустим – предявен е от страна, разполагаща с правен интерес от
установяване със сила на пресъдено нещо съществуването на вземанията си
по издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, против която е подадено
своевременно възражение от страна на длъжника. Искът има за предмет
установяване на съществуване, фактическата, материалната дължимост на
сумата, за която била издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.
По този иск ищецът следва да установи съществуването на вземането си
спрямо ответника - длъжник. Ищецът носи процесуалната тежест да докаже
4
наличие на фактите, породили неговото вземане.
В случая, предмет на предявения иск е вземане, произтичащо от сключен
договор за потребителски кредит. Безспорно се установи в процеса, че такъв
договор бил сключен между трето неучастващо в делото лице и ответницата.
Доказа се също и осъществена цесия между заемодателя на ответницата и
настоящото ищцово дружество с предмет вземането от ответницата.
В конкретният случай приложение намират нормите на ЗПК.
Ответницата е физическо лице, което при сключване на договора е действало
именно като такова, тоест има качеството на потребител по смисъла на чл. 9,
ал. 3 ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и
съдържание представлява такъв за потребителски кредит. Съгласно чл. 22
ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и
т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води
до настъпването на тази недействителност. Касае се за изначална
недействителност при сключването на договора и заемателят дължи връщане
само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвите и другите
разходи. Основателно е въведеното с отговора на исковата молба възражение
за недействителност на договора за заем, свързано с изискването на чл. 11, ал.
1, т.10 ЗПК за посочване на общата дължима сума. Нарушената правна норма
е чл.19 ал.4 ЗПК. Съгласно чл.19, ал.1 ЗПК годишният процент на разходите
по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, като в ал.4 на
визираната правна норма е посочен неговият максимално допустим размер–
пет пъти размера на законната лихва. Съгласно §1, т.1 ДР ЗПК „общ разход по
кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. От своя страна, „обща сума, дължима от
потребителя“ е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по
кредита за потребителя– §1, т.2 ДР ЗПК. В случая в ГПР по договора за
5
кредит не е включено задължението, поето по договора за неустойка при
непредставено в срок на обезпечение, въпреки, че този разход е бил известен
на кредитора.
Установи се от заключението на вещото лице, че ако неустойката за
предоставяне на обезпечение по заема се включи в ГПР по кредита, той би
надхвърлил максимално допустимия петкратен размер на законната лихва. В
случая посочения размер на ГПР не отговаря на действителния. От страна на
търговеца е приложена заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.
68д, ал.2, т.4 ЗЗП.
В Решение от 15.03.2012 г. по дело С-453/10 на СЕС е прието, че
посочването в договор за кредит на по-нисък от действителния ГПР
представлява невярна информация, относно общите разходи по кредита и
следователно, относно цената посочена в член 6, параграф 1, буква "г" от
Директива 2005/29. След като посочването на такъв ГПР подтиква или може
да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което в противен
случай не би взел, тази невярна информация трябва да се окачестви като
"заблуждаваща" търговска практика на основание член 6, параграф 1 от тази
директива. Това от своя страна означава, че клаузата за общия размер на
сумата, която следва да плати потребителят е неравноправна по смисъла на
член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на
договора в неговата цялост.
По изложените съображения, възражението на ответницата за
недействителност на договора е основателно, поради което тя дължи
единствено връщане на главницата в размер на 400 лв. Установи се обаче, че е
заплатила по заема сума в размер на 362,06 лв., поради което искът се явява
основателен в размер на 37,94 лв., главница, ведно със законната лихва за
забава 09.04.2025г. до окончателно изплащане, и бива отхвърлен над този
размер до пълния предявен размер от 327,87 лв., главница; договорна
възнаградителна лихва в размер на 27.76 лв. за периода от 08.09.2020г. до
26.03.2025г.; законна лихва за забава върху главницата в размер на 237.77 лв.
за период от 08.09.2020г. до 26.03.2025г. и 790.99 лв., неустойка по чл. 17 от
договора за кредит.
Съобразно изхода на спора, разноските следва да се определят предвид
уважена и отхвърлена част на иска. Ищцовото дружество направило разноски
6
в общ размер на 727,69 лв., от които в исковия процес 600 лв. /350 лв. депозит
за вещо лице; 50 лв. държавна такса и 200 лв. юрисконсултско
възнаграждение, определено от съда/ и в заповедното производство по чгд №
*** – 127,69 лв. /27,69 лв. държавна такса и 100 лв. юрисконсултско
възнаграждение/. Така съобразно уважената част от исковата претенция
ответницата бива осъдена да заплати на ищеца разноски в размер на 19,94 лв.
Ответницата направила разноски в исковия процес в размер на 464 лв.,
адвокатски хонорар и съобразно отхвърлената част на иска, ищцовото
дружество бива осъдено да й заплати разноски в размер на 451,28 лв.
Ръководен от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл.422 ГПК в
отношенията между страните, че Д. Д. Д., ЕГН: ********** от *** ДЪЛЖИ
на „АПС БЕТА България“ ЕООД, ЕИК *** със седалище и адрес на
управление *** В, представлявано от управителите П В и Х М, сума в размер
на 37,94 лв. /тридесет и седем лева и 0,94 ст./, главница по договор за
потребителски кредит, предоставен от разстояние № ***/08.09.2020г., ведно
със законната лихва за забава 09.04.2025г. до окончателно плащане, като
ОТХВЪРЛЯ искът над уважената част до пълния предявен размер за
главницата от 327.87 лв., както и за сумите 27.76 лв., договорна
възнаградителна лихва за периода от 08.09.2020г. до 26.03.2025г.; 237.77 лв.,
законна лихва за забава върху главницата за периода от 08.09.2020г. до
26.03.2025г. и 790.99 лв., неустойка но чл. 17 от договора за кредит, като
НЕОСНОВАТЕЛЕН и НЕДОКАЗАН.
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.1 ГПК Д. Д. Д., ЕГН: ********** от
*** ДА ЗАПЛАТИ на „АПС БЕТА България“ ЕООД, ЕИК *** със седалище и
адрес на управление *** В, представлявано от управителите П В и Х М, сума
в размер на 19,94 лв. /деветнадесет лева и 0,94 ст./, деловодни разноски.
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.3 ГПК „Апс Бета България“ ЕООД,
ЕИК *** със седалище и адрес на управление *** В, представлявано от
управителя Х М Маринов и П В, гражданин на Чешка Република ДА
7
ЗАПЛАТИ на Д. Д. Д., ЕГН: ********** от ***, сума в размер на 451,28 лв.
/четиристотин петдесет и един лева и 0,28 ст./ , деловодни разноски.
Решението може да бъде обжалвано пред Сливенски окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от решението ДА СЕ ВРЪЧИ на страните.
Съдия при Районен съд – Сливен: _______________________
8