№ 141
гр. Тетевен, 20.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ТЕТЕВЕН, II - СЪСТАВ ГРАЖДАНСКИ, в
публично заседание на двадесет и седми май през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:МАРИО Д. СТОЯНОВ
при участието на секретаря ТАТЯНА ИВ. МИНДЕВСКА
като разгледа докладваното от МАРИО Д. СТОЯНОВ Гражданско дело №
20244330100223 по описа за 2024 година
Предявен е иск за установяване на вземане по заповедно производство.
Ищецът твърди,че предявява установителния иск след указания на заповедния съд по
ч.гр.д. №1021/2023г по описа на РС-Тетевен.
Вземането на ищеца произтича от договор за потребителски кредит,отпуснат въз
основа на искане от ответницата от дата 09.08.2018 година.Между страните е сключен
договор №********** при посочени в исковата молба параметри.Ответницата не е
изпълнила задължението,което е поела по договора,,преустановила е плащанията на
погасителните вноски,изпаднала е в забава.Общата сума на направените плащания е в
размер на 1691.27 лева,със същата е погасена сума в размер на 1540.06 лева.
Страните са участвали в гр.дело №655/2021г по описа на РС-Тетевен,по което е
прогласена нищожността на клауза от договора,предвиждаща заплащане на пакет от
допълнителни услуги.
Договорът между страните е прекратен,за което ответникът е уведомен.След като
съдът е приел,че сумата от 502.32 лева е платена по неравноправни клаузи,поради което към
момента незаплатени са част от главницата в размер на 671.08 лева и част от договорното
възнаграждение в размер на 423.70 лева.Дължи се и законна лихва в размер на 176.17 лева за
периода от 03.09.2021г до 21.12.2023 година.
Моли да бъде установена със сила на присъдено нещо съществуване на вземане в
1
полза на ищеца за следното вземане: главница в размер на 671.08 лева,законната лихва от
датата на подаване на заявлението до изплащане на вземането,за договорно възнаграждение
в размер на 423.70 лева за периода от 01.09.2020г до 03.09.2021г,,за законна лихва в размер
на 176.17 лева за периода от 03.09.2021г до 21.12.2023г.
Позовава се на писмени доказателства.
В срока по чл.131 от ГПК е депозиран писмен отговор на исковата молба от ответницата,в
който се заявява,че искът е допустим,но изцяло неоснователен и недоказан.Твърди се,че
процесният договор е изцяло недействителен поради обстойно изложени съображения в
исковата молба.В случай,че съдът го обяви за недействителен,то на основание чл.23 от ЗПК
ответницата ще дължи само и единствено чистата стойност по кредита.Видно от
предоставена от ищеца справка,ответницата е заплатила сума в размер на 1691.27 лева,т.е.
заплатила е дължимата главница от 1 500.00 лева.
В случай,че съдът обяви процесният договор за действителен,прави възражение за
прихващане на сумата,заплатена по недействителна клауза по договора в размер на 502.32
лева към останалите дължими суми.
От представените по делото писмени доказателства и приложените гр.дело
№655/2021г по описа на РС-Тетевен и ч.гр.дело №1021/2023г по описа на РС-Тетевен,съдът
приема за установена следната фактическа обстановка:
Между страните по делото е сключен Договор за потребителски кредит Профи
Кредит Стандарт №**********,при следните параметри:
-Сума та кредита 1500 лева
-срок на кредита-36 месеца
-Размер на вноска по кредита: 73.19 лева.
-ГПР-49.89%
-Годишен лихвен процент: 41.17%
-Лихвен процент на ден: 0.11
-Дължима сума по кредита: 2634.84 лева.
-Размер на вноска по закупен пакет от допълнителни услуги в размер на 1321.20 лева
Или общо задължение по кредита в размер на 3956.04 лева и общ размер на вноската
от 109.89 лева.
Към договора са сключвани поредица от анекси,с които е удължаван срока на
падежните вноски по договора.
С Решение №6/19.01.2022г постановено по гр.дело №655/20921г по описа на РС-
Тетевен е прогласена нищожността на клаузата по договора,предвиждаща заплащане на
възнаграждение за закупена допълнителна услуга в размер на 1321.20 лева.
С разпореждане от 11.01.2024г по ч.гр.дело №1021/2023г по описа на РС-Тетевен е
издадена Заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК за следното вземане:
2
-сумата 671,08 лева (шестстотин седемдесет и един лева и 08 стотинки),
представляваща главница за период от 10.08.2018 г. , ведно със законна лихва за период от
22.12.2023 г. до изплащане на вземането, сумата 423,70 лева (четиристотин двадесет и три
лева и 70 стотинки), представляваща договорна лихва за период от 01.09.2020 г. до
03.09.2021 г., сумата 176,17 лева (сто седемдесет и шест лева и 17 стотинки),
представляваща мораторна лихва за период от 03.09.2021 г. до 21.12.2023 г., както и
държавна такса в размер на 25,42 лева (двадесет и пет лева и 42 стотинки) и
юрисконсултско възнаграждение в размер на 50,00 лева (петдесет лева).
След депозирано възражение от длъжника,с разпореждане от 05.02.2024г заповедният
съд е указал на заявителя,че може да предяви иск за установяване на вземането си в
едномесечен срок,в който срок е предявена и исковата молба,предмет на настоящето дело.
Приложено е извлечение по сметката по договора ,от който е видно,че общия размер
на платената от ответника сума по договора е в размер на 1691.27 лева.
От становище на ищеца/стр.161 от делото/ е видно,че в платената сума по договора е
включено и възнаграждение в размер на 502.32 лева по закупен пакет от допълнителни
услуги или въз основа на клаузата,обявена за нищожна от съда.
При така изложената фактическа обстановка се налагат следните правни изводи:
Безспорно е възникналото облигационно правоотношение между ищеца „Профи
Кредит България“ ЕООД, като кредитор, и ответника, като клиент, в резултат на сключения
между тях Договор за потребителски кредит №**********, по силата на който кредиторът е
предоставил на ответника паричен заем, а той се е задължила да го върне съгласно
погасителния план към договора,както и сключените впоследствие анекси, като към датата
на връчване на исковата молба срокът на договорът е изтекъл.Ответницата е закупила и
пакет от допълнителни услуги срещу заплащане на уговорено възнаграждение за всяка от
тях,която клауза е прогласена за нищожна с влязло в сила съдебно решение.
В случая по отношение на договора за потребителски кредит с приложими
разпоредбите на Закона за потребителския кредит /ЗПК/, чиято цел е да осигури защита на
потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски
кредит, както и чрез насърчаване на отговорно поведение от страна на кредиторите при
предоставяне на потребителски кредит. Съгласно чл. 9 ал. 1 от ЗПК договорът за
потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя, или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. Според чл. 10 ал. 1 от ЗПК, договорът
за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител,
по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по
вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от
страните по договора. В чл. 11 ал 1, т. 1-27 от същия закон са изброени реквизитите, които
следва да съдържа договора, а съгласно чл. 11 ал. 2 от закона, Общите условия са неразделна
част от договора за потребителски кредит и всяка страница се подписва от страните по
3
договора.
От събраните по делото доказателства се установява, че по-голяма част от
императивно определеното съдържание на договора е налице. Няма изрично изискване да се
доказва представителната власт на физическото лице – служител на ищеца, което е
подписало договора. Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11 ал.
1, т. 7-12 и т. 20, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко
едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 от ЗПК –
изначална недействителност/нищожност на договора за потребителски кредит, тъй като
същите са изискуеми при самото му сключване. За недействителността/нищожността съдът
следи и служебно и ако констатира такава се позовава на същата в мотивите при обсъждане
основателността на исковете.
Следва да се отбележи, че при тази недействителност, отговорността на
кредитополучател не отпада изцяло, тъй като съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят дължи връщане само на
чистата стойност на кредита, а не дължи връщане на лихвата и другите разходи по кредита.
С оглед гореизложеното по повод съдържанието на процесния договор за
потребителски кредит, съдът намира, че не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК, според който договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита
и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключването му, като се
посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите. Според чл. 19 ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други
преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Следователно, с оглед изискването на чл. 11 ал. 1,
т.10 от ЗПК, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са включени всички
разходи, които ще бъдат направени и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение.
Установява се, че в процесния договор, кредиторът единствено е посочил като
абсолютни стойности ГПР по кредита, лихвения процент на ден, както и годишния лихвен
процент. В т. 5.2 от Общите условия е дадена обща формулировка относно
„първоначалното“ изчисление на ГПР по договора. Липсва обаче яснота относно методиката
на формиране на ГПР /кои компоненти точно са включени в него и как се формира
посочения в договора ГПР от 49.89%/. Не е ясно какво „първоначално“ изчисление се има
предвид, което предполага и„последващо“ такова.
С оглед гореизложеното, съдът счита, че кредитополучателят не би могъл да разбере
как е формиран ГПР по договора, след като не е посочен алгоритъма, по който е определен
и който е императивно уреден в ЗПК.
Освен това, в ГПР не са включени и уговорените възнаграждения по закупените
4
допълнителни услуги, което е нарушение на чл. 19 ал. 1 от ЗПК. В ЗПК е посочено
изчерпателно какво следва да е съдържанието на договора за кредит. Липсата на изрично
посочените в чл. 22 във вр. с чл. 11 от закона реквизити на договора за кредит, водят до
недействителност на същия, като в закона не е предвидена възможност тези реквизити да са
определяеми такива.
Ето защо, съдът счита, че процесният договор за потребителски кредит е
недействителен /нищожен/ , на основание чл. 22 във вр. с чл. 11 ал. 1, т. 10 от ЗПК и поради
това не е в състояние да породи присъщите за този тип сделка правни последици.
В такъв случай и съобразно нормата на чл. 23 от ЗПК, при недействителност на
договора за кредит, длъжникът дължи да възстанови на кредитора чистата стойност п
кредита, но не дължи договорна лихва или други разходи по кредита.
По изложените съображения съдът приема, че ответницата дължи връщане на
неизплатена главница след приспадане на платеното от нея , както и законна лихва от
датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК.
Предоставената чиста сума в заем по договора за кредит е в размер на 1500.00 лева,а
от извлечението от сметката по договора е видно,че ответникът е заплатил на ищеца по
договора по-голяма сума-в размер на 1691.27 лева,включваща и платени на основание
недействителна договорна клауза за пакет от допълнителни услуги сума в размер на 502.32
лева.
С оглед изложеното,предявеният иск се явява неоснователен и недоказан и подлежи
на отхвърляне.Ответникът е върнал чистата предоставена в заем сума на кредитодателя-на
ищеца,както и друга сума,на основание недействителни клаузи по договора.
При този изход на делото ищецът следва да заплати на ответника сторени разноски за
процесуално представителство на адвокат М..
Приложен е списък на разноски по чл.80 от ГПК от адвокат М.,в който се претендира
определяне на възнаграждение на основание чл.38,ал.1,т.2 от ЗА,с начислен ДДС.
По отношение разноските за предоставената безплатна правна помощ,съдът излага
следните свои съображения:
Съдът приетото в Определение №917 от 2.05.2023г на ВКС по ч.гр.д.
№1323/2023г,IV г.о.,а именно:
Съгласно чл. 2 ЗДДС с данък върху добавената стойност се облагат всяка възмездна
облагаема доставка на стока или услуга, всяко възмездно вътреобщностно придобиване с
място на изпълнение на територията на страната, извършено от регистрирано по този закон
лице или от лице, за което е възникнало задължение за регистрация, всяко възмездно
вътреобщностно придобиване на нови превозни средства с място на изпълнение на
територията на страната, всяко възмездно вътреобщностно придобиване с място на
изпълнение на територията на страната на акцизни стоки, когато получателят е данъчно
задължено лице или данъчно незадължено юридическо лице, което не е регистрирано по
5
този закон, както и вносът на стоки. Видно от законовата уредба, безвъзмездните доставки
на стоки и услуги не се облагат с данък добавена стойност.
Правната помощ, която адвокат или адвокат от Европейския съюз може да оказва на
лица, които имат право на издръжка, на материално затруднени лица или на роднини,
близки или на друг юрист, е безплатна. По смисъла на чл. 9, ал. 1 вр. чл. 8 ЗДДС тя
представлява безвъзмездна доставка на услуга. Безвъзмездните доставки на услуги не
подлежат на облагане с данък върху добавената стойност - арг. чл. 2, т. 1 ЗДДС, чл. 2 пар. 1,
б. "в" от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата
система на данъка върху добавената стойност.
Тази услуга не може да се счете за възмездна на основание чл. 38, ал. 2 ЗА по
съображения, че възмездяването става впоследствие - с акта на съда, с който насрещната
страна, при наличие на предвидените в нормата предпоставки, бива осъдена да заплати
адвокатско възнаграждение на оказалия безплатната правна помощ адвокат. Съгласно чл. 25,
ал. 2 ЗДДС данъчното събитие възниква на датата, на която услугата е извършена.
Последващи този момент действия не могат да имат значение за възникване на данъчно
задължение. Постановяването на съдебен акт, с който насрещната страна е осъдена да
заплати възнаграждение за оказана безплатна правна помощ, не съставлява облагаема стока
или услуга по смисъла на ЗДДС. Правоотношението, по което безплатната правна помощ е
оказана, и това, създадено със съдебния акт, са между различни страни и с различно
съдържание. По първото за адвоката, оказал правната помощ, не възниква право да получи
възнаграждение, а второто е между адвоката и насрещната страна, по което адвокатът има
само права, но не и задължения. Съдържанието на създаденото със съдебния акт
правоотношение се изчерпва със задължението на оказалия безплатната помощ адвокат да
бъде платена определена парична сума от насрещната страна. Съдът не е нито
данъчнозадължено лице по смисъла на чл. 3 ЗДДС, което да издаде фактура и да начисли
ДДС по нея, нито е страна по правоотношението, възникнало от постановения от него
осъдителен акт. Затова той не може да начислява ДДС върху дължимото за оказаната
безплатна правна помощ адвокатско възнаграждение без това да е изрично предвидено в
закона. Нито ЗДДС обаче, нито ЗА въвеждат такава изрична нормативна уредба, която да се
отклонява от общите правила за облагане с данък върху добавената стойност.
Не следва нещо различно от разпоредбата на пар. 2а ДР НМРАВ. Разпоредбата няма
отношение към дължимия данък върху добавената стойност при осъществяване на
безвъзмездна доставка на услуга, каквато е безплатната правна помощ по чл. 38, ал. 1 ЗА. Тя
урежда начисляването на ДДС върху възнагражденията на регистрираните по ЗДДС
адвокати и го определя като неразделна част от дължимото от клиента адвокатско
възнаграждение, но не установява задължение за начисляване на ДДС при оказана безплатна
правна помощ.
Такова съдържание разпоредбата не би и могла да има, защото няма законова
делегация, която да овластява Висшия адвокатски съвет да регламентира данъчни
правоотношения.
6
На следващо място Съдът съобразява и практиката по този въпрос ,намерила
изражение в Решения на СЕС,така също и практиката на въззивната инстанция-
Определение №324 от 16.05.2024г по в.ч.гр.д. №221/2024г на ОС-Ловеч,Определение
№342/22.05.2024г по в.ч.гр.д. №216/2024г по описа на ОС-Ловеч,съгласно която:
С решение на СЕС С-38/22 от 25.01.24 г. по преюдициално запитване, отправено от
СРС е прието, че чл.101, §1 ДФЕС във връзка с чл.4 §3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл,
че ако се установи че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждение и на която е придаден задължителен характер с националната правна
уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я
приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна адвокатът и
неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния,
определен с наредба, прието от съсловна организация на адвокатите като ВАС и от друга
страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от
минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед целта,“ по
смисъла на тази разпоредба от ДФЕС.
Посочено е, че при наличието на тези ограничения не е възможно позоваването на
легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази
национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато
предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги.
Следва да се подчертае, че решенията на СЕС по преюдициални запитвания са
задължителни за всички съдилища на основание чл.633 от ГПК, поради което и съдът
следва да направи преценка дали нормата на чл.38 ал.2 от ЗА, която препраща към Наредба
№1/04 г, задължава съда да определи адвокатско възнаграждение в размер не по-нисък от
предвидения в нея, в случаите, когато адвокатът е осъществил безплатно адвокатска правна
помощ на материално затруднено лице е съответна на правото на ЕС.
В този смисъл е и актуалната практика на ВКС, отразена в определение
№50015/16.02.24 г. по т.д.№1908 и опр.№211/10.05.24 г. по ч.т.д.№1378/23 г. Безспорно
адвокатът има право да получи възнаграждение за своя труд, като той може да предостави
безплатно адвокатски услуги и на материално затруднени лица по смисъла на чл.38 ал.1 т.2
от ЗА, какъвто е и настоящият казус. Определянето на адвокатското възнаграждение от съда
при безплатна правна защита и намаляването му при прекомерност на уговореното е
ограничено до минималният размер на Наредба №1/04 г. Следва да се съобрази обаче, че по
реда на ЗПП се осъществява социално подпомагане с цел да се гарантира равен достъп до
правосъдие на лица, за които липсата на достатъчно средства не им позволява това, като
тази правна помощ също се предоставя от адвокати и трябва да отговаря на същите
изисквания за ефективност, качество и стандарт, каквито са предвидени и за адвокатската
защита по договор, сключен по ЗА, а заплащането на тази правна помощ се извършва
съгласно Наредба по чл.37 от ЗПП.
В тази връзка следва да се отбележи, че възнагражденията, предвидени в Наредбата
7
по ЗПП са значително в по-нисък 3 размер от тези в Наредбата по ЗА за един и същи вид
работа. След анализ на правната уредба на адвокатските услуги може да се направи извода,
че е налице непропорционалност при заплащане на оказваната адвокатска помощ на
материално затруднени лица, като са създадени два режима, преследващи идентични цели,
но постигащи различни крайни резултати в разрез с принципите на конкурентност.
Това несъответствие се изразява в това, че са създадени облекчени условия за
осъществяване на безплатно процесуално представително за материално затруднени лица по
ЗА, без да е възможно да се преценява от съда икономическото състояние на тези лица, като
въпреки това насрещната страна е задължена да възмезди правната защита в по-висок
размер от този по НЗПП. В този смисъл се приема, че социалната помощ се прехвърля
изцяло в тежест на насрещната страна, а адвокатската услуга, независимо че е била поета за
изпълнение с тази цел, представа да се счита за предоставена в обществен интерес, след като
възнаграждението на адвоката се определя в размер, под който той не би могъл да договаря
дори и в общия случай. Несъразмерност се открива и при присъждане на юрисконсултско
възнаграждение по реда на чл.78 ал.8 от ГПК и това на адвокат по чл.38 ал.2 от ЗА, като в
тези хипотези възнаграждението също се определя от съда, който е обвързан от размерите на
две различни наредби.
От изложеното се прави извод, че въведеното с чл.38 ал.2 от ЗА правило, че съдът
присъжда възнаграждение в определения от ВАС размер, който е значително по-висок от
приложимите размери в аналогични случаи, без възможност на съда да прецени вида,
количеството и сложността на извършената работа, създава изкуствени икономически
бариери при защитата на правата и интересите на участниците в гражданския процес и
представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на чл.101 §1 ДФЕС, в какъвто
смисъл е и тълкуването на СЕС в решението по дело С-438/22.
Следователно посочените в Наредбата размери на адвокатските възнаграждения
могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но
без да са обвързващи съда и оттам размерите подлежат на преценка от съда с оглед цената
на предоставените услуги, като от значение следва да са видът на спора, интересът, видът и
количеството на извършената работа при зачитане на принципа на достойно заплащане на
труда и преди всичко фактическата и правна сложност на делото.
В този аспект, имайки предвид конкретните обстоятелства по делото, а именно, че то
не е с фактическа и правна сложност, че цената на иска не е голяма, а освен това адвокат
М. е изготвил само отговор на исковата молба,както и е представил писмени становища по
същество на делото,без явяване в проведеното открито съдебно заседание/единствено по
делото/, съдът счита, че минималният размер за предявените искове, определен в Наредба №
1 е прекомерен и непропорционален спрямо извършената работа.Същият в случая,на
основание чл.7,ал.2,т2 от цитираната наредба е в размер на 427.95 лева.
Решаващият състав намира,че на адвокат М. следва да се присъди адвокатско
възнаграждение в размер на 300.00 лева.
8
Мотивиран от горното,съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ,като неоснователен и недоказан,предявеният от „ПРОФИ КРЕДИТ
БЪЛГАРИЯ“-ЕООД,с ЕИК:*********,със седалище и адрес на управление в град
София,бул.“България“,№49,бл.53,вх.В,представляван от С. Н. Н.,д и Н. М.
Л.,УСТАНОВИТЕЛЕН ИСК против С. М. П.,ЕГН:********** от град Тетевен,лов.обл.,за
установяване съществуването на вземане за главница в размер на 671.08 лева,законната
лихва от датата на подаване на заявлението до изплащане на вземането,за договорно
възнаграждение в размер на 423.70 лева за периода от 01.09.2020г до 03.09.2021г, и за
законна лихва в размер на 176.17 лева за периода от 03.09.2021г до 21.12.2023г.,за което е
издадена Заповед по чл.410 от ГПК по ч.гр.дело №1021/2023г по описа на Районен съд-
Тетевен.
ОСЪЖДА ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“-ЕООД,с ЕИК:*********,със седалище и
адрес на управление в град София,бул.“България“,№49,бл.53,вх.В,представляван от С. Н.
Н.,д и Н. М. Л.,да заплати на адвокат Д. В. М.,ЕГН:**********,с адрес на кантора в
грд,адвокатско възнаграждение в размер на 300.00/триста/лева.
Решението подлежи на въззивно обжалване,пред Окръжен съд-Ловеч,в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Тетевен: _______________________
9