№ 7207
гр. София, 09.05.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 59 СЪСТАВ, в публично заседание на
шести февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:..............
при участието на секретаря ........
като разгледа докладваното от .............. Гражданско дело № 20211110138893
по описа за 2021 година
Производството е образувано по искова молба, подадена от З. И. М.,
ЕГН: **********, с адрес: .............., чрез адв. Д. К. от САК, срещу ..........., с
адрес: ................, представлявана от ............ с която са предявени обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД и чл. 224,
ал. 1 КТ, вр. чл. 7 от Директива 2003/88/ЕО за осъждане на ответника да
заплати на ищеца сумата от 6 379,75 лв., представляваща законна лихва за
забава върху главницата от 22 898,40 лв. за периода от 02.07.2018 г. до
23.03.2021 г. и сумата от 2 544,40 лв., представляваща обезщетение за
неплатен годишен отпуск за времето от датата на прекратяване на трудовото
правоотношение до датата на възстановяване на работа с влязло в сила
съдебно решение, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
подаване на исковата молба до окончателното ѝ изплащане.
Ищцата извежда съдебно предявените субективни права при твърдения,
че е била в трудово правоотношение с ответника, което било прекратено със
Заповед № .............. г. на основание чл. 328, ал. 1, т. 2, пр. второ КТ. Твърди,
че е предявила иск за отмяна на посочената заповед, както и за осъждане на
ответника да заплати обезщетение за времето, през което е останала без
работа, поради незаконосъобразното прекратяване на трудовото
правоотношение. С решение № 73652 от 24.03.2019 г., постановено по гр.д.
58167/2018 г. по описа на СРС, 74-ти състав, влязло в сила на 26.11.2020 г., на
основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ ответникът бил осъден да
заплати на ищцата сумата от 22 898,40 лв., представляваща сбор от шест
месечни брутни възнаграждения за период от шест месеца от датата на
уволнението за периода от 02.07.2018 г. до 02.01.2019 г. Сочи, че с исковата
молба не била заявена претенция за присъждане на законна лихва върху
1
претендираното обезщетение, считано от предявяването на иска до
окончателното му изплащане. С писмо от 19.03.2021 г. ответникът поканил
ищцата да съдейства като му предостави оригинала на изпълнителния лист и
банкова сметка, по която да бъдат преведени дължимите суми. В отговор на
отправената покана, с молба от 27.05.2021 г., ищцата предоставила на
ответника оригинала на издадения по гр.д. № 58167/2018 г. по описа на СРС
изпълнителен лист, както и информация за банковата сметка. Твърди, че със
същата молба поискала заплащане както на сумите по изпълнителния лист,
така и на сумите от 6379,75 лв., представляваща законна лихва върху
главницата от 22 898,40 лв., считано от 02.07.2018 г. до 23.03.2021 г, и 2
544,40 ле., представляваща обезщетение за неплатен годишен отпуск за
времето от датата на прекратяване на трудовото правоотношение до датата
на възстановяването на работа с влязло в сила съдебно решение. На
21.06.2021 г. ответникът платил сумата от 21 358,56 лв., като от дължимото
се обезщетение са приспаднати дължимите данъци. Сочи, че ответникът не е
платил дължимата законна лихва върху присъденото обезщетение в размер
на 6 379,75 лв., както и обезщетение за неплатен годишен отпуск за времето
от датата на прекратяване на трудовото правоотношение до датата на
възстановяването ми на работа с влязло в сила съдебно решение в размер на
2 544,40 лв. Ето защо моли съда да постанови решение, с което да уважи
предявените искове. Претендира направените по делото разноски.
Исковата молба и приложенията към нея са изпратени на ответника
........... за отговор, като в срока по чл. 131 ГПК е постъпило становище по
същата чрез юрк. С. П.. Процесуалният представител оспорва предявените
искове по основание и размер. Счита, че след като в исковата молба, въз
основа на която е образувано гр.д. № 58167/2018 г. по описа на СРС, 74-ти
състав, ищцата не е поискала присъждането на законна лихва, това право е
преклудирано. Във връзка с претендираното обезщетение за неизползван
платен годишен отпуск, заявява на първо място, че ищцата не е била
възстановена на предишната си работа след отмяна на заповедта за
уволнението . Второ, в законоустановения срок ищцата не се е явила да
заеме длъжността, на която е била възстановена. В тази връзка изразява
становище, че с неявяването в срока по чл. 345 КД да се заеме длъжността, на
която е възстановен работникът, трудовото правоотношение се прекратява.
Сочи, че ищцата не е полагала труд, за да възникне правото да ползва платен
годишен отпуск, респ. не е възникнало и правото на обезщетение по чл. 244
КТ. Поддържа, че работникът има право на обезщетение само за неизполван
платен годишен отпуск, т.е. на отпуска, на който е имал право, но не е ползвал
реално. Сочи, че при отмяна на уволнение по съдебен ред и възстановяване на
заеманата преди уволнението длъжност работникът може да ползва реално
платен годишен отпуск след заемане на длъжността по реда на чл. 345 КТ
пропорционално на времето от датата на заемане на длъжността до края на
съответната календарна година. Поддържа, че периодът от датата на
уволнението до датата на неговата отмяна по съдебен ред се признава от
2
законодателя за трудов стаж, но трудово правоотношение през този период не
е съществувало, а реалното ползване на платен годишен отпуск и правото да
се получи обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ е обусловено и се полага само за
времето, през което трудовото правоотношение е съществувало. Моли съда да
постанови решение, с което да отхвърли предявените искове. Претендира
разноски, в т.ч. юрисконсултско възнаграждение.
Съдът, след като прецени по вътрешно убеждение събраните по
делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, ведно с доводите
и становищата на страните, приема за установено следното:
Страните не спорят, че са били в трудово правоотношение, което е било
прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 2, пр. второ КТ със заповед на
............ връчена на ищцата на 02.07.2018 г. Последното обстоятелство се
установява и от представената по делото Заповед № .............. г. на ...........
Видно от съдържанието , ........ наредил на ищцата да бъдат заплатени на
основание чл. 224, ал. 1 КТ обезщетение за неизползван платен годишен
отпуск в размер на 20 работни дни за 2017 г. и 20 работни дни за 2018 г., и на
основание чл. 220 КТ обезщетение в размер на брутното трудово
възнаграждение за неспазен срок на предизвестието.
Видно от представената по делото искова молба с вх. № 2024645,
депозирана на 31.08.2018 г. в Софийски районен съд, ищцата З. М. е
предявила срещу ответника ..........., представлявана от ............ обективно
кумулативно съединени искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2, т. 3 вр. чл. 225 и т.
4 КТ за признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна, за
възстановяване на предишната работа, за осъждане на ответника да заплати
обезщетение за времето, през което е останала без работа, поради
незаконосъобразното прекратяване на трудовото правоотношение, както и
за поправка на основанието за прекратяване на трудовото правоотношение,
вписано в трудовата книжка на ищцата.
Видно от представеното по делото Решение № 73652 от 24.03.2019 г. по
гр. д. № 58167/2018 г. по описа на СРС, II ГО, 74-ти състав, влязло в сила на
26.11.2020 г., съдът признал Заповед № .............. г. на ............ с която е
прекратено индивидуалното трудово правоотношение с ищцата на заеманата
от нея при ответника длъжност „директор“ с код по НКПД – ........... в
Администрацията на ................., поради съкращаване на щата на основание чл.
328, ал., т. 2 , пр. 2 КТ, за незаконосъобразна и я отменил изцяло. С
посоченото решение съдът възстановил ищцата на заеманата от нея преди
уволнението при ответника длъжност „директор“ с код по НКПД – ........... в
Администрацията на ................. при ..........., като съдил ответника да заплати
на ищцата сумата от 22 898,40 лв., представляваща сбор на шест месечни
брутни трудови възнаграждения за период от шест месеца от датата на
уволнението за периода от 02.07.2018 г. до 02.01.2019 г. Видно от
отбелязване на последната страница (стр. 18) от решението на СРС на ищцата
е бил издаден изпълнителен лист от 08.02.2021 г. за сумите 22 898,40 лв.,
3
500,00 лв. и 250,00 лв., който бил получен от адв. К. на 05.03.2021 г.
Решение № 73652 от 24.03.2019 г. по гр. д. № 58167/2018 г. по описа на
СРС, II ГО, 74-ти състав, е било обжалвано от ........... пред Софийски градски
съд, който с Решение № 1831/05.03.2020 г. по в.гр.д. № 8527/2019 г.
потвърдил изцяло решението на Софийски районен съд.
Решение № 1831/05.03.2020 г. по в.гр.д. № 8527/2019 г. на Софийски
градски съд е било обжалвано от ........... пред ............ който с Определение №
731/26.11.2020 г. по гр.д. № 2409/2020 г. не е допуснал касационно обжалване
на решението на Софийски градски съд. Посочените обстоятелства се
установяват от представените по делото писмени доказателства, а именно
цитираните съдебни актове – решение на СГС и определение на ВКС.
С писмо изх. № I-1350/2018 г. от 19.03.2021 г. ответникът е поканил
ищцата да окаже съдействие като му представи оригинала на изпълнителния
лист и данните на банковата си сметка, като ищцата сама в исковата молба
посочва, че е получила писмото.
От приетата като писмено доказателство по делото молба с вх. №
PRB20211018/838I от 27.05.2021 г. от З. М., адресирана до ..........., ищцата е
уведомила ответника, че не желае да се върне на работа в Прокуратурата и да
заеме длъжността, на която е възстановена по силата на решението на СРС. С
посочената молба ищцата е поискала да и бъдат платени и сумите 6 379,75
лв., представляваща законна лихва върху главницата от 22 898,40 лв. за
периода от 02.07.2018 г. до 23.03.2021 г. (датата на получаване на писмо I-
1350/2018 г.), и 2 544,40 лв., представляваща на основание чл. 224, ал. 1 КТ,
вр. чл. 7 от Директива 2003/88/ЕО обезщетение за неплатен годишен отпуск
за времето от датата на прекратяване на трудовото правоотношение до
датата на възстановяването на работа с влязло в сила решение.
Едновременно с това е посочила банковата си сметка, по която желае да бъдат
преведени сумите.
По делото е изискана информация от СРС, 74 с-в, по гр.д. № 58167/2018
г., за това кога З. М. е получила копие от постановеното по делото решение,
което е влязло в сила, както и служебната бележка за възстановяването на
работа. Видно от постъпилата от СРС, 74 с-в, информация, адв. К. в
качеството на процесуалният представител на ищцата З. М. е получила
заверен препис от влязлото в сила решение на СРС по гр.д. № 58167/2018 г.
на 05.03.2021 г., а видно от приложеното към писмото на СРС, 74 с-в
съобщение ИН 23131222, съобщението по чл. 345 КТ е било връчено лично
на ищцата З. М. на 18.06.2021 г.
От представената по делото справка от НАП ТД – София за актуалното
състояние на действащите трудови договори на ищцата за периода от
01.07.2018 г. до 02.07.2021 г., се установява, че ищцата е в трудово
правоотношение с ............ като за периода от 01.07.2019 г. до 21.10.2019 г. е
заемала длъжност с код по НКПД ........, а считано от 21.10.2019 г. заема
длъжност с код по НКПД .........., като по делото няма данни същото да е
4
прекратено.
От така установената фактическа обстановка съдът прави следните
правни изводи.
По иска с правно основание чл. 86 ЗЗД.
Съгласно чл. 86, ал. 1 ЗЗД, при неизпълнение на парично задължение
длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на
забавата. За уважаването на иска ищецът следва да докаже съществуването на
главно задължение и изпадането на ответника в забава.
Действително, съгласно съдебната практика при наличието на
присъдена главница и отсъствие на влязъл в сила съдебен акт по отношение
законната лихва върху същата, не съществува процесуална пречка тази лихва
да бъде претендирана в отделно самостоятелно производство, независимо
от акцесорния и спрямо главния дълг характер (в този смисъл Решение № 50
от 12.03.2010 г. по т.д. № 485/2009 г. на ВКС, II т.о., Определение №
305/09.11.2015 г. по гр.д. № 5086/2015, ВКС, II г.о.), която се споделя напълно
от настоящият съдебен състав.
В случая ищцата претендира вземане за лихва за забава върху
главницата в размер на 22 898,40 лв., присъдена със съдебно решение по
предявен иск по чл. 344, т. 3, вр. чл. 225 КТ, за което не се спори, че е влязло
в сила на 26.11.2020 г. Решението на СГС е влязло в законна, поради което с
оглед разпоредбите на чл. 297-чл. 299 ГПК, предвиждащи влизането в сила на
решението между същите страни, за същото искане и на същото основание,
задължителната сила на влязлото в сила решение за съдилищата, както и
принципа за забрана за пререшаване на спор, разрешен с влязло в сила
решение, обвързва настоящия съдебен състав, който следва да съобрази
установителното действие на силата на пресъдено нещо и да прием за
доказано възникването в полза на ищцата парично вземане за сумата от
22 898,40 лв. Установяването на съществуващо главно вземане представлява
доказване на първата предпоставка за пораждане на акцесорното вземане за
лихва за забава върху посочената сума.
За да обоснове претенцията си, ищцата се позовава на цитираната по-
горе съдебна практика, но в същото време същата заявява, че претендира
лихва за забава за периода от 02.07.2018 г. (датата на уволнението) до
23.03.2021 г. (датата на получаване на писмо I -1350/2018 г.), т.е. за периода
не от датата на подаване на исковата молба, с която е предявен искът по чл.
344, т. 3, вр. чл. 225 КТ пред СРС и въз основа на която е образувано гр.д. №
58167/2018 г. на СРС, 74-ти състав, до окончателното плащане на вземането.
Претенцията на ищцата е с начална датата, предхождаща датата на
предявяване на иска по чл. 344, т. 3, вр. чл. 225 КТ до 23.03.2021 г. – датата,
на която същата признава, че е получила писмото от ответника, с което е
поканена да представи оригинала на издадения в нейна полза изпълнителен
лист по гр.д. № 58167/2018 г. на СРС, 74-ти, и информация за банковата си
сметка.
5
Съгласно Тълкувателно решение № 3 от 19.03.1996 г. по гр. д. № 3 от
1995 г., на ВС, ОСГК, вземането по чл. 225, ал. 1 КТ е изискуемо от деня, в
който уволненият работник или служител е могъл да иска изпълнение. Този
ден поначало е денят на уволнението по чл. 335 КТ, но тъй като вземането по
чл. 225, ал. 1 КТ е парично и безсрочно в рамките на една договорна
отговорност съгласно чл. 84, ал. 2 ЗЗД е нужна покана на кредитора. От деня
на поканата могат да се претендират лихви като обезщетение за закъснялото
изпълнение на задължението. Когато липсва покана, лихва се дължи от деня, в
който е предявен искът.
Съдът, като съобрази цитираната по-горе съдебна практика, намира, че
на ищцата следва да бъде присъдена лихва за забава,считано датата на
подаване на исковата молба, с която е предявен искът по чл. 344, т. 3, вр. чл.
225 КТ – 31.08.2018 г., до заявената от ищцата крайна датата – 23.03.2021 г.
Съдът, на основание чл. 162 ГПК, доколкото основанието на иска се доказа
по несъмнен начин, изчисли размера на дължимата за посочения период
лихва за забава, използвайки общодостъпен в Интернет лихвен калкулатор, на
5 953,57 лв., до който размер предявеният иск е основателен и следва да се
уважи, а за разликата над този размер и за периода от 02.07.2018 г. до
30.08.2018 г. следва се отхвърли.
По иска с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ, вр. чл. 7 от Директива
2003/88/ЕО.
Според разпоредбата на чл. 224, ал. 1 КТ, при прекратяване на
трудовото правоотношение работникът или служителят има право на парично
обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск.
Въпросът с обезщетението за неизползван платен годишен отпуск по чл.
224, ал. 1 КТ безусловно се дължи към датата на уволнението и не е в
зависимост от законосъобразното му извършване. При прекратяване на
трудовото правоотношение, работодателят дължи на работника или
служителя парично обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ за неизползувания
годишен отпуск (в този смисъл Решение № 289/19.102011 г. по гр.д. №
618/2010 г., ВКС III г.о. и др.).Следователно основателността на предявения
иск е обусловена от кумулативното наличие на следните предпоставки, а
именно да е прекратено трудовото правоотношение между страните и
работникът или служителят да не е ползвал полагащия му се платен годишен
отпуск за календарната година на прекратяването или за предходни години.
Следва да се отбележи, че възстановяването на работника със съдебно
решение не го задължава да заеме предишната си работа. Ако длъжността, на
която е възстановен, не бъде заета в законоустановения за това срок,
трудовото правоотношение се прекратява, на основание чл. 325, т. 2 КТ.
Безспорно е по делото, че между ищцата и ответника е съществувало
валидно трудово правоотношение, което е било прекратено със Заповед №
6
.............. г. на ............ че уволнението е признато за незаконно с влязло в сила
съдебно решение, както и че ищцата не се явила в законоустановения срок да
заеме работата, на която е била възстановена със съдебното решение, поради
което на 03.07.2021 г. е прекратено повторно трудовото правоотношение на
основание чл. 325, ал. 1, т. 2 КТ, вр. чл. 345, ал. 1 КТ.
През периода от време от датата на прекратяване на трудовото
правооношение до отмяната на уволнението с влязло в сила съдебно решение
и възстановяване на незаконно уволнения служител или работник на
предишната работа, последният не е престирал реално труд по трудово
правоотношение. В по-старата практика на ВКС беше възприето, че в тези
случаи за периода от време от датата на прекратяване на трудовото
правооношение до отмяната на уволнението с влязло в сила съдебно решение
и възстановяване на незаконно уволнения служител за последния не възниква
право да ползва платен годишен отпуск, а в случай на последвало ново
уволнение за този периода от време, работодателят не дължи на работника
или служителя обезщетение за неизползван платен годишен отпуск на
основание чл. 224, ал. 1 КТ (в този смисъл Решение № 167 от 15.05.2011 г. по
гр.д. № 1308/2010 г. на ВКС, III г.о., Решение № 572 от 25.10.2010 г. по гр.д.
№ 458/2009 г. на ВКС IV г.о. и много др.).
Цитираната по-горе практика на ВКС се намира в противоречие с
Решение на Съда на Европейския съюз от 25.06.2020 г. по съединени дела
........... г., което решение на основание чл. 633 ГПК е задължително за всички
съдилища и учреждения в Република България.
Според т. 81 от Решение на Съда на Европейския съюз по съединени
дела ........... г. член 7, параграф 1 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 04.11.2003 г. относно някои аспекти на
организацията на работното време трябва да се тълкува в смисъл, че не
допуска национална съдебна практика, по силата на която работник, който е
уволнен незаконно, а по-късно е възстановен на работа в съответствие с
националното право вследствие на отмяната на уволнението му със съдебно
решение, няма право на платен годишен отпуск за периода от датата на
уволнението до датата на възстановяването му на работа, поради това че през
този период не е полагал действително труд за работодателя.
Според т. 89 от цитираното решение на СЕС, член 7, параграф 2 от
Директива 2003/88 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална
съдебна практика, по силата на която при последващо прекратяване на
трудовото правоотношение — след като работникът е бил уволнен незаконно,
а по-късно възстановен на работа в съответствие с националното право
вследствие на отмяната на уволнението му със съдебно решение, този
работник няма право на парично обезщетение за неизползвания платен
годишен отпуск за периода от датата на незаконното уволнение до датата на
възстановяването му на работа.
В мотивите на решението на СЕС е прието, че както настъпването на
7
нетрудоспособност поради болест, лишаването на работника от възможност
да работи заради уволнение, обявено впоследствие за незаконно, по принцип
е непредвидимо и не зависи от волята на този работник (т. 67).
Обстоятелството, че в периода от датата на незаконното му уволнение до
датата на възстановяването му на работа в съответствие с националното право
вследствие на отмяната на това уволнение със съдебно решение съответният
работник не е полагал действително труд за работодателя си, се дължи на
действията на последния, довели до незаконното уволнение, без които
работникът щеше да може да работи през посочения период и да упражни
правото си на годишен отпуск (т. 68) В хипотеза като разглежданата в
главните производства по настоящите дела периодът от датата на
незаконното уволнение до датата на възстановяването на работника на работа
в съответствие с националното право вследствие на отмяната на уволнението
със съдебно решение трябва да се приравни на период на действително
полагане на труд за целите на определянето на правото на платен годишен
отпуск (т. 69).
Следователно практиката на Съда на Европейския съюз относно
правото на платен годишен отпуск на работник, който поради болест не е бил
в състояние да упражни правото си на посочения отпуск през референтния
период и/или периода на прехвърляне, определен в националното право, е
съответно приложима към хипотеза, при която работник, който е уволнен
незаконно, а по-късно е възстановен на работа в съответствие с националното
право вследствие на отмяната на уволнението му със съдебно решение, не е
полагал действително труд за работодателя си през периода от датата на
незаконното уволнение до датата на възстановяването му на работа (т. 70).
Задължение на работодателя е да осигури възможност на работника да
упражни правото си на годишен отпуск (вж. в този смисъл решение от
06.11.2018 г., Kreuziger, C-619/16, т. 51 ). В това отношение, за разлика от
положението на натрупване на платен годишен отпуск от работник, който не
е в състояние да го ползва поради болест, работодателят, който не дава
възможност на работника да упражни своето право на платен годишен
отпуск, трябва да понесе свързаните с това последици (вж. решение от
29.11.2017 г., King, C-214/16, EU:C:2017:914, т. 63). Следователно работник,
който е уволнен незаконно, а по-късно е възстановен на работа в съответствие
с националното право вследствие на отмяната на уволнението му със съдебно
решение, има право да иска платен годишен отпуск в целия полагаем размер
за периода от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяването
му на работа вследствие на тази отмяна (т. 78 от решение на СЕС по
съединени дела ........... г.) Ако работникът е работил на друга работа през
периода от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяването
му на първата работа, съответният работник не може да претендира по
отношение на първия си работодател право на годишен отпуск за периода,
през който е работил на друго място (т. 79 от решение на СЕС по съединени
дела ........... г.). Всъщност при такива обстоятелства съответният работник
8
трябва да предяви правото си на платен годишен отпуск за последно
посочения период пред новия си работодател (т.80 от решение на СЕС по
съединени дела ........... г.). При тази хипотеза, работодателят би дължал за
обезщетение за използван платен годишен отпуск само в случай, че
уволнението е признато за незаконно и служителят е възстановен на работа,
при последващо прекратяване на трудовото правоотношение на
възстановения служител, за отпуска, натрупан през периода от предходното
му незаконно уволнение до възстановяването му на работа.
В конкретния случай непрестирането на работна сила е поради
незаконно уволнение, резултат от което е невъзможността на ищцата да
упражнява права, свързани с това правоотношение, между които е и правото
на платен годишен отпуск. Не изглежда справедливо работникът, на когото е
отнета възможността да работи през периода на уволнение, като причината за
това са противоправните действия на работодателя, да трябва да търпи
неблагоприятни последици от тях. С други думи, ако не бяха
противоправните действия на работодателя, довели до уволнението на
работника, последният щеше да е работил през въпросния период, поради
което правото му на платен годишен отпуск не трябва да бъде накърнено от
тях.
На следващо място, следва да бъде отбелязано, че чл. 7, пар. 2 от
Директива 2003/88/ЕО не предвижда други условия за възникването на
правото на финансово обезщетение, освен да е прекратено трудовото
правоотношение, от една страна, и от друга, работникът да не е ползвал
всичките дни годишен отпуск, на които е имал право към датата на
прекратяването на това правоотношение.
Предвид гореизложеното, настоящият съдебен състав намира, че за
периода от датата на незаконното уволнение до деня на започване на работа
при друг работодател, а именно за периода от 02.07.2018 г. (датата на
незаконното уволнение) до 01.07.2019 г. (деня на започване на работа при
друг работодател – .............) ищцата има право на обезщетение за
неизползван платен годишен отпуск.
В конкретния случай ищцата претендира обезщетение по чл. 224 КТ за
периода от датата на прекратяване на трудовото правоотношение
(02.07.2018 г.) до датата на възстановяването на работа с влязло в сила
съдебно решение (26.11.2020 г.). Доколкото по делото се установи, че същата,
считано от 01.07.2019 г. е в трудово правоотношение с друг работодател –
............., то ищцата не може да претендира по отношение на първия си
работодател право на годишен отпуск за периода, през който е работил на
друго място (т. 79 от решение от 25.06.2020 г. по дело ......... и
присъединеното към него дело ............. на Съда на Европейския съюз).
Тъй като този иск е установен в своето основание, но по делото няма
достатъчно данни за неговия размер, съдът намира, че при условията на чл.
162 ГПК следва да определи този размер по своя преценка. Размерът на
9
обезщетението се изчислява по редана чл.177 КТ - за времето на платения
годишен отпуск работодателят заплаща на работника или служителя
възнаграждение, което се изчислява от начисленото при същия работодател
среднодневно брутно трудово възнаграждение за последния календарен
месец, предхождащ ползването на отпуска, през който работникът или
служителят е отработил най-малко 10 работни дни.
По делото няма данни относно общия размер на платения годишен
отпуск, на който ищцата е имала право за една година. Съдът като взе
предвид, че със заповедта за уволнение от 02.07.2018 г. е било определено
изплащането на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2018 г.
в размер на 20 работни дни (т.е. за 6 месеца отработено време до датата на
прекратяване на трудовото правоотношение), на основание чл. 162 ГПК,
изчисли, че за една година ищцата е имала право на платен годишен отпуск в
размер 40 работни дни. Следователно за периода от 02.07.2018 г. до
01.07.2019 г. ищцата има право на обезщетение за неизползван платен
годишен отпуск за 40 дни, от които 20 дни за 2018 г. (6 месеца) и 20 дни за
2019 г. (6 месеца).
От представеното по делото влязло в законна сила Решение № 73652 от
24.03.2019 г. по гр. д. № 58167/2018 г. по описа на СРС, II ГО, 74-ти състав, се
установява, че към датата на уволнението – 02.07.2018 г. последното брутно
трудово възнаграждение на ищцата е било в размер на 3816,40 лв. (доколкото
с Решение № 73652/24.03.2019 г. по гр. д. № 58167/2018 г. на СРС, 74 с-в е
било присъдено обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ в общ размер на 22 989,40
лв., представляваща сбор от шест месечни брутни трудови възнаграждения
(22898,40 лв./6 месеца = 3816,40 лв./месец).
Доколкото по делото няма данни ищцата да е ползвала какъвто и да е
отпуск през последния месец, предхождащ уволнението, а именно м.06.2018
г., то съдът намира, че размерът на обезщетението следва да се изчисли на
база среднодневно брутно трудово възнаграждение за м. 06.2018 г. при пълен
отработен месец – 21 работни дни. При това положение среднодневното
брутно възнаграждение възлиза на 181,73 лв., а размерът на обезщетението за
40 дни неизползван платен годишен отпуск за периода от 02.07.2018 г. до
01.07.2019 г. възлиза на 7 269,33 лв.
Доколкото по делото се претендира сума в по-малък размер, а именно
сумата от 2544,40 лв., с оглед спазване на принципа за диспозитивното
начало на ищцата следва да бъде присъдена сумата от 2544,40 лв.
Настоящият съдебен състав, намира, че на основание чл. 242, ал. 1 ГПК
следва да бъде допуснато предварително изпълнение на решението в частта
по присъденото обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ. Обезщетението за
неизползван платен годишен отпуск попада в обхвата на легалното понятие
„обезщетение за работа“, тъй като то идва да възмезди работника за положен
труд, макар да е имал право за съответния период да не престира такъв (вж. в
този смисъл Определение № 654 от 08.10.2013 г по ч.гр. д. № 6136/2012 г.
10
ВКС, IV г.о.).
По разноските:
При този изход на спора право на разноски имат и двете страни, които
своевременно са направили искане за присъждане на такива.
В хода на настоящото производство ищцата е сторила разноски за
адвокатско възнаграждение в размер на 700,00 лв., заплатени изцяло в брой,
съгласно представения по делото договор за правна защита и съдействие №
917702 от 01.07.2021 г. Съдът намира възражението на ответника по чл. 78,
ал. 5 ГПК за неоснователно, доколкото заплатеното от ищцата адвокатско
възнаграждение е в размер, по-нисък от предвидения в чл. 7, ал. 2, т.3
НМРАВ (в приложимата му в случая редакция от бр. 68 от 31.07.2020 г.)
минимален размер. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ищцата има право на
разноски, съразмерно с уважената част от исковете, а именно в размер на
666,57 лв.
На основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК ответникът има право на разноски
за юрисконсултско възнаграждение, съразмерно с отхвърлената част от
исковете, а именно в размер на 4,76 лв.
На основание чл. 78,ал. 6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да
заплати по сметка на Софийски районен съд сумата в общ размер на 339,92
лв., представляваща държавна такса върху уважената част от исковите
претенции.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА ..........., с адрес: ................, представлявана от ............ да
заплати на З. И. М., ЕГН: **********, с адрес: .............., по иска с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, сумата от 5 953,57 лв., представляваща законна
лихва за забава върху главницата от 22 898,40 лв. – обезщетение по чл. 225,
ал. 1 КТ, присъдено в полза на ищцата с Решение № 73652/24.003.2019 г. по
гр.д. № 58167/2018 г. на СРС, 74 с-в, потвърдено с Решение №
1831/05.03.2020 г. по в. гр. д. № 8527/2019 г. на СГС, III-в с-в, влязло в сила на
26.11.2020г., за периода от 31.08.2018 г. до 23.03.2021 г., като ОТХВЪРЛЯ
предявения иск за разликата над уважения размер до пълния предявен размер
от 6 379,75 лв. и за периода от 02.07.2018 г. до 30.08.2018 г.
ОСЪЖДА ..........., с адрес: ................, представлявана от ............ да
заплати на З. И. М., ЕГН: **********, с адрес: .............., по иска с правно
основание чл. 224, ал. 1 КТ, вр. чл. 7 от Директива 2003/88/ЕО, сумата от
2544,40 лв., представляваща дължимо обезщетение за неизползван платен
11
годишен отпуск в размер на 40 дни за времето от 02.07.2018 г. (датата на
прекратяване на трудовото правоотношение между страните) до 01.07.2019 г.
(датата на започване на работа на ищцата при друг работодател – .............),
ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на
исковата молба в съда – 02.07.2021 г., до окончателното изплащане, като
ОТХВЪРЛЯ иска за периода от 02.07.2019 г. до 26.11.2020 г. (датата на
възстановяване на работа с влязло в сила съдебно решение) като
НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ..........., с адрес: ................,
представлявана от ............ да заплати на З. И. М., ЕГН: **********, с адрес:
.............., сумата от 666,57 лв. – направени по делото разноски за адвокатско
възнаграждение.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК, З. И. М., ЕГН:
**********, с адрес: .............., да заплати на ..........., с адрес: ................,
представлявана от ............ сумата от 4,76 лв. – разноски за юрисконсултско
възнаграждение по делото.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, ..........., с адрес: ................,
представлявана от ............ да заплати по сметка на Софийски районен съд
сумата от 339,92 лв., представляваща държавна такса върху уважената част
от исковите претенции.
ДОПУСКА, на основание чл. 242, ал. 1 ГПК, предварително
изпълнение на решението, с което е присъдено обезщетение по чл. 224, ал. 1
КТ.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд с
въззивна жалба в двуседмичен срок от връчването му на страните, а в частта,
с която е допуснато предварително изпълнение – с частна жалба в
едноседмичен срок от връчването му на страните.
На основание чл. 7, ал. 2 ГПК на страните да се връчи препис от
решението.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
12