РЕШЕНИЕ
№ 180
гр. Сливен, 06.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на пети юни през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Мария Ян. Блецова Калцова
Членове:Стефка Т. Михайлова М.
Гергана Огн. Симеонова
при участието на секретаря Ивайла Т. Куманова Георгиева
като разгледа докладваното от Стефка Т. Михайлова М. Въззивно гражданско
дело № 20242200500226 по описа за 2024 година
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба против Решение №238/27.03.2024г. по гр.д.
№4060/2023г. на Сливенски районен съд, с което е осъдена И. М. Т. да заплати на
Гаранционен фонд, гр.София, на основание чл. 559, ал.3 от КЗ сумата от 3261,05лв.,
ведно със законната лихва за забава, считано от 18.10.2023г. до окончателното й
изплащане и разноски в размер на 130,44лв.
Въззивната жалба е подадена от ответника в първоинстанционното И. М. Т. и с
нея се обжалва първоинстанционното решение изцяло.
С въззивната жалба, въззивницата чрез процесуалният си представител адв. Ю.
К. обжалва посоченото първоинстанционно решение като неправилно и
незаконосъобразно, поради противоречието му с материалния закон. Посочва, че
фактите във връзка с настъпилото ПТП са безспорни, както и факта, че френският
компенсационен орган е изплатил обезщетение на пострадалия от ПТП, възстановено
от българския компенсационен орган. Посочва обаче, че Гаранционният фонд, а преди
него и компенсационният орган на България, не са изследвали въпроса дали
автомобилът, с който е извършено ПТП обичайно се е намирал на територията на
РБългария. Въззивницата заявява, че обичайното местопребиваване на автомобила е
във Франция, тъй като тя го е купила за нуждите на работата й там и от закарването му
1
след покупката не се била връщала с него в България. Това обстоятелство било от
значение за изплащането на обезщетението, като правило плащането неоснователно от
българския компенсационен орган. От своя страна и Гаранционният фонд нямал
задължение да възстанови сумата. Ефектът на суброгацията не бил настъпил. Поради
това и изводът на първоинстанционният съд бил неправилен. От друга страна посочва,
че била осъдена да заплати лихва върху цялата искова сума, която включвала главница,
лихви и разноски. Моли съда да постанови решение, с което да отмени
първоинстанционното решение и да постанови ново, с което да отхвърли исковата
претенция като неоснователна. Претендира присъждане на направените пред двете
съдебни инстанции разноски.
С въззивната жалба не са направени доказателствени искания.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от
насрещната страна.
В с.з., въззивницата И. М. Т., редовно призована, не се явява и не се
представлява.
В с.з. въззиваемата страна - Гаранционен фонд, гр.София, редовно призована, се
представлява от процесуален представител по пълномощие адв. Н. П., който посочва,
че оспорва въззивната жалба, като неоснователна. Намира обжалваното решение за
правилно и законосъобразно и моли съда да го потвърди.
Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на
изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от
процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез
постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата
инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед пълния
обхват на обжалването – и допустимо.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност
върху първоинстанционното решение, в рамките на въззивната жалба, настоящата
инстанция, след преценка на събраните по делото доказателства, намира, че
обжалваното решение е законосъобразно и правилно.
Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния
съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна,
правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на
чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.
Въззивният състав СПОДЕЛЯ напълно ПРАВНИТЕ ИЗВОДИ на районния съд,
които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към
настоящия спор. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и
относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически
констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по
2
този начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.
Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.
Производството пред Сливенски районен съд е образувано въз основа на
предявен регресен иск от Гаранционен фонд за възстановено от ГФ обезщетение за
имуществени вреди от ПТП, настъпило в чужбина, от МПС без сключена
задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ и изплатено от Компенсаторен
орган на държава членка срещу причинителя на вредата, в размер на 3261,05лв., с
правно основание чл.559, ал.3, вр. с ал.1, т.1 от КЗ, ведно със законната лихва, считано
от подаване на исковата молба до окончателното плащане на сумата.
В изпълнение на чл.10 от Директива 2009/103/ЕО относно застраховката
"Гражданска отговорност" при използването на моторни превозни средства и за
контрол върху задължението за сключване на такава застраховка, КЗ предвижда
компенсационен орган, натоварен с изплащане на обезщетение за вреди, причинени от
превозно средство, за което не е било изпълнено задължението за застраховане.
Съгласно чл. 25 от Директивата, ако превозното средство не може да бъде
идентифицирано или в двумесечен срок от произшествието не е възможно да бъде
установено застрахователното предприятие, увреденото лице може да представи
претенция за обезщетение пред органа за изплащане на обезщетения в своята държава
членка на пребиваване. Обезщетението се изплаща съгласно разпоредбите на чл. 9 и
10. В този случай, и при спазване на разпоредбите на член 24, параграф 2, в полза на
органа за изплащане на обезщетения възниква вземане към гаранционния фонд на
държавата-членка, в която обичайно се намира превозното средство, когато
застрахователното предприятие не може да бъде установено.
Съобразно КЗ, за България този орган е НББАЗ, който съгласно чл.517, ал.3 от
КЗ възстановява пълния размер на платеното обезщетение на компенсационния орган в
държава членка и встъпва в правата на увреденото лице спрямо Гаранционния фонд в
случаите на незастраховано моторно превозно средство. Гаранционният фонд се явява
краен платец на обезщетението за вреди по смисъла на чл.561, ал.1 от КЗ и
възстановява сумите, изплатени от бюрото.
Съгласно разпоредбата на чл.559, ал.3, вр. ал.1, т.1 от КЗ, след като
Гаранционният фонд възстанови изплатените от компенсационния орган на държава
членка суми, когато моторното превозно средство на виновния водач обичайно се
намира на територията на Република България и в двумесечен срок от настъпване на
застрахователното събитие не може да се определи застрахователят, той встъпва в
правата на увреденото лице срещу виновния водач до размера на платеното
обезщетение, лихви и разходи за определянето и изплащането му.
За уважаване на предявения регресен иск, с правно основание чл. 559, ал.3 от КЗ,
спрямо прекия причинител е необходимо установяване на следните кумулативно
3
изискуеми предпоставки: възникване на застрахователно събитие на територията на
друга държава членка, причинено от МПС, което обичайно се намира на територията
на Република България; липса към датата на събитието на застрахователен договор за
застраховка "Гражданска отговорност"; причинени в пряка причинно-следствена
връзка с виновно поведение на ответника вреди и техния размер; изплатено
обезщетение на увреденото лице от компенсационен орган на другата държава членка;
възстановяване по силата на международен договор, респ. споразумение, на
изплатените суми на този орган от НББАЗ и възстановяване на НББАЗ на изплатените
суми от Гаранционен фонд. При наличието на горепосочените предпоставки
Гаранционен фонд се суброгира в правата на увреденото лице до размера на платеното
обезщетение и лихви, както и за разходите за определянето и изплащането му.
В настоящия случай въззивницата – ответник в първоинстанционното
производство не оспорва фактите, свързани с настъпването на процесното ПТП на
20.06.2014г. около 14,45 часа в държава членка – Франция, механизма на настъпване
на ПТП и факта, че тя при управлението на процесния лек автомобил м. „Рено Лагуна“,
рег. №**, при маневра „заден ход“ удря в лявата предна част завиващия трактор Рено с
рег. **** и причинява ПТП с материални щети. От събраните по делото доказателства
по делото са безспорно установени, а и не са оспорени от въззивницата нанесените на
увредения трактор вреди, тяхната причинна връзка с ПТП, виновното поведение на
ответницата /вината по чл.45, ал.2 от ЗЗД се и презумира/ и размера на вредите.
По делото е установено и не се спори от ответницата – въззивница и факта, че
към момента на процесното ПТП л.а. м. „Рено Лагуна“, рег. №** не е имал сключена
задължителна застраховка „Гражданска отговорност“. Установено е че сключената
такава е изтекла на 17.06.2014г. в 23:59 часа, а следващата е сключена на 20.06.2014г. с
начален час 20,30 часа, т.е. след настъпване на ПТП в 14,45 часа, поради което към
момента на ПТП въпросният лек автомобил е бил без сключена задължителна
застраховка „Гражданска отговорност“.
Установено е и репарирането на вредите към пострадалите лица от френския
компенсационен орган, към него от НББАЗ и към последното от Гаранционния фонд.
Плащанията в общ размер от 3261,05лв. са безспорно установени. Размерът на вредите
следва да се определи съобразно изплатения размер от компенсационния орган в
държавата – членка, където е настъпило събитието с оглед приложимото право и
безспорната му компетентност да определи размера на обезщетението. Съгласно чл.24,
пар.2 от Директива 2009/103/ЕО, българският компенсационен орган встъпва в правата
на увреденото лице срещу лицето, причинило произшествието, или срещу неговото
застрахователно предприятие именно до размера, до който органът за изплащане на
обезщетения в държавата-членка на пребиваване на увреденото лице го е обезщетил за
претърпените вреди.
4
Единственото направено от въззивницата възражение е относно обичайното
местопребиваване на процесния лек автомобил м. „Рено Лагуна“, рег. №** с
твърдение, че същото не е на територията на Република България, а в Република
Франция. Доказателства в тази насока обаче ответницата, твърдяща това обстоятелство
не е ангажирала. Напротив, от събраните по делото доказателства се установява
безспорно, че обичайното местопребиваване на автомобила е Република България.
Следва да се посочи, че Директива 2009/103/ЕО в чл.1, пар.4, б. „а“ дава
определение за "територия, на която обичайно се намира превозното средство", а
именно: територията на държавата, в която превозното средство е получило
регистрационен номер, независимо дали номерът е постоянен или временен.
Хипотезите, посочени в разпоредбата на пар.4, б. „б“ – „г“ на Директивата не са
налице. По силата именно на тази разпоредба, процесният л.а. м. „Рено Лагуна“, рег.
№**, като получил регистрационен номер в РБългария, има обичайно пребиваване
именно на територията на Република България. Данни за пререгистрация на
автомобила във Франция няма, а няма и твърдения в тази насока.
Поради това възражението на въззивницата за липса на елемент от фактическия
състав на разпоредбата на чл. 559, ал.1, т.1 от КЗ, обуславящ основателността на
регресната претенция на Гранционния фонд, встъпил в правата на увреденото лице
срещу виновния за ПТП водач, е неоснователно.
Съгласно разпоредбата на чл.559, ал.3 от КЗ, Гаранционният фонд след
изплащането на обезщетението по ал. 1, встъпва в правата на увреденото лице до
размера именно на платеното обезщетение и лихви, както и за разходите за
определянето и изплащането му. По делото е установено, че претендираната сума
обхваща платеното обезщетение и разходите по определянето и изплащането му.
Следва да се посочи, че същото не включва лихви.
С оглед изложеното, исковата претенция се явява изцяло основателна и доказана.
Върху сумата следва да се присъди законната лихва за забава, считано от
подаване на исковата молба до окончателното й изплащане, съгласно разпоредбата на
чл.86, ал.1 от ЗЗД. Тъй като в сумата няма включена лихва, то не се стига до
недопустимо присъждане на лихви върху лихви.
Като е уважил същата в пълния претендиран размер, районният съд е
постановил правилен и законосъобразен акт, който следва да се потвърди, като
подадената против него въззивна жалба се явява неоснователна.
С оглед изхода на процеса, районният съд правилно е присъдил на ищцовата
страна направените по делото разноски и в тази част решението също следва да се
потвърди.
По отношение на разноските пред въззивната инстанция, с оглед изхода на спора
5
– неоснователност на въззивната жалба, то въззивникът следва да понесе своите
разноски така, както ги е направил.
Въззиваемата страна – Гаранционен фонд не е заявила претенция за заплащане
на разноски и такива не следва да се присъждат.
Ръководен от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло първоинстанционно Решение №238 от 27.03.2024г.,
постановено по гр.д. №4060/2023г. по описа на Сливенски районен съд.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6