№ 92
гр. Стара Загора, 13.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, II ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на петнадесети февруари през две хиляди двадесет и
трета година в следния състав:
Председател:Румяна Б. Пенева
Членове:Иванела Ат. Караджова
Трифон Ив. Минчев
при участието на секретаря Даниела М. Калчева
като разгледа докладваното от Румяна Б. Пенева Въззивно търговско дело №
20235501000006 по описа за 2023 година
Обжалвано е решение №909/31.10.2022г., постановено по гр.д.
№1460/2022г. по описа на Районен съд – С.З., с което е прогласено по иска с
правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл.146, ал.1 ЗЗП и чл.22 ЗПК
/установителен иск за нищожност/ за прогласяване недействителността на
договор за потребителски микрокредит от 31.12.2020 г. като нарушаващ
разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т.9, т.10 и чл.19, ал.4 ЗПК недействителността
на договор за потребителски микрокредит от 31.12.2020 г., сключен между П.
К. П. и „С.“ АД, като „С.“ АД е осъдено по иска с правно основание чл. 55,
ал. 1, предл. първо ЗЗД да заплати на П. К. П. сума в общ размер на 101,00
лв., представляваща сбор от заплатени без основание суми по договор за
потребителски микрокредит от 31.12.2020 г. от 26,17 лв. договорна лихва,
74,83 лв. неустойка за неизпълнение на задължение, предвидена в чл. 6.2 от
договор за паричен заем №405520/11.03.2020 г., ведно със законната лихва от
датата на подаване на исковата молба.
Въззивникът „С.“ АД излага доводи за незаконосъобразност и
необоснованост на обжалваното решение. Посочва съдебна практика и излага
съображения във връзка с направените оплаквания. Прави искане да се
отмени обжалваното решение като неправилно, необосновано и
незаконосъобразно и да се постанови решение, с което да се отхвърлят
предявените искове. Претендират се разноските пред двете инстанции.
1
Постъпил е писмен отговор от П. К. П., чрез адвокат М., в който е взето
становище по направените във въззивната жалба оплаквания. Изразено е
становище, че решението е законосъобразно и правилно, а жалбата -
неоснователна. Посочена е съдебна практика. Направено е искане да се
потвърди първоинстанционното решение. Претендират се разноските пред
настоящата инстанция.
Окръжен съд – гр. С.З., в настоящият състав, след като обсъди данните
по първоинстанционното и въззивното производства, намира за установено
следното:
Пред първоинстанционния съд са предявени искове с правно основание
чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД във вр. чл.146, ал.1 ЗЗП и чл.22 от ЗПК.
Предявени са обективно евентуално съединени установителни искове и
кумулативно с осъдителен иск както следва: 1/ с правно основание чл. 26, ал.
1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП и чл. 22 ЗПК /установителен иск за
нищожност/ за прогласяване недействителността на договор за потребителски
микрокредит от 31.12.2020 г. като нарушаващ разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т.
9 и чл. 19, ал. 4 ЗПК, 2/ в евентуалност, че са нищожни следните клаузи – 1/§
7 от Договор за потребителски микрокредит от 31.12.2020 г., съгласно който
се дължи неустойка в размер на 553,80 лв. от кредитополучателя и § 1 от
Договора за потребителски микрокредит от 31.12.2020 г., съгласно който се
дължи възнаградителна лихва в размер от 41,16% върху главницата и 3/ с
правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД /осъдителен иск за връщане
на дадено без основание/ за заплащане на сумата от общо 500,00 лв.
представляваща сбор от договорна лихва и неустойка за неизпълнение на
задължение предвидена в § 7 от договор за потребителски микрокредит.
След извършен частичен отказ от иска, направен в производството пред
РС, предмет на делото е сумата от 101,00 лв., представляваща сбор от 26,17
лв. договорна лихва и 74,83 лв., неустойка за неизпълнение на задължение.
Ищецът П. К. П. моли съда да признае за установено, че договор за
потребителски микрокредит от 31.12.2020 г., сключен между „С.“ АД и П. К.
П. е изцяло недействителен, в евентуалност, че са нищожни следните клаузи
– 1/§ 7 от Договор за потребителски микрокредит от 31.12.2020 г., съгласно
който се дължи неустойка в размер на 553,80 лв. от кредитополучателя и 2/ §
1 от Договора за потребителски микрокредит от 31.12.2020 г., съгласно който
се дължи възнаградителна лихва в размер от 41,16% върху главницата.
Претендира и осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 500,00
лв. недължимо платени суми и разноските по делото.
В законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 ГПК е депозиран отговор на
исковата молба от ответника, в която заема становище за неоснователност на
исковете.
По делото не е спорно, че между страните е сключен договор за
потребителски микрокредит от 31.12.2020 г., по силата на който „С.“ АД е
2
предоставило на П. К. П. заемна сума от 700 лв., с договорна лихва 165,68 лв.
и в него е включена клауза за евентуално заплащане на неустойка за
неизпълнение на задължение в размер 553,80 лв. с ГПР 49,89%, и начин на
връщане: 12 месечни вноски, всяка от които по 118,29 лв., с краен срок на
погасяване – 31.12.2021 г. В §7 от договора, който препраща към § 6 от същия
договор, е уредено задължение за ищеца - в тридневен срок от сключване на
договора да предостави обезпечение за изпълнение на задължението си –
поръчители, отговарящи на определени изисквания или предоставяне на
банкова гаранция, като е уговорено при неизпълнение на това задължение,
той да дължи неустойка в размер на 553,80 лв., която кредиторът е разсрочил
в § 7 от Договора.
В производството пред РС е назначена и приета съдебно – счетоводната
експертиза, чието заключение е възприето от РС, възприема се и от
настоящата инстанция. Същото не е оспорено и от страните по делото.
От заключението на съдебно – счетоводната експертиза се установява,
че размерът на предоставения кредит е 700 лв., като сумата е реално получена
от ищеца. Извършените плащания от ищеца са в размер на 801,00 лв. на
03.02.2021 г., от които 1/ главница – 700 лв., 2/ договорна лихва в размер на
26,17 лв. и 3/ неустойка в размер на 74,83 лв. С това плащане /една вноска/
кредитът е бил погасен предсрочно и е бил осчетоводен при ответника като
погасен. В определянето на ГПР била включена единствено договорната
лихва /тогава ГПР е 49,89%/, но не и процесната неустойка. При прибавяне на
неустойката ГПР щял да бъде 111,51 %.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните
правни изводи:
Сключеният между страните договор има характеристиките на договор
за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК, спрямо който са
приложими особените изисквания за действителност на ЗПК. За да бъде
валидно сключен договорът, е необходимо да отговаря на разпоредбите на чл.
10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2, чл. 12, ал.1, т. 7-9 от ЗПК. Тези
условия следва да са налице кумулативно, за да породи договорът валидна
облигационна връзка между страните. Липсата на което и да е от тях прави
договорът недействителен, съгласно императивната норма на чл. 22 от ЗПК.
Съгласно чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит
трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора
за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение
№ 1 начин.
Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
3
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК, годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва
по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България.
Въззивният съд намира, че в сключения между страните договор е
посочено, че ГПР е 49, 89 %, но от съдържанието на договора не може да се
направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е
формиран ГПР.
Видно от съдържанието на § 7 от договора, който препраща към § 6 е
уредено задължение за ищеца - в тридневен срок от сключване на договора
същият е следвало да предостави обезпечение за изпълнение на задължението
си – поръчители отговарящи на определени изисквания или предоставяне на
банкова гаранция, като е уговорено при неизпълнение на това задължение той
да дължи неустойка в размер на 553, 80 лв., която кредиторът е разсрочил в §
7, като е посочено, че към всяка от анюитетните вноски се добавя сума, с
което месечната вноска става в размер от 118, 29 лв.
Съгласно разпоредбата на чл.19, ал.3, т.1 от ЗПК, при изчисляване на
годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит.
Въззивният съд намира, че така уговорената неустойка в § 6 от договора
не притежава обезпечителна и обезщетителна функция, тъй като е
предвидена не за неизпълнението на същинското задължение за погасяване на
договора за паричен заем, а на задължението на заемополучателя да осигури
обезпечение към кредитора. Съгласно разпоредбата на чл. 16 от ЗПК,
кредиторът следва да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя
преди сключване на договора за кредит и да прецени дали да му предостави
кредит и без обезпечение. Поради изложеното, въззивният съд приема, че
основната цел на така уговорената неустойка е да доведе до неоснователно
обогатяване на „С.“ АД за сметка на потребителя, тъй като това ще увеличи
подлежаща на връщане сума.
Ето защо, съдът счита, че уговорената в пар. 6 от договора неустойка
следва да бъде включена в ГПР и видно от заключението на съдебно –
счетоводната експертиза, ако "неустойката" бъде включена в ГПР, то
размерът му нараства с 111,51 %. Следователно, така посоченият в договора
ГПР от 49. 89% не отговаря на действителния такъв, тъй като с предвидената
в §6, неустойка се покриват разходи, които следва да бъдат включени в ГПР,
при което неговият размер би надхвърлил законовото ограничение от 50%,
съгласно императивното изискване на чл. 19, ал. 5 от ЗПК.
С оглед гореизложеното, съдът намира, че договорът за потребителски
кредит между страните се явява недействителен на основание чл. 22, вр. чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Поради това, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, когато
4
договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита.
В настоящия случай чистата стойност на кредита е 700 лв., като от
заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че П. К. П.
е заплатил на „С.“ АД обща сума в размер на 801 лв. С оглед
недействителността на договора за кредит, горепосочената сума е платена
при начална липса на основание по смисъла на чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД и
подлежи на връщане. Следователно заплатената сума в частта над чистата
стойността на кредита от 700 лв., а именно сумата от 101 лв. следва да бъде
върната на П. К. П., поради което искът с правно основание по чл. 34 ЗЗД, вр.
с чл. 55, ал.1, пр.1 ЗЗД е основателен и следва да бъде уважен.
В този смисъл е и постановеното от РС решение, което настоящата
инстанция намира за правилно и законосъобразно и следва да го потвърди.
По отговорността за разноските:
Съгласно нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА адвокатът, оказващ безплатно
адвокатска помощ, има право на адвокатско възнаграждение, ако се касае за
случай по чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА и ако в съответното производство
насрещната страна е осъдена за разноски. Съдът определя възнаграждението
в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по Закона за адвокатурата и
осъжда другата страна да го заплати. Изявленията за наличие на конкретно
основание за оказване на безплатна помощ по чл.38, ал. 1 от ЗА не обвързват
съда и той не дължи проверка за съществуването на конкретната хипотеза.
В настоящия случай договорът за правна защита и съдействие между П.
К. П. и Еднолично адвокатско дружество „М.“ е сключен на 06.01.2023 г.
/лист 28/, поради което приложение следва да намери Наредба № 1 от
9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, за
процесуално представителство, защита и съдействие след изменението с ДВ
бр.88 от 4.11.2022 г. Разпоредбите на Наредба № 1/2004 г. имат
материалноправен характер, поради което приложима е тази редакция на
наредбата, която е в сила към момента на сключване на договора за правна
защита и съдействие за съответната инстанция, доколкото на изменението на
подзаконовия нормативен акт изрично не е предадено обратното действие/ в
този смисъл определение №782/12.12.2014 г. по ч. т. д. № 3545/2014 г. на II
ТО на ВКС, определение № 189/29.05.2014 г. по гр. д. № 1024/2014 г. на IV
ГО на ВКС и определение № 270/24.07.2014 г. по гр. д. № 7159/2013 г. на IV
ГО на ВКС, Определение № 534 от 8.12.2016 г. на ВКС по ч. т. д. №
1135/2016 г., I т. о., ТК/.
В настоящия случай по иска за прогласяване на нищожност приложение
следва да намери чл. 7, ал. 1, т. 4, където е посочено, че възнаграждението за
5
други неоценяеми искове е 1000 лв. и по осъдителния иск приложение следва
да намери разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 1, където е посочено, че
възнаграждение при интерес до 1000 лв. е 400 лв.
С оглед изхода на делото „С.“ АД следва да заплати на Еднолично
адвокатско дружество „М.“ адвокатско възнаграждение в размер на 1 400 лв.
за осъществената безплатна адвокатска помощ на П. К. П..
Водим от горните мотиви, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 909/31.10.2022г., постановено по гр.д. №
1460/2022г. по описа на Районен съд – С.З..
ОСЪЖДА „С.“ АД, гр. С., ж.к. ***, ЕИК ***, да заплати на Еднолично
адвокатско дружество „М.“, с адрес на кантората: гр.С.З., ул.***,
възнаграждение в размер на 1 400 лв./хиляда и четиристотин лева/ за
осъществената безплатна адвокатска помощ на П. К. П..
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6