№ 18222
гр. С. 06.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 36 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и пети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:СИМОНА В. НАВУЩАНОВА
при участието на секретаря КАМЕЛИЯ АНЧ. КОСТАДИНОВА
като разгледа докладваното от СИМОНА В. НАВУЩАНОВА Гражданско
дело № 20231110102374 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба, подадена от А. Г. А., чрез адв. З., срещу „К.Й.“
ООД, с която са предявени обективно кумулативно съединени установителен иск с
правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, евентуално чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД,
евентуално чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД вр. чл. 143, ал. 1 вр. чл. 146 ЗЗП за прогласяване
за нищожна клаузата на чл. 8 от Договор за паричен заем № ... от ...2 г., сключен между
А. Г. А. и „К.Й.“ ООД, поради противоречие със, закона, евентуално заобикаляне на
закона, евентуално противоречие с добрите нрави, както и осъдителен иск с правно
основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на „К.Й.“ ООД да върне на ищеца
сумата от 132,14 лв. (след допуснато изменение размера на предявения иск по реда на
чл. 214 ГПК), представляваща платена при начална липса на основание – нищожна
клауза на чл. 8 от договора за заем от 13.06.2022 г., ведно със законната лихва от датата
на подаване на исковата молба на 16.01.2023 г., до окончателното плащане.
Ищецът твърди, че на ...2 г. е сключил договор с ответника за паричен заем № ... в
размер на 500 лв., седмична вноска, 27 погасителни вноски, без посочен месечен
лихвен процент. Ищецът е следвало да представи обезпечение поръчител и банкова
гаранция, ипотека, особен залог върху движима вещ. В случай на неизпълнение била
предвидена неустойка в размер на 335, 44 лв. Същата била начислена още със
сключване на договора, тъй като не било представено обезпечение в срок. Ищецът
погасил изцяло кредита с плащания на 19.10.2022 г. за 200 лв. и на 21.10.2022 г. за 435,
28 лв. Прави възражение за нищожност на целия договор поради противоречие с чл.
10, ал. 1 ЗПК – липса на форма. Сочи, че не е посочен начинът на формиране на ГПР в
договора. Цитира практика на СЕС за приравняването на посочването само на
математическата формула за изчисляване на ГПР без да се посочи информация за
данните, въз основа на които се изчислява ГПР, на липса на ГПР. Твърди, че е посочен
ГПР, който е в пъти по-нисък от действителния. Сочи, че клаузата за неустойка
накърнява добрите нрави, тъй като е уговорена за неизпълнение на задължение, което
не води до преки вреди. Претендира заобикаляне на чл. 33, ал. 1 ЗПК, неравноправност
на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП. Твърди погрешно посочване на ГПР,
приравнявано на липса на посочване на ГПР и съответно недействителност на целия
1
договор. Твърди, че договорът е нищожен и поради противоречие на ГЛП с добрите
нрави – повече от трикратния размер на законната лихва. Сочи, че клаузите в договора
са формулирани неясно и в противоречие с изискванията на чл. 147, ал. 1 ЗЗП.
Претендира нищожност на неустоечната клауза в случай, че съдът приеме договора за
действителен. Моли съдът да се произнесе с решение, с което да уважи предявените
искове. Претендира разноски.
В отговора на исковата молба ответникът оспорва предявените искове като
неоснователни. Не оспорва договора между страните. Сочи, че месечният лихвен
процент е 3.340 %, а ГПР 49.052 %. Оспорва твърденията за нищожност поради
неспазване на изискванията за форма на договора. Твърди, че неустойката
представлява разход за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение по
договора за заем, а не лихва, такса или друг разход по кредита. Сочи, че лихвеният
процент е фиксиран и не подлежи на промяна. Оспорва недействителността на
клаузата за неустойка. Сочи, че неустойката е начислена поради факта, че ищецът не е
изпълнил задължението си за предоставяне на обезпечение в срок. Клаузата била
индивидуално уговорена. Оспорва неустойката да е добавка към възнаградителната
лихва. Сочи, че ГПР не надхвърля петкратния размер на законната лихва. Посочва, че
неустойката не е включена в ГПР, тъй като чл. 19, ал. 3 ЗПК изключва от ГПР
разходите, които потребителите заплащат при неизпълнение на задълженията си. Моли
за отхвърляне на предявените искове и претендира сторените в производството
разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:
С доклада по делото, неоспорен от страните са обявени за безспорни и
ненуждаещи се доказване следните факти и обстоятелства включени в предмета на
спорното право: че между страните е сключен договор за паричен заем № ... от ...2 г.;
задълженията на ищеца по договора са изцяло погасени.
По делото не се спори, че на ...2 г. между ищеца А. Г. А., в качеството му на
заемател, и ответника „К.Й.“ ООД, в качеството му на заемодател, е бил сключен
Договор за паричен заем № ... от ...2 г., по силата на който „К.Й.“ ООД предоставило на
А. Г. А. сумата в размер на 500 лева, която ищецът се задължил да върне на 27
седмични вноски, всяка от които в размер на 20,58 лв., с изключение на последната,
която е в размер на 20,48 лв., заедно с възнаградителна лихва при месечен лихвен
процент в размер 3,340% и годишен процент на разходите от 49,052%.
В чл. 6 от договора е уговорено, че страните се съгласяват договорът за заем да
бъде обезпечен с гарант/и, отговарящ/и на условията на чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите
условия към договора за заем и с още едно от посочените по – долу обезпечения, по
избор на Заемателя: 1. Ипотека върху недвижим имот, съгласно чл. 10, ал. 2, т. 3 от
Общите условия; 2. Особен залог върху движимо имущество, съгласно чл. 10, ал. 2, т.
2 от Общите условия; 3. Банкова гаранция, съгласно чл. 10, ал. 2, т. 4 от Общите
условия; 4. Ценна книга издадена в полза на Заемодателя.
Съгласно чл. 8 от договора, с подписването му заемателят декларира, че му е
известно и се счита за уведомен, че в случай, че заемателят не предостави договореното
в чл. 6 от договора в тридневен срок от сключването му или представеното
обезпечение не отговаря на условията, посочени в чл. 10, ал. 2, т. 1 и т. 4 от Общите
условия към договора за заем, заемателя дължи на заемодателя неустойка в размер на
335,44 лв., с начин на разсрочено плащане подробно посочен в погасителен план към
договора за заем. По делото е приет представен и погасителен план към договора, в
който са посочени падежните дати за заплащане на погасителните вноски по договора,
както и техният размер. Посочено е, че в сумата от 33 лв., представляваща общият
размер на една седмична вноска, е 2 формирана като сбор от сумата за погасяване на
задължението без неустойка – 20.58 лв., и разсрочена неустойка по чл. 8 от договора –
12.42 лв.
По делото са представени Общите условия, относими към процесния договор за
2
заем. С разпоредбата на чл. 10, ал. 2 от Общите условия са посочени условията, на
които следва да отговарят обезпеченията, като е установено, че за гарант следва да
бъдат осигурени две физически лица, всяко от които да отговаря на следните
изисквания: да има нетен размер на осигурителния доход над 1 000 лв., съгласно
справочните данни на НОИ, да работи по безсрочен трудов договор, да не е заемател
по договор за заем сключен със заемодателя, да няма незаплатени осигуровки за
последните две години, да няма кредити към банки или финансови институции с
класификация, различна от "Редовен", както по активни, така и по погасени
задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ. Установено е, че залогът
следва да е върху движима вещ – на стойност два пъти по-висока от общата стойност
на плащанията по договора за заем, включващи главница и лихва, а ипотека – да е
първа по ред.
От заключението на изслушаната и приета по делото съдебно – счетоводна
експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде
кредитирано, се установява, че: общо заплатената от ищеца сума по договора за заем е
в размер на 635,28 лв., платена на две дати – 19.10.2022г. и 21.10.2022г.; вземайки
предвид размера на отпуснатия кредит – 500 лв. за срок от 27 седмици и общо
изплатената от А. Г. А. сума по кредита – 635,28 лв., годишният процент на разходите
с включената сума за неустойка ГПР е в размер на 94180326,88%; Сумата заплатена за
главница е в размер на 500 лева, за неустойка е в размер на 1....19 лева, а за
възнаградителна лихва 23,09 лева.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна
страна следното:
По иска с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 143, ал. 1 вр. чл. 146
ЗЗП: За да бъде уважен предявеният иск в тежест на ищеца е да докаже по делото
пълно и главно обстоятелствата, от които произтича, че клаузата на чл. 8 от процесния
договор за паричен заем е нищожна на заявените правни основания.
Сключеният между ищеца и „К.Й.“ ООД договор е потребителски, поради което
намира своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит (ЗПК), като
според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа на
договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка
друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за
предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на
услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия
период на тяхното предоставяне. Условие за неговата 3 действителност е писмената
форма – чл. 10, ал. 1 ЗПК. Съгласно разпоредбата на чл. 24 ЗПК изрично препраща към
разпоредбите на чл. 143 – 146 ЗЗП, уреждащи неравноправност на договорни клаузи,
които водят до тяхната нищожност. Съгласно разпоредбата на чл. 143 ЗЗП
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова
вреда, която не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя.
Неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя – по арг. от чл. 6, параграф 1
от Директива 93/13/ЕИО. Неравноправният характер на клаузи в потребителския
договор, които обосновават тяхната нищожност, съдът е длъжен да преценява
служебно. Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в
договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Следователно, за да се
приложи разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП, което да доведе до нищожност, освен че
клаузата трябва да е неравнопоставена, трябва да не е индивидуално уговорена между
страните по договора. По аргумент от противното на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, индивидуално
уговорени клаузи са тези, които не са били изготвени предварително и потребителят е
имал възможност да влияе върху съдържанието им.
В случая от ответника по делото не са ангажирани, нито са релевирани
доказателствени искания в тази насока, откъдето да се направи извод, че оспорената
клауза от договора е била индивидуално договорена. Поради което съдът намира, че
3
оспорената клауза не е индивидуално уговорена - изготвена е предварително,
представянето й на заемателя от страна на заемодателя е формално, който като
потребител не е имал възможност да влияе върху съдържанието й. В частност,
преценката относно действителността на процесната клауза на чл. 8 от договора следва
да се извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на
приложимия ЗПК, при действието на които е сключен договорът. Автономията на
волята на страните да определят свободно съдържанието на договора (източник в
частност на претендираните от заявителя вземания), в т.ч. да уговорят такси и
неустойки, е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на
договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и
на добрите нрави, което ограничение се отнася както до гражданските сделки, така и за
търговските сделки (чл. 288 ТЗ) - виж и задължителните за съдилищата разяснения,
дадени с т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 г.,
ОСТК. По своята правна природа неустойката представлява форма на договорна
отговорност. Тя служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, чийто размер е
предварително определен от страните. Поначало функциите на установена между
страните неустоечна клауза са обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
В този смисъл съдът съобрази и задължителните за съдилищата разяснения,
дадени с Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на
ВКС, в мотивите на което е прието, че като клауза, уговорена в договора, неустойката е
проявление на принципа на автономия на волята в частното право (чл. 9 ЗЗД). В
посоченото решение е прието, че неустойката следва да се приеме за нищожна, ако
единствената цел, за която е уговорена, 4 излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. Посочено е, че условията и предпоставките за
нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от
принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения.
Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва
да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, а не към
последващ момент, като могат да бъдат използвани някои от следните примерно
изброени критерии: 1. естеството им на парични или на непарични и размерът на
задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; 2. дали изпълнението
на задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство, залог, ипотека и
др.; 3. вид на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на
неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част; 4.
съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от
неизпълнение на задължението вреди. В настоящия случай неустойката е предвидена
за неизпълнение на задължението на заемополучателя да осигури обезпечение на
отговорността си към кредитора за заплащане на главното задължение по установения
от заемодателя начин в чл. 6, ал. 1 от Договора във вр. с чл. 10 от Общите условия.
Следователно задължението за заплащане на неустойка е уговорено като
обезпечение за изпълнението на поетото в договора задължение за осигуряване на
обезпечение на главното задължение на кредитополучателя да върне предоставената
му в заем сума в срок, ведно с установеното възнаграждение на кредитора. Така
установеното задължение не може да се характеризира като неустоечна клауза,
доколкото не изпълнява присъщите на неустойката функции за обезпечение
изпълнение на задължението и обезщетение на вредите от неизпълнение на
последното. Освен типичната обезпечителна и обезщетителна функция, на неустойката
може да има и санкционен характер. В случая неустойката е уговорена с оглед
санкциониране на заемателя за виновното неизпълнение на договорното задължение за
предоставяне на обезпечение. Задължението за осигуряване на обезпечаване на
главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко
върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем.
Предоставянето на обезпечение представлява допълнителна гаранция на кредитора за
точното удовлетворяване на вземането му. Уговаряне на неустойка за неизпълнение на
това задължение с фиксиран размер, чиято стойност е по-висока от установеното
договорно възнаграждение, представлява скрито под формата на неустойка
допълнително възнаграждение за кредитодателя, т.е. последното е установено в
4
противоречие с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този извод на съда – че с клаузата за
неустойка, всъщност е предвидено допълнително възнаграждение за кредитора, се
подкрепя и от начина, по който е установено това задължение, тъй като договора е
предвидено неустойката да се заплаща на вноски подобно на главницата и
възнаградителната лихва. По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за
потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента
на сключване на договора за кредит, като 5 се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите
по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид,
в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В процесния договор за
потребителски кредит е посочен процент на ГПР 49,052%, т. е. формално е изпълнено
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава максималния по чл.
19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителният такъв, тъй като не
включва част от разходите за кредита, а именно - неустойката в размер на 335,44 лв.,
която се заплаща разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски и която следва да
се включи в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.
Настоящият съдебен състав приема, че уговорената в процесния договор
"неустойка" е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на
годишния процент на разходите – ГПР (индикатор за общото оскъпяване на кредита) –
чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, който съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде
по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове
или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България (основен лихвен процент плюс 10 %), което означава, че лихвите и разходите
по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума, а клаузи в договор,
надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК. Този извод
следва от дефиницията на понятието "общ разход по кредита за потребителя",
съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и
всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите
за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е било обусловено от
предоставяне на едно от посочените „обезпечения“, като кредитополучателят се е
съгласил да заплати неустойка в размер на 335,44 лв., която се заплаща разсрочено
съгласно включения в договора погасителен план.
В частност настоящият съдебен състав приема, че с уговорената в чл. 8 от
договора клауза се цели единствено осигуряването на допълнително възнаграждение за
предоставяне на процесната заемна сума - т.нар "скрита възнаградителна лихва". Този
извод на първо място следва от специфичността и краткия срок за изпълнение
задължението, по отношение на което е уговорена неустойката. По този начин,
кредиторът не е очаквал или желал изпълнение на задължението. В подкрепа на горния
извод следва да се отбележи и уговорката, че в случай на възникване на задължението
за заплащане на неустойка, то ще 6 бъде заплащано всеки ден заедно със следващата
погасителна вноска по кредита съобразно уговорения в договора погасителен план.
Това отново навежда към изначално съгласие между страните, че задължението за
предоставяне на обезпечение няма да бъде изпълнено, а това за неустойка ще възникне.
Следва да се посочи, че посочената алтернатива за обезпечение - банкова гаранция е
житейски немислима при сключване на договор за потребителски кредит, доколкото
кандидатстващото лице може просто да се възползва от средствата, нужни за
издаването на банковата гаранция. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на
5
разходите (ГПР) не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва,
която съгласно ПМС № 426 от 18.12.2014 г. е в размер на 10 %, или годишният размер
на разходите не следва да надхвърля 50 % от предоставената по кредита сума. Съдът
намира, че с разглежданата неустоечна клауза се заобиколя правилото на чл. 19, ал. 4
ЗПК и се уговоря по-висок размер на разходите по кредита от нормативно допустимия.
В случая само размера на неустойката представлява над 50 % от заетата сума и заедно
с нея се формира годишен процент на разходите, който е значително по-висок от
нормативно установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК.
С оглед гореизложеното, задължението по чл. 8 не е свързано с неизпълнението
на договора, а представлява разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, който, в
противоречие на правилото чл. 11, т. 10 от ЗПК, не е включен в годишния процент на
разходите, нито в общата сума на заема, дължима от потребителя към деня на
сключването. Въпреки че формално в договора са посочени годишен процент на
разходите и общ размер на задължението, без включването в тях на обсъжданата сума
по чл. 8, те не могат да изпълнят отредената им функция - да дадат възможност на
потребителя, по ясен и достъпен начин, да се запознае с произтичащите за него
икономически последици от договора, въз основа на което да вземе информирано
решение за сключването му (така Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по в.гр.д. №
13336/2019 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав и др.).
Предвид гореизложеното, клаузата на чл. 8 от договора е нищожна на основание
чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 143, ал. 1 вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП и чл. 19, ал. 4 ЗПК. С
оглед уважаването на главния иск, съдът намира, че не се е сбъднало процесуалното
условие за разглеждане на исковете по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, предявени в условията на
евентуалност, поради което не дължи произнасяне по тях.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД:
В тежест на ищеца е да докаже по делото пълно и главно, че е заплатил
твърдяната сума, че тя е постъпила в патримониума на ответника, че това разминаване
на блага от имуществото на ищеца в имуществото на ответника да е без правно
основание, т. е. без да е било налице годен юридически факт. Както се изясни,
несъмнено се установява по делото, че ищецът е заплатил в полза на ответника сумата
в общ размер на 635,28 лв. С молба от 23.10.2023 г. ищецът, чрез процесуалния му
представител е заявил, че претендира като платена без правно основание сумата над
дължимата възнаградителна лихва за 7 дни. От заключението на вещото лице се
установи, че дължимата възнаградителна лихва на ден средно за целия срок на кредита
е в 23,09 размер на 0,55 лв. с окръгление, т.е. за 7 дни (от датата на сключването на
договора – ...2 г., до пълното погасяване на сумата по договора – 21.10.2022)
възнаградителната лихва възлиза в размер на 3,85 лв. Следователно и предвид
нищожността на клаузата на чл. 8 от договора, ищецът се легитимира като кредитор на
вземане в размер на 128,29 лв. (132,14 лв. – 3,85 лв.), представляващо платено при
начална липса на основание, ведно със законната лихва от датата на подаване на
исковата молба на 16.01.2023 г., до окончателното плащане, поради което искът при
квалификацията на чл. 55, ал.1, предл. 1 от ЗЗД е основателен до този размер, а за
разликата до пълния предявен размер от 132,14 лв. следва да бъде отхвърлен.
По разноските:
При този изход от спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, в полза на ищеца следва
да се присъдят сторените разноски за държавна такса в размер на 100 лв., за
съдебносчетоводна експертиза в размер на 320 лв., като претендира и адвокатско
възнаграждение в общ размер на 1000 лв. Своевременно релевираното от процесуалния
представител на ответника възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на
претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение е основателно. Когато с една
искова молба са предявени от един ищец срещу определен ответник в обективно
кумулативно съединение оценяеми искове, интересът, върху който следва да се
определи минималният размер на адвокатското възнаграждение, е сборът от цената на
всички искове – в този смисъл е Определение № 29 от 20.01.2020 г. на ВКС по ч. т. д.
№ 2982/2019 г., II т. о., ТК. В конкретния случай сборът от цената на всички искове е в
размер под 1000 лв., поради което минималното адвокатско възнаграждение, изчислено
6
съобразно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г., възлиза в размер на 400 лв.
В този смисъл и при съобразяване сложността на делото от фактическа и правна страна
съдът приема, че на ищеца следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в
размер на 400 лв., т.е. общият размер на разноските възлиза на сумата от 840 лв.
Съразмерно с уважената част от исковете, на ищеца следва да бъде присъдена сумата в
общ размер на 796,10 лв. Ответникът не е представил доказателства за сторени
разноски, поради което такива не следва да му бъдат присъждани.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА клаузата на чл. 8 от Договор за паричен заем №
.../...2 г., сключен между А. Г. А. и „К.Й.“ ООД, по предявения от А. Г. А. , ЕГН
**********, с адрес: гр. С. ул. „С.С.“ 40, ет, срещу „К.Й.“ ООД, ЕИК ... със седалище и
адрес на управление: гр. Х, ул. „ЛЛ“ № .... иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл.
1 ЗЗД вр. чл. 143, ал. 1 вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК.
ОСЪЖДА „К.Й.“ ООД, ЕИК ... със седалище и адрес на управление: гр. Х, ул.
„ЛЛ“ № .... да заплати на А. Г. А. , ЕГН **********, с адрес: гр. С. ул. „С.С.“ 40, ет, на
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, сумата в размер на 128,29 лв., представляваща
платена при начална липса на основание – нищожна клауза на чл. 8 от Договор за
паричен заем № .../...2 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата
молба на 16.01.2023 г., до окончателното плащане, като ОТХВЪРЛЯ предявения иск
за разликата над уважения размер от 128,29 лв. до пълния предявен размер от 132,14
лв.
ОСЪЖДА „К.Й.“ ООД, ЕИК ... със седалище и адрес на управление: гр. Х, ул.
„ЛЛ“ № .... да заплати на А. Г. А. , ЕГН **********, с адрес: гр. С. ул. „С.С.“ 40, ет, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата в размер на 796,10 лв. – разноски в
производството пред СРС, съразмерно с уважената част от предявените искове.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски градски съд, в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7