Решение по дело №16269/2019 на Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

 

№ ………………../…….11.2020 г., гр.София

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК, ІІ-Г въззивен състав, в публично съдебно заседание на седми октомври през две хиляди и двадесета година, в състав:   

                                                   

   ПРЕДСЕДАТЕЛ: СОНЯ НАЙДЕНОВА

      ЧЛЕНОВЕ : ЙОАНА ГЕНЖОВА

  мл.с. КРИСТИНА ГЮРОВА

  

при участието на секретаря Алина Тодорова, като  разгледа докладваното от съдия Генжова в.гр.дело №16269 по описа за 2019  година, и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение №194605/16.08.2019г., постановено по гр.д. №66785/2014г. по описа на СРС, 71 състав, е допуснато извършването на съдебна делба между Е.Г.И. и С.Г.З. на следния недвижим имот: югоизточната обособена част от построената в дворно място, цялото с площ от 760 кв.м., съставляващо парцел ХІ-424 от квартал №9 по плана на София, местност „Красно село – Стрелбище“ при граници по документ за собственост: ул. „Лерин“, парцели №№ХІІ 425а, ІІ 425, ІV 415, V 416, VІ 417,418 и Х 423, със застроена площ на обособената част от 66,55 кв.м., състояща се от работилница на първия етаж и три тавански помещения, ведно със съответните прилежащи към нея ½ ид. ч. от дворното място, при следните дялове ¾ за Е.Г.И. и ¼ за С.Г.З.. С решението е отхвърлено искането на Е.Г.И. за осъждане на ответника С.Г.З. на основание чл. 344, ал.2 от ГПК да й заплаща месечно обезщетение за ползването на имота за периода от влизане в сила на решението по допускане на делбата до окончателното й извършване.

Постъпила е въззивна жалба от ответника в производството С.Г.З., чрез пълномощника адв. Д.Г., срещу първоинстанционното решение в частта, с която е допусната делба на недвижимия имот между страните. В жалбата се излагат оплаквания, че решението в обжалваната част е постановено при противоречие с материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и е необосновано. Жалбоподателят поддържа, че съдът не е обсъдил показанията на разпитания по делото свидетел, както и не е взел предвид изложените от ответника твърдения и възражения, което е довело до постановяване на неправилно и незаконосъобразно решение. Жалбоподателят поддържа, че е единствен собственик на процесния имот на основание изтекла в негова полза придобивна давност. Твърди, че от показанията на разпитания в първоинстанционното производство свидетел се установява, че в процесния имот е живял само ответникът със своето семейство, както и, че имотът не е бил посещаван или ползван от ищцата. Поддържа, че е владял и ползвал имота, както и, че същият е регистриран като негов постоянен адрес от 1999г. С оглед изложеното моли първоинстанционното решение да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което предявеният иск за делба да бъде отхвърлен изцяло.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна, с който въззивната жалба се оспорва изцяло и е направено искане първоинстанционното решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.

Съдът, като обсъди доводите на страните относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Постановеното решение е валидно и допустимо.

Първоинстанционният съд е сезиран с иск за делба на съсобствен недвижим имот.

Установява се от събраните по делото доказателства, че ищцата и ответникът са наследници по закон на Г. З. ***, починал на 03.12.2004г. Общият наследодател на страните е придобил правото на собственост върху процесния имот на основание договор за покупко-продажба, за който е съставен НА №117, том 45, рег. №9222, дело №3781/1936г. и договор за доброволна делба от 30.06.1947г. С договор за покупко-продажба на недвижим имот, за който е съставен НА №158, том LLLLXXXII, дело №45737/1997г., Г. З. И. е продал на дъщеря си Е.Г.И. ¼ идеална част от процесния имот. При така събраните доказателства се установява, че страните са съсобственици на процесния имот при квоти ¾ идеални части за Е.Г.И. и ¼ за С.Г.З..

Спорно между страните по делото е дали процесният имот е съсобствен, като ответникът твърди, че е едноличен собственик на същия на основание изтекла в негова полза придобивна давност за период по-дълъг от 10 години, считано от 1996г.

Съгласно чл. 79, ал. 1 от ЗС, правото на собственост върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години. Владението трябва да е постоянно, непрекъснато, спокойно, явно, несъмнено и с намерение да се държи вещта като своя.

В случая ответникът твърди, че владението му е установено приживе на общия наследодател Г. З. И.. От събраните по делото доказателства се установява, че в имота са живели както ответникът и семейството му, така и общият наследодател, поради което съдът приема, че фактическата власт на ответника върху имота е установена със съгласието на собственика – негов баща, който го е допуснал да ползва имота за задоволяване на жилищните си нужди. Този начин на установяване на фактическа власт изключва владението, а представлява държане. Въз основа на така даденото съгласие ответникът е упражнявал фактическа власт приживе на своя баща. Поради това съдът приема, че до смъртта на общия наследодател през 2004г. придобивна давност не е текла.

След смъртта на общия наследодател и възникване на съсобствеността между страните по делото, ответникът е продължил да ползва имота, но няма данни по делото да е извършил действия спрямо своята сестра и съсобственик, с които да е демонстрирал намерение за своене, за да се превърне държането във владение. Съобразно задължителните разяснения в ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. дело № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, уредената в  чл. 69 ЗС законова презумпция на общо основание намира приложение между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от наследяването. Това означава, че когато един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което изключва владението на останалите, намерението му за своене се предполага и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в срока по чл. 79, ал. 1 ЗС. В случай на наследяване всеки от наследниците се явява владелец на своята идеална част и държател на частите на останалите сънаследници. Ако някой от тях се позовава на придобивна давност за чужда идеална част, той трябва да докаже, че е извършил действия, с които е обективирал на останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си. Следователно трябва да докаже, че промяната в намерението, с което упражнява фактическа власт върху вещта е достигнала до знанието на невладеещите съсобственици т. е. да манифестира спрямо тях завладяване на идеалните им части чрез действия, обективиращи установяване на своене и отблъскващи владението им. Такива действия са недопускане на сънаследниците до вещта, заявяване, че същата е изключителната собственост на владелеца и др. подобни.

В случая от показанията на разпитаните свидетели се установява, че ищцата е имала свободен достъп до имота, който по никакъв начин не е бил препятстван от ответника. Не е установено по делото ответникът да е манифестирал пред ищцата по ясен и недвусмислен начин, че счита имота за своя изключителна собственост.

Поради изложеното и предвид съвпадане на изводите на двете съдебни инстанции първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в обжалваната част на основание чл.271, ал.1 от ГПК.

При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК на въззиваемата страна следва да бъдат присъдени разноски за адвокатско възнаграждение за въззивното производство в размер на 400 лева. Възражението на въззивника за прекомерност на заплатеното от въззиваемата страна адвокатско възнаграждение се явява неоснователно, тъй като същото не надвишава минималния размер, установен в Наредба №1 от 9 юли 2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

По изложените мотиви, Софийски градски съд, ГО, ІІ-Г въззивен състав

 

 

Р Е Ш И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №194605/16.08.2019г., постановено по гр.д. №66785/2014г. по описа на СРС, 71 състав, в обжалваната част.

ОСЪЖДА С.Г.З. да заплати на Е.Г.И. разноски за въззивното производство в размер на 400 лева.

Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :                       

 

ЧЛЕНОВЕ : 1.                         

 

  2.