Р Е Ш Е Н И Е
Гр.София,15.12.2020
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд,
Гражданско отделение, ІІ-В въззивен
състав
в публичното заседание на четвърти
ноември
през две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ
МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я:
ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при секретаря КРИСТИНА ПЪРВАНОВА
и прокурора сложи
за разглеждане
докладваното от
съдия МАРКОВА в.гр.д.№ 4089 по описа за 2020 г. и за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл.258 и следв.ГПК.
С решение
№ 298766 от 11.12.2019 г., постановено от СРС, Второ ГО, 79 с-в по гр.д.№ 31063
по описа за 2019 г. са отхвърлени
предявените от Р.М.Ю. срещу „А.К.и т.“
ООД, искове с правно основание чл.344, ал.1, т.т.1-2 КТ, както и иска по
чл.225, ал.1 КТ за сумата от 8 920, 80 евро, представляваща обезщетение
за оставане без работа за период от 10.07.2018 г. до 10.01.2019 г. Със същото
решение в тежест на ищеца са възложени разноски в размер на 1 800 лв.
Подадени са
въззивни жалби от Р.М.Ю., ищец пред СРС,
съответно въззивна жалба лично изготвена от ищеца пред СРС, постъпила на
23.12.2019 г. и такава, постъпила на 23.12.2019 г. по пощата, изготвена от адв.
К., чието пълномощно е оттеглено на 08.01.2020 г. Обжалва се решение № 298766/11.12.2019
г. по гр. д. № 31063/2019 г. на СРС, 79 състав.
Във
въззивната жалба, изготвена лично от ищеца, се сочи, че работодателят му бил
укрил болничните му листове. Сочи, че неправилно било прието, че не се бил
справил с работата. Сочи, че по време на работата претърпял трудова злополука –
счупен му бил крака. Работодателят не искал да признае трудовата му злополука.
Следвало да му биде заплатено обезщетение. Първоинстанционният съд не бил
допуснал поисканите от него свидетели. Твърди, че във връзка с инцидента бил
завел иск против малтийската фирма. Сключен бил застрахователен договор по
застраховка „помощ при пътуване“.
Във
въззивната жалба, изготвена от адв.К./впоследствие
пълномощното й е оттеглено/ се излагат доводи за допуснати нарушения на
процесуалния закон, а именно не била разпределена доказателствената тежест
между страните. Не бил изяснил фактическата обстановка по спора. Сочи се, че
СРС бил възприел превратно събраните по делото доказателства. СРС не бил
разпитал доведените от ищеца свидетели. Не бил разгледал възражението на
ответника за недействителност на трудовия договор по смисъла на чл.74, ал.1 КТ.
Неправилно СРС бил приел, че трудовото правоотношение е прекратено на
28.11.2018 г. без да се установи дали заповедта е връчена. Според адв.К. ТПО било прекратено на 14.07.2018 г. без за това да
е бил уведомен работника. СРС не бил изискал от работодателя трудовите
договори, за да се установи кой точно действа. Сочи, че срокът за представяне
на доказателства от ответника бил преклудиран като се
позовава на чл.133 ГПК. Затова и неправилно СРС е приел, че 2-месечния срок за
депозиране на исковата молба е изтекъл на 28.01.2019 г., а изводът,че исковата
молба била подадена на 14.02.2019 г. бил неправилен. Сочи, че делото било
образувано първоначално пред РС, гр.Тетевен. СРС не бил обсъдил обратната
разписка; от същата не можело да се установи кога е връчена процесната заповед.
СРС бил приел тази обратна разписка без да даде възможност на ищеца да вземе
становище по нея. Сочи се, че заповедта за прекратяване на ТПО не била
подписана от А.П.. Неправилно СРС бил приел, че заповедта е подписана от М.А.с
пълномощно от 02.09.2016 г. Такова пълномощно, обаче, не било представено.
Сочи, че оспорването на подписа под заповедта било направено още с исковата
молба. След като заповедта била издадена от некомпетентен орган, то
прекратяването на ТПО било незаконно. Съдът, обаче, не бил взел предвид и, че
ако за дата за прекратяване на ТПО се вземе – 28.11.2018 г., то от датата на
сключване на договора – 05.10.2017 г. била минала повече от 1 година и 1 месец
и договорът се бил превърнал в окончателно сключен. СРС не бил изяснил правното
основание на което е прекратено ТПО; СРС не бил съобразил и чл.71, ал.2 КТ и
чл.70, ал.5 КТ. СРС не бил съобразил, че работника чака съставянето на акт за
трудова злополука. Не бил взел предвид, че ищецът има сключено допълнително
трудово споразумение на основание чл.121 а КТ. СРС не бил взел предвид, че
ищеца има сключени и други трудови договори с ответника. Сочи, че работодателят
не бил доказал извършените от ищеца нарушения посочени в заповедта за
уволнение, както изисквала съдебната практика по чл.290 ГПК. Същевременно се
сочи, че СРС изобщо не бил обсъдил посоченото в заповедта основание – чл.325,
ал.1,т.1 КТ- прекратяване на ТПО по взаимно съгласие за каквото по делото
липсвали данни да е извършено в писмена форма. След като уволнението било
незаконно, то останалите искове по чл.344, ал.1,т.т.2 и 3 КТ били основателни.
По отношение на иска по чл.225, ал.1 КТ сочи, че последното брутно трудово
възнаграждение било получено за м.11.2017 г., т.е. месеца на трудовата
злополука. Фактът, че от 27.11.2017 г. до настоящия момент ищецът е в болнични
не се оспорвал от ответника. Заключението на СЧЕ не съответствало на
действително полученото трудово възнаграждение от ищеца и затова било оспорено.
Представените по делото фишове за заплати не установявали плащането на
трудовото възнаграждение.
Иска се от настоящата инстанция
да отмени обжалваното решение и постанови друго, с което претенциите да бъдат
уважени. Разноски с въззивната жалба се претендират.
Постъпил е отговор от „А.к.и т.“, ответник пред СРС, в който се излага
становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност на така постановеното
от СРС, решение. Счита, че поисканите доказателства не следва да бъдат събирани
от въззивната инстанция; не било допуснато соченото от въззивника процесуално
нарушение. Прави се възражение, че
въззивната жалба, подадена чрез адв.К. е извън срока
по чл.259 ГПК, поради което следва да бъде върната като недупостима.
По допустимостта на въззивната жалба,
подадена чрез адв.К.:
За обжалваното решение въззивникът е бил уведомен
на 12.12.2019 г., въззивната жалба е подадена на 23.12.2019 г. /по пощата/ .
Следователно същата е в срок.
Постъпила е
частна въззивна жалба от ищеца пред СРС срещу определение № 48284
от 21.02.2020 г. по гр. д. № 31063/2019 г. на СРС, 79 състав, постановено в
производство по чл. 248 от ГПК. Излага доводи за прекомерност на присъденото адв.възнаграждение в общ размер на 1800 лв. Счита, че
неправилно СРС бил присъдил разноски за 3 иска –два неоценяеми
и един оценяем. Следвало да се присъди като за един
като се има предвид характера на спора – трудов.
Постъпил е отговор по частната жалба, в който се излагат доводи от ответника
за неоснователност на частната жалба. Сочи, се адв.възнаграждение
било правилно определено: дължимото такова в минимален размер само по иска по
чл.225, ал КТ възлизало на 1052,75 лв. Позовава се на чл.78, ал.6 ГПК. СРС се
бил съобразил с трайната съдебна практика по трудови спорове. Следвало да се
има предвид и активното процесуално поведение на адвоката на ответника. Адв.възнаграждение било присъдено и с ДДС, тъй като се
касаело до облагаема доставка.
По основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите
въпроси – само доколкото са посочени
в жалбата.
След служебно извършена проверка въззивната
инстанция приема, че първоинстанционният
съд се е произнесъл във валиден и допустим процес:
Установява
се, че исковата молба е подадена на 14.02.2019 г. пред РС, гр.Тетевен.
С ооглед
приетото в ТР № 1/12.05.2015 г. по тълк.д.№ 1/2014 г.
на ОСГК на ВКС, срокът по чл.358,ал.2,т.1 КТ е давностен,
а не преклузивен. Поради което обстоятелството дали
исковата молба е подадена извън 2-месечния срок не влияе на допустимостта на
решението.
По доводите във въззивната жалба:
За да постанови решение в
обжалвания смисъл, СРС е приел:
1-по иска по чл.344, ал.1, т.1 КТ:
Спорно по делото било на какво
правно основание е прекратено ТПО – по чл.325, ал.1,т.1 КТ – по взаимно
съгласие или по чл.71,ал.1 КТ – прекратяване без предизвестие от работодателя в
уговорения в негова полза 6-месечен изпитателен срок като СРС е констатирал
несъответствие в съдържанието на заповед № 10072018 между цифрова и текстова
част. СРС се е позовал на приетото в решение № 885 от 21.05.2004 г. по гр.д.№
1798/2002 г. на ВКС, Трето ГО, където било прието, че при такова
несъответствие, се дава превес на текстовата част. При това положение е
достигнал до извода, че заповедта е прекратена на основание чл.71, ал.1 КТ. СРС
е приел за установено наличието на действителен трудов договор между страните
по спора, сключен със срок за изпитване в полза на работодателя. Работодателят
бил отправил волеизявление до работника за прекратяване на ТПО и последният го
бил получил. Клаузата относно срока за изпитване в полза на работодателя била
изрично уговорена в трудовия договор – т.3.2. Тълкувайки уговорката на т.3.1
СРС е достигнал до извода, че страните по трудовия договор са постигнали
съгласие работникът да бъде ангажиран за изпълнение на определена работа, но за
не повече от 6 месеца от сключването му, т.е. касаело се до вид срочен трудов
договор. По делото не се твърдяло, а и не се доказало да са сключени последващи
допълнителни споразумения по силата на които клаузата за изпитване да е била
отменена. Съгласно чл.70, ал.4 КТ в срока за изпитването не се включвало
времето, през което работникът или служителят е бил в законоустановен отпуск
или по други уважителни причини не е изпълнявал работата, за която е бил
сключен трудовия договор. По делото не било спорно, че на 27.11.2017 г. ищецът Р.Ю.
е претърпял инцидент като от датата на инцидента до прекратяването на ТПО не се
бил явявал на работа. Затова време ищецът бил ползвал отпуск поради временна
нетрудоспособност. В този смисъл било изявлението на ищеца в о.с.з. на
31.10.2019 г. Това обстоятелство не се оспорвало и от ответника, който бил
потвърдил този факт в о.с.з. на 27.11.2019 г. Затова и СРС е достигнал до
извода, че уговорения между страните 6-месечен срок не бил текъл в периода след
27.11.2017 г. Последното означавало, че хипотезата на чл.69, ал.1 КТ за
трансформиране на срочния трудов договор в такъв за неопределено време, не е
налице. Доводът за липса на дата на заповедта е приет за неоснователен
доколкото същата била инкорпорирана в номера на заповедта -10072018 г. или
10.07.2018 г. Дори заповедта да нямала посочен номер, значение имало това кога
същата е получена от работника като се е арг. с
чл.71, ал.1 КТ, съгласно която разпоредба последиците на прекратяване на ТПО
настъпвали от момента на връчване на заповедта на работника, а не от посочената
в нея дата. За дата на връчване на заповедта СРС е приел 28.11.2018 г., т.е. в
рамките на 6-месечния изпитателен срок по чл.70, ал.1 КТ, в който не се
включвал периода след 27.11.2017 г. За
да приеме за дата на достигане на заповедта за прекратяване на ТПО до работника
– 28.11.2018 г. СРС се е позовал на обратната разписка на „Еконт експрес“, в
която адресатът собственоръчно бил написал и удостоверил с подписа си, че е
надлежно получил документа. Приел е, че разписката има характер на официален
удостоверителен документ, съставен от длъжностно лице в кръга на възложените му
правомощия. Ищецът не бил оспорил своевременно, че подписът под разписката не е
негов, а само бил посочил, че не ставало ясно дали тази обратна разписка касае
заповедта. СРС е приел това оспорване за неоснователно, тъй като датата на
получаване на документа – 28.11.2018 г. следвало времето на съставяне на
заповедта – 10.07.2018 г. Освен това по делото нямало данни между страните по
спора да е осъществявана друга кореспонденция. Освен това оспорената заповед
била представена в заверен препис с исковата молба, което означавало, че ищецът
разполага с нея. Изводът на съда относно датата на получаване на заповедта от
ищеца не се разколебавал и от твърдението на ищеца, че се бил снабдил със
същата в производството по негова жалба до ТД на НАП, тъй като това
производство било различно и не касаело изследване на датата на връчване на
заповедта за прекратяване на ТПО. СРС е посочил, че преценката на работодателя
дали работникът или служителя работи добре и желае да ползва трудовата му сила
за целия срок на договора по чл.68, ал.1,т.2 КТ не подлежала на съдебен контрол.
Твърдението на ищеца, че заповедта за прекратяване е съставена по време на
ползване на отпуск поради временна нетрудоспособност, СРС е квалифицирал като
довод по чл.333, ал.1 КТ и като е изследвал посочените в тази разпоредба,
хипотези, е достигнал до извода, че в случая не се касае до никое от посочените
в чл.333, ал.1 КТ прекратителни основания, т.е.
правилата за предварителна закрила били неприложими. За неоснователен е приет и
довода, че заповедта за прекратяване е издадена от некомпетентен орган.
Ответникът не оспорвал, че заповедта не
е подписана от управителя на ответното дружество – А.П.. Заповедта била
подписана от друго упълномощено лице – М.А.. По делото било представено
пълномощно от 02.09.2016 г. , в което изрично било посочено, че А.може да
сключва и прекратява трудови договори. Относно възможността да се делегират
работодателски правомощия СРС се е позовал на ТР № 6/2012 г. на ОСГК на ВКС.
Доводите направени в хода по същество на спора не са били разгледани като СРС е
приел, че същите са преклудирани. За неоснователен е
приет и довода на ответника за недействителност на трудовия договор, тъй като
ответникът бил допуснал ищеца до работа. Освен това му бил изплащал и трудово
възнаграждение.
Същевременно СРС е приел за
основателно възражението на ответника, че исковата молба е подадена извън
2-месечния срок- на 14.02.2019 г. Този срок, обаче, бил давност, а не преклузивен. Това все пак водело до неоснователност на
исковете само на това основание при приложение, че ищецът не бил ангажирал
доказателства, че е прекъснал давността.
2- по иска по
чл.344, ал.1,т.2 КТ – с оглед неуважаването на иска по т.1 КТ, СРС е отхвърлил иска ищецът да бъде
възстановен на заеманата преди прекратяването на ТПО длъжност- „арматурист в
строителството на сгради“ в Малта с място на работа-обект „Роккът“
ООД.
3 – по иска по
чл.344, ал.1, т.3 КТ – СРС е приел, че обезщетението по чл.225, ал.1 КТ не се следва.
Въззивната инстанция напълно
споделя мотивите на СРС поради което по арг. от
чл.272 ГПК същите следва да се считат и за мотиви на настоящето решение.
По иска по чл.344, ал.1,т.1 КТ:
С оглед
така възпроизведените мотиви на първоинстанционното решение въззивната
инстанция намира, че изложеното във въззивната жалба, изготвена от адв.К. не съответства на решаващите мотиви на СРС:
Неоснователен е довода на
въззивника, че СРС не бил изяснил правното основание на което е прекратено ТПО.
Точно обратното, възприел е като основание за прекратяване на ТПО, посоченото в
текстовата част на заповедта. Тезата на СРС се поддържа от трайната съдебна
практика, както и от настоящия състав.
Първоинстанционният
съд не е приел, че ТПО е прекратено по взаимно съгласие - чл.325, ал.1,т.1 КТ.
Нито една от страните не е твърдяла, че ТПО е прекратено по взаимно съгласие,
при което настоящата инстанция не намира за нужно да обсъжда изложеното от адв.К. за липсата на съгласие, респ. дали е спазена формата
на изразяването му.
Следва и
да отграничим допустимите за обсъждане по арг. от чл.269 ГПК доводи във въззивната жалба:
Видно от
исковата молба /същата е подадена първоначално до РС, гр.Тетевен като е било
образувано гр.д.№ 134/2019 г./ ищецът излага следните доводи за
незаконосъобразност на прекратяването на ТПО със заповед № 10072018- твърди се,
че било посочено, че ищецът бил непригоден да изпълнява работата в срока за изпитване,
уговорен в полза на работодателя. Твърди се, че заповедта нямала дата, както и
не му била връчена въпреки, че било отбелязано да се извърши връчване. От тук
ищецът достига до извода, че заповедта не отговаря на изискванията за форма.
Същата била издадена и от некомпетентен орган, не била мотивирана, както и
липсвала процедура за прекратяване на ТПО по взаимно съгласие /относно
последното виж мотивите по-горе/. Посочено е още, че към датата на прекратяване
на ТПО -10.07.2018 г. ищецът бил в отпуск поради временна нетрудоспособност.
Това са
своевременно въведените от ищеца доводи за незаконосъобразност, които СРС е
разгледал и достигнал до съответни на спора изводи.
Противно
на твърдяното от адв.К., първоинстанционният съд с
доклада по чл.140 ГПК, обективиран в определение № 207879 от 02.09.2019 г./л.11
по делото пред СРС/ е разпределил доказателствената тежест между страните.
Неоснователен
е довода на адв.К.,че работодателят следва да
ангажира доказателства за извършените от работника нарушения, тъй като в случая
се касае до прекратяване на ТПО по реда на чл.71,ал.1 КТ, а не за дисциплинарно
уволнение. В този смисъл съдебната практика по чл.290 ГПК на която се позовава адв.К. е неотносима по спора.
Правилно СРС е приел, че в хипотезата на чл.71,ал.1 КТ съдът не извършва
преценка дали работникът се е справил или не с работата, за да са налице
предпоставките за прекратяване на ТПО в хипотезата на уговорен срок за
изпитване в полза на работодателя.
Противно на твърдяното от адв.К. СРС се е произнесъл по възражението на ответника за
недействителност на трудовия договор по смисъла на чл.74, ал.1 КТ като е приел,
че същото е неоснователно. СРС е приел и, че това възражение е неуместно
доколкото ответникът е изпълнил задълженията си като работодател. Друг е
въпроса доколко е уместно пълномощника /до оттеглянето на пълномощното/ да
поддържа тезата на насрещната страна. Видно от отговора по исковата молба
работодателят /ответник/ се позовава относно недействителността на трудовия
договор с факта, че бил въведен в заблуждение от ищеца /работник/ относно
притежаваната от последния и изискуема професионална квалификация и опит;
твърди се недобросъвестност.
Не е в интерес на представлявания
от адв.К.- ищец по спора да твърди, че неправилно СРС
бил приел, че трудовото правоотношение е прекратено на 28.11.2018 г. Според адв.К. ТПО било прекратено на една по-ранна дата-
14.07.2018 г. и това при положение, че исковата молба пред РС, гр.Тетевен е
подадена на 14.02.2019 г. и при направено възражение от ответника
/работодател/, че исковете са предявени извън 2-месечния срок по
чл.358,ал.2,т.1 КТ.
Противно на твърдяното от адв.К., СРС е обсъдил обратната разписка и е приел, че от
същата може да се установи кога е връчена процесната заповед. Не отговаря на
действителността, че СРС бил приел тази обратна разписка без да даде възможност
на ищеца да вземе становище по нея. Видно от отразеното в съдебния протокол,
съставен за о.с.з. на 31.10.2019 г. адв.К. е взела
становище по тази разписка като е заявила, че същата не установява с нея да е
получена заповедта за прекратяване на ТПО/виж л. 55 от делото пред СРС/. Видно
от самата разписка /л.37 от делото пред РС, гр.Тетевен/ за приел изрично е
посочено: Р.Ю. като е поставен подпис. СРС е съотнесъл
тази разписка към останалите събрани по делото доказателства и е достигнал до
логичния извод, че заповедта за прекратяване на ТПО е била връчена на 28.11.2018
г.
Обстоятелството дали заповедта
съдържа дата, действително, не води до нейната незаконосъобразност. Всъщност се
установява, че датата е инкорпорирана в № на заповедта 10072018, т.е.
10.07.2018 г.
Противно на твърдяното от адв.К., по делото /пред СРС/ е представено пълномощно за
делегиране на работодателска компетентност от страна на управителя на ответното
дружество – А.П. на М.А., виж л.61 -64 по делото пред СРС. Делегираните
правомощия са в рамките на допустимото с оглед приетото в ТР № 6/2012 г. на
ОСГК на ВКС, съгласно което: „Допустимо
е делегиране на работодателска правоспособност чрез упълномощаване при прекратяване на трудово правоотношение,
извън случаите на налагане на
дисциплинарни наказания по чл. 192, ал. 1 КТ“.
Съгласно чл.70, ал.4 КТ в срока за изпитването не
се включва времето, през което работникът или служителят е бил в
законоустановен отпуск или по други уважителни причини не е изпълнявал
работата, за която е бил сключен трудовия договор. По делото не е спорно, че на
27.11.2017 г. ищецът Р.Ю. е претърпял инцидент като от датата на инцидента до
прекратяването на ТПО не се е явявал на работа. Затова и правилен е извода на СРС,
че уговорения между страните 6-месечен срок не е текъл в периода след
27.11.2017 г. Следователно хипотезата на чл.69, ал.1 КТ за трансформиране на
срочния трудов договор в такъв за неопределено време, не е налице.
Доводите
във въззивната жалба, изготвена от самия ищец са неотносими
за настоящето производство; същите би следвало да се разгледат в производство
по чл.200 КТ, с какъвто иск в случая не сме сезирани. В този смисъл не е
допуснато и соченото процедурна нарушение във връзка с недопускането на
свидетелски показания.
Относно искът по чл.344, ал.1,т.2 КТ:
Отхвърлянето на иска с правно
основание чл. 344, ал.1,т.1 КТ обуславя неоснователност на иска по чл.344,
ал.1,т.2 КТ.
Относно искът по чл.344, ал.1,т.3 КТ:
Отхвърлянето на иска с
правно основание чл. 344, ал.1,т.1 КТ обуславя неоснователност на иска по
чл.344, ал.1,т.3 КТ връзка с чл.225, ал.1 КТ.
Обжалваното решение е правилно,
поради което ще следва да бъде потвърдено.
По разноските:
Частна жалба срещу определение № 48284 от 21.02.2020 г.,
постановено по реда на чл.248 ГПК:
Пред
първата съдебна инстанция:
При този изход на спора на ищеца разноски не се следват.
Ответникът
е направил разноски за процесуално представителство в размер на 1800 лв. с
вкл.ДДС.
Ищците по трудови спорове са
освободени от заплащане на държавна такса, но не и от разноски.
Съгласно чл.7, ал.1,т.1 от Наредба №
1/2004 г. за минималните размери на адв.възнаграждения
/редакция към момента на приключване на устните състезания пред СРС-27.11.2019
г./, адв.възнаграждение се дължи за двата неоценяеми иска в размер на по 200 лв. за всеки и по чл.7, ал.2, т. 4 от НМРАВ за оценяемия иск
по чл.225, ал.1 КТ във вр.с чл.7, ал.1, in fine или в размер на 1054, 22 лв. или общо по трите иска в
размер на 1 454,22 лв. с ДДС- 1 745,06
лв. В случая уговореното, платеното и претендирано адв.възнаграждение е в размер на 1 800 лв. с ДДС, което
настоящата инстанция намира, че не е прекомерно.
Пред
въззивната инстанция:
При този изход на спора на въззивника не се следват разноски.
Въззиваемият претендира разноски
и такива са сторени за адв.възнаграждение в размер на
1200 лв.
По
възражението по чл.78, ал.5 ГПК:
Съгласно чл.7, ал.1,т.1 от Наредба №
1/2004 г. за минималните размери на адв.възнаграждения
/редакция към момента на сключване на договора за правна защита и съдействие –
05.10.2020 г./ е равно на минималната работна заплата за страната за 2020 г.-
610 лв.
Следователно възражението е
основателно поради което следва да се присъди сумата в размер на 732 лв./с ДДС/.
Следва да се има предвид и, че пред
настоящата инстанция доказателства не са събирани,както и, че производството
приключи в едно публично съдебно заседание.
ВОДИМ ОТ ГОРНОТО, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 298766 от 11.12.2019 г., постановено от СРС, Второ ГО, 79 с-в по гр.д.№ 31063
по описа за 2019 г., изцяло.
ОСЪЖДА Р.М.Ю.,
ЕГН **********,***, съдебен адрес:***- адв.Б., да заплати
на „А.к.и т.“ ООД, ЕИК ******,
със седалища и адрес на управление:***, съдебен адрес:***- адв.П.,
сумата в размер на 732 лв./с ДДС/- разноски за процесуално представителство
пред въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО подлежи на КАСАЦИОННО
обжалване пред ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България при
условията на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, в 1-месечен срок от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: