гр. София, ………2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ-А
въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и пети ноември през
две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРИАНА
ГЕОРГИЕВА
СВЕТЛОЗАР
ДИМИТРОВ
при участието на
секретаря Емилия Вуказинова, разгледа докладваното от съдия Виолета Йовчева
въззивно гражданско дело № 5105 по описа за 2019г. по описа на СГС и взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 26.02.2019г., постановено по гр.
дело № 75698 по описа за 2015г. на СРС,75 състав, е отхвърлен предявения от „З.А.“
АД срещу Агенция „П.И.“ /АПИ/ осъдителен иск с правно основание ч. 213, ал. 1
КЗ /отм./ вр. чл. 49 ЗЗД за заплащане на сумата 1 163. 99 лв., представляваща
изплатено застрахователно обезщетение по щета № 5511030100065, образувана при
ищцовото дружество във връзка с настъпило на 06.10.2010г. застрахователно събитие
с лек автомобил „Опел Вектра“, рег. № *****РК, като неоснователен и са
присъдени разноски в размер на сумата 300 лв. в полза на ответника АПИ.
Въззивникът – ищец З.А.“ АД в срока по чл.
259, ал. 1 ГПК обжалва решението изцяло
като неправилно, поради нарушения на процесуалните правила. Твърди, че оспорването
от ответника на пасивната му легитимация, с оглед мястото на настъпване на
процесното ПТП, е направено след разпита на допуснатия по делото свидетел и е
било преклудирано и неправилно разгледано по същество от СРС. Предвид
изложеното поддържа, че е ирелевантно за спора, чия е собствеността/стопанисването
на процесния участък от пътя. Моли съда да отмени решението и да уважи исковата
претенция. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата
страна не е депозирала писмен отговор.
Софийски градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт в обжалваната му част, намира за установено
следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че решението
е валидно и допустимо. По същество решението е правилно. Не е допуснато и
нарушение на императивни материални норми.
Предявен е иск с правно основание чл. 213, ал. 1 от КЗ (отм.) вр. чл. 49 от ЗЗД.
Съгласно чл. 213, ал. 1 от КЗ (отм.) с плащането на застрахователното обезщетение застрахователят
встъпва в правата на застрахования срещу причинителя на вредата до размера на
платеното обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото определяне.
Обемът на суброгационното право включва както правата срещу физическото лице –
пряк причинител по чл. 45, ал. 1 ЗЗД, така и правата на увредения по чл. 47 – 49 ЗЗД срещу
лицата, които носят отговорност за чужди виновни действия. Предпоставките за
предвидената суброгация са да е бил сключен договор за имуществено
застраховане, в изпълнение на който застрахователят да е изплатил на
застрахования застрахователното обезщетение; наличие на предпоставките по чл. 49 от ЗЗД
- вреди; тези вреди да са причинени от лице, на което отговорният по чл. 49 от ЗЗД
е възложил работа; вредите да са причинени вследствие противоправно деяние
/действие или бездействие/ при или по повод на възложената работа; причинителят
да е действал виновно. Вината се предполага – чл. 45, ал. 2 от ЗЗД.
В случая съдът намира за установено по делото,
че на 06.10.2010г. е настъпило ПТП по пътя от гр. Чирпан в посока гр.
Димитровград, на 10 км след гр. Чирпан, поради преминаване на водача на лек
автомобил „Опел Вектра“ , рег. № *****РК
през дупка с размери 60 на 50 см, застрахован при ищеца по застраховка Каско, всмедствие
на което са причинени щети на застрахования автомобил в размер на сумата 1153.
99 лв. с ДДС по средни пазарни цени /заключение на приетата САТЕ/. По делото е
безспорно, че ищецът е заплатил сумата 1153. 99 лв. на автосервиз „Д.А.“ ЕООД,
извършил ремонта.
В исковата молба мястото на процесното ПТП е
описано като част от републикански път гр. Чирпан – гр. Димитровград, като е
поискано допускане на свидетел за установяване както на механизма на ПТП, така и
на точното място на ПТП.
В първото по делото заседание е разпитан
допуснатия на ищеца свидетел Ж., водач на увредения автомобил, който е дал
показания, че процесното ПТП е настъпило преди с. Ценово, което е на около 10
км от гр. Чирпан.
След първото по делото заседание, в определения
на ответника срок по негова молба за ангажиране на доказателства досежно
стопанисването и поддръжката на процесния пътен участък, същият е направил
възражение за липса на пасивна легитимация по иска, тъй като процесният път от
гр. Чирпан за с. Ценово, обл. Стара Загора е от четвъртокласната пътна мрежа и
не е включен в списъка на пътищата от
републиканската пътна мрежа, утвърден с Решение № 666/06.08.2012г. на МС,
обнародван в ДВ, бр. 109/2004г., изм.с Решение от 2012г.
За да отхвърли
иска, СРС е приел, че възражението на ответника, че процесният участък не е
част от републиканската пътна мрежа, е основателно и обуславя извод за неоснователност
на иска.
С оглед изложеното, единственият довод в
жалбата е дали възражението за липса на пасивна легитимация на ответника АПИ е
направено своевременно от ответника. По същество в жалбата не се твърди и
доказва, че установеният от свидетеля участък на процесното ПТП, е част от републикански път по смисъла на чл. 3, ал. 2 от Закона за пътищата /ЗП/. Само в тази хипотеза, по арг. от чл. 19, ал. 1, т. 1 и чл. 30, ал. 1 от ЗП, задължен да осъществява дейностите по поддържането и ремонта му, е
именно ответникът Агенция "П.И." и следва да се ангажира
гаранционно-обезпечителната му отговорност.
С оглед изложеното и предвид
правилата за разпределение на доказателствената тежест, следва да се приеме, че
от ищеца не е налице доказване на пасивната материалноправната легитимация на
ответника .
Неоснователно е единственото оплакване
в жалбата, че възражението за липса на пасивна легитимация е било преклудирано
и неправилно разгледано от първоинстанционния съд. В случая в самата искова
молба точният пътен участък не е посочен
от самия ищец, като същият е поискал уточняването му чрез допускане на
гласни доказателства. В тази връзка липсата на възражение в срока по чл. 131 ГПК не може да обоснове преклузия по смисъла на чл. 133 ГПК. Поради това и
първоинстанционният съд изрично е посочил, че направеното след разпита на
свидетеля възражение е допустимо и основателно, доколкото индивидуализацията на
точния пътен участък е направена именно чрез свидетелските показания в първото
по делото заседание. В същото заседание ответникът е поискал възможност за
становище и ангажиране на доказателства и в дадения му от съда срок е направил
възрожението, че не следва да отговаря по исковете.
Извън горното, следва да се отбележи, че
възражението за липса на пасивна материалноправна легитимация не е такова, което се обхваща от преклузията по
чл. 133 ГПК, а следва да се цени като правен довод, който може да бъде направен
и след срока по чл. 131 ГПК /в същия смисъл и решение № 358/18.06.2010г. по
гр.д. № 1183/2009г. на ВКС, 3 ГО/. Доводът на ответника, че друг правен субект
има задължение за поддържането на процесния пътен участък в изправност, е такъв
по правото и съдът е длъжен да го съобрази във всяко положение на делото.
Ето
защо следва извода, че не са доказани предпоставките за ангажиране гаранционно-обезпечителната
отговорност на ответника по смисъла на чл. 49 ЗЗД, респ. задължението му като
юридическо лице да осъществява дейностите по чл. 30, ал. 1 от ЗП чрез своите служители или други лица върху процесния пътен участък и
за ищеца не е възникнало претендираното регресно право.
Поради съвпадане на изводите на
въззивния съд с тези на първоинстанционния, жалбата е неоснователна и решението
като правилно следва да бъде потвърдено.
При този изход на
въззивното производство, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК право на разноски има въззиваемата страна, но тя не е направила искане
за присъждане на разноски, както и не е представила доказателства да са сторени
такива във въззивното производство.
Настоящото решение
не подлежи на касационно обжалване предвид ограничението по чл. 280, ал. 3 ГПК.
Така мотивиран,
Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение от 26.02.2019г. постановено
по гр. дело № 75698 по описа за 2015г. на СРС,75 състав.
Решението е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.