РЕШЕНИЕ
№ 93
гр. Пловдив, 22.05.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и
трета година в следния състав:
Председател:Станислав П. Георгиев
Членове:Мария П. Петрова
Румяна Ив. Панайотова-Станчева
при участието на секретаря Стефка Огн. Тошева
като разгледа докладваното от Мария П. Петрова Въззивно гражданско дело
№ 20235000500135 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е въззивно и се развива по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С Решение №2 от 09.01.2023г., постановено по гр.дело №150/2022г. по
описа на Окръжен съд-Хасково, В. А. К. с ЕГН:**********, от гр.Х.,
ул.“В.“№3, е осъден да заплати на Р. Г. Д. с ЕГН:**********, от гр.Х.,
ЖК“О.“, бл.26,ап.54, сумата от 40000лв., представляваща обезщетение за
претърпени неимуществени вреди – болки и страдания, и сумата от 2200лв.,
представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, в резултат
на получени телесни увреждания при ПТП, настъпило на 20.03.2017г., ведно
със законна лихва върху сумите, считано от датата на увреждането –
20.03.2017г., до окончателното им изплащане, както и да заплати по сметка на
ОС-Хасково сумата от 2138лв., от която 1688лв. за ДТ и 450лв. – платено
възнаграждение за вещо лице от бюджетните средства на съда, а на адв.М. Т.
с ЕГН:**********, АК Х., ул.“П.“№31, ет.2, сумата от 4370лв. за адвокатско
1
възнаграждение на основание чл.38 от ЗАдв, като решението е постановено
при участието на трето лице помагач – Г.ф., БУЛСТАТ ....., със седалище и
адрес на управление: гр.С., ул.“Г.И.“№2, ет.4.
Недоволен от така постановеното решение е останал жалбоподателят В.
А. К., който чрез пълномощника му адв.И. И. го обжалва като явно
несправедливо, позовано изцяло на здравословното състояние на ищеца, без
да са изложени мотиви относно наведените доводи във връзка с поведението
му преди, по време и след настъпване на произшествието, сочещо да е
изпълнил всичко, което се изисква от него по закон. Позовавайки се на
разпоредбите на чл.429,ал.1 и чл.519 от КЗ, счита, че вредата на изпадналия в
несъстоятелност застраховател ЗК“О.“ следва да се покрие от Г.ф., а
окръжният съд да не е посочил защо не е присъдена на фонда. Претендира за
отмяна на първоинстанционното решение и за присъждане на вредите в
тежест на Г.ф., както и за направените по делото разноски. С подадено след
администриране на жалбата в хода на въззивното производство, чрез
пълномощник адв.Р. И., писмено становище жалбоподателят заявява, че
конкретизира направените с въззивната жалба оплаквания, навеждайки
доводи за допуснати процесуални нарушения във връзка със събирането на
доказателства относно механизма на настъпване на вредата, към която счита
за релевантно и поведението на Д., сочещо на съпричиняване на травмата,
игнорирането на което да е довело до нарушаване на принципа на
справедливостта по чл.52 от ЗЗД. Оспорил е по размер и присъденото
обезщетение за имуществени вреди като неподкрепено с надлежни
доказателства. Заявил е възражение за изтекла тригодишна погасителна
давност по чл.111,ал.1,б.В от ЗЗД по отношение на лихвите върху
обезщетенията. Счита неправилно да не е взето предвид, че е направил
всичко, за да намали болките, страданията и последиците от произшествието.
Поддържа съображенията си относно отговорността на Г.ф.. Претендира за
отхвърляне на исковете изцяло.
Въззиваемата страна Р. Г. Д. е депозирала чрез пълномощника си адв.М.
Т. писмен отговор на въззивната жалба със съображения за нейната
неоснователност, според които възможността по чл.432 от КЗ увреденото
лице да предяви пряк иск против застрахователя не изключва правото му да
предяви иска си срещу прекия причинител на вредата, както в случая, като в
2
обжалваното решение е направен обстоен анализ на събраните доказателства
и правилно въз основа на тях е прието да са осъществени всички елементи от
фактическия състав на деликтната отговорност, а обезщетението за
неимуществени вреди е справедливо, съобразно чл.52 от ЗЗД, и това за
имуществени вреди е съобразено с представените разходни документи във
връзка с лечението. Претендира за потвърждаване на решението и за
присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38,ал.2 от ЗАдв.
Третото лице-помагач Г.ф. не е взело становище по жалбата.
Съдът, след преценка на събраните в хода на производството
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено
следното:
Предмет на въззивно разглеждане са предявените от Р. Г. Д. против В. А.
К. искове с правна квалификация чл.45 от ЗЗД за заплащане на обезщетение в
размер на 40000лв. за неимуществени вреди – болки и страдания, и на
обезщетение в размер на 2200лв. за имуществени вреди – разходи във връзка
с лечението, претърпени от нея при ПТП, настъпило на 20.03.2017г., в гр.Х.,
на бул.“Б.“, по вина на ответника при управление на лек автомобил „Ф.Г.“ с
ДК №...., при което й е било причинено двустранно счупване на външен
глезен с разкъсване на делтовидна връзка на дясна подбедрица, ведно със
законната лихва от датата на увреждането – 20.03.2017г., до окончателното
изплащане на сумите.
С отговора на исковата молба ответникът е признал факта на настъпване
на произшествието и получената вследствие на него травма от ищеца.
Изложил е обстоятелства относно механизма на произшествието и
поведението си след него, насочено към пълно съдействие и помощ на
пострадалата, както и за това, че е спазил законовото изискване на чл.468 от
КЗ и на чл.100,ал.1,т.3 от ЗДвП, сключвайки валидна към датата на
произшествието застраховка „Гражданска отговорност“ при ЗК“О.“, както и е
заплатил наложената му глоба във връзка с повдигнатото спрямо него
обвинение по чл.343а,ал.1,б.А вр. чл.343,ал.1,б.Б вр. чл.342,ал.1 от НК и
впоследствие снетата от него на основание чл.78а от НК наказателна
отговорност. Счита така посочените от него обстоятелства да сочат, че е
изпълнил всички законови изисквания, предвид стеклата се ситуация, поради
което предявените спрямо него искове да са неоснователни. Застъпва, че,
3
след като ищецът Д. не е успяла да си потърси обезщетението от изпадналия в
несъстоятелност застраховател, би следвало на основание чл.429,ал.1 и
чл.519,ал.1,т.2, т.3 и т.5 от КЗ да потърси обезщетението си от Г.ф., с оглед и
на което исковете да са неоснователни. Заявил е искане за привличане на
третото лице Г.ф. като подпомагаща го страна в процеса, като каквато е
конституиран с Определение №329 от 20.05.2022г.
Третото лице-помагач Г.ф. е подало писмено становище, с което
поддържа да не отговаря за предявените и непредявените към обявената в
несъстоятелност ЗК“О.“ и оспорва предявените искове по основание и размер,
считайки претендираното обезщетение за неимуществени вреди за
прекомерно завишено, съобразно принципа на справедливостта по чл.52 от
ЗЗД, икономическите условия и стандарт на живот и установената съдебна
практика по сходни случаи, а и надхвърлящо лимита на изплащаното от
фонда обезщетение, съгласно чл.558,ал.1 и чл.492 от КЗ.
С първоинстанционното решение е прието въз основа на влязлото в сила
Решение №417/21.11.2018г. по АНД №1449/2018г., с което ответникът е бил
признат за виновен в извършено престъпление по чл.343а,ал.1,б.А вр.
чл.343,ал.1,б.Б вр. чл.343,ал.1 от НК и на основание чл.78а от НК му е
наложено наказание „глоба“, което, съгласно т.15 от ТР№6/06.11.2013г. по
тълк.дело №6/2012г. на ОСГТК на ВКС, е приравнено по значение на влязла в
сила присъда, която, съгласно чл.300 от ГПК, е задължителна за гражданския
съд за това дали е извършено деянието, неговата противоправност и
виновността на дееца, както и въз основа на представените писмени
доказателства и заключения на СМЕ, а също и с оглед липсата на оспорване
от страна на ответника на механизма на възникване на произшествието,
получените от ищеца увреждания и причинно-следствената връзка между
него и тях, за установени елементите от фактическия състав на деликтната
отговорност. Прието е за ирелевантно наличието на валидна застраховка
„Гражданска отговорност“ към датата на произшествието, сключена със
ЗК“О.“АД и обявяването на това дружество в несъстоятелност, тъй като
възможността по чл.432 от КЗ увреденото лице да предяви пряк иск против
застрахователя не изключва правото да предяви иска си срещу прекия
причинител на вредата, както в настоящия случай. Имайки предвид характера
на уврежданията – счупване на външен глезен с разкъсване на делтовидна
4
връзка на дясната подбедрица, настъпилите усложнения, свързани с промяна
в сухожилия апарат и структурата на дясната глезенна става, проявяващи се с
видим оток, болки и обективно ограничени движения, които имат необратим
характер и предопределят продължаващо затруднение в дясната глезенна
става, както и, че, според показанията на св.Д.-съпруг на ищеца, съпругата му
е била обездвижена с гипс за около месец, след свалянето на който е ходела с
помощта на патерици, като след около година бил свален първо единия
поставен в глезена пирон, а след това и втория, и за период около седем
месеца съпругата му е била в болнични и не е могла да се придвижва и
обслужва сама, като и към момента все още изпитвала болки, накуцвала и при
придвижване ползвала бастун, при което възстановителният процес не е
приключил, а след произшествието започнала да има високо кръвно налягане,
което наложило прием на лекарства, съдът е приел за дължим пълния
претендиран размер от 40000лв. на обезщетението за неимуществени вреди,
ведно със законна лихва от датата на увреждането – 20.03.2017г. Приел е въз
основа на неоспорените от ответника писмени доказателства – фактури и
касови бонове за заплатени лекарства, консумативи, такси и други във връзка
с претърпяната травма и нейното лечение, както и въз основа на
заключението на вещото лице д-р Е., според което представените по делото
фактури са относими към лечението и са били необходими за него, за изцяло
основателен искът за обезщетение за имуществени вреди от 2200лв. със
законна лихва от датата на увреждането – 20.03.2017г.
Настоящата инстанция, с оглед служебните си правомощия по чл.269 от
ГПК, намира обжалваното изцяло първоинстанционно решение за валидно и
допустимо.
По отношение на спорния и във въззивното производство въпрос
относно пасивната легитимация на ответника настоящата инстанция намира,
че задължен за поправяне на произтеклите от деликт вреди е прекият им
причинител, съгласно чл.45 от ЗЗД, който не се освобождава от личната си
деликтна отговорност дори и при сключена валидна застраховка „Гражданска
отговорност“, наличието на каквато дава право по чл.432 от КЗ на увредения
да иска репариране на вредите и от застрахователя, явяващ се задължено
лице, наред с делинквента, но изцяло в преценката на увредения е да избере
срещу кое от така задължените спрямо него лица да предяви претенцията си
5
за обезщетяване на вредите, като едва при пълното й и окончателно
удовлетворяване се погасяват както деликтното му право спрямо
причинителя, така и прякото му право спрямо застрахователя. В този смисъл
наличието на валидна застраховка „Гражданска отговорност“ на ответника
към датата на произшествието при ЗК“О.“, клон Б., на която същият
акцентира и във въззивното производство, не го освобождава от личната му
деликтна отговорност спрямо ищеца като пострадала при пътно-
транспортното произшествие и не я задължава да предяви претенцията си
спрямо застрахователя или спрямо Г.ф., поради обявяване на
застрахователното дружество в несъстоятелност. Във връзка с последното
следва да се има предвид и, че Фондът гарантира вземанията на увредените и
застраховани лица при несъстоятелност на застрахователя, съгласно
чл.519,ал.1,т.2 и т.3 от КЗ, на която норма се съдържа позоваване във
въззивната жалба, но при специалните условия за плащане от средствата на
Обезпечителния фонд по чл.568 от КЗ, изискващи наличие на влязло в сила
решение по обявяване на несъстоятелността на застрахователя, изготвяне на
списък с предявените и приети вземания, обявяване на деня за извършване на
плащането и изтичане на срока за такова, с безрезултатното изтичане на който
възниква и правото на иск спрямо Г.ф., като няма данни този ред да е бил
изчерпан. Освен това, Г.ф. участва в настоящото производство в
процесуалното качество на подпомагаща страна, а не на главна, спрямо която
да е предявен от ищеца иск за обезщетяване на вредите или обратен иск от
ответника или която да е заместила при условията на чл.222 от ГПК
ответника, на когото помага, поради което е недопустимо, с оглед и на
принципа на диспозитивното начало, обезщетенията за вреди да бъдат
присъдени в негова тежест така, както се претендира с въззивната жалба.
Безспорно установено е с решението по чл.78а от НК на наказателния
съд с последици на влязла в сила присъда по смисъла на чл.300 от ГПК,
постановено по АНД №1449/2018г. на Районен съд-Хасково за престъпление
по чл.343а,ал.1,б.А вр. чл.343,ал.1,б.Б вр. чл.343,ал.1 от НК, което е
задължително относно това дали е извършено деянието с неговите
съставомерни обективни и субективни признаци досежно поведението на
дееца и причиняването на средна телесна повреда, противоправността на
същото и виновността на дееца, че на 20.03.2017г., в гр.Х., ответникът К.,
движейки се с управлявания от него лек автомобил „Ф.Г.“ с ДК №.... по
6
бул.“Б.“ в посока към бул.“О.“, достигнал кръстовището до ХЕИ-Х., където
имало маркировка за пешеходна пътека, но нямало сигнализация с пътен
знак, спрял преди маркировката, пропуснал пешеходците да преминат и,
оглеждайки се на ляво и на дясно, като не видял пешеходци да се
приближават, нито такива били стъпили на самата пешеходна пътека,
започнал да се придвижва много бавно напред, гледайки на ляво, където
възнамерявал да направи завой и откъдето идвали движещите се по бул.“О.“
посока бул.“Б.“ автомобили, без да обърне внимание на стоящата от дясно му
и тръгваща да пресича пътното платно Д., която забелязал в последния
момент и веднага натиснал спирачките, въпреки което ударил с предна дясна
част на лекия автомобил същата в областта на горната част на бедрото, при
което тя се подпряла на предния капак на автомобила и паднала на земята, а
той й помогнал да стане и я настанил на задната седалка на автомобила си,
след което я закарал в ЦСМП-Х., където било установено, че има фрактура на
десен глезен, с което си поведение ответникът е нарушил правилата за
движение по чл.20,ал.2 и чл.119,ал.4 от ЗДвП и е причинил по
непредпазливост средна телесна повреда, като след деянието е направил
всичко, зависещо от него за оказване помощ на пострадалата. Налице са при
това положение елементите от фактическия състав на деликтната отговорност
по чл.45 от ЗЗД, от ангажиране на която ответникът не се освобождава
поради добросъвестното му поведение след настъпването на инцидента, както
неоснователно поддържа и с въззивната жалба, а то е от значение за размера
на дължимото обезщетение за неимуществени вреди.
Следва да се има предвид, че влязлата в сила присъда, съответно
решение по чл.78а от НК, на наказателния съд не е задължителна за
гражданския, който разглежда гражданските последици от деянието, относно
поведението на пострадалия, тъй като то не е предмет на присъдата, освен ако
не съставлява елемент от състава на престъплението, какъвто настоящият
случай не е. Поведението на пострадалия е от значение за обема на
отговорността на делинквента, тъй като, ако с него е допринесъл за
настъпването на вредите, обезщетението може да се намали, съгласно
чл.51,ал.2 от ЗЗД. За съпричиняването, обаче, съдът не следи служебно, а
само ако е надлежно сезиран от ответника чрез възражение с излагане на
фактическите обстоятелства, на които се основава, касателно конкретните
действия или бездействия, с които пострадалият ищец е допринесъл за
7
настъпване на вредоносния резултат, което следва да бъде заявено с отговора
на исковата молба, в противен случай и съгласно чл.133 от ГПК се
преклудира, освен ако не е могъл да узнае своевременно фактическите
обстоятелства от значение за съпричиняването, които в тази хипотеза,
съгласно чл.147,т.1 от ГПК, може да наведе до приключване на съдебното
дирене. В настоящия случай ответникът е участник в произшествието и в
приключилото към датата на подаване на исковата молба наказателно
производство, при което нему са били известни всички обстоятелства около
настъпването му, включително досежно поведението на ищеца Д., поради
което е могъл в срока за отговор на исковата молба да заяви възражение за
съпричиняване, което не е сторил и тази му възможност е преклудирана.
Поради това са неоснователни оплакванията пред настоящата инстанция за
допуснати от първостепенния съд процесуални нарушения при изготвяне на
доклада по делото, събирането на доказателства и излагането на мотиви
относно механизма на произшествието във връзка с поведението на ищеца
при настъпването му, тъй като то не е било надлежно и своевременно
релевирано като част от предмета на спора и обсъждането му от въззивната
инстанция е недопустимо. С оглед на това, поради липса на предпоставките
на чл.266,ал.3 от ГПК, е отклонено доказателственото искане за неговото
изясняване във въззивното производство посредством съдебна авто-
техническа експертиза.
За гражданската отговорност от непозволено увреждане от правно
значение са всички претендирани за обезщетяване вреди, които са пряка и
непосредствена последица от увреждането, съгласно чл.51,ал.1 от ЗЗД, а не
само и единствено произтичащите от установената по обвързващ начин с
решението по чл.78а от НК средна телесна повреда – счупване на глезена на
десния крак. В тази връзка страните не повдигат спор относно установеното
със заключението от 13.09.2022г., изготвено въз основа на приложената
медицинска документация и извършен на 19.08.2022г. личен преглед, и
допълнителното заключение от 18.11.2022г., изготвено след направено на
26.10.2022г. ЯМР изследване и консултация от травматолог, на СМЕ с вещо
лице д-р Е., и писмените доказателства, според което при произшествието на
Д. е било причинено не само счупване на външен глезен, но и разкъсване на
делтовидна връзка на дясната подбедрица, което, според обясненията на
експерта при изслушването му в съдебно заседание на 03.10.2022г., е много
8
сериозно увреждане, понеже се къса връзката между ходилото и глезена, при
което се дестабилизира целият глезен, въпреки заздравяването и
възстановяването след счупването му, а делтовидната връзка се възстановява
оперативно чрез зашИ.ето й, но пак няма гаранции, както и е налице
увреда/скъсване на калканео фибуларната връзка между малкия пищял и
петната кост, чието коригиране също е оперативно, видно от обясненията по
допълнителното заключение в съдебно заседание на 19.12.2022г. На
20.03.2017г. е извършено оперативно открито наместване на фрактурата с
вътрешна фиксация чрез имплантиране на две метални остеосинтезни тела,
първото от които отстранено оперативно на 10.05.2017г., а второто на
10.04.2018г., заради което увреждане на Д. е определена 10% трайно намалена
работоспособност за срок от две години с Експертно решение от 25.10.2017г.,
ползвала е отпуск по болест първоначално седем месеца до 25.10.2017г., а
впоследствие и още пет месеца за периода 10.04-13.09.2018г., като
оздравителният процес не е приключил, тъй като тя и до момента има оток и
ограничени и болезнени движения в дясна глезенна става вследствие
уврежданията и настъпилите от тях усложнения – промени в сухожилния
апарат и дегенеративни промени в костните структури, които имат необратим
характер и ще определят продължаващото затруднение в движението на
дясна глезенна става, заради което Д. и до момента се придвижва с бастун.
В такава насока са и показанията на св.Н.Д.-
неин съпруг, според които съпругата му е била обездвижена за около месец с
гипс, след което се е придвижвала с патерици, тъй като не е можела да стъпва
на увредения си крак, изпитвайки постоянни болки, заради които е приемала
обезболяващи лекарства, докато не се е върнала на работа седем месеца след
инцидента, когато е започнала да ползва бастун, с помощта на какъвто и до
момента се придвижва и изпитва болки, особено при влошаване на времето,
като след инцидента е започнала да страда от безсъние и станала по-
раздразнителна. Свидетелят сочи и, че по принцип съпругата му била с ниско
кръвно, но след удара кръвното й минало в горната граница и започнала да
приема и лекарства за високо кръвно, както и започнала по-често да боледува,
което нейно състояние не се установява с надлежно ангажирани специални
знания в тази област на медицината да е в причинно-следствена връзка с
процесното произшествие.
Прилагането на принципа на справедливостта по чл.52 от ЗЗД при
9
определяне на размера на дължимото обезщетение изисква, съгласно
указанията по ППВС №4 от 23.12.1968г., съобразяване на конкретните
обстоятелства не само досежно характера на увреждането, настъпилите
усложнения и търпените морални страдания, но и начинът на извършване на
увреждането и обстоятелствата, при които е извършено, свързани с
поведението на делинквента, на което по същество основателно ответникът е
настоявал както с отговора на исковата молба, така и във въззивното
производство, оплакванията за необсъждане на което от първоинстанционния
съд са резонни. В случая, освен че се касае за непредпазливо деяние, е
установено във връзка с механизма му, че нарушаването на правилата за
движение при извършването му не е драстично, тъй като ответникът е спрял
на пешеходната пътека, пропуснал е преминаващите по нея пешеходци, след
което е потеглил бавно, отклонявайки вниманието си от същата в посока на
движението на автомобилите от ляво, с оглед предприемането на завой, при
която допусната небрежност не е забелязал приближаващата се в този момент
от дясно Д., но веднага след като я е фиксирал е задействал спирачната
система, в резултат на които действия последвалият удар не е бил силен, а
след настъпването му е направил всичко зависещо от него, за да й окаже
помощ.
Преценявайки съвкупно всички тези обстоятелства от значение за
определяне на справедливия размер на дължимото обезщетение за
неимуществени вреди относно сериозния характер на претърпените при
произшествието от ищеца увреждания и настъпилите от тях усложнения,
вследствие на които тя е претърпяла три операции и движението й в една
социално-активна работоспособна 56-годишна възраст към датата на
инцидента е било трайно затруднено, като и до момента повече от пет години
след това изпитва физически болки в увредената дясна глезенна става,
накуцва и ползва помощни средства при придвижването си, а прогнозата за
възстановяването й е неблагоприятна, което неминуемо се отразява негативно
и на нейното психо-емоционално състояние, с оглед не само на преживения
стрес от случилото се и търпените неудобства, но и на влошеното като цяло
качеството на живот в перспектива, а също и относно обстоятелствата, при
които е настъпило произшествието, и предприетите от ответника адекватни
действия за ограничаване на вредите, както и, съобразявайки икономическата
обстановка в страната към 2017г., когато е възникнало основанието за
10
ангажиране на отговорността на ответника и от когато са настъпили
съществени промени в нея във връзка с интензивно протичащи инфлационни
процеси, настоящата инстанция намира за дължимо обезщетение за
неимуществени вреди в размер на 30000лв., до който искът е правилно
уважен и обжалваното в тази му част първоинстанционно решение следва да
се потвърди, а за разликата над тази сума до присъдената от 40000лв. следва
да се отмени, като претенцията за нея се отхвърли.
Освен, че оплакванията на жалбоподателя по отношение на фактите във
връзка с извършените разходи за лечение не са били заявени своевременно с
въззивната жалба, а с писмено становище, депозирано в хода на въззивното
производство след изтичане на срока за обжалване, те са и неоснователни. За
тези разходи са представени надлежни писмени доказателства – фактури с
фискални бонове, за заплащане на поставените при първата операция
импланти и закупуване на лекарства и медикаменти, които, според основното
заключение на СМЕ, са били необходими за лечението. Конкретните
възражения на жалбоподателя се отнасят до разходите за паркинг, синя зона и
таксиметрови услуги, за които са представени фискални бонове. Относно тях
следва да се имат предвид показанията на св.Д., според които той и съпругата
му нямат лек автомобил и на по-дълги разстояния се придвижват с такси,
както и обстоятелството, че тези разходи са заплатени през месеците април,
май и юни на 2017г., непосредствено след инцидента, когато Д. е била и
трудно подвижна при изписването й след първата и втората операции и,
когато, според приложените амбулаторни листове от 13.06.2017г. и от
26.06.2017г., е провеждала физиотерапия, което по необходимост е налагало
ползване на таксиметров превоз във връзка с провежданото лечение. При това
положение претендираното обезщетение за имуществени вреди се дължи в
пълния му установен размер от 2200лв. и правилно е присъдено с
обжалваното първоинстанционно решение, което в тази му част следва да се
потвърди.
Обезщетенията са претендирани със законна лихва от датата на
увреждането – 20.03.2017г., от която такава е и дължима, съгласно чл.84,ал.3
от ЗЗД. Вземанията за лихви се погасяват с кратка тригодишна давност по
чл.111,б.В от ЗЗД, каквато в случая към датата на подаване на исковата молба
– 16.03.2022г., е била изтекла за лихвите за периода от 20.03.2017г. до
11
16.03.2019г. Давността, обаче, не се прилага служебно, съгласно чл.120 от
ЗЗД, а само по възражение на длъжника като защита срещу предявения
спрямо него иск, което той следва да заяви с отговора на исковата молба, с
изтичането на който, съгласно чл.133 от ГПК, настъпва преклузия по
отношение на това материално-правно възражение. В такава насока са и
задължителните указания по т.4 от Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013г.
по тълк.дело №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, според които възраженията на
ответника срещу предявения иск по начало се преклудират с изтичане на
срока за отговор на исковата молба по чл.131,ал.1 от ГПК, доколкото се
основават на осъществени към този момент факти, поради което не могат да
се направят за първи път пред въззивния съд, което се отнася и до
възраженията за погасителна и придобивна давност, защото по естеството си
те не могат да се основават на нововъзникнал факт, тъй като с предявяване на
иска давността се прекъсва, съгласно чл.116,б.В от ЗЗД, като същите могат да
се наведат за първи път пред въззивната инстанция само ако страната поради
нарушаване на съдопроизводствените правила, като например нарушаване на
правото й на участие в първоинстанционното производство, не е могла да ги
заяви пред първата инстанция. В случая от страна на ответника чрез
първоначално упълномощения му процесуален представител е бил подаден
отговор на исковата молба, с който възражение за изтекла погасителна
давност не е било заявено, без да са били налице пречки от процесуално
естество, препятстващи заявяването на такова. Поради това, заявеното за
първи път с писменото становище в хода на въззивното производство
възражение за изтекла погасителна давност по отношение на вземанията за
лихви е преклудирано и е недопустимо да бъде разгледано, като обжалваното
решение и в частта му относно присъдената законна лихва върху
обезщетенията, считано от 20.03.2017г. до окончателното им изплащане,
следва да се потвърди.
С оглед на този резултат при въззивното разглеждане на спора,
обжалваното решение следва да се коригира в частта му за разноските, като
се отмени за разликата над 1631,36лв. до присъдената на основание чл.78,ал.6
във връзка с чл.83,ал.1,т.4 от ГПК в тежест на ответника сума от 2138лв. за
разноски в полза на ОС-Хасково за държавна такса и платено от бюджетните
средства на съда възнаграждение за вещо лице, както и за разликата над
3570лв. до присъдената сума от 4370лв. като възнаграждение по чл.38 от
12
ЗАдв в полза на адв.М. Т., а на ответника следва да се присъдят разноски от
308,06лв. за адвокатско възнаграждение по представен договор за правна
защита и съдействие от 19.04.2022г. за първоинстанционното производство,
съразмерно на отхвърлената част от исковете. И двете страни претендират за
присъждане на разноски за въззивното производство. Жалбоподателят е
заплатил такива за държавна такса от 844лв., от която, съразмерно на
отхвърлената част от исковете, му се дължи сума от 200лв. Заплатил е
адвокатско възнаграждение в размер на 1000лв. по представен договор за
правна защита и съдействие от 15.02.2023г. на първоначално упълномощения
адв.И., чрез когото е подадена въззивната жалба, и адвокатско
възнаграждение в размер на 4000лв. по представен договор за правна защита
и съдействие от 19.04.2023г. на впоследствие упълномощения адв.Т. И.,
преупълномощил адв.Р. И., чрез когото е осъществявана защитата. Съгласно
чл.78,ал.1 от ГПК, страната има право на разноски за един адвокат, поради
което следва да се вземат предвид само тези от 4000лв. за проведената към
момента на приключване на устните състезания защита. От тях, съразмерно
на отхвърлената част от исковете, дължима е сума от 947,87лв. При това
положение въззиваемата следва да заплати на жалбоподателя разноски за
въззивното производство от общо 1147,87лв. Защитата на въззиваемата е
осъществена безплатно на основание чл.38,ал.1,т.2 от ЗАдв, съгласно
представения договор за правна защита и съдействие от 21.02.2023г., от
упълномощения адв.М. Т., на когото на основание чл.38,ал.2 от ЗАдв
жалбоподателя следва да бъде осъден да заплати възнаграждение в размер на
3570лв., определен, съгласно чл.2,ал.4 и ал.5 и чл.7,ал.2,т.2 и т.4 от Наредба
№1 от 09.07.2004г., съобразно уважената част от исковете.
Предвид изложените мотиви, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение №2 от 09.01.2023г., постановено по гр.дело
№150/2022г. по описа на Окръжен съд-Хасково, В ЧАСТТА, с която В. А. К. с
ЕГН:**********, от гр.Х., ул.“В.“№3, е осъден да заплати на Р. Г. Д. с
ЕГН:**********, от гр.Х., ЖК“О.“, бл.26,ап.54, сума в размер над 30000лв. до
присъдената от 40000лв., представляваща обезщетение за претърпени
13
неимуществени вреди – болки и страдания, в резултат на получени телесни
увреждания при ПТП, настъпило на 20.03.2017г., ведно със законна лихва,
считано от датата на увреждането – 20.03.2017г., до окончателното
изплащане на сумата; В ЧАСТТА, с която В. А. К. с ЕГН:**********, от
гр.Х., ул.“В.“№3, е осъден да заплати по сметка на ОС-Хасково сума в размер
над 1631,36лв. до присъдената от 2138лв. за държавна такса и платено от
бюджетните средства на съда възнаграждение на вещо лице; И В ЧАСТТА, с
която В. А. К. с ЕГН:**********, от гр.Х., ул.“В.“№3, е осъден да заплати на
адв.М. Т. с ЕГН:**********, АК Х., ул.“П.“№31, ет.2, сума в размер над
3570лв. до присъдената от 4370лв. за адвокатско възнаграждение на
основание чл.38 от ЗАдв, и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Р. Г. Д. с ЕГН:**********, от гр.Х., ЖК“О.“,
бл.26,ап.54, против В. А. К. с ЕГН:**********, от гр.Х., ул.“В.“№3, иск за
заплащане на сума в размер над 30000лв. до пълния предявен от 40000лв.,
представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки и
страдания, в резултат на получени телесни увреждания при ПТП, настъпило
на 20.03.2017г., ведно със законна лихва, считано от датата на увреждането –
20.03.2017г., до окончателното изплащане на сумата.
ПОТВЪРЖДАВА Решение №2 от 09.01.2023г., постановено по гр.дело
№150/2022г. по описа на Окръжен съд-Хасково, в останалите му части.
ОСЪЖДА Р. Г. Д. с ЕГН:**********, от гр.Х., ЖК“О.“, бл.26,ап.54, да
заплати на В. А. К. с ЕГН:**********, от гр.Х., ул.“В.“№3, сумата от
308,06лв. /триста и осем лева и шест стотинки/, представляваща разноски по
съразмерност за първоинстанционното производство, и сумата от 1147,87лв.
/хиляда сто четиридесет и седем лева и осемдесет и седем стотинки/,
представляваща разноски по съразмерност за въззивното производство.
ОСЪЖДА В. А. К. с ЕГН:**********, от гр.Х., ул.“В.“№3, да заплати на
адв.М. Т. Т. с ЕГН:**********, АК Х., ул.“П.“№31, ет.2, на основание
чл.38,ал.2 от ЗАдв, възнаграждение от 3570лв. /три хиляди петстотин и
седемдесет лева/ за оказаната безплатно на Р. Г. Д. адвокатска помощ и
съдействие във въззивното производство, съразмерно на уважената част от
исковете.
Решението е постановено при участието на Г.ф., БУЛСТАТ ....., със
седалище и адрес на управление: гр.С., ул.“Г.И.“№2, ет.4, като трето лице-
14
помагач на жалбоподателя.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ при условията на
чл.280,ал.1 от ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
15