Р Е Ш Е Н И Е
гр. София,10.10.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски
градски съд, Гражданско отделение, ІV а въззивен състав, в открито съдебно
заседание на седемнадесети септември две хиляди и осемнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ГАЛИНА ТАШЕВА
АЛЕКСАНДРИНА ДОНЧЕВА
при
участието на секретар Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от младши
съдия Дончева в. гр. дело № 1397 по описа на съда за 2018 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258
и сл. от ГПК.
Инициирано е с въззивна жалба,
подадена от пълномощник на ищцата М.Й.В., срещу решение от 01.11.2017 г. по гр.
дело № 7669/2017 г. на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 76-ти
състав, с което предявеният срещу ответника И.Й.Г. иск за прогласяване
нищожност на съдебна спогодба, обективирана в протокол от 07.03.1979 г. по гр.
дело № 1449/1979 г. на Софийски районен
съд е отхвърлен като неоснователен.
Във въззивната жалба са наведени
доводи за неправилност на атакувания съдебен акт, като се твърди, че са налице
пороци при извършване на делбата, обективирана в съдебно-спогодителен протокол
от 07.03.1979 г., водещи до извод за нищожност на съдебната спогодба.
В подкрепа на това се твърди, че
извършената делба е нищожна поради противоречие със закона, както и че същата прикрива
дарение, което от своя страна е нищожно поради неспазване на изискуемата от
закона форма за неговата действителност. Поддържа се, че ответникът не е
изпълнил поетото по силата на посочената съдебна спогодба задължение да заплати
на родителите си сумата от 7500 лева за уравнение на дяловете, поради което
съдебната делба не е произвела целените вещно-правни последици, тъй като не бил
завършен фактическият състав на делбата.
Сочи се, че към датата на постигнатата
съдебна спогодба между страните по нея не бил налице спор, поради което се
поддържа, че същата е недействителна. Жалбоподателят поддържа становище за
наличие на порок при осъществяване на процесуалната дейност от районния съд,
тъй като съдът не е взел предвид всички доводи на ищцата, а и не събрал
необходимите за изясняване действителната воля на страните по спогодбата, както
и за изясняване на това налице ли е порок във волята на страните, който да препятства
настъпване на правните последици на спогодбата. Сочи се, че от датата на
съдебната спогодба от 1979 г. до 2015 г., през която ищцата предявила иск за
делба на процесния имот, никой не я е уведомил за извършената със спогодба
делба на имота, което от своя страна било индикация за наличие на порок във
волята на страните по спогодбата. В тази връзка се поддържа, че майката на
ищцата, която е и страна по съдебната спогодба, не е изразявала желание за
делба на имота, а тъкмо обратно – живеела с мисълта, че притежава идеална част
от същия. Твърди се, че районният съд неправилно не е изследвал каква е била
действителната воля на страните при сключване на съдебната спогодба, тъй като
чрез същата се целяло нарушаване на закона и неговото заобикаляне, което следвало
да бъде установено от районния съд.
Заявява се, че мотивите на
първоинстанционното решение са противоречиви и неясни, поради което не може да
се изведе защо съдът е отхвърлил предявената искова претенция като
неоснователна. Иска се отмяна на атакувания съдебен акт и постановяване на
решение, с което да бъде прогласена за нищожна, постигнатата съдебна спогодба
за делба на недвижим имот, обективирана в протокол от 07.03.1979 г. по гр. дело
1449/1979 г. на Софийски районен съд. Претендират се разноски.
В законоустановения срок е депозиран
писмен отговор на въззивната жалба от пълномощник на ответника И.Й.Г., с който
основателността на жалбата изцяло се оспорва. Твърди се, че постигнатата
съдебна спогодба не противоречи на закона, тъй като страните са договорили
заплащане на съответна за уравняване дяловете на съделителите, които не
получават в дял недвижимия имот сума.
Според въззиваемия, в случая става дума
за съдебна спогодба, с която е утвърдена доброволна делба, която по естеството
си представлява постигнато между страните съгласие за прекратяване на
съсобствеността, което подлежи на одобрение от съда, но е изцяло съобразно
автономната воля на страните. Намесата на съда при одобряване на спогодбата се
ограничава до проверка относно законосъобразност и съответствие с добрите
нрави. Според въззиваемия, дори да се установя твърдяното от жалбоподателката
неплащане на съответната сума за уравнение на дяловете, то това не представлява
основание за нищожност на съдебната спогодба, а единствено неизпълнение на
договорно задължение, което би могло да обуслови разваляне на договора по реда
на чл. 87, ал. 3 от ЗЗД. Изразява се становище за това, че районният съд не е
бил ангажиран със задължение да събира доказателства за установяване
действителната воля на страните към датата на сключената спогодба, тъй като
произнасянето на същия е ограничено в рамките на наведените от ищеца доводи.
Сочи се, че твърденията на ищцата са взаимоизключващи се, доколкото се твърди
едновременно относителна и пълна симулация, което е невъзможно. Поддържа се, че
с оглед предмета на делото е ирелевантно дали ответникът е платил сумата от
7500 лева на другите двама съделители за уравняване на техните дялове. Иска се
обжалваният съдебен акт да бъде потвърден като правилен, а в полза на
въззиваемия да бъдат присъдени разноски.
С разпореждане от 28.02.2018 г. исковата
молба е оставена без движение, а на въззивницата и ищец по делото са дадени
указания за уточняване на основанията, поради които твърди да е налице нищожност
на съдебната спогодба. С молба на ищцата от 16.03.2018 г., подадена в
изпълнение указанията на съда, е заявено, че нищожността на съдебната спогодба
се съзира в това, че със същата се прикрива дарение, както и в това, че е
извършена при липса на основание, тъй като между страните по спогодбата не
съществувал спор. В подкрепа се сочи, че непосредствено преди сключване на
съдебната спогодба, родителите на ответника са му дарили 1/5 ид. ч. от имота,
след което съдебното производство за делба било инициирано за ликвидиране на
съсобствеността, именно с цел по този начин да се прикрие дарение, тъй като
спор между съсобствениците към този момент не съществувал. Поддържа се още, че
спогодбата е недействителна и поради това, че от страна на ответника не е
платена договорената за уравнение на дяловете сума, както и че целта при
сключване на спогодбата била ищцата да бъде лишена от наследствени права.
На 11.04.2018 г. по делото е депозирано
писмено становище на въззиваемия, с което доводите на ищцата съобразно
направеното уточнение изцяло се оспорват.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл. 235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259,
ал.1от ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Атакуваното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо в обжалваната част, а по същество е правилно в обжалваната
част и като такова следва да бъде потвърдено.
Софийски градски съд, като взе предвид
становищата на страните и събраните по делото доказателства, въз основа на
закона, приема за установено от фактическа страна и правна страна следното:
Предявени са обективно кумулативно
съединени искове по чл. 26, ал. 2 от ЗЗД.
По повод искова молба на М.Й.В., срещу И.Й.Г.
е образувано гр. дело № 7669/2017 г. на Софийски районен съд, Гражданско
отделение, 76-ти състав.
В
исковата молба, предвид направеното пред въззивния съд уточнение се твърди, че
родителите на ищцата – Г.В.и Й.В.притежавали недвижим имот, а именно апартамент
№ 14, находящ се в гр. София, ул. „********, както и че с нотариален акт № 14, том ІІ, дело № 167/1979 г., вписан с вх.
№ 644 от 19.01.1979 г. те дарили на сина си И.Г. (брат на ищцата) 1/5 идеална
част от описания имот. С оглед извършеното дарение, между родителите на ищцата
и нейния брат възникнала съсобственост по отношение на горепосочения недвижим
имот, за ликвидиране на която те инициирали производство за съдебна делба, по
повод на което било образувано гр. дело №
1449/1979 г. по описа на Софийски районен съд. В проведеното на
07.03.1979 г. открито съдебно заседание по делото, страните Г.В.и Й.В.– от една
страна и И.Й.Г. – от друга страна, заявили, че са постигнали съгласие за това
дял първи, в който попада процесния недвижим имот, заедно с мазе, таван и
съответни идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж да
бъде получен от И.Й.Г., който от своя страна се задължил да им заплати в
петгодишен срок сумата от 7500 лева за уравнение на дяловете. С определение на
съда от 07.03.1979 г. така постигнатата между страните спогодба била одобрена.
Според ищцата спогодбата била
симулативна, тъй като посредством доброволна делба имота страните в
производството имали за цел да прикрият дарение и по този начин да лишат от
наследствени права върху имота ищцата М.В..
Като
аргумент в подкрепа на това твърдение се сочи, че дължимата от И.Г. сума в
размер от 7500 лева за уравнение на дяловете в действителност не била платена
на другите двама съделители, т. е. договорът бил „безпаричен“. По отношение на
прикритото дарение се твърди, че е недействително, тъй като не е извършено в
изискуемата от закона форма.
Освен горното, ищцата поддържа, че
заплащането на сумата от 7500 лева представлява част от фактическия състав на
делбата, поради което в случая същата не е произвела съответни правни последици
в насока прекратяване на съсобствеността. Заявено е общо възражение, че
липсвало основание за сключване на спогодбата, поради което се твърди, че
същата е нищожна, тъй като между страните по нея не съществувал правен спор.
В законоустановения срок е подаден
писмен отговор на исковата молба от ответника И.Й. Г., с който доводите на
ищцата изцяло се оспорват. Твърди се, че спогодбата за доброволна делба,
одобрена през 1979 г. е валидна и е породила съответни правни последици, като
въз основа на нея и на предхождащ я договор за дарение, ответникът е станал
единствен собственик на апартамент № 14, находящ се в гр. София, ул. „********.
Направено е искане за отхвърляне на предявените претенции като неоснователни.
По делото са приети следните писмени
доказателства: договор за продажба на държавен жилищен имот от 22.02.1965 г.
/л. 56/; нотариален акт № 14, том ІІ, дело № 167/1979 г. /л. 11-12/, удостоверение
за наследници на Г.В./л. 13/; удостоверение за наследници на Й.Г.В./л. 15/;
протокол от 07.03.1979 г. по гр. дело №
1449/1979 г. на Софийски районен съд, Гражданска колегия /л. 17-18/;
нотариална покана /л. 19-20/; копие на искова молба на М.В. с вх. № 15091 от
10.08.2015 г. /л. 43-51/; протокол от 29.03.2017 г. по гр. дело 47637/2015 г. на Софийски районен съд,
Гражданско отделение, 87-ми състав /л. 40-42/.
От тези доказателства се установява, че
на 22.02.1965 г. Й.Г.В.и Г.Х.В.са закупили апартамент № 14, находящ се в гр.
София, местност „Красно село“, ул. „*********, при съседи С.И.и Р.Р.. През 1979
г. Й.Г.В.и Г.Х.В.са дарили на сина си И.Й.Г. 1/5 идеална част от посочения
апартамент, при което между тях възникнала съсобственост относно имота. През
1979 г. в производство за съдебна делба, инициирано от Й.Г.В.и Г.Х.В.– ищци по
делото, срещу И.Й.Г. – ответник, между страните било постигнато съгласие за
доброволна делба на съсобствения им апартамент, като те се спогодили същият да
бъде получен изцяло в дял на И.Г., а последният от своя страна се задължил да
уравни дела на Й.Г.В.и Г.Х.В., като в петгодишен срок им заплати сумата от 7500
лева. Така постигнатата спогодба е одобрена с определение на Софийски районен
съд от 07.03.1979 г. по гр. дело № 1449/1979 г., поради което съдебното
производство за делба на имота било прекратено. На 27.10.1994 г. Й.В.починал,
като оставил за свои наследници Г.В., М.В., И.Г. и В.Й.. Г.В.починала на
08.03.2008 г., като оставила за свои наследници М.В., И.Г. и В.Й.. В.Й.починала
на 14.11.2013 г., като оставила за свои наследници Х.Й.Г.Й.и В.С..
С нотариална покана, връчена на
10.03.2015 г. М.В. е отправила покана до И.Г. за осигуряване на достъп до
процесния имот, както и за предаване на ключ от същия, които свои искания
мотивирала с твърдение за свои собственически права по отношение на идеална
част от имота, които придобила въз основа на наследствено правоприемство от
своите родители. На 10.08.2015 г. е депозирана искова молба на М.В., срещу И.Г.,
Х.Й., Г.Й.и В.С. за съдебна делба на № 14, находящ се в гр. София, ул. „*********,
по повод на което е образувано гр. дело №
47637/2015 г. на Софийски районен съд, което на основание чл. 229, ал. 1, т. 4
от ГПК е спряно с определение на съда от 29.03.2017 г.
Както в правната доктрина, така и в
съдебната практика е възприето разбирането, че съдебната спогодба представлява
по естеството си двустранен договор. В този смисъл са дадени ръководни указания
в т. 8 от Постановление № 7 от 28.11.1973 г. на Пленума на Върховния съд (ВС),
съгласно които постигнатата в производство по съдебна делба спогодба не се
отличава по своята същност от изънсъдебната спогодба и също като последната
притежава характеристиките на двустранен договор. С оглед на това разбиране за същността
на съдебната спогодба е прието, че по отношение на нея намират приложение
правилата на чл. 26 от ЗЗД, т. е. същата може да бъде прогласена за нищожна при
наличие на основание за това, правилата на чл. 27 от ЗЗД, съобразно които
спогодбата може да бъде унищожена, както и тези на чл. 87 от ЗЗД, при които
спогодбата може да бъде развалена при неизпълнение на поетите с нея задължения.
В горепосоченото Постановление на Пленума на ВС, по отношение на вещите –
предмет на делбата, спогодбата има вещно прехвърлително действие, което се
отнася и за случаите, прие които предмет на делбата е една единствена вещ,
която по силата на спогодбата се предоставя на един съделител, а останалите
съделители получават парично уравнение.
Именно такъв е конкретният случай, при
който по силата на постигнатата съдебна спогодба между Й.Г.В.и Г.Х.В.– от една
страна и И.Й.Г. – от друга страна, процесният апартамент № 14, находящ се в гр.
София, ул. „********* е поставен в дял на И.Г., който от своя страна е поел
задължение да заплати на другите двама съделители сумата от 7500 лева като
уравнение на техния дял. Тази съдебна спогодба има вещно прехвърлително
действие, доколкото същата е валидна и не са налице основания за нейната
нищожност.
Ищцата и въззивник по делото изтъква, че
конкретната съдебна спогодба е нищожна и не е произвела съответни правни
последици, тъй като същата е симулативна – прикрива дарение, сключена е без
основание за това и обективира незавършен фактически състав на делба, доколкото
сумата от 7500 лева не е платена от И.Г. на родителите му.
Съобразно чл. 154, ал. 1 от ГПК
установяването на фактите, изводими от тези твърдения е в доказателствена
тежест на ищцата.
На първо място, ищцата твърди, че
съдебната спогодба е нищожна, тъй като представлява симулативна сделка, с която
страните по нея са прикрили извършено в действителност дарение. В същото време,
ищцата твърди нищожност на дисимулираната сделка поради неспазване на
изискуемата от закона форма.
Съгласно чл. 26, ал. 2, пр. 5 от ЗЗД
нищожни са всички привидни договори, а привидни са договорите, при които
страните нямат воля да бъдат обвързани така, както постановява договорът, било
защото не са желали да бъдат обвързани от каквото и да е правоотношение при т.
нар. абсолютна симулация, било защото са желали да бъдат обвързани по друг начин,
а не по манифестирания с нищожния договор при т. нар относителна симулация,
като и в двете хипотези явната сделка ще е нищожна. В случай, че формираната от
страните воля е била да бъдат обвързани по различен от явната сделка начин, то
тогава прикритото съглашение ги обвързва ако са изпълнени изискванията за
неговата валидност.
В конкретния случай се твърди
относителна симулация на явната сделка (съдебна спогодба за делба на имот),
като се поддържа, че целта на страните по нея е била да прикрият дарение. Същевременно
се поддържа, че самото дарение е нищожно, поради това, че не е спазена
изискуемата към същото от закона форма. При тези твърдения от първостепенно
значение е да се установи нищожна ли е сделката, за която се твърди да е
симулативна, а в случая това е постигнатата по гр. дело № 1449/1979 г. на
Софийски районен съд съдебна спогодба за делба между И.Г. и Й.Г.В.и Г.Х.В.. За
да се приеме, че съдебната спогодба е симулативна, по делото следва да се
докаже, че обективираната в съдебната спогодба воля на страните е насочена към
правни последици, които те не са желали, т. е. че външно изразената воля не
отразява действително желаното от страните правно обвързване. В този смисъл,
върху ищцата по делото пада тежестта да установи каква е била действителната
воля на страните при сключване на съдебната спогодба. С оглед твърдението за
това, че дисимулираната сделка е дарение, то в доказателствена тежест на ищцата
е установяването на този факт – че действителната воля на страните по
спогодбата е била към сключване на дарствена сделка.
В съвкупността от писмени доказателства
по делото не се съдържа каквато и да е информация, която да подкрепя
становището на ищцата, че волята на страните по съдебната спогодба била да бъде
извършена дарствена сделка. В производството по делото ищцата е направила
искане за събиране на гласни доказателства, но същите са оставени без уважение,
тъй като не са относими към предмета на делото, тъй като разпит на свидетели е
искан за установяване на три обстоятелства – че към момента на сключване на
спогодбата И.Г. е бил в затруднено материално положение; че към датата на
спогодбата Й.В.и Г.В.не разполагали с друго жилище, както и че до смъртта си Г.В.е
считала, че е носител на право на собственост по отношение на процесния имот. Установяване
на фактите, за които разпитът на свидетели е желан от ищцата не би допринесло
за разкриването на истината относно значимите с оглед предмета на делото факти.
Ищцата е разполагала с процесуална възможност да ангажира доказателства,
установяващи основателността на нейните твърдения, но от наличните по делото
доказателства не може да се изведе, че се установява симулативност на съдебната
спогодба от 1979 г., тъй като не се установява страните по тази сделка да не са
имали намерение да бъдат обвързани от правните последици на същата и не се
установява те да са желали да бъдат обвързани от последиците на договор за
дарение. С исковата молба не е твърдяно като основание за
нищожност и заявеното във въззивната жалба, че съдебната спогодба заобикаля
закона, поради което въззивният съд не следва да обсъжда този довод.
На второ място, ищцата заявява, че
съдебната спогодба е нищожна поради липса на основание по смисъла на чл. 26,
ал. 2, пр. 4 от ЗЗД. В посочения законов текст е установена оборима презумпция
за това, че основание съществува при всяка каузална сделка, като в доказателствена
тежест оборващия презумпцията е да докаже липсата на такова. В случая става
въпрос за съдебна спогодба, сключена между Й.В.и Г.В.– т една страна и И.Г. –
от друга страна, за прекратяване на съществуващата помежду им съсобственост на
апартамент № 14. От съдържанието на самата сделка е видно, че волеизявленията
на страните са насочени към прекратяване на съсобствеността, поради което не
може да се приеме като основателен доводът на ищцата и въззивник по делото, че
става въпрос за липса на основание, тъй като прекратяването на съсобствеността
не противоречи на закона и на добрите нрави. Освен това, за да бъде осъществена
делба на даден имот не е необходима предпоставка съществуването на спор между
страните, а е достатъчно съществуването на съсобственост, която същите желаят
да прекратят.
На трето място, жалбоподателката
изтъква, че не са събрани доказателства за това изпълнил ли е И.Г. поетото по
съдебната спогодба задължение да заплати на Й.В.и на Г.В.сумата от 7500 лева, като
уравнение на дяловете, а с оглед на това не може да се приеме, че фактическият
състав на делбата е завършен, респ. същата не е породила правни последици. Този
довод на ищцата не може да се възприеме като основателен от съда, тъй като
нищожността поради незавършен фактически състав не е предвидена в чл. 26 от ЗЗД
с изключение на предвидената като основание за нищожност липса на форма, която
е относима именно към фактическия състав на сделките, за които законът предвижда
форма за действителност[1].
При незавършен фактически състав се касае за несъществуваща или за незавършена
сделка, какъвто конкретният случай не е. Действително, по делото не се
установява дали И.Г. е изпълнил поетото по силата на постигнатата спогодба
задължение в петгодишен срок от 07.03.1979 г. да заплати на Й.Г.В.и Г.Х.В.сумата
от 7500 лева, но този факт не е част от предмета на делото, тъй като става
въпрос за неизпълнение на договорно задължение, което би могло да бъде
основание за разваляне на договора, но не и за прогласяване на неговата
нищожност.
По гореизложените съображения,
въззивният съд намира подадената жалба за неоснователна, с оглед на което
обжалваното решение на районния съд следва да се потвърди като правилно.
При този изход на спора, право на
разноски във въззивното производство съобразно чл. 78, ал. 3 от ГПК има
въззиваемият И.Г., от процесуалния представител на който е направено съответно
за присъждането на разноски искане и са представени списък на разноските /л.
41/ и доказателства /л. 39 в. гр. дело/ за платено адвокатско възнаграждение в
размер на 1500 лева. От насрещната страна не е направено възражение за
прекомерност на претендираните от въззиваемия разноски, поради което съдът не
дължи обсъждане на този въпрос. При това положение, М.Й.В. следва да бъде
осъдена на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК да заплати на И.Й.Г. сумата от 1500
/хиляда и петстотин/ лева, представляваща направени във въззивното производство
разноски.
По тези мотиви, съдът,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 01.11.2017 г. по
гр. дело № 7669/2017 г. на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 76-ти
състав.
ОСЪЖДА М.Й.В., ЕГН: **********, на
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК да заплати на И.Й.Г., ЕГН: **********, сумата от
1500 /хиляда и петстотин/ лева, представляваща направени във въззивното
производство разноски.
Решението може да се обжалва пред
Върховен касационен съд с касационна жалба, подадена в едномесечен срок от
връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.