Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 05.06.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІII-Б въззивен
състав, в публично съдебно заседание на двадесет и шести май през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Десислава
Йорданова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното
от съдия Хрипсиме Мъгърдичян
в.гр.дело №16662 по описа за
2019 год., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от
24.06.2019 год., постановено по гр.дело №43340/2017 год. по описа на СРС, ГО,
144 с-в, е признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК
от „Т.С.” ЕАД срещу И.Б.Г. искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149, ал. 1
ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответницата дължи на ищеца
сумата от 3 229.08 лв., представляваща стойност на доставена
топлинна енергия за периода от 01.05.2014 год. до 30.04.2016 год. в топлоснабден имот, находящ се в
гр.София, ул.“************, абонатен №22735, ведно със законната лихва върху
тази сума, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение на парично задължение по л. 410 ГПК по ч.гр.дело №11868/2017 год.
по описа на СРС, ГО, 144 с-в – 27.02.2017 год. до окончателното й изплащане и
сумата от 323.10 лв., представляваща
обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 15.09.2015 год.
до 20.02.2017 год., като искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен в останалата му
част до пълния предявен размер от 333.24 лв. и ответницата е осъдена да заплати
на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото и в
заповедното производство в размер на 726.25 лв.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.“
ЕООД и на встъпило трето лице-помагач на ответницата В.Н.В..
Срещу
решението в частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответницата И.Б.Г.. Жалбоподателката
поддържа, че неправилно СРС бил приел, че адресът на имота няма отношение към
размера на претендираната от ищеца цена на топлинната
енергия. Вещото лице по съдебно-техническата експертиза изрично било посочило,
че абонатната станция се намира на адрес: гр.София, ул.“************А. Ищецът не
бил установил по безспорен начин, че претендираните
суми се отнасят до обект, който е собственост на ответницата. По делото било
установено, че на ул.“**********“ има две отделни сгради и обектите на ул.“************
и ул.“************А са различни. На двата адреса имало различни абонатни
станции. Нямало доказателства, че абонатен №22735 се отнася до апартамент с
твърдяната квадратура. Необосновано първоинстанционният
съд бил приел, че за обекти с еднакви индивидуализиращи характеристики, но в различни
сгради, стойността на потребената топлинна енергия
била еднаква. Подписите в документите, представени от привлеченото от ищеца
трето лице-помагач, не били положени от ответницата. Констативният протокол
№2431 от 20.12.2013 год. бил оспорен, като ищецът не бил установил неговата
истинност. Представените от ищеца документи били частни и не установявали по
несъмнен начин твърдените факти. Част от представените съобщения към фактури
били издадени на името на В.Н.В.. Ето защо моли решението на СРС да бъде
отменено в обжалваната му част, а исковете – отхвърлени. Претендира и
присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът
по жалбата „Т.С.“ ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната му част.
Третото
лице-помагач „Т.С.“ ЕООД не изразява становище по въззивната
жалба.
Срещу
решението в частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от встъпилото на страната на ответницата
трето лице-помагач В.Н.В.. Жалбоподателката поддържа,
че по делото било неясно претендираните суми за кой
точно топлоснабден имот се отнасят. Ищецът водел
партиди, които не съответствали на собствеността. Наемателят, като реален
потребител на топлинна енергия, следвало да има възможност да договора с топлопреносното предприятие. Ищецът обаче поставял условие
собственикът да е солидарно отговорен с наемателя. В случая ищецът не посочвал
правилен адрес на топлоснабдения имот, което водело и
до неправилно изчисление на сметките, които за една и съща квадратура в
различни сгради били различни /по мнение на ексепртите/.
Процесните вземания се отнасяли за имот, находящ се в гр.София, ул.“************. /без букви и
входове/. Протоколът от 1964 год. се отнасял до имот на посочения адрес. Имало
две отделни УПИ с отделни сгради на ул.“************ и ул.“************А.
Отчетът, представен от ищеца, бил за абонатната станция на ул.“************А.
Констативен протокол №2431 от 20.12.2013 год. също се отнасял за сградата на
ул.“************А. Сметките за потребената топлинна
енергия не били получени от ответницата, поради което и не следвало да се
начисляват лихви. А и тези сметки представлявали частни документи. Ищецът твърдял,
че една абонатна станция обслужва сгради на два адреса – ул.“************ и
ул.“************А, като бил представил списък с абонатите на двата адреса, но
не бил направил разграничение на отчетената топлинна енергия за всеки абонат на
двата адреса. Неправилно СРС бил приел, че местанахождението
на топлоснабдения имот няма отношение към претендираните суми, а е от значение единствено
квадратурата /отопляемия обем/ на обекта /като в жалбата са приповторени
оплакванията, изложени във въззивната жалба на
ответницата/. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му
част, а исковете – отхвърлени. Претендира и присъждането на направените
разноски по делото.
Ответникът
по жалбата „Т.С.“ ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната му част.
Привлеченото
от ищеца трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД не изразява становище по въззивната жалба.
Софийският градски съд, като
прецени събраните по делото доказателства
и взе
предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакувания
съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:
Предявени са
за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 79,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149, ал. 1 ЗЕ и с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото
в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо в обжалваните му части, но е частично неправилно.
Установено е по делото, че
процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна
собственост /в която се намира процесния
имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа. Доказано е също така, че
ответницата И.Б.Г. е собственик на процесния
апартамент /без номер/, находящ се в гр.София, ул.“************
– видно от нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот от 30.12.2009
год. /в който е посочена застроена площ на имота от 97.26 кв.м. и е отразено,
че същият е без отразени съседи по доказателствен
нотариален акт/, поради което следва да се приеме, че ответницата се явява
потребител на топлинна енергия за битови нужди по смисъла § 1, т. 42 от ДР на
ЗЕ, респ. има качеството на битов клиент съгласно § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ /редакция ДВ, бр. 54 от 2012 год.,
в сила от 17.07.2012 год./ – виж и задължителните за съдилищата разяснения, дадени
с т. 1 от Тълкувателно решение № 2/2017 год. на ВКС по тълк.дело
№ 2/2017 год., ОСГК. За посочения имот
при ищеца е била открита клиентска партида №22735 – обстоятелство, което се
установява въз основа на съвкупната преценка на доказателствата по делото, в
т.ч. от извънсъдебното признание на встъпилото трето лице-помагач В.В., обективирано в списък –
неразделна част от протокол за проведено общо събрание от 30.04.2002 год. на
етажните собственици на сградата, в която се намира процесния
апартамент, находяща се в гр.София, ул.“************,
който е подписан от същата /като авторството на документа не е оспорено и
надлежно опровергано в процеса/.
Не се спори,
че на 12.10.2014 год. между ответницата и встъпилото трето лице-помагач В.Н.В.
бил сключен договор за наем с предмет процесния
апартамент /за който в договора е отразено, че се намира на втори надпартерен етаж и е с площ от 97.26 кв.м./.
Съгласно чл.
150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното
предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява
при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното
предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/.
Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен
всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и
влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично
писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/. В случая е
несъмнено, че Общите условия на ищцовото дружество са
влезли в сила, доколкото са били публикувани, като по делото не са релевирани нито твърдения, нито има данни, че ответницата е
упражнила правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал.
3 ЗЕ. Поради изложеното, настоящият съдебен състав приема, че през исковия
период между страните по делото са били налице договорни отношения по продажба
на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на
страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.
Според
разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в
сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение.
Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 –
чл. 148/ и в действалата към процесния период Наредба
№16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./.
Установено е
въз основа на съвкупната преценка на писмените доказателства по делото –
индивидуални справки за отопление и топла вода, както и документи за главен
отчет за имот, находящ се в гр.София, ул.“************,
абонатен №22735, които са подписани от ответницата, респ. от неин представител,
респ. лице, което същата е допуснала в имота /авторството му не е надлежно
опровергано в процеса – чл. 180 ГПК, като следва изрично да се посочи, че
ищецът не твърди подписът в този документ да е положен лично от ответницата или
от встъпилото трето лице-помагач/, списък от 09.12.1965 год., акт за
разпределение на кубатурата от 17.09.1966 год., както и от заключението на
вещото лице по допуснатата и изслушана в първоинстанционното
производство съдебно-техническа експертиза, което при преценката му по реда на
чл. 202 ГПК с оглед останалите данни по делото следва да бъде кредитирано, че в
процесния имот има 4 бр. радиатори с ИРРО и 2 бр.
лири /в банята и тоалетната/ без ИРРО, както и 1 бр. водомер за топла вода; че делът на ответницата за отопление, сградна инсталация и битово горещо водоснабдяване е бил изчислен в съответствие с правилата на
действащата нормативна уредба. Установено е също така, че абонатната станция,
захранваща процесната сграда, била въведена в
експлоатация през 2002 год., общият топломер в абонатната станция бил преминал
през метрологични проверки на всеки две години, като резултатът от проверките
бил, че те съответстват на одобрения тип, както и че ищецът е отчитал за своя сметка технологични разходи.
Във връзка с
оплакванията във въззивните жалби следва да се
посочи, че съгласно чл. 6.9 от Методиката по
Наредба №16-334 от
06.04.2007 год. за топлоснабдяването, при
щранг-лира без уред за дялово
разпределение /както е в случая/ инсталираната мощност се определя
по изчислителен път и се прилага
разпоредбата по т. 6.5. – прилага се екстраполация по максимален специфичен
разход на сградата. Обстоятелството каква е реалната кубатура на процесния
имот е напълно ирелевантно за спора, тъй като
топлинната енергия за отопление на общите части на сградата – етажна
собственост, заедно с топлинната енергия, отдадена от сградната
инсталация, се определя като разлика между общото количество топлинна енергия
за отопление и сумата от показанията на индивидуалните топломери в отделните
имоти и се разпределя между всички клиенти пропорционално на отопляемия им обем
по проект, съгласно чл. 7.2 от приложението /методиката/ към горепосочената
наредба – по делото е доказано въз основа на съвкупната преценка на писмените
доказателства, заключението по съдебно-техническата експертиза и извънсъдебното
признание на третото лице-помагач В.В., обективирано в списък – неразделна част от протокол за
проведено общо събрание на етажните собственици от 30.04.2002 год., че
отопляемият обем на процесният имот е 242 куб.м.
Отделно от това законодателството в областта на енергетиката допуска
възможността две или повече сгради да бъдат присъединени към една абонатна
станция, като в този случай дяловете потребена
топлинна енергия от отделните сгради се определят от топлопреносното
предприятие или от доставчика самостоятелно или чрез възлагане на лице по чл.
139б ЗЕ по изчислителен път с помощта на контролни топломери и водомери – виж
чл. 52, ал. 5 и чл. 60, ал. 1 от наредбата и § 1, т. 2 от ДР на наредбата. В
този смисъл СГС приема, че е доказана е по несъмнен и категоричен начин по
делото потребената от ответницата топлоенергия в
определено количество за исковия период – въз основа на извършен реален отчет
на уредите, извършен именно в процесния недвижим
имот, за който при ищеца е била водена клиентска партида №22735. При определяне на дължимите
суми с изравнителните сметки е спазена нормативно установената методология и остойностяването е по нормативно определените цени и
възражението на жалбоподателите, че дяловото разпределение е било извършено
неправилно се явява неоснователно.
Доказано е
също така въз основа на заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана
в първоинстанционното производство
съдебно-счетоводната експертиза, което следва да бъде кредитирано /при
преценката му по реда на чл. 202 ГПК/, че стойността на топлинната енергия за
периода от м.май 2014 год. до м.април 2016 год. възлиза на 3 180.02 лв., а
стойността на услугата дялово разпределение – на 49.06 лв., или общо 3 229.08
лв., поради което и законосъобразно първоинстанционният
съд е приел, че релевираните главни претенции са
изцяло основателни, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по
окончателното им изплащане – чл. 422, ал. 1 ГПК.
Съгласно
действалите през процесния период Общи условия на
ищеца, в сила от 12.03.2014 год., месечната дължима сума за доставена топлинна
енергия на клиента се формира въз основа на определения за него дял от
топлинната енергия за разпределение в сградата – етажна собственост и обявената
за периода цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от продавача – чл.
32, ал. 1, а след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на
изравнителните сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период
кредитни известия на стойността на фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период,
определено на база изравнителните сметки – чл. 32, ал. 2.
Клиентите са
длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1
в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на
продавача – чл. 33, ал. 1 от горепосочените Общи условия. Изравнителният
резултат води до възникване на ново вземане в полза на топлопреносното
предприятие, когато начислените прогнозни месечни вноски са в по-малък размер от
стойността на действително доставеното количество топлинна енергия – в този
случай според чл. 33, ал. 2 от Общите условия, клиентите са длъжни да заплащат
стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 за потребено
количество топлинна енергия за отчетния период, в 30-дневен срок от датата на
публикуването на интернет страницата на продавача.
Настоящият
съдебен състав приема, че публикуването на месечните дължими суми за топлинна
енергия по чл. 32, ал. 1 от Общите условия и на стойността на фактурата по чл.
32, ал. 2 /в която се отразява и стойността на услугата дялово разпределение –
виж и чл. 36, ал. 2 от Общите условия/, представлява по своето естество
уговорен между страните начин, по който кредиторът отправя искането си
/поканата си/ за изпълнение, т.е. той решава кога да поиска изпълнение.
Следователно и доколкото страните по правоотношението не са определили срок за
изпълнение, то следва да се приема, че длъжникът изпада в забава, след като
бъде поканен от кредитора – чл. 84, ал. 2 ЗЗД, в който смисъл са и формираните
от СРС изводи.
В
разглеждания случай по делото не са ангажирани доказателства от страна на
ищеца, че ответницата е била поставена в забава по отношение на задълженията за
заплащане на цената на доставената топлинна енергия и предоставената услуга
дялово разпределение през процесния период /за това
обстоятелство по делото не е налице и признание на ответницата/, поради което и
при приложение на неблагоприятните последици от правилата за разпределение на доказателствената тежест въззивният
съд счита, че релевираните претенции по чл. 86, ал. 1 ЗЗД се явяват неоснователни и подлежат на отхвърляне, както е приел и първоинстанционният съд.
Ето защо
решението на СРС следва да бъде отменено в частта му, в която е уважен
предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от
323.10 лв., която претенция подлежи на отхвърляне. Първоинстанционното
решение трябва да бъде отменено и в частта му, в която ответницата е осъдена да
заплати на ищеца разноски за първоинстанционното и
заповедното производство за разликата над 658.31 лв.
В останалата
обжалвана част решението на СРС следва да бъде потвърдено, като правилно.
По отношение
на разноските:
С оглед
изхода от настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът следва да бъде
осъден да заплати на жалбоподателката /ответницата/
направените разноски в първоинстанционното
производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 45.48 лв., както и
направените разноски във въззивното производство за
държавна такса в размер на 6.55 лв. и за възнаграждение за един адвокат в
размер на 45.48 лв.
На основание
чл. 280, ал. 3 ГПК настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И
:
ОТМЕНЯ решението от 24.06.2019 год.,
постановено по гр.дело №43340/2017 год. по описа на СРС, ГО, 144 с-в, в
частта му, в която е уважен предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.”
ЕАД срещу И.Б.Г. иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, както и в частта
му, в която ответницата И.Б.Г. е осъдена да заплати на ищеца „Т.С.“ ЕАД
разноски в първоинстанционното производство и в
заповедното производство за разликата над 658.31 лв., като вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения по реда на чл. 422, ал. 1
от „Т.С.” ЕАД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление:***, срещу И.Б.Г.
с ЕГН **********, с адрес: ***, иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
признаване за установено, че ответницата дължи на ищеца сумата от 323.10 лв.,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от
15.09.2015 год. до 20.02.2017 год.
ПОТВЪРЖДАВА решението
от 24.06.2019 год., постановено по гр.дело №43340/2017 год. по описа на СРС,
ГО, 144 с-в, в останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА „Т.С.”
ЕАД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на И.Б.Г. с
ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл. 78, ал 3 ГПК направените
разноски в първоинстанционното производство за
възнаграждение за един адвокат в размер на 45.48 лв., както и направените
разноски във въззивното производство за държавна
такса в размер на 6.55 лв. и за възнаграждение за един адвокат в размер на
45.48 лв.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето
лице-помагач „Т.С.“ ЕООД и встъпило на страната на ответницата трето
лице-помагач В.Н.В..
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/