Р Е Ш Е Н И Е
град София,……………..
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ
СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV-д ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в публично съдебно заседание на двадесет и втори
април две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
Мл. с-я РОСИ МИХАЙЛОВА
при секретаря Екатерина Калоянова като разгледа докладваното от младши съдия МИХАЙЛОВА в. гр. дело № 8941 по описа за 2020 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на
ищеца „Т.С.“
ЕАД,
чрез юрк. К., срещу съдебно решение № 61183/09.03.2020 г. постановено по гр. д. № 48864/2018 г. по описа на СРС,
57
състав, в частта, с която са отхвърлени предявените от дружеството срещу Р.П.П.
искове с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл.
150 ЗЕ за разликата над сумата от 54,78 лв. до пълия предявен размер от 442,35
лв. и за периода 01.05.2013 г. – 30.10.2014 г. – главница за топлинна енергия
за топлоснабден имот на адрес: гр. София, ж. к. „*****, поради погасяване по
давност, както и за сумата от 60,57 лв. – главница за услугата дялово
разпределение на топлинна енергия за периода 01.05.2013 г. – 30.04.2016 г., с
правна квалификация чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 77,69 лв. – обезщетение за
забава върху главницата за топлинна енергия от 442,35 лв. за периода 01.11.2014
г. – 27.10.2017 г., както и за сумата от 10,47 лв. – обезщетение за забава върху
главницата за цена на услугата дялово разпределение за периода 01.11.2014 г. –
27.10.2017 г., както и в частта за разноските.
В жалбата се
излагат доводи за неправилност и необоснованост на първоинстанционното решение,
както и за нарушение на материалния закон при постановяването му. Жалбоподателят
счита, че неправилно съдът е приложил правилата за давността за главното
предявено вземане. Неправилно съдът отхвърлил и претенциите за лихви, предявени
от дружеството. Отправя искане до въззивния съд да отмени решението в
обжалваната част и да уважи предявените осъдителни искове в пълен размер.
Претендират се разноски за въззивното производство.
Постъпил е
отговор на въззивната жалба от ответника в първоинстанционното производство Р.П.П.,
чрез адв. Н.К.. Излагат се доводи за неправилност на съображенията на
въззивника и се поддържа, че първоинстанционното решение, в частта, с която
предявените искове са отхвърлени, е законосъобразно и правилно. Правилно съдът
приложил правилата за давността, като приел, че издаването на обща фактура не
може да рефлектира върху течението на погасителна давност за вземанията за
топлинна енергия, които имат характеристиките на периодични плащания. Заявява
се становище за неоснователност на иска за главница за цена на услугата дялово
разпределение, както и на исковете за лихви за забава с правно основание чл.
86, ал. 1 ЗЗД. Претендират се разноски за въззивната инстанция.
Третото лице помагач
на ищеца „Т.“ ООД, редовно призовано, не взема становище по жалбата.
Като съобрази изложеното в жалбата по реда на въззивната проверка,
настоящият състав намира следното от фактическа и правна страна :
СРС се е произнесъл
по обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл.
79, ал. 1 ЗЗД, и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД - за заплащане на суми за доставена ТЕ,
суми за услугата дялово разпределение и лихви за забава върху тях.
Според уредените в
чл. 269 ГПК правомощия, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
цялото решение, по допустимостта - в обжалваната част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното решение е
валидно и допустимо постановено, при изяснена от СРС фактическа обстановка,
която настоящият състав не намира за необходимо да преповтаря.
Решението се оспорва
от ищеца в отхвърлителната част. В останалата му необжалвана част
първоинстанционното решение е влязло в сила.
Първоинстанционният
съд е направил правилна констатация, че е ответникът по делото е собственик на
процесния имот през процесния период и в това качество е клиент на топлинна
енергия за битови нужди /чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ/.
Във връзка с основното
възражение на ищеца
във въззивната жалба - че претендираните в производството вземания по
главницата не са погасени с изтичане на 3 - годишна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД към момента на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК – 13.11.2017
г., понеже сумите за периода м. 05.2013 г. - 10.2014 г. били
обективирани в обща фактура и за тях давностният срок не е изтекъл, въззивната
инстанция намира следното :
В съответствие с трайно
установената практика по въпроса за погасителната давност (Тълкуване дадено от
ВКС с Тълкувателно решение № 3/18.05.2012 г., по
тълкувателно дело № 3/2011 г., на ОС на ГК и ТК на ВКС), СРС е приел, че
процесните главни и акцесорни задължения се погасяват с изтичане на 3 - годишна
давност. Според нормата на чл. 114, ал. 1 от ЗЗД давността
започва да тече от момента на изискуемостта на вземането, а при срочните
задължения давността тече от деня на падежа.
Като се съобрази периодът на претенцията по главницата следва, че за част от задълженията
за периода от м. 05.2013 г. до м. 02.2014 г. вкл. приложение ще намерят ОУ на
ищеца от 2008 г. Съгласно ОУ на ищеца от 2008 г., купувачът е длъжен да заплати
месечните суми, дължими към продавача в 30 - дневен срок след изтичане на
периода, за които се отнасят. Както е посочил и СРС, за тези
задължения потребителят изпада в забава на плащането с изтичане на срока за
изпълнение и без да е необходимо за бъде изрично канен.
По отношение дължимите суми за топлинна енергия след м.
02.2014 г. са приложими Общите условия на ищеца, одобрени с Решение №
ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, в сила от 12.03.2014 г. Според чл. 32, ал. 2 от
ОУ от 2014 г., клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата за
потребено количество топлинна енергия за отчетния период, в 30 - дневен срок от
датата на публикуването на интернет страницата на продавача. В чл. 33, ал. 4 от Общите условия от 2014 г. е предвидено, че продавачът начислява
обезщетение за забава в размер на законната лихва само за задълженията по чл.
32, ал. 2, които не са заплатени в срока по ал. 2. Анализът на нормите на ОУ на
ищеца от 2014 г. сочи, че отделните периодични задължения стават изискуеми
ежемесечно, но длъжникът изпада в забава на плащането им само ако не изпълни
задължението в 30 - дневен срок от публикуване на фактурата за потребеното
количество топлинна енергия за целия отчетен период на интернет страницата на
ищеца.
Във връзка с възраженията на ищеца по въззивната
жалба следва да се отбележи, че обективирането на задълженията в една обща
фактура, не променя падежа на задълженията и те не стават изискуеми от датата
на издаване на общата фактура, каквито твърдения ищецът поддържа във въззивната
жалба. Това е така, тъй като съгласно чл. 32, ал. 2 от Общите условия от 2014
г., общата фактура обективира месечните задължения за целия отчетен период,
след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на
изравнителните сметки, т. е. при съобразяване на резултата от изравнителните
сметки и добавяне на сумите за доплащане от потребителя, респ. изваждане на
сумите за връщане на потребителя. От изложеното следва, че падежът
(изискуемостта) на месечните задължения за стойност на потребена топлинна
енергия остава същият, както е посочен в нормата на чл. 33, ал. 1 ОУ 2014 г.
Обратното би означавало да се даде възможност на ищеца да измества произволно
периода на изискуемостта на месечните задълженията с оглед течението на срока
на погасителната давност за тях, което е в противоречие с нормата на
материалния закон уреждащ давностните
срокове.
С подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК течението на давността е прекъснато, поради което
тригодишната погасителна давност е изтекла за главница за ТЕ за периода от м.
05.2013 г. до м. 10.2014 г. включително. Настоящият състав споделя крайните
изводи на СРС, че тази частта от вземанията на ищеца са погасени по давност.
Следователно искът е основателен само за вземанията
за ТЕ за периода м. 11.2014 г. - м. 04.2016 г., които СРС е определил в общ
размер на 54,78 лв., на
основание чл. 162 ГПК, поради което искът за главница за доставена ТЕ
основателно е уважен до размер от 54,78 лв., ведно със законната лихва
върху главницата от 54,78 лв., считано от 13.11.2017 г. до окончателното и
изплащане.
Настоящият състав също приема, че до този размер искът за
главницата за ТЕ е основателен, а за разликата над него до пълния предявен
размер от 442,35 лв. и за периода от м. 05.2013 г. до м. 10.2014 г. искът е
неоснователен, като погасен по давност и законосъобразно е отхвърлен. Не са
налице основания за промяна изводите на СРС по атакуваното решение в тази част.
Относно частта от решението,
в която изцяло са отхвърлени исковете за присъждане на лихви за забава по чл.
86 ЗЗД, въззивният състав приема следното :
Понеже
вземанията за лихва се погасяват със същата давност като тези по главницата -
по чл. 111, б. „в“ ЗЗД - 3 години, назад от подаване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК на 13.11.2017 г., за погасените по
давност вземания по главницата, посочени по - горе, погасени са и акцесорните
вземания за лихви по смисъла на чл. 119 ЗЗД.
Според чл. 33, ал. 4 от тези ОУ от 2014 г., приложими за
непогасените по давност вземания за лихва, продавачът начислява обезщетение за
забава в размер на законната лихва само върху задълженията по чл. 32, ал. 2, които
не са изплатени в срок. Съгласно чл. 33, ал. 2 от Общите условия от 2014 г.,
последните суми следва да бъдат заплатени в тридесетдневен срок от датата на
публикуването на сметките за тях на интернет - сайта на дружеството.
Въззивният съд споделя решаващите изводи на СРС, че за
периода, за които вземанията за лихви не са погасени по давност, ищецът не е
ангажирал доказателства за датата, на която сметките на ответника са
публикувани на интернет страницата му. По делото е останало недоказано изпадане
на ответника в забава за изпълнение на процесните задължения за заплащане
стойността на ползваната в имота ТЕ за непогасения по давност период, поради
което не се дължи мораторна лихва върху тези задължения.
Следователно в частта, в която претенциите за лихви са
отхвърлени изцяло, решението следва да се потвърди - като постановено в
правилно приложение на материалния закон.
Настоящият състав не споделя
извода на първоинстанционния съд, за неоснователност на иска за дялово
разпределение поради обстоятелството, че дяловото разпределение е извършено от
третото лице-помагач, поради което тази сума като възнаграждение се дължи
именно на него, като ищецът не е представил доказателства, че вместо третото
лице-помагач е извършвал дялово разпределение за процесния период, нито че
вземането е прехвърлено по съответния ред.
Цената на услугата дялово
разпределение се дължи на „Т.С.“ ЕАД във връзка със Закона за енергетиката, приетите Общи
условия (чл. 36, ал. 1) и договорът, сключен между „Т.С.“ ЕАД с дружеството,
осъществяващо услугата дялово разпределение, който представлява договор за
поръчка и съобразно който „Т.С.“ ЕАД заплаща за извършването на топлинно
счетоводство, които суми съответно потребителите на топлинна енергия дължат на
„Т.С.“ ЕАД.
По тази претенция
съдът намира за необходимо да отбележи, че според чл. 139, ал. 2 ЗЕ (изм. ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.) отговорността за извършването на дялово разпределение на топлинна
енергия се възлага на топлопреносните предприятия, като те могат да извършват
дейностите по дялово разпределение самостоятелно или чрез възлагане на
търговците, вписани в публичния регистър по чл. 139 а ЗЕ. Начинът на определяне на цената за услугата „дялово разпределение на топлинната енергия“ е определен в ЗЕ.
Съгласно чл. 13,
ал. 1, т. 1 от ОУ на договора за доставка на ТЕ от 2008 г., както и чл. 22, ал.
2 и чл. 36, ал. 1 и 2 от ОУ от 2014 г., потребителите (клиентите) заплащат на
доставчика както сумите за потребление
на ТЕ, така и сумите за извършване на услугата дялово разпределение от избрания
от тях търговец.
След преценка на
доказателствата по делото въззивният съд намира
за установено извършването на дялово разпределение на ТЕ
поради което на ищеца се дължи и сума за такова в размер на 60,57 лв. С оглед
изложеното обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, в която е
отхвърлен искът за признаване на установено по отношение на ответника, че дължи
на „Топлофикация София“ сумата от 60,57 лв. за дялово разпределние на топлинна
енергия за периода 01.05.2013 г. – 30.04.2016 г., като в тази му част искът
следва да бъде уважен.
Въззивният съд намира за
недоказан иска за лихва върху цена на услуга дялово разпределение, доколкото
ищецът не е установил нито изискуемостта на претенцията, нито изпадането на
длъжника в забава на плащането й. В частта, в която този иск е отвърлен
обжалваното решение е правилно и следва да бъде потвърдено.
Решението е влязло в сила в частта, в която е
признато за установено по редана чл. 422 от ГПК, че Р.П.П. дължи на „Т.С.“ЕАД на
основание чл. 79 от ЗЗД сумата 54,78 лв. представляващи стойността на доставена
и незаплатена топлинна енергия за периода 01.11.2014 г. – 30.04.2016 г., ведно
със законната лихва върху главницата, считано от 13.11.2017 г. до окончателното
и плащане.
По
разноските:
Разноските по делото следва да
бъдат разпределени с оглед изхода на спора за първоинстанционното производство
в полза на „Т.С.“ ЕАД се дължат разноски в размер на сумата от 163,93 лв., а на
ответницата по делото Р.П.П. – 241,45 лв. За въззивното производство на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК в полза на въззивника ищец следва да бъдат присъдени
разноски в размер на 8,47 лв., а на процесуалния представител на въззиваемата
страна ответник – адв. Кръстев, на основание чл. 38 ЗАдв. – сумата от 266, 12
лв. за адвокатско възнаграждение
При тези мотиви, Софийски градски
съд
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ съдебно решение № 61183/09.03.2020 г. постановено по гр. д. № 48864/2018 г. по описа на СРС, 57 състав, в частта, с
която е отхвърлен предявеният от „Т.С.“ ЕАД срещу Р.П.П. иск с правна
квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ за сумата
от 60,57 лв. – главница за услугата дялово разпределение на топлинна енергия за
периода 01.05.2013 г. – 30.04.2016 г., както и в частта за раноските и
вместо това постановява:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по реда на чл. 422 от ГПК, че „Т.С.“
ЕАД дължи на Р.П.П. иск с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79,
ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ за сумата от 60,57 лв. – главница за услугата дялово
разпределение на топлинна енергия за периода 01.05.2013 г. – 30.04.2016 г.,
съобразно заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от
28.02.2018 г. по ч. гр. д. № 80235/2017 г. на СРС, 57 състав.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата обжалвана част, в
която са отхвърлени предявените от дружеството срещу Р.П.П. искове с правна
квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ за
разликата над сумата от 54,78 лв. до пълия предявен размер от 442,35 лв. и за
периода 01.05.2013 г. – 30.10.2014 г. – главница за топлинна енергия за
топлоснабден имот на адрес: гр. София, ж. к. „*****, поради погасяване по
давност, както и искът с правна квалификация чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от
77,69 лв. – обезщетение за забава върху главницата за топлинна енергия от
442,35 лв. за периода 01.11.2014 г. – 27.10.2017 г., както и за сумата от 10,47
лв. – обезщетение за забава върху главницата за цена на услугата дялово
разпределение за периода 01.11.2014 г. – 27.10.2017 г.
ОСЪЖДА Р.П.П., с ЕГН: ********** и адрес: ***
да заплати на „Т.С.“ЕАД с ЕИК *****, със седалище и адрес на управление:*** Б,
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 163,93 лв. – разноски за първоинстанционното производство
и сумата от 8,47 лв. – разноски за въззивното производство.
ОСЪЖДА „Т.С.“ЕАД с ЕИК *****, със седалище и
адрес на управление:*** Б да заплати на Р.П.П., с ЕГН: ********** и адрес: ***,
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 241,45 лв. –
разноски за първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА „Т.С.“ЕАД с ЕИК *****, със седалище и
адрес на управление:*** Б да заплати на адвокат Н.К., съдебен адрес: ***, офис
2, на основание чл. 38 ЗАдв., сумата от 266, 12 лв. заадвокатско
възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО е влязло в сила в частта, в която е
признато за установено по редана чл. 422 от ГПК, че Р.П.П. дължи на „Т.С.“ЕАД на
основание чл. 79 от ЗЗД сумата 54,78 лв. представляващи стойността на доставена
и незаплатена топлинна енергия за периода 01.11.2014 г. – 30.04.2016 г., ведно
със законната лихва върху главницата, считано от 13.11.2017 г. до окончателното
и плащане.
РЕШЕНИЕТО е
постановено при участието на третото лице помагач на ищеца „Т.“ ООД.
РЕШЕНИЕТО не
подлежи на обжалване, на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.