Р Е Ш
Е Н И Е
260081/10.2.2022г.
В И М Е Т
О Н А Н А Р О Д А
Варненският районен съд,
гражданско отделение, четиридесет и трети състав, на четиринадесети януари две
хиляди двадесет и втора година, в публично заседание, в следния състав:
Председател: Татяна Лефтерова
Секретар: Дарина
Димитрова
разгледа
докладваното от районния съдия гр. дело № 16701/2020 г. по описа на Варненския районен съд, и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството по делото е образувано въз
основа на искова молба на „Т.Б.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление:***, Бизнес Парк София, сграда 6, с която против В.И.И., ЕГН **********,
с адрес: ***, е предявен иск по реда на чл.422 ГПК вр. чл.415 ГПК, за
установяване дължимостта на сумите, за които е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл.410 ГПК №260311/24.09.2020 г. по ч.гр.д. № 11871/2020
г. по описа на ВРС, а именно: 237,03 лв., представляваща стойността на
потребени и незаплатени далекосъобщителни услуги, по сключен между заявителя и
длъжника договор за мобилни услуги, за мобилен номер ******** от дата
07.09.2018 г., за които, за периода от 15.08.2018 г. до 14.11.2018 г., са
издадени следните фактури: №**********/15.09.2018 г., №**********/15.10.2018
г., №**********/15.11.2018 г., както и 55,80 лв., представляваща стойност на
незаплатени лизингови вноски, по договор
за лизинг от дата 07.09.2018 г. Претендира се заплащане на законната лихва
върху главниците, считано от датата на подаване на заявлението в съда –
23.09.2020 г. до изплащане на вземането, както и сторените разноски в
заповедното и в исковото производство.
Обстоятелства, от които
произтичат претендираните от ищеца права:
Твърди се наличие на възникнало
облигационно правоотношение между страните по делото, въз основа на сключени
между тях договори, както следва: договор за мобилни услуги, за мобилен номер ********
от дата 07.09.2018 г. и договор за лизинг от дата 07.09.2018 г., с твърдение за
неизпълнение от страна на длъжника на задължения по договорите. Ищецът е издал
фактури за вземанията си по двата договора - №**********/15.09.2018 г.,
№**********/15.10.2018 г., №**********/15.11.2018 г. Ищецът заявява, че
ответникът е потребил, но не е заплатил мобилни услуги на обща стойност 246,56
лева. Сумата е начислена за три последователни отчетни месеца – 09.2018 г. –
11.2018 г. С кредитно известие № **********/15.12.2018 г. е извършена корекция
на дълга, като са стрнирани 12,32 лева, поради което дължима е останала сумата
от 237,03 лева. Поради неизпълнението от страна на ответника, договорът е
прекратен едностранно от оператора и е издадена крайна фактура № **********/15.01.2019
г. на обща стойност 565,17 лева, в която освен дължимите суми за абонаметни
такси и лизингови вноски е начислена и неустойка за предсрочно прекратяване на
договорни абонаменти, която ищецът не претендира за плащане.
Въз основа на заявление на ищеца е
образувано ч.гр.д. №11871/2020 г. по описа на ВРС, по което съдът е издал
заповед за парично изпълнение по чл.410 ГПК. Заповедта е връчена на ответника
по реда на чл.47, ал.5 ГПК, поради което на заявителя е указано, че може да
предяви иск за установяване на вземането си в срока по чл.415, ал.1 ГПК. В
изпълнение разпореждането на заповедния съд, ищецът е представил искова молба,
с която предявява иск за установяване на вземането си по издадената заповед.
В срока по чл.131 ГПК, ответникът, чрез
назначения му от съда особен представител, представя писмен отговор на исковата
молба, с който оспорва допустимостта и основателността на предявените искове.
Намира, че доколкото ищецът не твърди ответникът да е подписал договорите, то
последният не е следва да отговаря по исковете. Оспорва между страните да са
сключени сочените от ищеца договори, като в тази връзка твърди, че ответникът
не е абонат на ищеца, не е ползвал сочените от ищеца мобилни номера,
респективно - услуги. Оспорва да е лизингополучател и да е получил процесното
устройство. Заявява, че счетоводството на ищеца не е водено редовно, като
оспорва издадените фактури. Оспорва твърдението, че договорите са прекратени
едностранно, както и датата на деактивация на абонамента. Твърди, че ищецът
няма право да прекрати лизинговия договор преди изтичане срока на договора,
като на ответника не е бил даден срок за изпълнение. При горните доводи
настоява за отхвърляне на исковете.
Варненският районен съд, като
прецени доказателствата по делото и доводите на страните, приема за установено,
от фактическа страна, следното:
На 07.09.2018 г., между страните по делото е сключен договор за мобилни
услуги с предпочетен номер +********, с който е уговорено
ползване на услуги по програма „Тотал 36,99“, за срок от 24 месеца, при
стандартен месечен абонамент в размер на 36,99 лв. и отстъпка от стандартната
цена – 245,44 лева. По повод сключения договор, на същата дата, страните
подписват договор за лизинг към договор за мобилни
услуги с предпочетен номер +********, по силата на който ищецът като
лизингодател, предоставя на ответника, за временно и възмездно ползване,
устройство марка MEIZU, модел M6 16GB Dual Silver, с обща лизингова цена в размер
на 81,67 лв., платима както следва: 17,50
лева – първоначална вноска – при сключване на договора и 23 месечни вноски,
всяка от които в размер на 2,79 лв.
Съгласно чл.1, ал.2 от договора
за лизинг, лизингополучателят може да придобие правото на собственост върху
мобилното устройство, в случай че сключи с лизингодателя договор за изкупуване
на устройството, в срок най-малко 10 дни преди изтичане срока на договора за
лизинг, както и в случай, че условията за придобиване правото на собственост,
посочени в Общите условия са изпълнени и е заплатил допълнителна вноска, в
размер на 2,79 лева.
На основание чл.1, ал.3 от
договора за лизинг, ако лизингополучателят не придобие правото на собственост
върху процесното устройство, същият дължи връщането му в едномесечен срок от
изтичане срока на лизинговия договор. В случай, че устройството не бъде върнато
на оператора, лизингополучателят дължи неустойка в размер на 2,79 лв. С
подписване на договора, лизингополучателят потвърждава, че е получил мобилното
устройство /чл.4/. По делото не са налице доказателства, а и не се твърди
същото да е било върнато на оператора.
От представенa по делото декларация-съгласие се
установява, че при сключване на договора за предоставяне на мобилни услуги,
ответникът е получил от ищеца екземпляр от Общите условия /ОУ/ на „Т.Б.“ ЕАД за
взаимоотношения с потребителите на мобилни телефонни услуги и/или Общите
условия /ОУ/ на „Т.Б.“ ЕАД за взаимоотношения с потребителите на фиксирани
телефонни услуги, съгласен е със същите и се задължава да ги спазва.
Ищецът не представя по делото ОУ
към договора за мобилни услуги, но на съда е служебно извстно, че съгласно чл.
26 ОУ, за ползване на услуги чрез индивидуален договор, заплащането на
ползваните услуги се извършва въз основа на фактура, която се издава ежемесечно
на името на потребителя, като неполучаването на фактура не освобождава
потребителя от задължението му за плащане на дължимите суми. В чл.75 ОУ е
предвидена възможност за оператора незабавно да ограничи предоставянето на
услугите или да прекрати едностранно индивидуален договор с потребител, в случай,
че последният не изпълнява задълженията си по индивидуалния договор и/или ОУ.
По делото са представени Общите
условия на договор за лизинг на устройство. Съгласно чл.12, ал.2 ОУ, месечните
вноски по договора за лизинг стават предсрочно изискуеми в случай на
прекратяване на договора/договорите за предоставяне на мобилни и/или фиксирани
услуги, сключен/и от лизингополучателя, както и в случаите на забава в
изплащането на лизингови вноски.
За дължимите по договорите суми, са издадени следните фактури: №№ **********/15.09.2018 г.,
**********/15.10.2018 г., **********/15.11.2018 г.
По делото е допуснато провеждане на съдебно-почеркова експертиза, от
заключението, на която, прието по делото, се установява, че подписите положени
за: „за потребител“, „абонат“, „лизингополучател“, както и ръкописен текст в
договор за мобилни услуги от 07.09.2018 г., договор за лизинг от 07.09.2018 г.
и декларация-съгласие от 07.09.2018 г., са изпълнени от В.И.И.. Същите са
изпълнени първично на хартиен носител със синя химикална паста.
При така установената фактическа обстановка, се налагат следните правни
изводи:
Предявените искове намират правно основание в разпоредбите на чл.422 вр.
чл.415, ал.1 ГПК вр. чл.79 ЗЗД, чл. 345, ал.1 ТЗ вр. чл. 232, ал.2 ЗЗД. Същите
са допустими, поради което съдът дължи произнасяне по основателността им.
За успешното провеждане на предявените искове, в тежест на ищеца е да
установи, че е налице валидно възникнало правоотношение между страните, елемент
от съдържание, на което е задължението на ответника да престира
определена/определяема парична сума на сочените от ищеца основания, при
неизпълнението на това задължение от страна на ответника. При възражение от
страна на ответника, в тежест на последния е да установи и докаже възражението си против вземането, в
т.ч., че е извършил цялостно или частично плащане на претендираните суми или че
са налице обстоятелства, които го освобождават от задължението за плащането им.
По отношение на твърдението за неизпълнение на договорно задължение, което като
отрицателен факт от действителността – а именно неосъществяване на дължимо
поведение от страна на ответника – заплащане на дължими суми, е достатъчно
твърдението на ищеца, като ответната страна носи доказателствената тежест да
установи положителния факт, който го изключва – точно изпълнение.
Съдът намира за безспорно установено, че със сключване на процесните
договори за мобилни услуги и за лизинг, между страните по делото е възникнала
облигационна обвързаност, по силата, на която ищецът е поел задължението да
предостави на ответника мобилни услуги, за срока на действие на договорите и
при условията, посочени в същите, както и да предаде на абоната за временно и
възмездно ползване мобилно устройство марка MEIZU, модел M6 16GB Dual Silver,
срещу насрещното задължение на ответника да заплати както предоставените му
далекосъобщителни услуги, така и лизинговите вноски за ползване на мобилното
устройство. Договорите са подписани от ответника, като в графа „за
потребителя“, респективно „лизингополучател“ същият ръкописно е изписал името
си – обстоятелство, което е установено по категоричен начин от проведеното по
делото експертно изследване. Твърдението на особения представител, че
ответникът не е подписал същите, се явява неоснователно, а автентичността на
документите е доказана.
От представения по делото договор за мобилни услуги се установява, че
отчетен период е периодът, за който се начисляват използваните услуги, месечни
такси и отстъпки, съгласно условията на абонаментната програма. Този период е с
продължителност един месец и започва всеки месец на една и съща дата, наречена
дата на фактуриране, когато се начислява използването на мобилни услуги през
последния отчетен период. В договора за мобилни услуги е посочена дата на
фактуриране - 15-то число на всеки месец.
Съгласно
чл.4 от договора за лизинг, с подписване на същия, лизингополучателят декларира
и потвърждава, че лизингодателят му е предал мобилното устройство, поради което
съдът приема, че ищецът е изпълнил задължението си да предаде на ответника
мобилно устройство марка MEIZU, модел M6 16GB Dual Silver.
Заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК е
постъпило в съда на 24.09.2018 г. - след изтичане 24-месечния срок на
сключените договори, а именно – 07.09.2020 г. Съдът намира за неоснователно
възражението на ответника, въведено с отговора на исковата молба, че ищецът
едностранно е прекратил процесните договори, като не го е уведомил за
намерението си. В случая не е налице предсрочна изискуемост на вземанията, а
претенция за заплащане на дължими вземания поради настъпване на краен падеж.
Всички лизингови вноски са с настъпил падеж, ответникът не е заплатил същите,
поради което дължи плащането на лизинговите цени в пълен размер. Дължат се и
сумите по чл.1, ал.2 от договорите за лизинг. При твърдение от ищеца, че е
налице отрицателен факт - пълно неизпълнение от страна на ищеца, на поети
договорни задължения, то в тежест на последния бе да установи положителния
факт, който изключва това твърдение за неосъществяване на дължимото поведение,
а именно – точното изпълнение.
По делото бе безспорно установено, че след настъпване на крайния падеж,
както и към датата на предявяване на иска, ответникът не е изпълнил
задължението си за заплащане на предоставените по мобилни услуги по сключения
договор, както и не е заплатил нито една от вноските за ползване на предоставеното
въз основа на сключения лизингов договор, мобилно устройство; не е върнал
същото на ищеца. Ответникът не проведе успешно доказване на въведените
правоизключващи възражения, като по делото не се представиха или ангажираха
доказателства, чрез които да се установи, че претендираните от ищеца суми са
заплатени или са недължими, както и че мобилното устройство е върнато на
оператора.
При горните доводи, съдът намира, че претенцията на ищеца е основателна
и същата следва да бъде уважена изцяло.
С оглед изхода от спора и на основание чл.78, ал.1 ГПК, в полза на ищеца
се следват сторените от него разноски общо в размер на 855 лева, от които –
държавна такса –75 лева, 180 лева - адвокатско възнаграждение, 300 лева –
депозит за вещо лице и 300 лева – депозит за особен представител.
В съгласие с т. 12 от ТР № 4/2013 от 18.06.2014 г. по т.д.№ 4/2013 г. на
ОСГТК, ВКС, съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл. 415, ал. 1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени в
заповедното производство. В полза на ищеца се следват сторените от него
разноски в заповедното производство в общ размер на 145 лева.
Присъдените в полза на ищеца суми могат да бъдат платени по следната
банкова сметка: ***.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл.422 ГПК вр. чл.415, ал.1 ГПК, в
отношенията между страните по делото, че В.И.И., ЕГН **********, с адрес: ***Т.Б.“ ЕАД, ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление:***, Бизнес Парк София, сграда 6, вземанията,
сумите, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК №260311/24.09.2020 г. по ч.гр.д. № 11871/2020 г. по описа на ВРС, а
именно: 237,03 лв., представляваща
стойността на потребени и незаплатени далекосъобщителни услуги, по сключен
между заявителя и длъжника договор за мобилни услуги от дата 07.09.2018 г., за
мобилен номер ********, за които, за периода от 15.08.2018 г. до 14.11.2018 г.,
са издадени следните фактури: №**********/15.09.2018 г., №**********/15.10.2018
г., №**********/15.11.2018 г., както и 55,80 лв., представляваща стойност на
незаплатени лизингови вноски, по договор
за лизинг от дата 07.09.2018 г., ведно със законната лихва, считано от
23.09.2020 г. до окончателното плащане.
ОСЪЖДА В.И.И., ЕГН **********,
с адрес: ***Т.Б.“ ЕАД,
ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, *************,
сумата от 855 лева, представляваща разноските сторени от ищеца в настоящото
производство, както и сумата от 145 лева - разноски по ч. гр. дело № 11871/2020
г. по описа на ВРС, на основание чл.78, ал.1 ГПК.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано, с въззивна жалба пред Окръжен съд -
Варна, в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: