Р
Е Ш Е
Н И Е
гр.София, 22.06.2021
год.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публичното съдебно заседание на тридесети
март през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Ивайло Д.
при
секретаря М.Митова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело
№7045 по описа за 2020 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство
по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение от 26.05.2020 год., постановено по гр.дело №80098/2018 год. по описа на
СРС, ГО, 29 с-в, е отхвърлен предявения от З. „Б.В.И.Г.“ АД *** с правно
основание чл. 411 КЗ вр. с чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за сумата от
1 537.58 лв., представляваща регресно вземане на застрахователя по
застраховка „Каско“ за вредите по моторно превозно средство „Ауди А6 Авант“ с
рег.№******от застрахователно събитие – пътнотранспортно произшествие /ПТП/,
настъпило на 22.05.2018 год. в гр.София, бул.“България“, в района на №118,
ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба –
19.12.2018 год. до окончателното изплащане и ищецът е осъден да заплати на
ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в
размер на 180 лв.
Срещу
решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ищеца З. „Б.В.И.Г.“ АД. Жалбоподателят поддържа, че по делото било
установено наличието на валидно
застрахователно правоотношение по имуществена застраховка на увредения
автомобил, възникнало застрахователно събитие, покрит риск по застрахователния
договор, причинно-следствена връзка между вредите и механизма на настъпването
им, изплатено от ищеца застрахователно обезщетение по образувана преписка по
щета, както и отговорност на ответника за възникване на ПТП. Неправилно СРС бил
отхвърлил иска като приел, че не е доказан механизма на ПТП, както и че не е
доказано, че на мястото на произшествието не е било установено наличието на
дупки, доколкото вещото лице било посочило, че към м.юни 2018 год. и м.юни 2019
год. асфалтовото покритие било без нарушена цялост, като единствено били налице
следи от извършени ремонтни дейности. Видно било от представената по делото
декларация, че процесното ПТП било настъпило на 22.05.2018 год. Без значение за
спора били приложените към заключението на вещото лице снимки, тъй като те били
направени след произшествието – следователно не можело да бъде направен извода,
че пътната настилка е била в добро състояние. За доказване механизма на ПТП
ищецът бил поискал събирането на гласни доказателства чрез разпита на водача на
увреденото МПС, като първоинстанционният съд го допуснал, но впоследствие го
заличил, без за изчерпи всички възможни процесуални способи за извършване на
разпита. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а искът – уважен.
Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът
по жалбата Столична община счита, че решението на СРС следва да бъде
потвърдено. Поддържа, че първоинстанционният съд не бил допуснал процесуално
нарушение като заличил допуснатия до разпит свидетел. Сочи също така, че правилно
СРС бил приел, че по делото не е доказан механизма на ПТПV вещото лице било
посочило, че процесните щети могат да възникнат и при преминаване през бордюр
или при движение по пресечен терен. Процесният автомобил бил товарен, като липсвали
данни колко е било натоварено превозното средство по време на произшествието и
дали товароносимостта му е отговаряла на тази, която производителят изисква за
гумите. Видно било от приложената от вещото лице снимка от м.юни 2018 год., че
процесният участък от пътя бил поддържан и безопасен за движение при
съобразяване на правилата за движение и препоръчаното от производителя
натоварване на гумите. Ищецът без основание бил заплатил застрахователно
обезщетение. В общите му условия бил предвиден специален ред /сключването на
допълнителна клауза и плащане на допълнителна премия/ за обезвреждане на щети
върху гуми, настъпили в резултат на попадане в дупка. Безспорно било, че
застрахователят бил разграничил причините за настъпване на щета върху гумите –
от ПТП и от дупки или предмети по пътя. За да обезщети вторите вреди
застрахованият трябвало да е сключил допълнителна клауза „Гуми“ и да е заплатил
съответната премия. Т.е. в случая бил налице непокрит риск. Освен това водачът
бил съпричинил вредоносния резултат, тъй като бил управлявал превозното
средство с несъобразена скорост, без да съобразява пътните условия и
натоварвайки гумите с по-голяма товароносимост от препоръчваната от
производителя. Претендира и присъждането на юрисконсултско възнаграждение.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по
делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Предявен е
за разглеждане иск с правно основание чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ вр. с чл. 49 вр.
с чл. 45, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата
на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, но
е частично неправилно.
Погрешната правна
квалификация, дадена от СРС /чл. 411 КЗ/, не води до недопустимост на решението, тъй като основанието на един
иск не е правната му квалификация, а фактите на които се основава и които в
случая правилно са били прецени и обсъдени от първоинстанционния съд /т.е., в случая не е било допуснато нарушение на
диспозитивното начало в процеса/. Отделно от това следва да се посочи, че
определянето на действителното правно основание е дейност на съда по
приложението на закона.
Ангажирането на отговорността по чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ е
обусловено от установяването на следните
кумулативни предпоставки: 1/ наличието на валиден договор за имуществено
застраховане между увреденото лице и застрахователното дружество /ищец/; 2/ заплащане
на застрахователното обезщетение от страна на дружеството-ищец, както и на
разноски за неговото определяне; 3/ предпоставките по чл. 49 ЗЗД – вреди; тези
вреди да са причинени от лице, на което отговорният по чл. 49 ЗЗД е възложил
работа; вредите да са причинени вследствие противоправно деяние при или по
повод на възложената работа; причинителят да е действал виновно. Вината се
предполага съгласно чл. 45, ал. 2 ЗЗД.
Спорните между страните въпроси по същество във
въззивното производство са свързани с настъпването на процесното ПТП и
твърдените вреди, както и дали същото представлява покрит риск.
В производството по чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ /респ. 213,
ал. 1 КЗ – отм./ ответникът е трето лице по отношение на застрахователното
правоотношение и той би могъл да противопостави на застрахователя всички свои
възражения, които има срещу застрахования. Той разполага с възможността да
направи възражения, които се основават на застрахователното отношение, в т.ч. и
за липсата на валиден застрахователен договор, или за отсъствие на една от
предпоставките, посочени в чл. 411 КЗ – виж например Решение № 64 от 15.06.2010
год. на ВКС по т. д. № 667/2009 год., І т. о., ТК.
В разглеждания случай по делото е установено, че на 25.03.2018
год. между ищеца З. „Б.В.И.Г.“ АД и „Порше Мобилити БГ“ ЕООД е сключен
договор за имуществено застраховане, клауза „Пълно каско“, който
има за обект товарен автомобил „Ауди А6 Авант“ с рег.№******и със срок на
застрахователно покритие от 00.00 ч. на 02.04.2018 год. до 00.00 ч. на 02.04.2019
год. Несъмнено е също така, че горепосоченият застрахователен договор е
включвал и обезщетяване при настъпването на щети, причинени от застрахователно
събитие, посочено в клауза „Пожар, Природни бедствия, ПТП и Злоумишлени
действия“ – виж глава втора – Покрити рискове и изключения от Общите условия на
ищеца, които са представени по делото и са действали към момента на сключване
на застрахователния договор и представляват неразделна част от него – виж чл.
344, ал. 1, изр. 2 КЗ.
Настоящият съдебен състав намира, че събраните във
въззивното производство гласни доказателства чрез разпита на свидетеля Т.Д.Ф.
/чл. 266, ал. 3 вр. с чл. 158 ГПК/, чиито показания следва да цъта ценени като житейски
логични, убедителни и кореспондиращи с останалия доказателствен материал, както
и заключението на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното
производство съдебна автотехническата експертиза, която при преценката по реда
на чл. 202 ГПК трябва да бъде кредитирано, обсъдени в съвкупност, установяват
деликта и причинната връзка с вредоносния резултат, както и самите вреди. В
този смисъл доказано е по делото, че на 22.05.2018 год. при движение в
гр.София, бул.“България“, в района на №118, застрахованият автомобил е попаднал
в дупка на пътното платно, която не е била съответно обозначени и обезопасени,
което обективно и неизбежно е довело до увреждането му като движима вещ – задна
лява гума, джанта.
Във връзка с доводите на ответника следва да се посочи,
че вещото лице е посочило, че от техническа гледна точка щетите по автомобила
са вследствие на реализираното произшествие, т.е. съответстват на твърдения от
ищеца механизъм на произшествието. Констатациите на вещото лице за друг
механизъм на произшествието имат хипотетичен характер /доколкото не се
подкрепят от други данни по делото/. Друг извод не следва и от липсата на дупки
на пътното платно към м.юни 2018 год. и към 27.06.2019 год. /когато вещото лице
е извършило оглед/, тъй като последващо датата на ПТП състояние на пътния
участък е ирелевантно за предмета на спора, а и вещото лице е посочило, че има
следи от възстановяване на пътното покритие.
За настъпилото застрахователно събитие ищецът е изплатил на
„Порше Мобилити БГ“ ЕООД застрахователно обезщетение за причинените имуществени
вреди в общ размер на 1 537.58 лв., от които 152.30 лв. – на 23.08.2018
год. и 1 385.28 лв. – на 05.09.2018 год. – видно от приетите като
доказателства по делото преводно нареждане и справка за движение по сметка,
както и от заключението по допусната и изслушана в първоинстанционното
производство съдебно-счетоводна експертиза, което подлежи на кредитиране /чл.
202 ГПК/.
Неоснователно се явява възражението на ответника, че
ищецът е заплатил без основание застрахователно обезщетение, тъй като не е
налице покрит риск. И това е така, тъй като настъпването в резултат на ПТП на
пълна загуба или частична щета на застрахованото МПС, в т.ч. на гумите му, е
уговорена като покрит от застраховката риск. При осъщественото по реда на чл. 20 ЗЗД тълкуване на клаузите на Общите
условия на ищеца, в т.ч. изрично посоченото застрахователно събитие в т. 1.3 от
клауза „Пожар, Природни бедствия, ПТП на МПС и Злоумишлени действия“, към която
препраща „Клауза „Пълно каско“, дефиниция на понятието „Повреда“ в раздел ІІ от
Допълнение „Гуми“ и предвиденото изключение в т. 8 от раздел VІ на Допълнение
„Гуми“ /не се покриват разходи за ремонт или подмяна на гуми на застрахованото
МПС, когато повредата е причинена от ПТП/, както и при съобразяване на
дефиницията на понятието „пътнотранспортно произшествие, съдържаща се в
разпоредбата на § 6, т. 30 от ДР на ЗДвП, въззивният съд приема, че действителната
воля на страните е била обект на покритие по риска „Пълно Каско“ да са и
уврежданията на гумите на МПС /срязване или пробиване/, настъпили в процеса на
движението му.
Не се спори между страните, че пътят, на който е реализираното произшествието, е общински по смисъла на чл. 3, ал. 3
от Закона за пътищата /ЗП/ във вр. с чл. 8, ал. 3 от закона, поради
което и с оглед разпоредбите на чл. 19, ал. 1, т. 2 и чл. 31 ЗП, следва да се приеме, че задължен да
осъществява дейностите по поддържането и ремонта му е
именно ответникът Столична община. Същата като юридическо лице осъществява дейностите по чл. 31 ЗП чрез своите служители или други лица, на
които е възложила изпълнението. В конкретния случай именно бездействието на
последните по изграждането, ремонта и поддържането на процесния път е довело и
до неизпълнение на задължението по чл. 31 ЗП,
поради което ответникът носи отговорност за причинените при процесното ПТП
вреди, свързани с неизпълнение на задълженията на неговите служители или други
изпълнители.
Произходът на установената дупка на пътната настилка е
ирелевантен за ангажиране на деликтната отговорност, тъй като ЗП предвижда общо
и абстрактно задължение на ответника да поддържа републиканските пътища, без
значение под въздействието на какви фактори е настъпила частичната им негодност
за осигуряване на безопасен пътен трафик.
В контекста на изложеното въззивният съд счита, че увреденият
– собственикът на застрахованото МПС – „Порше Мобилити
БГ“ ЕООД, има срещу ответника вземане по чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД. Застрахователят
е встъпил в правата на увредения по силата на факта, че е заплатил обезщетение за причинените с деликта вреди и за него е възникнало
регресно право срещу деликвента.
По отношение на размера на дължимото застрахователно
обезщетение, въззивният съд приема, че разпоредбата на чл. 386,
ал. 2 КЗ предвижда, че застрахователното обезщетение трябва да бъде равно на
размера на вредата към деня на настъпване на събитието и целта е да се стигне
до пълно репариране на вредоносните последици. В съдебното производство
дължимото обезщетение от застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност”
се остойностява с размера на действителната стойност на вредата към деня на
настъпване на събитието – чл. 499, ал. 2 КЗ, а не съгласно прилаганата от
застрахователя методика към Наредба № 49 от 16.10.2014 год. Също така
обезщетението не може да надвишава действителната /при пълна увреда/ или
възстановителната /при частична увреда/ стойност на застрахованото имущество,
т.е. стойността, срещу която вместо застрахованото имущество може да се купи
друго от същия вид и качество – чл. 400, ал. 1 КЗ, съответно стойността,
необходима за възстановяване на имуществото с ново от същия вид и качеството, в
това число всички присъщи разходи за доставка, строителство, монтаж и други,
без прилагане на обезценка – чл. 400, ал. 2 КТ и съответно е лимитирано от
застрахователната сума по договора – чл. 386, ал. 1 КЗ. От заключението на
вещото лице по съдебната автотехническа експертиза се установява, че процесното
превозно средство е било на 1 месец и 17 дни от пускане в експлоатация към
момента на настъпване на ПТП, като стойността на ремонта на увредения автомобил
по средни пазарни цени – във фирмени автосервизи /с оглед гаранционните условия
за отремонтирането му/, с нови части, без отчитане на овехтяване, възлиза на
1 385.28 лв., до който и размер релевираната претенция се явява
основателна и следва да бъде уважена, ведно със законната лихва, считано от
датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане.
Възражението на ответника за съпричиняване се явява
неоснователно. Принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД има винаги, когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки за
осъществяване на деликта и за възникване на вредите или е улеснил механизма на
увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди /или необходимо е действията или бездействията на пострадалия да са в
пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, т.е. последният да е
тяхно следствие/. В частност по делото не са ангажирани каквито и да било
доказателства, а доказателствената тежест е била на ответника, че водачът на
увредения лек автомобил е допуснал нарушение на правилата за движение по
пътищата, свързани със скоростта /както и на други правила, установени в
нормативен акт/, поради което при приложението на неблагоприятните последици от
правилата за разпределение на доказателствената тежест, СГС е длъжен да приеме,
че няма съпричиняване на вредоносния резултат.
Ето защо решението на СРС следва да бъде отменено в
частта му, в която предявеният иск е отхвърлен за сумата от 1 385.28 лв.,
която претенция подлежи на уважаване. Първоинстанционното решение трябва да
бъде отменено и в частта му, в която ищецът е осъден да заплати на ответника
разноски за първоинстанционното производство за разликата над 17.83 лв.
В останалата обжалвана част решението на СРС следва да
бъде потвърдено, като правилно.
По отношение на
разноските:
С оглед изхода от настоящия спор и на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на жалбоподателя /ищеца/
направените разноски в първоинстанционното производство за държавна такса, за
възнаграждения за вещи лица и за възнаграждение за един адвокат /с ДДС/ в общ
размер на 762.80 лв., както и направените разноски във въззивното производство
за държавна такса в размер на 27.70 лв. и за възнаграждение за един адвокат в
размер на 365.03 лв. /с ДДС/, съразмерно с уважената част от въззивната жалба,
респ. уважената част от иска.
На основание чл. 78, ал. 8 вр. с ал. 3 ГПК жалбоподателят
/ищецът/ следва да бъде осъден да заплати на ответника сумата от 9.91 лв.,
представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство,
съразмерно с отхвърлената част от въззивната жалба, респ. отхвърлената част от
иска.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не
подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решението от
26.05.2020 год., постановено по гр.дело №80098/2018 год. по описа на СРС, ГО,
29 с-в, в частта му, в която е
отхвърлен предявения от З. „Б.В.И.Г.“ АД *** за сумата от 1 385.28
лв. /при дадена от СРС правна квалификация по чл. 411 КЗ вр. с чл. 49 вр. с чл.
45, ал. 1 ЗЗД/, както и в частта му, в която ищецът З. „Б.В.И.Г.“ АД е
осъден да заплати на ответника Столична община разноски за първоинстанционното
производство за разликата над 17.83 лв., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА СТОЛИЧНА ОБЩИНА, с адрес: гр.София, ул.”Московска” №33, да заплати на З. „Б.В.И.Г.“
АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, пл.“******, по иск с правно основание чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ вр. с
чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД сумата от 1 385.28
лв., представляваща регресно
вземане на застрахователя по застраховка „Каско“ за вредите по моторно превозно
средство „Ауди А6 Авант“ с рег.№******от застрахователно събитие –
пътнотранспортно произшествие /ПТП/, настъпило на 22.05.2018 год. в гр.София,
бул.“България“, в района на №118, ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от датата на подаване на исковата молба – 19.12.2018 год. до
окончателното й изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решението от 26.05.2020
год., постановено по гр.дело №80098/2018 год. по описа на СРС, ГО, 29 с-в, в
останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА СТОЛИЧНА ОБЩИНА, с адрес: гр.София, ул.”Московска”
№33, да заплати на З. „Б.В.И.Г.“ АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление:***, пл.“******, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски
в първоинстанционното производство за държавна такса, за възнаграждения за вещи
лица и за възнаграждение за един адвокат /с ДДС/ в общ размер на 762.80 лв.,
както и направените разноски във въззивното производство за държавна такса в
размер на 27.70 лв. и за възнаграждение за един адвокат в размер на 365.03 лв.
/с ДДС/.
ОСЪЖДА З. „Б.В.И.Г.“ АД, ЕИК ******, със седалище и адрес
на управление:***, пл.“******, да заплати на СТОЛИЧНА ОБЩИНА, с адрес:
гр.София, ул.”Московска” №33, на основание чл. 78, ал. 8 вр. с ал. 3 ГПК сумата
от 9.91 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивното
производство.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/