Решение по дело №10100/2020 на Софийски градски съд

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

гр.София, 18.04.2022 год.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІI-Д въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и осми януари през две хиляди двадесет и втора година в състав:                                                

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимир Мазгалов

ЧЛЕНОВЕ: Силвана Гълъбова

Силвия Тачева

 

при секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдия Мазгалов в.гр.дело №10100 по описа за 2020 год. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 13.04.2020г., постановено по гр.д. № 36976/2018г. на СРС, ГО, 28 състав, са уважени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от „Т.С.“ ЕАД срещу Д.Н.В. и Т. А.В. обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, за установяване в условията на пасивна солидарност между ответниците съществуването на следните суми: сумата от 13,37 лв. за доставена топлинна енергия за имот на адрес гр. София, ул. „********аб.№ 383966 за периода от 01.10.2014г.  до 30.04.2015 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 06.11.2017г. до окончателното изплащане на задължението и сумата от 2, 75 лв. - лихва за забава за периода от 15.10.2015г. до 25.10.2017г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 78951/2017г. по описа на СРС. Със същото решение са отхвърлени предявените искове по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за установяване съществуване на вземане в размер на 13, 60 лева – цена на услугата дялово разпределение и за сумата от 3, 19 лева – обезщетение за забава върху главницата за цена на услуга дялово разпределение.

Горепосоченото решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач "Т.С." ЕООД.

Решението, в частта, в която са отхвърлени предявените искове, е влязло в сила като необжалвано.

Срещу решението, в частта, в която са уважени предявените искове, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника Д.Н.В.. Жалбоподателят навежда оплаквания за неправилност и необоснованост на постановения съдебен акт, поради което прави искане за отмяната му в обжалваната част.

Ответникът по жалбата „Т.С.“ ЕАД оспорва въззивната жалба като неоснователна и прави искане за потвърждаване на първоинстанционното решение в обжалваната му част.

Третото лице-помагач "Т.С." ЕООД не изразява становище по въззивната жалба.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещните страни, приема следното:

Предявени са за разглеждане искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

 Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Във въззивната жалба, предмет на образуваното производство, не са изложени конкретни доводи срещу правилността на решението в обжалваните му части, поради което и с оглед липсата на нарушение на императивни норми на материалния закон - то не може да бъде отменено в тази част и следва да се потвърди /чл. 272 ГПК/. Предметът на въззивното производство, което се разглежда по реда на ограничения въззив, по отношение на разглеждане на спора по същество е очертан в случая само от посоченото в жалбата и приложимите към спорния предмет императивни материалноправни норми. Ето защо в решаващата си дейност въззивният съд изхожда от фактическите положения, установени от първоинстанционния съд, като препраща към мотивите на обжалваното решение относно приетото за установено от фактическа страна. Въз основа на приетите и неоспорени от ответниците писмени доказателствени средства и заключение на съдебно-техническа експертиза, се установява, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата, в която се намира този имот, е била присъединена към топлопреносната мрежа. Ответниците Д.Н.В. и Т.А.В. са притежавали за исковия период в режим на съпружеска имуществена общност /обстоятелство, което не е било спорно в производството, а и се установява от нотариалния акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот от 13.08.2004г./ правото на собственост върху гараж № 20, находящ се в гр. София, ул. „********и имат качеството потребители на топлинна енергия за битови нужди по смисъла § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /изм. - ДВ, бр. 74 от 2006г./, респ. на битови клиенти съгласно § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ /редакция ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012г./. Установено е принципното съществуване на облигационно правоотношение между страните за процесния период, произтичащо от презюмиран договор за продажба на топлинна енергия, по който ищецът е доставял топлинна енергия, а ответникът дължи заплащане на стойността на ползваната услуга. Касае се за договор при публично обявени общи условия по реда на ЗЕ, по който ответниците като собственици на топлоснабден имот в сграда в режим на етажна собственост, се явяват страна по договора по силата на императивната разпоредба на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ. Стойността на доставената в имота топлинна енергия възлиза на сумата от 13, 37 лева, а обезщетението за забава за исковия период – в размер на 2, 75 лева.

В публичното съдебно заседание пред въззивния съд, проведено на 28.01.2022г., процесуалният представител на въззивника е направил искане в хода на устните състезания, за произнасяне на съда по релевираното възражение за изтекла погасителна давност по отношение на процесното вземане. Настоящият съдебен състав счита, че не дължи произнасяне по това допълнение на въззивната жалба по следните съображения:

До изтичане на срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК за обжалване на първоинстанционното решение подадената от страната бланкетна въззивна жалба може да бъде допълвана с всякакви доводи за неговата неправилност и по тях съдът дължи произнасяне. По допълнения, които са направени след изтичане на срока за въззивно обжлаване, въззивният съд е длъжен да се произнесе само ако те касаят валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, както и неговата неправилност поради неправилно приложение на императивна материалноправна норма. В случая подадената въззивна жалба е бланкетна, а искането за произнасяне по своевременно релевираното в първоинстанционното производство възражение за погасяване на процесните вземания по давност, е направено след изтичане на срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК. Наведените доводи касаят твърдения за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващи се в непроизнасяне на първоинстанционния съд по правопогасяващото възражение, заявено в срока за отговор на исковата молба. Тези доводи не касаят неправилно приложение на императивна материално-правна норма, а липса на произнасяне по защитно възражение на ответника, поради което не могат да бъдат въвеждани в предмета на въззивното производство след изтичане на срока за подаване на въззивната жалба. Съответно – въззивният съд не дължи произнасяне по същите.

Като е достигнал до същите крайни изводи, първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да се потвърди в обжалваната му част.

По отношение на разноските:

С оглед изхода на спора и предвид задължителните разяснения, дадени в т. 7 от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013г. на ВКС по тълкувателно дело № 6/2012г., ОСГТК, въззивникът следва да бъде осъден да заплати по сметка на СГС дължимата за въззивното обжалване държавна такса в размер на 25 лева, доколкото въззивното производство е инициирано чрез назначения по реда на чл. 47, ал. 6 от ГПК особен представител.

            В полза на въззиваемото дружество следва да се присъдят сторените по делото разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева, определени по реда на чл. 78, ал. 6 от ГПК, вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ.

Назначеният на въззивника Д.В. особен представител- адв.И.И.Н. от САК, е направила искане да й бъде определено и изплатено възнаграждение за въззивното производство. В хипотезата на чл. 47, ал. 6 ГПК на особения представител се дължи възнаграждение за всяка от инстанциите, независимо от постигнатия правен резултат, което възнаграждение е винаги за сметка на ищеца и се внася предварително – преди приключване на делото в съответната инстанция. Заплатените от ищеца възнаграждение за назначения по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител за всяка от инстанциите представляват разноски по водене на делото, за извършването на които ищецът би могъл да поиска да бъде възмезден от ответника по правилата на чл. 78 ГПК, според изхода от делото. Ако производството в съответната инстанция е приключило без съдът да е определил възнаграждение на особения представител, няма пречка този пропуск да се отстрани по реда на чл. 77 ГПК – адвокатският хонорар да бъде изплатен на особения представител от бюджета на съда, а загубилата страна да се осъди да възстанови тази сума в полза на съдебната власт. Съгласно чл. 47, ал. 6, изр. 2 ГПК възнаграждението на особения представител се определя от съда съобразно фактическата и правната сложност на делото, като размерът на възнаграждението може да бъде и под минималния за съответния вид работа съгласно чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата, но не по-малко от една втора от него. С оглед материалния интерес по делото и съобразно чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, както и предвид ниската фактическа и правна сложност на делото /което се е развило в едно съдебно заседание, като не са събирани доказателства/, настоящият съдебен състав приема, че на адв.И.И.Н. от САК следва да бъде определено възнаграждение в размер на 150 лева. Ето защо възнаграждението трябва да бъде изплатено на особения представител от бюджета на СГС, а загубилата страна – в случая жалбоподателят /ответникът/ следва да бъде осъден да възстанови посочената сума в полза на съда.

С оглед цената на предявените искове и на основание чл. 280, ал. 3 от ГПК настоящото решение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

Така мотивиран, Софийски градски съд

 

Р  Е  Ш  И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 72010 от 13.04.2020г., постановено по гр.дело № 36976/2018г. по описа на СРС, ГО, 28 състав, в обжалваната му част.

ОСЪЖДА Д.Н.В., ЕГН **********,***-26 на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Софийски градски съд сумата от 25 /двадесет и пет/ лева, представляваща дължима държавна такса за въззивното производство.

ОСЪЖДА Д.Н.В., ЕГН **********,***-26 да заплати на „Т.С." ЕАД, с ЕИК ********, седалище и адрес на управление *** на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 8 от ГПК сумата от 100 /сто/ лева – съдебни разноски във въззивното производство.

ОПРЕДЕЛЯ възнаграждение на адв.И.И.Н. от САК за осъществена защита като особен представител по чл. 47, ал. 6 ГПК на ответника Д.Н.В. във въззивното производство в размер на 150 лв., което да се изплати от бюджета на Софийски градски съд.

ОСЪЖДА Д.Н.В., ЕГН **********,***-26, да заплати по сметка на Софийски градски съд на основание чл. 77 вр. с чл. 47, ал. 6, изр. 2 ГПК сумата от 150 лв., поета от бюджета на съда за изплащане на адвокатското възнаграждение на особения представител на ответника във въззивното производство.

Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач - "Т.С." ЕООД.

 

Решението не подлежи на обжалване.

                                                                                                 

                                      

                                          ПРЕДСЕДАТЕЛ:

                                                     

                                                  

 

                                                   ЧЛЕНОВЕ: 1.

                                                                       

    

 

                                                                        2.