Р
Е Ш Е
Н И Е
№ …
гр. София, 16.11.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на
двадесет и трети октомври две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №2663 по описа на СГС за 2020 г., за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ищеца
„Т.С.“ ЕАД срещу решение от 16.12.2019 г. по гр.д. №2190/2016 г. на Софийския
районен съд, 50 състав, в частта, в която са отхвърлени предявените от
жалбоподателя срещу ЕТ „С.– С.Г.“ установителни искове с правно основание
чл.422 ал.1 ГПК вр. чл.59 ал.1 ЗЗД и чл.86 ЗЗД за разликата над сумата от
3128,01 лв. до пълния претендиран размер от 6412,34 лв., представляваща
стойност на потребена топлинна енергия за стопански нужди с код на платеца
№1025753 за имот, находящ се в гр. София, жк. *********, за периода мес.10.2012
г. - мес.04.2014 г., и за сумата от 451,28 лв., представляваща лихва за забава
за периода 30.11.2012 г. - 22.10.2015 г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК по гр.д. №67918/2015 г. по описа на СРС, 50 състав.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е неправилно и постановено при нарушение на материалния закон. Сочи, че
първоинстанционният съд неправилно е кредитирал заключението на СТЕ. Поддържа,
че ответникът не е осигурил достъп в имота, поради което му е начислена
топлинна енергия служебно и в съответствие с разпоредбите на ЗЕ и Наредба
№16-334/2007 г. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени
решението в обжалваната му част и да уважи изцяло предявените искове.
Претендира разноски.
Въззиваемата
страна ЕТ „С.– С.Г.“в срока за отговор по чл.263
ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено.
Претендира разноски.
Третото
лице-помагач „МХ Е.” ООД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема
становище по въззивната жалба.
Решението не е
обжалвано от ответника в частта, в която установителният иск с право основание
чл.422 ал.1 ГПК вр. чл.59 ал.1 ЗЗД е уважен до посочения по-горе размер, поради
което решението в тази част е влязло в законна сила.
Съдът,
като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания
съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните
фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в
срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата
на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013
г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения,
поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението
само по наведените оплаквания в жалбата.
Процесното
първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно, като въззивният
състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към
мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението,
следва да се добави и следното:
Предмет
на разглеждане в настоящото производство са положителни установителни искове с
правно основание чл.422 ГПК вр. чл.59 ал.1 ЗЗД и чл.86 ал.1 ЗЗД, като ищецът
основава претенциите си на твърдения за липса на сключен писмен договор между
страните за продажба на топлинна енергия за стопански нужди и наличието на
неоснователно обогатяване от страна на ответника, чрез спестяване на разходите
за заплащане на топлинна енергия за процесния период и съответната мораторна
лихва. Когато между страните няма друга обвързаност и по причина на
обедняването на едно от страните другата се е обогатила, обогатилият се дължи
да върне на обеднелия онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването.
В тежест на ищеца по иска с правно основание чл.59 ал.1 ЗЗД е да докаже както
своето обедняване, така и обогатяването на ответника, а също и общите факти, от
които произтичат обедняването и обогатяването /причинната връзка/.
Съгласно
разпоредбата на пар.1 т.3а от ДР на ЗЕ, „небитов клиент“ е физическо или
юридическо лице, което купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител
гореща вода или пара за отопление, климатизация, горещо водоснабдяване и
технологични нужди или природен газ за небитови нужди. Съгласно чл.149 ал.1 т.3
ЗЕ, продажбата на топлинна енергия за стопански нужди се извършва въз основа на
писмен договор при общи условия, сключен между топлопреносното предприятие и
клиентите на топлинна енергия за небитови нужди. В настоящия случай няма спор
между страните, че такъв договор не е сключван, с оглед на което между тях не е
съществувало договорно правоотношение за продажба на топлинна енергия за
стопански или небитови нужди.
За
установяване факта на предоставяне на топлинна енергия в обема, съответстващ на
претендираната сума, в първоинстанционното производство е прието заключението
на СТЕ. От същото се установява, че за
процесния период за извършени начисления за „служебна енергия“ за мес.10.2012
г. и за мес.09.2014 г.
Настоящият въззивен състав намира, че
правилата за служебен отчет при неосигурен достъп, съгласно Наредба
№16-334/06.04.2017 г. за топлоснабдяването и ОУ на ищцовото дружество не са
приложим в процесния случай, доколкото между страните на съществува договорно
правоотношение за доставка на топлинна енергия. Ищецът, съобразно правилата за
доказателствената тежест, следва да установи при условията на пълно и главно
доказване размера на обогатяването на ответника, респ. на своето обедняване,
т.е. реално доставеното до имота на ответника количество топлинна енергия.
Поради изложеното и
поради съвпадане на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния,
решението в обжалваната му част следва да бъде потвърдено изцяло.
С
оглед изхода на делото и направеното искане, на въззиваемата страна на
основание чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят разноски във възззивното
производство в размер на сумата от 491,49 лв., представляваща адвокатско
възнаграждение. Възражението на въззивника за прекомерност на заплатеното от
въззиваемата страна адвокатско възнаграждение е основателно. По делото е
представен договор за правна защита и съдействие, сключен между въззиваемата
страна и адв. Д.С., според който ответникът е заплатил адвокатско
възнаграждение по настоящето дело в размер на сумата от 674,00 лв. Съгласно ТР
№6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, при намаляване на подлежащо на
присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл.78 ал.5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба №1/09.07.2004 г.
ограничение и е свободен да намали възнаграждението до предвидения в същата
наредба минимален размер. Договореното по настоящето дело адвокатско
възнаграждение е над този минимален размер, изчислен съобразно чл.7 ал.2 от
Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, и с оглед фактическата
и правна сложност на делото следва да бъде намалено до минималния размер или
сумата от 491,49 лв.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №303088 от 16.12.2019 г., постановено по гр.д.
№2190/2016 г. по описа на СРС, ГО, 50 състав, в обжалваната му част.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, седалище и адрес на
управление:***, да заплати на ЕТ „С.- С.Г., ЕИК *******, седалище и
адрес на управление:***, на основание чл.78 ал.3 ГПК сумата от 491,49 лв.,
представляваща разноски във въззивното производство.
Решението
е постановено при участие на третото лице-помагач на страната на ищеца „М.Е.”
ООД.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в
едномесечен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.