№ 1413
гр. София, 24.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 14-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на петнадесети ноември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Цветко Лазаров
Членове:Ася Събева
Кристина Филипова
при участието на секретаря Теодора Т. Ставрева
като разгледа докладваното от Кристина Филипова Въззивно гражданско
дело № 20221000501314 по описа за 2022 година
С решение № 189 от 7.03.2023 г. по гр. д. № 1021/2021 г., СГС, VІ-4 с-в,
отхвърля предявения от Л. Х. Х. срещу "Банка ДСК" ЕАД иск с правно
основание чл. 439 ГПК за установяване, че вземане в размер на 141 663 лв. -
главница, ведно с вземане за законната лихва от 80 680, 68 лв. за периода
01.07.2011 г. - 01.06.2021 г., които са предмет на изп.дело №20138100401088
на ЧСИ Н., район на действие ОС-Добрич, образувано за принудително
събиране на вземания по изпълнителен лист от 28.07.2011 г. на районен съд -
гр. Варна по ч.гр. дело №10003/2011 г., издаден въз основа на заповед по чл.
417 ГПК, не съществуват поради погасяването им по давност.
Срещу решението е депозирана въззивна жалба от Л. Х. Х.. Твърди, че
след 23.11.2012 г. няма предприети и извършени действия срещу длъжника-
ищец, т.е. всички действия след тази дата са без правно значение, поради
което и изпълнителното производство се е прекратило по право. Счита, че
справките изисквани за ипотекарните длъжници не касаят ищеца. Намира, че
прекратяването на изпълнителното производство е по право и новата давност
започва да тече от предприемането на последното по време валидно
изпълнително действие. Излага становище, че заявлението по чл. 417 ГПК не
1
прекъсва давността. Твърди, че спрямо ипотекарния длъжник и главния
длъжник срокът по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК тече поотделно. Позовава се на
практика от страната и моли да се отмени решението като се уважи иска,
претендира и разноски.
Ответникът по жалбата „Банка ДСК“ АД оспорва същата, като
препраща към аргументите изложени в писмения си отговор на исковата
молба. Моли да се потвърди решението и да се присъдят разноски.
Въззивната жалба е подадена в срок, срещу валидно и допустимо
съдебно решение, преценено като такова в съответствие с чл. 269 ГПК.
Софийски апелативен съд при преценка на доводите на страните и
доказателствата по делото намира следното:
Предявени са искове с правно основание чл. 124 ГПК вр. чл. 439 ГПК.
Ищецът Л. Х. Х. твърди, че не дължи на ответната банка сума в размер
на общо 222 343, 68 лв., в качеството му на длъжник по изп.д. № 395/11 г.,
преобразувано в изп.д. № 1088/13 г., за главница 141 663 лв. и законна лихва
80 680, 68 лв., дължими по договор за банков кредит от 06.08.2007 г. Твърди,
че последното изпълнително действие е извършено на 23.11.2012 г. (запор
върху дружествени дялове) и след това не са извършвани такива, поради
което към предявяване на иска (9.06.2021 г.) е изтекла 5 годишна погасителна
давност. Намира, че действията насочени срещу имущество на трети лица не
прекъсват давността спрямо главния длъжник. Претендира да се признае, че
не дължи посочените суми.
Ответникът „Банка ДСК“ ЕАД оспорва иска, като сочи, че са
предприети множество изпълнителни действия в периода 12.10.2011 г. -
20.07.2020 г., като се позовава на факта, че до 26.05.2015 г. (дата на
постановяване на т. 10. от ТР № 2 от 26.06.2015 г. по тълк.дело №2/2013 г. на
ВКС) давност не е текла. Намира, че дори и да е настъпила перемпция по чл.
433, ал. 1, т. 8 ГПК тя е без значение за давностния срок, защото направено
искане за извършване на изпълнително действие след настъпване на
перемпцията прекъсва давността, като действието следва да се извърши в
ново изпълнително дело. Подчертава, че след 26.06.2015 г. е извършен въвод
във владение на 26.04.2018 г. и е наложен запор върху автомобил на ищеца на
08.07.2019 г. Счита, че изпълнителните действия срещу имущество на трето
лице, което е дадено за обезпечение дълга на ищеца, водят до прекъсване на
2
давността.
От събраните доказателства, преценени в съответствие с доводите на
страните във въззивното производство, се установява следната фактическа
обстановка:
Фактическата обстановка по делото е надлежно установена и
настоящите мотиви препращат към тези, изложени от първоинстанционния
съд. Не е спорно пред настоящата инстанция, че въз основа на заповед за
изпълнение от чл. 417 ГПК от 06.07.2011 г. ищецът, като солидарен длъжник
е осъден да заплати на банката-ответник посочените суми. Ищецът не спори,
че не е подал възражение по реда на чл. 414 ГПК (след връчване на покана на
19.10.2011 г.) и на 4.11.2011 г. заповедта е влязла в сила. Въз основа на
изпълнителен лист от 28.07.2011 г. е образувано изпълнително производство
№ 395/11 г. на ЧСИ Н., като на 12.10.2011 г. са наложени запори на дяловете
на ищеца в капитала на „Битахон Груп“ ЕООД, „Битахон Пласт“ ООД,
„Домоуправител България“ ООД, а в последствие със запорно съобщение от
23.11.2011 г. – в „Екстрийм строй Слд“ ЕООД.
С постановление за възлагане от 21.08.2017 г. по изп.д. № 1088/13 г.
(преобразувано) е възложен недвижим имот в собственост на К. С., като
публичните продани на същия са били неколкократно насрочвани в периода
2013 – 2017 г. Банката-взискател многократно е депозирала молби за
насрочване на нови продани, посочени в мотивите и на първоинстанционното
решение (л. 1399), като напр. л. 1167 молба от 22.01.2014 г., и л. 1227 – молба
от 27.06.2014 г., л. 1371 молба от 23.11.2015 г., л. 315 в том ІІ на
изпълнително дело – молба от 25.01.2016 г. и др.
Установява се, че със съобщение № 11273/08.07.2019 г. е наложен запор
върху автомобил на длъжника, а със съобщения от 15.07.2020 г. и от
20.07.2020 г. – запор върху вземанията му.
По делото се установява, че в образуваното изпълнително дело банката
е претендирала да се събере сумата от 239 144,38 лв. (към 1.06.2021 г., с оглед
неоспорена справка).
При така очертаната фактическа обстановка по спорните въпроси се
налагат следните правни изводи:
В условията на чл. 439, ал. 2 ГПК ищецът се домогва да докаже, че
вземането на банката срещу него, за което е издаден изпълнителен лист, е
3
било погасено по давност.
Установява се, че ищецът Х. е признал вземането, което банката е имала
спрямо него, поради настъпването на юридическия факт – бездействие –
неподаване на възражение по чл. 414 ГПК. В тази връзка, съдът не споделя
възраженията на жалбоподателя, и счита, че се касае до признание. Този
извод се основа и на практиката на ВКС, цитирана и в самата жалба, но
възприета неправилно от Х.. Върховният съд приема, че признаването на
дълга може да бъде изразено и с конклудентни действия, стига същите да
манифестират в достатъчна степен волята на длъжника да потвърди
съществуването на конкретния дълг към кредитора. Няма никакъв спор, че
при редовно връчена покана за плащане в заповедното производство и
определен законов срок за оспорване на вземането, липсата на такова може да
бъде тълкувана единствено и само като признание на дълга по смисъла на чл.
116, б. а“ ЗЗД. Именно такава е целта и на самото заповедно производство –
бързо предприемане на изпълнение по отношение на вземания, за които
страните не спорят досежно тяхното възникване, размер и дължимост.
Ефектът на влязлата в сила заповед за изпълнение кореспондира със силата на
присъдено нещо на съдебно решение, доколкото длъжникът не може да
релевира възраженията си срещу дълга по общия исков ред свободно, освен в
хипотезите на чл. 424 ГПК и чл. 439 ГПК. (Така според решение № 100 от
20.06.2011 г. на ВКС по т.д. № 194/2010 г., II ТО, решение № 131 от
23.06.2016 г. на ВКС по гр. д. № 5140/2015 г., ІV ГО). В други свои актове
ВКС изрично сочи, че влязлата в сила заповед за изпълнение формира сила на
пресъдено нещо и установява с обвързваща страните сила, че вземането
съществува към момента на изтичането на срока за подаване на възражение.
Следователно по действащия ГПК няма основание да се отрече
приравняването на влязлата в сила заповед за изпълнение към съдебно
решение по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД (определение № 214 от 15.05.2018 г.
на ВКС по ч. гр. д. № 1528/2018 г., ІV ГО, определение № 443 от 30.07.2015 г.
на ВКС по ч.т.д. № 1366/2015 г., II ТО, определение № 480 от 27.07.2010 г. на
ВКС по ч.гр. д. № 221/2010 г., IV ГО, определение № 480 от 19.07.2013 г. на
ВКС по ч.гр. д. № 2566/2013 г., IV ГО, определение № 576 от 16.09.2015 г. на
ВКС по ч.гр. д. № 4647/2015 г., IV ГО). И на последно място, ВКС е имал
повод да посочи в свои актове, че с изтичането на срока за подаване на
възражение по чл. 414 ГПК и влизането в сила на заповедта за изпълнение
4
давността се счита за прекъсната и започна да тече нова петгодишна такава –
напр. така в решение № 37 от 24.02.2021 г. по гр. д. № 1747/2020 г., Г. К., ІV
Г. О. на ВКС.
Казаното по-горе не е в противоречие с постановеното Тълкувателно
решение от 14.10.2022 г. по т.д. № 4/2019 г., а напротив – попада именно в
предметния му обхват. В соченото ТР е прието, че за да е налице прекъсване
на давността по чл. 116, б. „а“ ЗЗД, изявлението или действието на длъжника,
в което се обективира признаването на вземането, следва да е адресирано до
кредитора или до негов представител по начин, по който с оглед
обстоятелствата е нормално признаването да достигне до знанието на
кредитора. В мотивите е посочено още, че признаването може да бъде
обективирано изрично (макар и без изискване за форма) или чрез
конклудентни действия, но следва да бъде ясно и недвусмислено изявление на
длъжника за наличие на конкретен дълг към момента на извършването му.
Неподаването на възражение по чл. 414 ГПК съставлява такова ясно
обективирано поведение, че длъжникът не оспорва дълга т.е. че го признава –
така както той е отразен в заповедта за изпълнение. Обстоятелството, че в
случая отношенията между длъжник и кредитор са опосредени от съдебното
заповедно производство не изключват факта на прякото уведомяване на
кредитора и узнаването от него по недвусмислен начин, че длъжникът не
оспорва задължението си. С липсата на възражеине от длъжника в указан от
закона срок се установява безспорност в отношенията (каквато е целта и на
заповедното производство), като не е необходимо от изявлението да се
извежда намерение за изпълнение. Както е прието в цитираното по-горе ТР
прекъсването на давността по чл. 116, б. „а“ ЗЗД представлява бонус за
кредитора, обоснован от поведението на ответника, който със своите
изявления или действия е създал у кредитора увереност, че длъжникът не
оспорва дълга.
Предвид казаното следва да се приеме, че от 4.11.2011 г. започва да тече
5-годишна давност за вземането, което е било признато от ищеца и за което
има влязла в сила заповед за изпълнение. Банката твърди, че давността е била
прекъсвана и не е изтекла преди датата на исковата молба – 9.06.2021 г. Както
се посочи по-горе, ЧСИ е извършил няколко действия, които са част от
изпълнителен способ, и поради което годни да прекъснат давността, а именно
– налагането на запори върху дружествени дялове, собственост на ищеца Х. –
5
на 12.10.2011 г., а след това и на 23.11.2011 г. От последната дата е започнал
да тече нов давностен срок. Няма спор, че относно ипотекирания имот са
били подавани множество молби за насрочване на публични продани в
периода 2013 – 2017 г. (както е посочено по-горе). Както изрично е отразено и
в самото ТР № 2 от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС в т. 10, давността се
прекъсва от датата на отправяне на искане от взискателя до съдебния
изпълнител за предприемане на изпълнително действие, а не от
осъществяването на исканото изпълнително действие. В определение № 292
от 04.06.2019 г. по гр. д. № 559/2019 г., Г. К., І Г. О. на ВКС изрично е
посочено, че молбата за насрочване на публична продан е действие, което
прекъсва давността. В този смисъл всяка година давността е била надлежно
прекъсвана от банката, както по отношение на главницата, така и по
отношение на лихвите, поради което и не може да се приеме, че съответните
погасителни давностни срокове са изтекли.
Не може да се възприеме тезата на жалбоподателя, че извършването на
действия в изпълнителното производство, насочени към осребряване на
ипотекирано от трето лице имущество не съставлява действие, насочено
срещу главния длъжник – жалбоподателя Х., и такова действие не прекъсва
давността спрямо него. В разглеждания казус не може да се приеме за
относимо правилото на чл. 125, ал. 1 ЗЗД, съгласно което прекъсването и
спирането на давността срещу един солидарен длъжник не произвежда
действие спрямо останалите съдлъжници (на което по същество се позовава
въззивника). В настоящият спор не се касае до общия случай на солидарна
отговорност, тъй като ипотекиралия свой имот за чужд дълг няма свое
задължение към банката-взискател. Съответно - последната няма вземане
срещу ипотекарния длъжник, а само право да се удовлетвори от ипотекирания
от него имот, за чужд дълг (определение № 456 от 08.10.2015 г. по ч.гр. д. №
3947/2015 г. на ВКС, ГК, I г. о., както и определение № 188 от 13.04.2018 г. по
т. д. № 2376/2017 г., Т. К., І Т. О. на ВКС относно положението на
ипотекарния длъжник). Само по изричното разпореждане на закона в чл. 429,
ал. 3 от ГПК изпълнителният лист, издаден срещу длъжника, има сила и
срещу третото лице, обезпечило вземането с ипотека. Това трето лице не е
длъжник на банката, но отговаря пред нея със свое имущество, което се
приема за такова на длъжника, поради правото на кредитора да се
удовлетвори от него. Поради казаното се налага извода, че насочвайки
6
изпълнението към ипотекиран чужд имот, взискателят е прекъснал давността
спрямо главния длъжник – изпълнението върху чуждо имущество е
обусловено, допустимо и възможно само поради съществуването на главното
задължение. След като кредиторът обективира активно поведение и поддържа
висящността на изпълнителния процес чрез способи, насочени към
ипотекирания имот, то безспорно той не се е дезинтересирал от събирането на
дълга си и безусловно давността спрямо главния дълг е била прекъсната.
Приемането на обратното би довело до хипотеза, в която ако главният
длъжник няма никакво имущество (и изпълнението е насочено само върху
имущество на трети лица, обезпечаващо дълга) то спрямо него няма да е
възможно да се прекъсне давността (доколкото не може да се осъществи
никакъв изпълнителен способ). Не би могло да се изисква от взискателя
формално да подава молби за извършване на изпълнителни способи, за които
знае, че не могат да бъдат осъществени при положение, че предприетите
изпълнителни действия по реализиране на друг изпълнителен способ (в
случая продан на ипотекиран имот) все още не са приключил. Освен това
подобно действие е и ненужно, тъй като преди края на един вече предприет
изпълнителен способ не може да се прецени със сигурност, има ли нужда от
друг способ - може да не се постигне желаната висока цена, може да се
присъединят кредитори и др.
При съблюдаване на изложените по-горе доводи следва да се приеме, че
след налагането на запора върху дружествени дялове на 23.11.2012 г. не е
изтекъл нито срок за перемпция, нито давностен срок за главница, респ.
лихви (които правни институти имат свой самостоятелен характер). И двата
срока са били надлежно прекъсвани с регулярно и ритмично извършвани от
банката правнозначими действия – както бе посочено и по-горе тя е
депозирала множество молби за насрочване на нови публични продани на
ипотекирания имот (на 22.01.2014 г., на 27.06.2014 г., на 23.11.2015 г., на
25.01.2016 г.) като няма данни изпълнителния способ да не е бил реализиран
до успешен край поради поведение на взискателя, за което той отговаря
(което би изключило възможността за прилагане ефекта на прекъсване на
давността). През 2018 г. (26.04) е осъществен въвод във владение, а през 2019
г. и 2020 г. са запорирани автомобили на ищеца и негови вземания. Ето защо
към датата на исковата молба 9.06.2021 г. не се установява наличие на
петгодишен срок, който да е непрекъсвано изтекъл и същият да може да бъде
7
свързан с погасителен ефект за вземането на ищеца. Претенцията да се
признае наличие на такъв ефект е изцяло неоснователна.
Дори да се приеме, че в случая производството е било перемирано след
23.11.2011 г., съдът приема, че всяко извършено след това действие по
същото изпълнително дело, имащо материалноправния ефект на действие
прекъсващо давността, следва да бъде зачетено. В този смисъл дори и по
перемираното производство са били извършвани действия с прекъсващо
давността значение. Така в решение № 37 от 24.02.2021 – гр.д. № 1747/20 г.,
ВКС.
С оглед изложените доводи искът по чл. 439 ГПК се явява
неоснователен. Решението, с което същият е отхвърлен следва да се
потвърди. Разноски в размер на 350 лв. се дължат само на ответника.
Воден от горните мотиви съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 189 от 7.03.2023 г. по гр. д. № 1021/2021
г., СГС, VІ-4 с-в
ОСЪЖДА Л. Х. Х., ЕГН **********, да заплати на „Банка ДСК“ ЕАД,
ЕИК *********, разноски в размер на 350 лв. за въззивната инстанция.
Решението може да се обжалва пред ВКС в месечен срок от
съобщението до страните, че е изготвено.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8