Р Е
Ш Е Н И Е
№ ............
гр. София,09.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Д въззивен състав, в публично
съдебно заседание на девети декември две хиляди двадесет и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
мл. съдия КАЛИНА
СТАНЧЕВА
при секретаря
Екатерина Калоянова, като разгледа докладваното от младши съдия Станчева
в.гр.дело № 2661 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № ********* от 10.12.2020 г. по гр.
д. № 26842/2020 г. Софийски районен съд, 27 състав осъдил „З.А.Д.А.“ АД, ЕИК: ********
да заплати на "К.0." ЕООД, ЕИК********, на основание чл. 405, ал. 1 КЗ сумата от 8 633,18 лв., представляваща застрахователно
обезщетение за настъпило на 21.11.2019 г. застрахователно покритие –
самокатастрофиране на л.а. № ****** в канавка от лявата страна на пътното
платно в района на кръстовището между ул. „Витиня“ и ул. „Зорница“, за което
била образувана претенция № 10019030130853 при ответника по застраховка „Каско“
по полица № 0306Х0454728, ведно със законната лихва, считано от 24.06.2020 г.
до окончателното плащане, както и на основание чл. 86, ал. 1 ГПК сумата от
398,09 лв. – обезщетение за забава за периода от 10.01.2020 г. до 23.06.2020
г., като искът за мораторна лихва е отхвърлен за разликата над уважената част
до пълния предявен размер от 400,48 лв. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 1 655,33 лв. -
разноски по делото.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от
ответника „З.А.Д.А.“ АД, който го обжалва в частта, с която претенциите на
ищеца са уважени с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на
материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и
необоснованост. На първо място твърди, че единствената причина за настъпване на
процесното ПТП е движението на застрахованото МПС със скорост, надвишаваща
безопасната такава за съответния участък от пътя. Счита, че поведението на
водача на застрахованото МПС се намира в причинно-следствена връзка с
настъпването на произшествието, като то е единствената причина за реализирането
на процесните вреди. Акцентира, че водачът е управлявал лекия си автомобил с
непригодни за сезона гуми, а на второ място – със скорост, несъобразена с
условията на пътя. ПТП е настъпило през зимен сезон и при движение по мокър
асфалт, като управлението е осъществено с непригодни за сезона гуми – същите са
с дълбочина на износване към процесния момент под максимално допустимото по
смисъла на ЗДвП, а и са летни такива. На следващо място, сочи, че е налице
груба небрежност от страна на водача на лекия автомобил, тъй като същият е
съзнавал настъпването на вредоносните последици, тоест проявил е самонадеяност
при управление на МПС при мокра пътна настилка и с превишена скорост /за
преодоляване кривата на завоя/. Пледира, че е налице изключен риск по смисъла
на т.14.5. от ОУ на застраховка „Каско“, поради което застрахователят не дължи
обезщетение за претендираните вреди. По така изложените доводи моли съда да
отмени атакуваното решение и вместо това постанови друго, с което да отхвърли
предявения иск. Претендира разноски и юрисконсултско възнаграждение за двете
инстанции, като за тези във въззивното производство представя списък по чл. 80 ГПК.
Въззиваемата страна "К.0." ЕООД с
отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди атакуваното решение като
правилно. Твърди, че в случая не е налице груба небрежност, тъй като същата е
относима само при неполагане на грижа, която би положил и най-небрежният човек
при подобни условия. Посочва, че по аргумент от чл. 139, ал. 1 ,т. 4 ЗДвП за
периода 15-ти ноември до 1-ви март, водачите на МПС са задължени да шофират или
с гуми, предназначени за зимни условия, или с такива, чиято дълбочина на
протектора е поне 4 мм, тоест последните две задължения са уредени като
алтернативни. Оспорва представения пред
СРС опис от 03.12.2019 г., като съставен в отсъствие на управител или служител
на дружеството-ищец. Предвид нарочното оспорване на документа, намира, че
твърдението, че процесното МПС е управлявано с непригодни за сезона гуми лежи
само на едностранно съставен от жалбоподателя-ответник и оспорен от ищеца
документ. В този ред на мисли нито едно друго доказателство не подкрепяло
твърдението за непригодност на процесните автомобилни гуми спрямо годишния
сезон. Вещото лице констатирало, че няма как процесните гуми да са направили
МПС неустойчиво, а освен това единствено в случай, че участъкът от пътя бил
покрит със сняг, грайферът на гумата би имал значение за спора. На последно
място, предвид липсата на доказателства касателно скоростта на водача на лекия
автомобил, няма как да се извърши преценка дали същата е съобразена,
респективно несъобразена. Моли за отхвърляне на въззивната жалба, потвърждаване
на постановеното от СРС решение и за присъждане на разноски за въззивното
производство, съгласно представен в съдебно заседание договор за правна помощ и
съдействие с вписан размер на заплатеното възнаграждение.
Въззивната жалба е процесуално допустима като
подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да
се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като въззивна
инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235, ал.
2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка
с изтъкнатите доводи, при което намира за установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с
осъдителни искове с правно основание по чл. 405, ал. 1
вр. чл. 384, ал. 2, т. 1 КЗ и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно чл. 269 ГПК,
въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в
рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си
само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на
императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение №
1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Обжалваното решение е валидно. Въззивният съд
намира, че атакуваното решение е допустимо – постановено при наличие на
положителните и отсъствие на отрицателни процесуални предпоставки за правото на
иск. С оглед оплакванията в жалбата, решението е и правилно по следните
съображения:
Съгласно чл. 343, ал. 1,
чл. 394 и чл. 405, ал. 1 КЗ, с договора за имуществено застраховане застрахователят се задължава
срещу заплащане на премия да поеме определен риск и при настъпване на
предвидено в договора застрахователно събитие да заплати на застрахования
застрахователно обезщетение за причинените на застрахованото имущество вреди.
Обезщетението следва да бъде изплатено в уговорения срок, който не може да бъде
по-дълъг от срока по чл. 108, ал. 1-3 или 5 и започва да тече от деня, в който
застрахованият е изпълнил задълженията си по чл. 106 КЗ.
Следователно предпоставките, които следва да
са налице кумулативно, за да бъде ангажирана отговорността на застрахователя по
иск с правно основание чл. 405, ал. 1 КЗ, са: 1. Наличие на валидно застрахователно правоотношение по договор
за имуществена застраховка; 2. Настъпване на застрахователно събитие в срока на
действие на договора, което се явява покрит от застраховката риск; 3.
Изпълнение на задълженията за уведомяване на застрахователя за настъпилото
застрахователно събитие и представяне на необходимите документи за неговото
установяване. В тежест на ищеца е да докаже пълно и главно тези предпоставки,
както и размера на вредата към датата на настъпване на застрахователното
събитие.
Съществена особеност на договора за финансов
лизинг е, че рискът от случайното погиване или повреждане на вещта, която е
предмет на договора, е за лизингополучателя - чл. 343 ТЗ.
Като държи сметка за това, разпоредбата на чл. 384 КЗ
предвижда специални правила за застраховка, сключена по повод на лизингово
имущество. Ал. 2 на чл. 384 КЗ предвижда, че по повод изплащането на обезщетение по застраховка по
ал. 1 лизингополучателят има права на застрахован, като: 1. При частични вреди
обезщетението се изплаща на лизингополучателя, освен ако е договорено вредите
да бъдат отстранени в натура, в който случай разноските се заплащат
непосредствено на външния изпълнител; 2. При кражба или тотална щета на
лизинговото имущество обезщетението се изплаща на лизингодателя, като
застрахователят е длъжен да уведоми изрично и писмено в еднодневен срок от деня
на плащането лизингополучателя, като посочи размера на извършеното плащане.
В случая по делото се установява безспорно наличието
на валидно застрахователно правоотношение между ответника-застраховател и
собственика на застрахования автомобил – "К.0." ЕООД, по имуществена
застраховка "Каско" по полица № 0306Х0454728 със срок на валидност от
26.02.2019 г. до 25.02.2020 г. по отношение на лек автомобил „Мерцедес ЦЛЦ
200“, с рег. № *****ХС, както и, че ищецът е подал своевременно уведомление за
настъпило застрахователно събитие, по който повод е образувана и процесната
щета. В договора ищцовото дружество – лизингополучател е посочено като
застрахован, а по силата на цитираната по-горе разпоредба на чл. 384, ал. 2, т. 1 КЗ същият е активно процесуално и материалноправно
легитимиран да претендира обезщетение за твърдените частични вреди по
застрахования автомобил.
Спорни пред въззивната инстанция са
въпросите, касаещи механизма на ПТП, налице ли е проявена груба небрежност от
страна на водача на процесния лек автомобил, както и представлява ли събитието
покрит застрахователен риск, за който отговорността на ответника може да се
ангажира.
Въззивният съд намира, че СРС правилно е
установил механизма на процесното ПТП, който съответства на този, описан в
исковата молба, а именно: на 21.11.2019 г., около 10:00 часа процесният лек
автомобил „Мерцедес ЦЛЦ 200“, с рег. № *****ХС се е движел по ул. „Витиня“ в
посока село Горни Богров и след кръстовището с ул. „Зорница“ /при навлизане в
десен завой/, поради недостатъчен контрол от страна на водача Й.К.А.,
автомобилът влиза вляво по посока на движение, реализирайки ПТП, при което
настъпват вреди. В тази връзка и въззивният съд кредитира изцяло изготвената в
производството пред СРС САТЕ, неоспорена от страните в тази част, която пълно,
логично и обосновано отговаря на въпросите за механизма на настъпване на вредите,
както и как точно те могат да бъдат получени. В заключението, както и при
изслушването му в открито съдебно заседание, вещото лице категорично е заявило,
че уврежданията по автомобила са в резултат на прихлъзване в тревното покритие
и не представляват дълбоки деформации, тъй като няма удар, който да предизвика
съществени деформации. В тази връзка ескпертното заключение се подкрепя от
показанията на свидетеля Й.К.А., който заявява, че навигацията не е
сигнализирала правилно, поради което навлизайки в завоя, той осъзнал, че трябва
да завие надясно, завъртял волана, натиснал и спирачките, а колата паднала на
лявата си страна. Въззивният съд кредитира свидетелските показания по отношение
на тези обстоятелства, тъй като в тази част те са непротиворечиви и
съответстващи на експертното заключение, отразяващи непосредствените възприятия
на водача на увредения автомобил.
Предвид изложеното във въззивната жалба, то
настоящият състав следва да се произнесе в рамките на така приетото, като
обсъди възражението на въззивника за допусната от страна на водача на
автомобила груба небрежност, тъй като нарушил задължението по чл. 20 от ЗЗДвП,
управлявайки лекия автомобил не само с непригодни за сезона и пътната настилка
гуми, а и с несъобразена скорост - изключен застрахователен риск по т. 14.5 от
Общите условия (ОУ).
Съгласно Общите условия за застраховка на
моторни превозни средстава („Каско“), приети по делото и неоспорени от страните
- т. 14.5. – Изключени рискове, освен на основание Общите изключения по
застраховката, по тази рискова клауза застрахователят не изплаща обезщетения в
изрично посочените в същия раздел IV.
случаи, сред които т. 14.5. - за щети, причинени от умишлени или при груба
небрежност действия на застрахования, член на неговото семейство, негов служител
или трето ползващо МПС лице, респективно водача на МПС /както в процесния
случай/ или превозваните с МПС лица". В клаузата на т. 14.11 от същите ОУ е
предвидено друго изключение от покрития застрахователен риск – при грубо
нарушаване на техническите и технологични правила за експлоатация и ремонт на
МПС, управление на технически неизправно МПС и/или неспазване на предписанията
на компетентните органи (движение по забранени и сигнализирани участъци,
пътища, проходи, движение без вериги, движение с ремаркета и др.).
В раздел XVIII. "Дефиниции", т. 17 от ОУ към договора за
имуществена застраховка се съдържа определение за понятието "груба
небрежност" - "неизчерпателно посочените действия и бездействия:
преминаване през жп-прелез при спуснати бариери и/или при забранителен
звуков/светлинен сигнал; движение с незатворени врати и капаци; необезопасяване
на МПС при самопотегляне; управление с гуми, чиито технически характеристики не
съотвестват на законовите изисквания и сезонните условия; паркиране в
непосредствена близост до строителни обекти, както и всички други случаи, в
които вредата е следствие от самонадеяното поведение на водача и/или неполагане
на минимално дължимата грижа за предпазване на застрахованото МПС от вреди".
Съгласно чл. 139, ал. 1, т. 4 ЗДвП
"Движещите се по пътя пътни превозни средства трябва да бъдат с гуми,
предназначени за зимни условия, или с гуми с дълбочина на протектора не
по-малка или равна на 4 мм през периода от 15 ноември до 1 март".
Тежестта на доказване, че е налице изключен
риск по смисъла на т. 14.5, респективно на т. 14.11 от ОУ е на застрахователя,
който трябва да докаже твърдените действия, извършени от застрахования, при
които е увреден автомобилът, съставляващи груба небрежност, наличие на причинно
- следствена връзка между действията и реализираното ПТП, че страните са се
договорили, че действията с груба небрежност са изключен риск, когато именно те
са предизвикали застрахователното събитие.
Понятията "небрежност" и
"груба небрежност" нямат легална дефиниция, но в последователната
съдебна практика (решение № 348/11.10.2011 г. по гр. д. № 387/2010 г. на ВКС,
ІV г. о., решение № 184/24.02.2016 г. по т. д. № 3092/2014 г. на ВКС, ІІ т. о.)
се приема, че в гражданското право небрежност е налице тогава, когато длъжникът
несъзнавано не е предоставил дължимото надлежно изпълнение, неполагайки онази
грижа, която дължи добрият стопанин при конкретните обстоятелства. Грубата
небрежност се различава от обикновената само по степен и представлява по -
засилена форма на небрежност - неполагане на грижата, която би положил и най -
небрежният човек при подобни условия. Грубата небрежност е правно релевантна в
хипотезата на чл. 395 КЗ,
с оглед регламентираните в нормата задължения на застрахования за предпазване
на застрахованото имущество и ограничаване на риска, доколкото тази небрежност
е винаги предпоставка за неговото увеличаване. Изводът за наличие или липса на
груба небрежност в поведението на даден правен субект, е обусловен изцяло от
конкретните обстоятелства на всеки отделен случай, като съдът въз основа на
доводите на страните и събраните доказателства по делото следва да прецени дали
поведението на причинителя на застрахователното събитие съставлява действие,
което може да се квалифицира като груба небрежност. Съгласно определение №
244/12.04.2011 г. по т. д. № 882/2010 г. на ВКС, ІІ т. о. груба небрежност при
управление на МПС е съзнателно виновно противоправно поведение на
застрахования, насочено към настъпване на застрахователното събитие, което се
обективира в нарушаване на правилата за движение по пътищата, при съзнанието на
застрахования, че е възможно да увреди застрахованото имущество.
Настоящият състав намира, че при установения
механизъм на ПТП не може да се направи обоснован извод, че е налице груба
небрежност на водача на автомобила, в причинна връзка с което поведение са
настъпили процесните вреди.
Вярно е, че съгласно кредитираното с доверие
САТЕ, процесният инцидент е реализиран в резултат поведението на водача Й.А.,
който не е успял да се впише в кривата на завоя и е напуснал пътното платно,
предприемайки завоя. В същото време в рамките на открито съдебно заседание пред
СРС, вещото лице сочи, че уврежданията на лекия автомобил са от прихлъзване в
тревното покритие, същите не съставляват дълбоки деформации, а предвид
последното е невъзможно и да се определи скоростта на движение на автомобила.
Експертът е уточнил още, че процесната скорост, с която водачът е напуснал
пътното платно, следва да е много малка, тъй като няма значителни деформации.
Отделно от горното, дълбочината на протектора на задната гума, за който дори да
се приеме, че е 3 мм., и при наличие на останалите три гуми с дълбочина
съответно – 4 мм., 7 мм. и 6.5 мм., няма как да влияе на устойчивостта на
колата, освен ако пътната настилка не е заснежена, данни за което в настоящия
случай няма.
От данните по делото следователно не може с
категоричност да се обоснове извод, че шофирането с гуми, една от които с
дълбочина на протектора под изискуемия минимум от 4 мм., а именно 3 мм., е
довело лекия автомобил до състояние на неустойчивост, което е довело до процесното
„приплъзване“ в тревната площ, в резултат на което са реализирани и вредите по
автомобила. Поради това и настоящият състав счита, че възражението на ответника
в тази връзка не е доказано - пълно и главно. Констатирането на техническа
неизправност в една от гумите на автомобила, с който е реализирано
произшествието само по себе си не води до неизправност на целия лек автомобил,
още повече, че същият е снабден с най-висок клас автомобилни гуми „Гудиър“ –
асиметрични, в който смисъл са и показанията на свидетеля А.. Поради гореизложеното
не може да се обоснове извод за допусната "груба небрежност". Дори да
се приеме, че е налице такава от страна на водача на автомобила, то тя не е
единствената причина за настъпването на вредите. В тази посока несъстоятелни са
и доводите, че водачът на лекия автомобил е проявил самонадеяност, управлявайки
автомобила с технически неизправни и неотговарящи на установените в ЗДвП изисквания,
автомобилни гуми.
Ето защо съдът намира, че не е налице
изключението, предвидено в т. 14.5. и т.14.11. от ОУ, в която хипотеза
ответникът би се освободил от заплащане на обезщетение. В случая няма данни при
тези действия на водача да са настъпили други по - големи имуществени вреди
(сблъсък с друго МПС или предмет) или че са настъпили неимуществени такива за
хора, които са били в непосредствена близост до МПС - то, а само хипотетичната
възможност за това не може да доведе до извод, че е осъществена груба
небрежност от водача, която е изключен застрахователен риск.
В случая застрахователят не е ангажирал доказателства
по делото, че процесното ПТП е настъпило единствено по причина или вследствие
на поведение на водача, което да може да се квалифицира като „груба небрежност“.
С оглед гореизложеното съдът приема, че поведението на водача на автомобила не
попада в хипотеза на т. 14.5. от ОУ и не е основание да се откаже изплащане на
обезщетение. При същите аргументи и съобразявайки заключението на експерта в
частта, в която последният в зала /в самото заключение на въпрос номер 6 е отговорено,
че не може да се определи процесната скорост на движение/ сочи, че скоростта, с
която се е движило МПС към момента на удара няма как да е висока, доколкото
уврежданията по него не са съществени – „не са дълбоки деформациите“,
неоснователно е инвокираното възражение за управление с несъобразена скорост от
страна на водача по смисъла на чл. 20 от ЗДвП.
При така изложеното съдът приема, че по
делото е установено, че настъпилото ПТП е покрит застрахователен риск по
договора за имуществена застраховка, поради което и поради съображенията,
изложени по - горе за останалите предпоставки, необходими за ангажиране на
отговорността на ответника, то съдът приема, че искът за изплащане на
застрахователно обезщетение в размер на 8 633,18 лв. е основателен, при
липса на данни за погасяване от страна на ответника на тази сума.
Във въззивната жалба не се съдържат
оплаквания относно размера на изплатеното застрахователно обезщетение, нито
относно иска по чл. 86 ЗЗД
за заплащане на мораторна лихва и периода, за който същата се дължи, поради
което тези въпроси са извън предмета на въззивна проверка, очертан с въззивната
жалба, съгласно нормата на чл. 269 ГПК.
Предвид съвпадането на изводите на двете
съдебни инстанции обжалваното решение в оспорената му част, включително по
присъдените на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски на ищеца следва да бъде
потвърдено като правилно, а въззивната жалба да бъде оставена без уважение.
Решението в частта, с която е отхвърлен искът
с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата от уважения размер от 398,09
лв. до пълния предявен такъв от 400,48 лв. – мораторна лихва, начислена върху
главницата за застрахователно обезщетение за периода 10.01.2020 г. до
23.06.2020 г., е влязло в сила поради необжалването му.
По разноските:
При този изход на спора разноски на
въззивника не се дължат. В полза на
въззиваемото дружество се следват разноски на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, като
такива са своевременно претендирани от процесуалните представители на същото в
размер на 1 060 лв., за което се представят и доказателства – вж. л. 28-29
по делото. Доколкото в откритото съдебно заседание на 09.12.2021 г.
процесуалните представители на въззивника са навели нарочно възражение по чл.
78, ал. 5 ГПК, съдът следва да се произнесе по същото. Възражението за
прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна е допустимо като своевременно предявено - до приключване на
устните състезания по делото във въззивната инстанция. В случая съдът следва да
извърши преценка дали заплатеното от въззиваемия възнаграждение за адвокат в
размер на 1 060 лв. е прекомерно, съобразно действителната правна и
фактическа сложност на делото. При съобразяване на изискванията на т. 1 и
т. 3 от ТР по т.д. № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС, с оглед особеностите на
конкретния случай – производство по застрахователен спор по чл. 405 от КЗ, при
който целият материален интерес възлиза на 8 633,18 лв., като същият е
разрешен от настоящата инстанция след провеждане на едно открито заседание, в
рамките на наличния по делото доказателствен материал, настоящият съдебен
състав, съобразявайки вида, характера и обема на извършената преценка по
делото, счита, че посочените законови предпоставки са налице и следва платеният
адвокатски хонорар да бъде намален до размер на 780 лв . Сумата е определена
при отчитане на правилото, установено в чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 /
2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, според което
минималният размер възлиза на сумата от 761,66 лева.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № ********* от 10.12.2020 г., постановено по
гр. д. № 26842/2020 г. Софийски районен съд, 27 състав, в частта, с която„З.А.Д.А.“
АД, ЕИК: ******** е осъдено да заплати на "К.0." ЕООД, ЕИК********, на
основание чл. 405, ал. 1 КЗ сумата от 8 633,18 лв., представляваща застрахователно
обезщетение за настъпило на 21.11.2019 г. застрахователно покритие –
самокатастрофиране на л.а. № *****ХС в канавка от лявата страна на пътното
платно в района на кръстовището между ул. „Витиня“ и ул. „Зорница“, за което
била образувана претенция № 10019030130853 при ответника по застраховка „Каско“
по полица № 0306Х0454728, ведно със законната лихва, считано от 24.06.2020 г.
до окончателното плащане, а на основание чл. 86, ал. 1 ГПК сумата от 398,09 лв.
– обезщетение за забава за периода от 10.01.2020 г. до 23.06.2020 г.,
включително в частта на разноските, присъдени на ищеца.
ОСЪЖДА З.А.Д.А.“ АД, ЕИК: ********, със седалище и адрес на
управление:***, да заплати на "К.0." ЕООД, ЕИК********, със седалище
и адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 780 лева, представляваща разноски за въззивното
производство.
Решението в частта, с която е отхвърлен искът
с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата от уважения размер от 398,09
лв. до пълния предявен такъв от 400,48 лв. – мораторна лихва, начислена върху
главницата за застрахователно обезщетение за периода 10.01.2020 г. до
23.06.2020 г., е влязло в сила поради необжалването му.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния
касационен съд в 1-месечен срок от връчване на препис на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.