№ 4125
гр. София, 09.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на деветнадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Василена Дранчовска
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско
дело № 20231100511330 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна
жалба на ищеца Б. А. В. срещу решение № 8807 от 29.05.2023 г., постановено по гр. дело №
37412/2022 г. по описа на СРС, 126 състав, с което са отхвърлени предявените срещу Б. П. В.
иск с правно основание чл. 30, ал. 1 ЗН за възстановяване на запазената част на ищеца от
наследството на А.Н. В., починал на 10.07.2021 г., накърнена с договор за дарение на
идеална част от недвижим имот, обективиран в нотариален акт № 145/15.04.2019 г., том I,
рег. № 2249, дело № 124/2019 г., с който А.Н. В. е дарил на Б. П. В. собствената си ¼ идеална
част от апартамент № 2, находящ се в гр. София, ж.к. „*******, както и иск с правно
основание чл. 34 ЗС за допускане на делба върху апартамент № 2, находящ се в гр. София,
ж.к. „*******.
Във въззивната жалба се съдържат доводи за неправилност на решението поради нарушение
на материалния закон и необоснованост с доводи, че липсват доказателства за момента, в
който ищецът е узнал за смъртта на наследодателя, поради което не може да се приеме, че
срокът за приемане на наследството по опис е изтекъл, още повече че ищецът е бил
пълнолетен към датата на изтичане на тримесечния срок по чл. 61 ЗС, поради което не е бил
длъжен да приема наследството по опис. Въззивникът счита, че по делото са представени
1
доказателства за наследствената маса, но същите не са приети поради допуснати
процесуалния нарушения от първоинстанционния съд. Ето защо моли обжалваното решение
да бъде отменено и делото да бъде върнато на първоинстанционния съд за ново разглеждане
със задължителни указания за установяване датата на узнаване на откритото наследство и
навършването на пълнолетие от ищеца.
Въззиваемата Б. П. В. е подала отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата. Счита,
че решението на СРС е правилно и следва да бъде потвърдено.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на страните, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението
на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от
въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй
като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно
правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение,
следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може
въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до
посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като
въззивният съд споделя мотивите на първоинстанционния съд и на основание чл. 272 ГПК
препраща към тях. Във връзка с доводите във въззивната жалба следва да се отбележи
следното:
Правото да се иска възстановяване на запазена част от наследството принадлежи на
наследник с такава запазена част, който не може да получи пълния й размер поради
завещания и дарения – арг. чл. 30, ал. 1 ЗН. Съгласно разпоредбата на чл. 30, ал. 2 ЗН, когато
това право се упражнява спрямо лица, които не са наследници по закон (не са призовани към
наследяване), необходимо е той да е приел наследството по опис. С Тълкувателно решение
№ 3 от 19.12.2013 г. по т. д. № 3/2013 г. по описа на ВКС, ОСГК, е прието, че това изискване
представлява материална предпоставка за реализиране правото да се иска възстановяване на
запазената част от наследството спрямо заветник или надарен, който не е призован към
наследяване. В мотивите са изложени съображения за неприложимостта на изискването при
универсално завещателно разпореждане, с оглед придаване качество на наследник на
лицето, в полза на което е направено то, като практиката приравнява тази хипотеза и на
случаите, в които чрез извършване на един дарствен акт в полза на един надарен
наследодателят е изчерпал цялото наследство. Хипотезата е аналогична на тази на
разпореждане с универсално завещание – и в този случай липсват свободни имущества, от
които лицата по чл. 28, ал. 1 ЗН биха могли да получат онова, което съставлява тяхна
2
запазена част от наследството и при предявен иск по чл. 30, ал. 1 ЗН не се образува
наследствена маса по чл. 31 ЗН, а възстановяването се извършва чрез дробта по чл. 29 ЗН,
съставляваща размера на запазената част. В този смисъл – Решение № 4 от 23.03.2021 г. на
ВКС по гр. д. № 4538/2019 г., II г. о., Решение № 28 от 21.02.2014 г. по гр. д. № № 825/2012 г.
на ВКС, II г. о., Решение № 55 от 26.04.2016 г. на ВКС по гр. д. № 6020/2015 г., II г. о. и др.
В настоящия случай е видно, че ищецът е наследник с право на запазена част на починалия
на 10.07.2021 г. А.Н. В. – негов син, като приживе наследодателят се е разпоредил със
собствената си ¼ идеална част от процесния апартамент в полза на своята майка –
ответницата Б. П. В.. Последната се явява възходящ роднина на наследодателя, но не е
наследник по закон, който е призован към наследяване, поради което на основание чл. 30, ал.
2 ЗС за възстановяване на запазената част на ищеца е необходимо последният да е приел
наследството на баща си по опис. Това изискване е въведено изрично в цитираната законова
разпоредба с оглед упражняване на потестативното право на наследника с накърнена
запазена част, като същото няма отношение към възрастта на последния. В този смисъл без
значение е обстоятелството дали въззивникът е бил непълнолетен към датата на смъртта на
баща си, като неотносими са и възраженията във въззивната жалба относно датата, на която
ищецът е узнал за откриването на наследството – след като по делото е безспорно, че Б. А.
В. не е приел наследството по опис, включително и към настоящия момент, ирелевантно е
обстоятелството от коя дата е започнал да тече срокът по чл. 61, ал. 1 ЗН, тъй като при
всички случаи в хода на процеса той е изтекъл.
С оглед на изложеното, по делото се установява, че не е осъществена императивна
материалноправна предпоставка за упражняване правото на ищеца да иска възстановяване
на накърнената си запазена част от наследството на А.Н. В. – същият не е приел
наследството на баща си по опис. По делото са събрани доказателства (противно на
възраженията на въззивника, същите са надлежно приети от пъровинстанционния съд в
последното открито съдебно заседание), че дарената ¼ идеална част от апартамента в гр.
София не е била единственото имущество на наследодателя към датата на смъртта му –
самият ищец твърди, че същият е притежавал и други имоти, като представя извлечение от
декларация по чл. 14 ЗМДТ, с която наследодателят на А.Н. В. – Н.В.П., и Б. П. В. са
декларирали право на собственост върху жилище (къща с мазе) в с. Долна Диканя, общ.
Радомир (л. 78-79 от делото на СРС). Следователно, приложимостта на правилото на чл. 30,
ал. 2 ЗН не е изключена по отношение на процесния случай, като при липсата на приемане
на наследството на А.Н. В. по опис, в полза на ищеца не е възникнало право да иска
възстановяване на запазената си част от това наследство.
Ето защо, искът по чл. 30 ЗН е неоснователен и следва да се отхвърли, а при липса на
възникнала съсобственост между страните върху процесния имот неоснователен се явява и
искът за делба. Като е достигнал до идентични правни изводи, първоинстанционният съд е
постановил правилно съдебно решение, което следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора въззиваемата има право на направените разноски във въззивното
производство в размер на 3008 лв., платено адвокатско възнаграждение (по отношение на
3
размера му процесуалният представител на въззивника изрично е заявил в откритото
съдебно заседание пред въззивния съд, че не прави възражение за преомерност).
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 8807 от 29.05.2023 г., постановено по гр. дело № 37412/2022 г.
по описа на СРС, 126 състав.
ОСЪЖДА Б. А. В., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. *******“, ул. „*******
*******, да заплати на Б. П. В., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. „*******, ап. 15,
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 3008 лв., разноски във въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280,
ал. 1 ГПК в едномесечен срок от получаване на препис от страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4