О П Р Е Д Е Л Е Н И Е №34
Пловдивският
окръжен съд, гражданско отделение, в закрито заседание на пети януари две
хиляди и седемнадесета година, в състав:
Председател: АННА ИВАНОВА
Членове: РАДОСЛАВ РАДЕВ
ДЕСИСЛАВА
КАЦАРОВА
като разгледа докладваното от съдия Кацарова
въззивно частно гражданско дело № 3062
по описа за 2016 година по описа на Окръжен съд – гр.Пловдив, за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274 и сл. от ГПК.
Делото е образувано по частна жалба на „Аптечно Пловдив“ АД, ЕИК ********* – ответник в първоинстанционното
производство, против определение № 10706 от 09.12.2016 г. на РС- Пловдив, ХVІІ
гр. състав, постановено по гр. д. № 9799 /2016 г., с което е оставено без
уважение искането на ответника за приемане на заявеното от него възражение за
извършено подобрение в ПИ № 56784.530.96 и за право на задържане до заплащане
на подобрението.
В частната жалба се излагат доводи за
неправилност на определението. Иска се отмяната му и връщане на делото за
продължаване на съдопроизводствените действия по направените възражения.
Ответникът по жалбата – МБАЛ “Св.Пантелеймон
– Пловдив“ ЕООД оспорва частната жалба като неоснователна. Моли определението
да се потвърди.
Пловдивският окръжен съд, като взе предвид доводите в частната жалба и данните по делото, намира
следното:
Частната жалба е подадена от легитимирано
лице, в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима.
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно
съединени искове с правно основание чл. 108 и чл.109 от Закона за собствеността
за осъждане на ответника да преустанови неоснователното въздействие върху
поземления имот, собственост на ищеца, като премахне метален павилион и
освободи частта от ПИ № 56784.530.96, върху която се намира същият.
С
отговора на исковата молба ответникът е оспорил фактите относно иска по
чл.109 от ЗС с твърдение, че е собственик на павилиона, ползван като аптека.
Моли, при условие, че съдът уважи иска по чл.109 от ЗС, то да се присъди
обезщетение по чл.72, ал.1 от ЗС за стойността на аптеката в размер на 120
000лв., а на основание чл.72, ал.3 от ЗС моли да се упражни право на задържане,
като до изплащане на обезщетението, сградата да не бъде премахвана. С
уточняващата молба ответникът е заявил, че аптеката е построена с изричното
съгласие на ищеца, като при построяването и преустрояването й са спазени
законоустановените изисквания. Заявява, че при уважаване на главния иск, при
условията на евентуалност предявява възражение за обезщетение по чл.72, ал.1 от
ЗС за стойността на аптеката и за упражняване на право на задържане до
изплащане на вземането за подобрения, сградата да не бъде премахвана.
С
обжалваното определение съдът е оставил без уважение искането за приемане на възражението за
разглеждане, като е приел, че същото е процесуално недопустимо. Посочил е, че
както се сочи и в мотивите към решение №
882 от 8.07.2008 г. на ВКС по гр. д. № 4074/2007 г., II г. о., като защитно
средство, правото на задържане може да бъде предявено само по иск, с който се
претендира отнемане на владението му върху имота, върху който е извършил
подобрения. По настоящето дело предявеният от ищеца иск е с правно основание
чл.109 от ЗС и няма за предмет предаване на владението върху ПИ № 56784.530.96
или върху реалната част от същия, върху която попада аптеката. Освен това,
видно от твърденията в отговора и в молбата за уточняването му, ответното
дружество не оспорва правото на собственост на ищеца върху ПИ № 56784.530.96 и
съответно не счита този имот или реална част от същия за свой. При положение,
че не свои имота, върху който се твърди да е извършено подобрение, ответното
дружество няма качеството на владелец, а с правата по чл.72 и чл.74 се ползват
само владелците. Държателят, който е извършил подобрения в чужд имот има право
на иска по чл.60 или по чл.59 от ЗЗД / в зависимост от съгласието или на
противопоставянето от страна на собственика/, но не и с право на възражение по
чл.72 или чл.74 от ЗС.
В частната жалба срещу определението са
наведени съображения, че „Аптечно Пловдив“ АД, ЕИК ********* е собственик на
аптеката, построена в чужд имот със съгласието на собственика и при спазване на
законоустановения ред. Заявява, че претенцията е допустима, тъй като с нея
брани правото си на собственост и правото на обезщетение, произтичащо от него.
Твърди, че свои имота, върху който е построена притежаваната от ответника
сграда. Съдът неправилно е квалифицирал ответника като държател и не е обсъдил
правото на собственост върху сградата. Заявява, че ищецът цели връщане на
земята, върху която е построена аптеката, както е посочено и в цитираното в
определението на съда съдебно решение на ВКС. Съдът не взел предвид и
обстоятелството, че към момента на построяване на сградата ищецът не е бил
собственик на имота и съответно държавата е признала правото на собственост и е
узаконила сградата, след това Община Пловдив като собственик на земята и ищецът
впоследствие са признали ответника за собственик и 40 години общината не е претендирала за
неоснователно въздействие върху имота. Посочена е съдебна практика – решение №
1454/ 30.12.2008 г. на ВКС по гр.д. № 317/ 2008 г., V ГО и Решение № 47/
25.03.2016 г. на ВКС по гр.д. № 5052/ 2015 г., І ГО, като се заявява, че в
същите е разгледано възражение за подобрения и право на задържане срещу предявен
иск по чл.109 от ЗС. Неправилно съдът е квалифицирал претенцията му като такава
по чл.60 или чл.59 от ЗЗД. Моли определението да се отмени.
В отговора на частната жалба са изложени
съображения за правилност и законосъобразност на атакуваното определение.
Заявява се, че правилно съдът е приел, че ответникът има качеството на
държател, а не на подобрител, поради което и същият не разполага с правото на
възражение по чл.72 и чл.74 от ЗС. Наведени са съображения в насока, че
металният павилион не е трайно прикрепен към земята и няма характер на
подобрение към нея. Ето защо като
неоснователни следва да се отхвърлят възраженията на ответника. Посочена е
съдебна практика – Решение № 4373/ 27.03.2012г. по адм.д. № 2372/ 2015 г. на
ВАС и ППВС № 6/ 1974 г. на ВС. Правилно съдът приел, че ответникът е държател,
тъй като е наемател. Произволни били и твърденията на ответника за отстъпено
право на строеж и за узаконяване на този павилион. В тази насока се оспорва
приложеният нотариален акт за констатиране право на собственост върху имота. За
обекта ответникът нямал отстъпено право на строеж и издаденото строително
разрешение не променяло този извод. Моли частната жалба да се отхвърли като
неоснователна, по изложените съображения.
Настоящата съдебна инстанция намира, че
частната жалба е неоснователна.
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно
съединени искове с правно основание чл. 108 и чл.109 от Закона за собствеността
за осъждане на ответника да преустанови неоснователното въздействие върху
поземления имот, собственост на ищеца, като премахне метален павилион и
освободи частта от ПИ № 56784.530.96, върху която се намира същият.
С отговора на исковата молба, както и с
частната жалба, ответникът поддържа, че предявеното възражение за обезщетение
по чл.72, ал.1 от ЗС за стойността на аптеката в размер на 120 000лв., а и
правото на задържане, предявено на основание чл.72, ал.3 от ЗС, предявява като
защитно средство срещу иска по чл.109 от ЗС.
Трайната съдебна практика приема, че
възражението за заплащане на подобрения и свързаното с него право на задържане,
представлява дилаторно такова и е допустимо да бъде упражнено единствено при
предявен осъдителен иск за връщане на вещта. Както в посоченото от
първоинстанционния съд решение № 882 от 8.07.2008 г.
на ВКС по гр. д. № 4074/2007 г., II г. о., така и в Решение № 201 от 17.10.2013
г. на ВКС по гр. д. № 2329/2013 г., II г. о., ГК, докладчик съдията К. М. е прието, че правото на задържане по чл. 72, ал. 3 ЗС
е акцесорно, обезпечително право на владелеца-кредитор срещу
собственика-длъжник - Тълкувателно
решение № 48/3.04.1961 г. на ОСГК на ВС. То е самостоятелно, макар
съществуването му да е обусловено от наличието на непогасено вземане за
подобрения или разноски и последиците от упражняването му са две: отлага
изпълнението на задължението за връщане на вещта до заплащане на цялото съдебно
признато вземане и дава привилегия по чл. 136, ал. 1, т.
4 ЗЗД за предпочтително удовлетворяване от стойността на задържаната
вещ. След като възражението за подобрения и свързаното с него право на задържане по чл. 72, ал. 3 ЗС
е акцесорно, обезпечително право, чрез което се отлага изпълнението на задължението за връщане на
вещта, като при основателност съдът постановява условен диспозитив, с който
осъжда задържащия да предаде имота на собственика, след като собственикът му
заплати конкретно посочена сума за необходими разноски или подобрения, то
същото може да бъде предявено само като защитно средство по иск за предаване
владението на съответната вещ. Правото на задържане отлага изпълнението на
задължението за връщане на вещта до заплащане на съответните разноски за вещта,
съответно правен интерес от предявяване на възражение за задържане е налице
само по предявен осъдителен иск за връщане на тази вещ.
Несъмнено, в
настоящото производство е предявена претенция от ищеца и по чл.108 от ЗС, с
която се иска осъждане на
ответника да освободи частта от ПИ № 56784.530.96, върху която се намира
процесната аптека, но заявеното от ответника възражение за подобрения и свързаното
с него право на задържане се упражнява не срещу сочената претенция, а като
защитно средство срещу иска по чл.109 от ЗС. Предвид изложените по – горе
съображения настоящата съдебна инстанция намира възраженията за недопустими
поради липса на правен интерес от предявяването им у ответника, а приемането им
за разглеждане като защитно средство срещу иска по чл.108 от ЗС би нарушило
диспозитивното начало в процеса.
За пълнота на изложението ще се посочи, че
наведената от жалбоподателя съдебна практика – Решение № 1454/ 30.12.2008 г. на
ВКС по гр.д. № 317/ 2008 г., V ГО и Решение № 47/ 25.03.2016 г. на ВКС по гр.д.
№ 5052/ 2015 г., І ГО, не касае разгледано възражение за подобрения и право на
задържане като такива, насочени срещу иск по чл.109 от ЗС, а като защитно
средство именно на претенция с правно основание чл.108 от ЗС.
Като ирелевантни не следва да се обсъждат
наведените в частната жалба съображения за обстоятелството дали ответникът се
явява държател или владелец, тъй като същите биха касаели спора по същество в
случаите на допустими възражения. За пълнота ще се посочи единствено, че
съгласно т.3 от Постановление № 6 от 27.XII.1974 г. по гр. д. № 9/74 г., Пленум на ВС, когато
подобрителят не оспорва правото на собственост върху терена, застроен от него,
съдилищата са длъжни да изследват дали същият не владее само построената от
него сграда, а в настоящия случай ответникът заявява, че претендира
да е собственик само на построената в имота аптека, а не и терена под нея, т.е.
да владее сградата, построена върху процесния имот.
Предвид гореизложеното, то определението, с
което е оставено без уважение искането на ответника за приемане на заявеното от
него възражение за извършено подобрение в ПИ № 56784.530.96 и за право на
задържане до заплащане на подобрението, е законосъобразно и следва да се
потвърди.
По изложените съображения, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА определение № 10706 от 09.12.2016 г. на РС- Пловдив, ХVІІ гр. състав,
постановено по гр. д. № 9799 /2016 г., с което е оставено без уважение искането
на ответника „Аптечно Пловдив“ АД, ЕИК ********* за приемане на заявеното от
него възражение за извършено подобрение в ПИ № 56784.530.96 и за право на
задържане до заплащане на подобрението.
Определението подлежи на обжалване с частна
жалба пред ВКС в едноседмичен срок от връчване на препис от него на страните,
при наличието на предпоставките на чл.280, ал.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: