№ 48
гр. София, 29.01.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 11-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на двадесети януари през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Бистра Николова
Членове:Тодор Тодоров
Милен Василев
при участието на секретаря Ирена М. Дянкова
като разгледа докладваното от Милен Василев Въззивно търговско дело №
20241001000940 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от 17.07.2024 г. на ответника С. Г. С., чрез назначения му
особен представител по чл. 47, ал. 6 ГПК, срещу решението от 17.06.2024 г. по т. д. №
2652/2021 г. на Софийския градски съд, VІ-9 състав, в частта, с която ответникът е осъден
солидарно с ответника „Агроинвестмънт Къмпани 2016“ ЕООД да заплати на ищеца „Зара
Е“ ООД на осн. чл. 240, ал. 1 ЗЗД сумата 104 000 лв., представляваща предоставени в заем
на 7.12.2016 г. и на 20.03.2017 г. по банков път парични суми на ответника „Агроинвестмънт
Къмпани 2016“ ЕООД, заедно със законната лихва от 4.12.2021 г. до окончателното
изплащане, а на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 5 518,22 лв., представляваща законната лихва
за забава за периода 27.05.2021 г. – 3.12.2021 г., както и сумата 10 563,43 лв. – съдебни
разноски.
Във въззивната жалба се твърди, че необосновано съдът е приел за доказано, че между
ищеца и ответника „Зара Е“ ООД е възникнало заемно правоотношение. Твърди се, че не
било установено при условията на пълно и главно доказване, че ответното дружество е
получило процесните суми, като това обстоятелство не било установено с категоричност и
от заключенията на съдебно-счетоводната експертиза. Не било изяснено кой е титуляр на
банковата сметка, по която са преведени сумите от ищеца, а в заключенията на ССЕ се
съдържали и неверни обстоятелства – като това, че на 7.12.2016 г. сумата по първия превод
изцяло била изтеглена лично от ответника С. С., докато от представеното извлечение от
сметка било видно, че той е изтеглил само сумата 5 000 лв. В нарушение на чл. 193 ГПК
съдът приел за автентични банковото удостоверение с изх. № 600-652/11.06.2021 г. и
платежни нареждания от 7.12.2016 г. и 20.03.2017 г. Неправилно било прието за доказано и
възникването на солидарна отговорност на ответника С. С., като били допуснати
процесуални нарушения във връзка с игнорираното оспорване по реда на чл. 193 ГПК на
автентичността на договора за встъпване в дълг. Твърди се, че не било доказано, че
процесните суми са предоставени в заем, което основание не следвало от събраните
1
доказателства, а изводите на съда в тази насока били необосновани и при неправилно
приложение на чл. 161 и чл. 182, ал. 1 ГПК. Поддържа се и, че липсва основание за
солидарна отговорност на жалбоподателя по евентуалния иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД.
Предвид изложеното жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението и да
отхвърли предявените срещу него искове.
Въззиваемият „Зара Е“ ООД – ищец по исковете – чрез процесуалния си представител
оспорва жалбата като неоснователна и моли съда да я остави без уважение, а обжалваното с
нея решение – в сила, като правилно и законосъобразно. Претендира разноски.
Ответникът „Агроинвестмънт Къмпани 2016“ ЕООД, редовно призован на 8.01.2025 г.
чрез управителя си, не е заявил присъединяване към жалбата по реда на чл. 265, ал. 1 ГПК,
поради което не е станал страна във въззивното производство.
Софийският апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое
убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци
на атакуваните съдебни актове и възраженията на въззиваемия, намира за установено
следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество
е неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като
въззивният състав споделя част от мотивите на обжалваното решение, поради което и на
осн. чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СГС. Наведените във въззивната жалба доводи
повтарят същите аргументи, които вече са били изтъкнати в първата инстанция, на които в
обжалваното решение е даден подробен отговор. Независимо от това следва да се добави и
следното:
1. Предмет на въззивното производство са само уважените при условията на солидарност
срещу жалбоподателя С. С. искови претенции по чл. 240, ал. 1 и чл. 86 ЗЗД. В частта
относно уважените искове срещу ответника „Агроинвестмънт Къмпани 2016“ ЕООД
първоинстанционното решение е влязло в сила, тъй като същият не е обжалвал решението,
нито се е присъединил към настоящата жалба по реда на чл. 265, ал. 1 ГПК. По така
уточнения предмет на обжалване въззивният съд намира следното:
2. Наведените в жалбата възражения надхвърлят наведените от същата страна в отговора
и допълнителния отговор на исковата молба. В същите жалбоподателят чрез назначения му
особен представител по чл. 47, ал. 6 ГПК е навел следните възражения: 1) неяснота в
твърденията на ищеца относно това дали претенцията се основана на един или на два устни
договора за заем; 2) липса на осъществен фактически състав по чл. 240, ал. 1 ЗЗД относно
твърденият договор за заем/и – недоказаност на предаването на сумите и на волята на
страните да бъдат върнати; 3) по отношение на евентуалния иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД –
оспорване на твърдението за липса на основание за получените суми, липса на солидарна
отговорност на ответника С. за кондикционната претенция и погасяване по давност на
същата. В двата отговора е заявено общо оспорване на всички писмени доказателства,
приложени към исковата молба, което във връзка с указания на съда по определението от
17.04.2023 г. е уточнено с молба 9.05.2023 г. /л. 133 от делото на СГС/ в смисъл, че се
оспорва автентичността и верността само на удостоверение и с изх. № 600-652/11.06.2021 г.
и на платежните нареждания от 7.12.2016 г. и 20.03.2017 г.
Всички останали последващо направени възражения и оспорвания на тази страна в
първоинстанционното производство, изтъкнати в заседанието на 4.10.2023 г., и във
въззивната жалба се явяват преклудирани съгласно чл. 370 ГПК и не подлежат на
разглеждане. По-конкретно не подлежи на разглеждане оспорването на автентичността на
представения договор за встъпване в дълг от 25.09.2020 г., тъй като противно на доводите в
2
жалбата такова оспорване не е своевременно заявено в отговора на исковата молба от
24.01.2023 г., уточнен в тази част с молбата от 9.05.2023 г. Следва да се припомни, че срокът
за оспорване на истинността на документ е срокът за отговор на съдопроизводственото
действие, с което е представен /чл. 193, ал. 1 ГПК/, поради което по отношение на
представени към исковата молба писмени доказателства е срокът за отговор на исковата
молба /при търговски спор, като настоящия – срокът за първия отговор/. Без значение за този
срок е дали документът е представен в препис или в оригинал, тъй като и да е в препис –
срокът за оспорване е пак същия. Нещо повече – по отношение на този договор в отговора
от 24.01.2023 г. липсва оспорване на неговото сключване с това съдържание, нито на
обвързващото му действие спрямо ответника С., а на стр. 4 от отговора процесуалният
представител изрично е заявил, че „от представения от ищцовата страна договор за
встъпване в дълг, доверителят ми се е задължил да отговаря солидарно за
задълженията, произтичащи от описания договор за заем“. Това заявление е направено
във връзка с оспорената евентуална кондикционна претенция, но в становището по главния
иск също липсва оспорване на валидността или съществуването на договора за встъпване в
дълг. Липсата на оспорване на това обстоятелства обяснява и липсата на своевременно
заявено оспорване по чл. 193, ал. 1 ГПК по отношение на този документ. Отделен е
въпросът, че дори и да имаше такова своевременно оспорване, то тежестта да докаже
неавтентичност на подписа, положен от името на ответника С., е на същия ответник, а пък
същият не е легитимиран да оспорва подписа, положен от името на ищцовото дружество,
доколкото това е свързано с оспорване на представителната власт на лицето, подписало
договора от името на това дружество, за което оспорващият не притежава легитимация /т. 2
от ТР № 5/12.12.2016 г. на ВКС – ОСГТК/.
3. Независимо, че в исковата молба ищецът е поддържал, че процесните суми се дължат
на основание на един устен договор за заем, но са предоставени на два транша /7.12.2016 г. и
20.03.2017 г./, то във връзка с указания на съда по определението от 17.04.2023 г. е уточнил с
молба от 4.10.2023 г. /л. 159 от делото на СГС/, че се касае до два договора за заем – от
7.12.2016 г. за сумата 24 000 лв. и от 20.03.2017 г. на сумата 84 000 лв. Въззивният съд
намира за доказано сключването на твърдените договори.
Съществените елементи на договора за заем съгласно чл. 240, ал. 1 ЗЗД са: 1) постигане
на съгласие, че едно лице ще предостави на друго парична сума или други заместими вещи,
а второто лице ще се задължи да върне същите; и 2) реално предаване на сумата или вещите.
Противно на доводите в жалбата събраните по делото доказателства установяват по
категоричен начин реалното предаване на процесните суми от ищеца на ответника
„Агроинвестмънт Къмпани 2016“ ЕООД. Това следва от: 1) банковото удостоверение с изх.
№ 600-652/11.06.2021 г., издадено от „Алианц Банк България“ АД, установяващо извършени
преводи от банковата сметка на ищеца към посочена банкова сметка на „Агроинвестмънт
Къмпани 2016“ ЕООД в „ПИБ“ АД, както следва – на 7.12.2016 г. на сумата 24 000 лв. и на
20.03.2017 г. на сумата 84 000 лв.; 2) преводни нареждания от 7.12.2016 г. и 20.03.2017 г. за
същите суми, издадени от същата банка; 3) писмо с изх. № И-7703#1/6.11.2023 г. на „ПИБ“
АД с приложено към него извлечение от банковата сметка на ответното дружество,
съдържащо справка за движението по сметката, от което е видно, че са отразени получените
два превода на посочените суми при същите размери, дати и наредител; и 4) заключенията
от 20.09.2023 г. и 5.03.2024 г. на съдебно-счетоводната експертиза.
Обстоятелството кои лица са подписали от името на „Алианц Банк България“ АД
банковото удостоверение с изх. № 600-652/11.06.2021 г. и преводните нареждания е без
значение, при положение че сумите по преводите са постъпили по сметка на получателя,
което е потвърдено от получаващата банка „ПИБ“ АД. Противно на доводите в жалбата в
писмото на „ПИБ“ АД и в извлечението от сметка изрично са посочени номерът на сметката
и нейният титуляр – „Агроинвестмънт Къмпани 2016“ ЕООД. Отделен е въпросът, че
конкретните банкови служители, подписали удостоверението от 11.06.2021 г. и преводните
нареждания, са посочени в банковото удостоверение с изх. № 600-1029/2.11.2023 г., издадено
от „Алианц Банк България“ АД /л. 190 от делото на СГС/. Ответникът С. не е оспорил в
3
първата инстанция писмата на двете банки. Същите, макар че са частни удостоверителни
документи, изхождат от трети лица, които не са заинтересовани от настоящия спор, поради
което съдът ги кредитира. Ирелевантно е дали впоследствие дружеството – получател е
изтеглило или изразходило получените суми, тъй като при банкови преводи получаването се
счита настъпило в момента на заверяване на банковата сметка на получателя /чл. 75, ал. 3
ЗЗД, чл. 305 ТЗ/, който е моментът на реално предоставяне на сумите. Ето защо предаването
и получаването на процесните суми следва да се счита за доказано.
Намерението на двете дружества за обвързване именно с договори за заем също следва да
се приеме за доказано. Вярно е, че в двете преводни нареждания е посочено, че основанието
за преводите е само „финансиране“, като друго не е пояснено. В търговските отношения
обаче важи принципът на възмездност, а безвъзмездните престации са изключение.
Същевременно, наличието на заемни договори следва и от извънпроцесуалното поведение
на двамата ответници. Така в представената нотариална покана с рег. № 2446/11.03.2021 г.
ищецът е поканил двамата ответници да върнат двете процесни суми в общ размер на
104 000 лв., а на стр. 2 от същата изрично е означил същата като „заетата сума“.
Нотариалната покана е лично връчена на 21.03.2021 г. на ответника С., като е удостоверено
нейното връчване по реда на чл. 50, ал. 4 ГПК на 26.04.2021 г. на ответника
„Агроинвестмънт Къмпани 2016“ ЕООД. По делото не се твърди и установява някой от
ответниците да е отговорил на поканата и да е оспорил преди процеса фактите и
претенциите по нея.
Наличието на заемни отношения във връзка с процесните суми е и изрично признато от
ответника С. в подписания от него договор за встъпване в дълг от 25.09.2020 г. Както бе
посочено по-горе – автентичността и съдържанието на този договор не е оспорена в първата
инстанция в срока за това. Това признание на фактите обвързва ответника С., а спрямо
ответникът „Агроинвестмънт Къмпани 2016“ ЕООД първоинстанционното решение е влязло
в сила, т.е. спрямо него със СПН е установено наличието на заемни правоотношения. Следва
да се отчита и обстоятелството, че към датата на сключване на първия заемен договор
/7.12.2016 г./ и до 4.01.2017 г. ответникът С. е бил едноличен собственик и управител на
ответника „Агроинвестмънт Къмпани 2016“ ЕООД. Ето защо въззивният съд намира за
доказан и субективният елемент на договора за заем – волята на страните да се обвържат
именно с такъв договор, както и поетото задължение на заемополучателя да върне заема.
Вярно е, че не е установено да е бил уговорен срок за връщане на заема. Приложима в
тази хипотеза е разпоредбата на чл. 240, ал. 4 ЗЗД, според която „ако не е уговорено друго,
заемателят трябва да върне заетите пари или вещи в течение на един месец от
поканата“. Такава покана е била отправена с представената нотариална покана, поради
което падежът на задължението е настъпил след изтичане на 1 месец от връчването й на
заемополучателя /26.04.2021 г./, т.е. о 27.05.2021 г. Не се твърди и доказва плащане на
дължимите суми. За плащането на същите ответникът С. носи солидарна отговорност на
осн. чл. 101 ЗЗД.
Предвид горното исковете срещу жалбоподателя са основателни до посочените размери и
правилно са уважени с обжалваното решение.
С оглед на изложеното обжалваното решение в тази част следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора право на присъждане на разноски има само ищецът. Същият е
заявил своевременно искане в тази насока, като е доказал разноски за въззивната инстанция
в общ размер на 6 720 лв., от които 3000 лв. – за заплатения депозит за особения
представител на ответника и 3 720 лв. – адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция
по представения договор за правна защита и съдействие от 4.11.2024 г. и преводно
нареждане от 30.12.2024 г. Липсва направено възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК срещу тези
разноски.
Жалбоподателят следва да бъде осъдено да заплати в полза на бюджета на съда
дължимата държавна такса по въззивната жалба в размер на 2 190,36 лв.
Така мотивиран Софийският апелативен съд,
4
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 17.06.2024 г. по т. д. № 2652/2021 г. на Софийския
градски съд, VІ-9 състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА С. Г. С. с ЕГН – **********, с адрес – гр. ***, ул. „***“ № *, вх. *, ет. *, ап. *,
да заплати на „Зара Е“ ООД с ЕИК – *********, със седалище и адрес на управление – гр.
Стара Загора, кв. „Индустриален“, ул. „Индустриална“ № 61, офис 1, ет. 1, на осн. чл. 78, ал.
1 от ГПК сумата 6 720 лв. – съдебни разноски за производството пред САС.
ОСЪЖДА С. Г. С. с ЕГН – **********, с адрес – гр. ***, ул. „***“ № *, вх. *, ет. *, ап. *,
да заплати по сметка на Софийския апелативен съд сумата 2 190,36 лв., представляваща
държавна такса по въззивната жалба, подадена от назначения му особен представител.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл.
280 ГПК в 1-месечен срок от връчването му на страните.
Съобщенията да се изпратят на адвокатите на страните само чрез профилите им в ЕПЕП,
като на „Агроинвестмънт Къмпани 2016“ ЕООД да не се изпраща съобщение, тъй като
същият не е страна във въззивното производство.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5