РЕШЕНИЕ
№ 715
гр. Бургас, 14.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, V ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми септември през две
хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Вяра Ив. Камбурова
Членове:Галя В. Белева
Димитър П. Стоянов
при участието на секретаря Таня Н. Михова
като разгледа докладваното от Галя В. Белева Въззивно гражданско дело №
20212100500934 по описа за 2021 година
Производството по делото е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Образувано е по повод въззивна жалба вх.№ 4813/07.05.2021г. по описа на БРС,
подадена от адв. Илка Чолакова – особен представител на КР. Ж. АТ., съдебен адрес:
гр.Бургас, ул. "Александър Батенберг" № 2, хотел „Приморец“, Бизнес център, офис 202,
против Решение № 205 от 27.04.2021г. постановено от БРС по гр.д.№5311/2020 по описа на
същия съд.
С посоченото решение е прието за установено съществуването на вземане в полза на
В. Ф. Б., ЕГН ********** от ***, по отношение на КР. Ж. АТ., ЕГН **********, с адрес:
***, в размер на 7100, 00 лв., представляваща непогасен заем, предоставен на 04.06.2018 г.,
ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК – 17.07.2020г., до изплащане на вземането, като е отхвърлен
иска за разликата над присъдената сума до пълния предявен размер от 9900 лв.
КР. Ж. АТ. е осъдена да заплати на В. Ф. Б., сумата от 605,29 лв. съдебно-деловодни
разноски в заповедното производство, както и сумата от 443,21 лв. съдебно-деловодни
разноски за първоинстанционното производство.
Въззивната жалба е насочена в частта от решението, с която исковата претенция е
уважена. Изложени са оплаквания, че в тази му част решението е неправилно. Според
въззивницата не е налице фактическият състав на чл.240 ЗЗД предвид липсата на изрично
съгласие от страна на ответницата. Развити са съображения, че е възможно въззивницата
1
дори да не е знаела за основанието, отразено във вносната бележка. По делото било
установено, че ответницата превеждала суми на ищеца с основание „връщане на заем“, но
не било безспорно установено, че ставало дума за процесния заем. Сочи, че предвид
наличието на връзка между двамата, ищецът подпомагал финансово ответницата
многократно преди и след нареждането от негова страна на превод с основание „заем“.
Последният банков превод от страна на ответницата към ищеца бил от 05.03.2019г., а
изпратената бланкетна нотариална покана за връщане на заема била с дата 06.07.2020г., като
в този период В.Б. отново превеждал парични суми на А.. От предоставената по делото
вносна бележка не ставало ясно дали е предоставен заем или е погасяване на заем.
Изложено е становище, че това плащане може да е свързано с погасяване на друг дълг, може
да е парична вноска по друг договор, т.е. налице били различни хипотези относно факта на
плащане, поради което не можело да се презюмира, че става дума за договор за заем.
Цитирана е съдебна практика. Ето защо процесуалният представител на въззивницата
намира, че не може да се презюмира наличие на заемно правоотношение само поради
предаването на парична сума.
На следващо място в жалбата се изтъква, че поведението на ищеца е
недобросъвестно, тъй като същият променял размера на претендираната сума с оглед
становището на ответната страна и представените от нея доказателства.
Изложени са оплаквания, че съдът неправилно е кредитирал показанията на
свидетелката Б., която се намирала в зависимост от ищеца по делото- неин заемодател, а
освен това свидетелката била в силно влошени отношения с въззивницата А..
Моли, в обжалваната от нея част решението да бъде отменено като неправилно и
вместо него да бъде постановено ново, с което исковата претенция да бъде отхвърлена.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от В. Ф. Б.,
чрез пълномощника му адв. Стоян Матеев. С него жалбата се оспорва като неоснователна.
Въззиваемият счита обжалваното решение за правилно и законосъобразно. Твърди, че
ответницата знае за делото, както и че назначеният особен представител е осъществил
контакт с нея, което води до извод за отпадане на необходимостта от фигурата на особения
представител. В тази връзка счита определения от съда депозит за особен представител за
прекомерен.
Намира, че по делото е безспорно установено предоставянето в заем от ищеца на
парична сума в размер на 9900 лв., преведени по банкова сметка на ответницата. От
писмените доказателства се установявало също, че К.А. е извършила плащане на
28.06.2018г. в полза на В.Б. в размер на 200 лв., с основание – връщане на заем. От
извлечение по сметка, издадено от „ЦКБ“ АД се установявало още едно плащане от страна
на ответницата в размер на 2000 лв., със същото основание. Изтъква, че ищецът претендира
именно сумата от 9900 лв., дадени в заем, но не и други парични суми, превеждани на
ответницата на друго основание.
Счита, че са налице елементите от фактическия състав на договора за заем –
ответницата е получила заемната сума, без да възрази, извършвала е частично погасяване на
сумата, с което призналаоснованието и дължимостта на сумата, поканена била да върне
2
сумата.
Намира за несъстоятелни доводите, изложени във въззивната жалба във връзка с
основанието за предаване на парите, представените писмени доказателства, както и
гласните такива. Излага подробни съображения.
Иска от съда обжалваното решение да бъде потвърдено. Претендират се разноски.
В съдебно заседание процесуалните представители на страните поддържат заявените
от тях становища в жалбата /адв.Чолакова/, съответно- в отговора /адв. Петрова/.
По допустимостта на въззивното производство Бургаският окръжен съд намира
следното:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок против подлежащ на
обжалване акт от надлежно упълномощен представител на страна, която има правен
интерес да го обжалва в съответната част. Жалбата отговоря на изискванията на чл.260 и
чл.261 ГПК и е допустима, с оглед на което спорът следва да се разгледа по същество.
Бургаският окръжен съд, като взе предвид твърденията на страните и събраните по
делото доказателства, въз основа на приложимите разпоредби на закона приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
Ищецът В.Б., представляван от пълномощника си адв. Стоян Матеев, твърди, че на
4.06.2018г. е предоставил на ответницата К.А. сумата от 9900 лв. под формата на заем, като
сумата била преведена по банков път. Ответницата приела паричния превод, с посоченото в
него основание, срещу което не възразила в момента на получаването на сумата. С
нотариална покана от 3.07.2020г. ответницата била поканена от ищеца да върне заетата
сума. Поканата била получена на 4.07.2020г. от бабата на ответницата. До предявяването на
иска сумата не била върната на ищеца. Същият се снабдил със заповед по чл.410 ГПК за
изпълнение на парично задължение, срещу която ответницата подала възражение, поради
коте за ищецът възникнал правен интерес да установи вземането си по исков ред.
Моли, да бъде установено между страните вземането на ищеца спрямо ответницата за
сумата от 9900 лв.- главница, представляваща задължение за връщане на заета сума, ведно
със законната лихва считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК до изплащане на вземането. Претендира разноски. Ангажира
доказателства.
Предявените обективно съединени искове са с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във
връзка с чл.240, ал.1 ЗЗД- относно претенцията за главницата и чл.86, ал.1 ЗЗД- относно
претенцията за обезщетение за забавено плащане в размер на законната лихва.
Същите са допустими, доколкото по ч.гр.д.№3943/2020г. по описа на БРС в полза на
ищеца е издадена заповед №1677 от 21.07.2020г. за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК против ответницата за исковите суми. В едномесечния срок по чл.414, ал.2 от
ГПК ответницата е подала лично възражение срещу заповедта за изпълнение, като е заявила,
че не дължи изпълнение по заповедта. В указания му от заповедния съд едномесечен срок,
ищецът е предявил искова молба за установяване на вземанията си спрямо ответницата, по
която е образувано гр.д.№5311/2020г. по описа на РС- Бургас.
Ответницата, представлявана от особен представител, назначен по реда на чл.47, ал.6
3
от ГПК, а именно- адв. Ч., е депозирала отговор на исковата молба, с който оспорва исковете
като недопустими и неоснователни, поради което моли делото да бъде прекратено. Намира,
че от представената вносна бележка, чиято автентичност намира за спорна, не може да се
установи дали е бил предоставен заем, или погасен такъв. Позовава се на съдебна практика,
според която не всяко плащане на суми от едно лице на друго става въз основа на сключен
договор за заем между тях, поради което от самият факт на предаване на сумата не може да
се презумира, че страните са сключили договор за заем. Изтъква, че между страните няма
писмен договор за заем, от който да е видна волята им, както и необходимите за договора за
заем реквизити- срок, лихви, вноски за погасяване. Посоченото в платежното нареждане
основание „заем“ имало частен характер и не подлежало на контрол от трети лица или от
ответника, поради което можело да бъде плащане за възмездна услуга или друга,
неподлежаща на възстановяване сума. Изтъква се, че ответницата е възразила, че не дължи
посочената сума.
Във връзка с доклада на съда, преди първото по делото съдебно заседание
процесуалните представители на страните са депозирали становища, с които са уточнили
твърденията си.
В становището си на л.42-43 от делото на РС, процесуалният представител на ищеца
сочи, че в случая няма съмнение относно основанието за предаване на сумата, понеже
същото е недвусмислено определено в платежното нареждане. Сочи се, че между страните
не е имало друго правоотношение, а ако насрещната страна твърди друго, следва да го
докаже. Ответницата не е изразила несъгласие към момента на получаването на сумата, а
възражението й срещу издадената заповед не било мотивирано. Въведени са доводи, че
предаването на сумата на основание заем предполага задължение за връщане, а освен това
ответницата изрично е била поканена да върне парите съобразно разпоредбата на чл.84, ал.2
от ЗЗД. Позовава се и на правилото на чл.69, ал.1 ЗЗД. Изтъква се също, че предвид
приложеното извлечение от сметката на ищеца, на 28.06.2018г. ответницата извършила
връщане на заем в размер на 200 лв., с което признала основанието „заем“.
В становище на л.52-53, процесуалният представител на ответницата сочи, че
предвид представеното извлечение е очевидно, че ищецът е подвел съда за размера на
претендираната сума, тъй като твърди плащане на 200 лв. от предадените в заем 9900 лв.
Същевременно се сочи, че след като посоченото основание от страна на ответницата е
връщане на заем, а не частично връщане на заем или вноска по заем, то възстановената сума
от 200 лв. е по друг заем. Заявява, че предвид отсъствието на ответницата не е възможно да
се знае дали между страните има други правоотношения или отношения.
С молба на л.62 от делото на РС, особеният представител на ответницата е
представил извлечение от сметката на последната. В тази връзка е посочил, че от него се
изяснява, че същата е получавала пари от ищеца и извън „заема“, като всички суми са
превеждани от него касово, с изключение на тази по „заема“, който е от неговата сметка. По
заема имало и други връщания на суми /2000 лв. на 17.07.2018г. и 200 лв. на 27.06.2018г./,
но по логиката на ищеца и ответницата също е давала заем на ищеца /по 200 лв. на датите
3.10.2018г., 5.02.2019г. и 5.03.2019г./. Изтъква се, че ищецът твърди неистини и претендира
4
връщане на 9900 лв., като пропуска върнатите 2800 лв. Наред с това процесуалният
представител на ответницата твърди, че в случая не става въпрос за заем, а за лични
отношения, като ищецът се възползвал от финансовото си превъзходство над ответницата, а
делото представлявало опит за тормоз, доколкото имало данни за интимни отношения между
страните, които вече били приключили.
В своето становище по повод последното становище на ответната страна,
процесуалният представител на ищеца сочи, че не оспорва данните в извлечението от
сметката на ответницата, от което се установява, че ответницата е върнала на ищеца сумата
от 2200 лв., с което частично е погасила паричното задължение към него и което
представлявало признание на дължимостта и основанието, на което тази сума се дължи. По
отношение на останалите три превода на суми от по 200 лв. от основанието, посочено в
банковото извлечение не можело да се направи извод, че сумите досежно тези преводи
служат за погасяване на дълга. Заявява, че от извлечението се установява, че ищецът е
предоставял и други суми на ответницата, но не претендирал връщането им, защото те били
дадени без основание. Поставен е въпросът откъде и с какви данни разполага особения
представител за „интимни отношения между страните“, като се излагат съображения за
недобросъвестно поведение на ответницата, която се укрива, макар да има пряк или косвен
контакт с особения си представител, който получава възнаграждението си от ищеца. Във
връзка с доводите за осъществяван тормоз се изтъква, че ищецът е предприел действия по
реализиране на правата си в съответствие с единствения предвиден ред за това.
Пред първата инстанция са приети писмени доказателства и са разпитани свидетели.
За да уважи предявеният главен иск до размер от 7100 лв., съставът на Бургаския
районен съд е приел, че от представеното преводно нареждане от 4.06.2018г. по безспорен
начин се доказва, че ищецът е предоставил на ответницата сумата от 9900 лв., като в в
преводното нареждане за основание на плащането е посочено, че сумата е заем. Това
обстоятелство се установявало и от нотариалната покана, изпратена от ищеца до
ответницата. Районният съд е приел още, че основанието за предоставяне на сумата се
установява и от извършените две плащания от ответницата на сумата от общо 2200 лв. /на
17.06.2018г. и на 17.07.2018г./, в които изрично било посочено, че са извършени за „връщане
на заем“. Съдът е приел, че в тази връзка са и свидетелските показания, от които се
установява, че ищецът е подпомагал финансово ответницата, а не обратно. Затова съдът е
приел да неоснователно твърдението на ответната страна, че ищецът е погасявал
предоставен му от ответницата заем с платежното нареждане от 4.06.2018г. С оглед
изложените обстоятелства, районният съд е приел, че е налице валидно сключено заемно
правоотношение, по силата на което ищецът е предоставил на ответницата в заем сумата от
9900 лв., а за ответницата е възникнало задължение да върне тази сума. Предвид
доказателствата за платени суми от ответницата в размер на 2800 лв., искът за главницата е
уважен частично- за 7100 лв. В тази връзка районният съд е посочил, че кредитира
извлечението от сметката на ответницата и посочените в нея основания за плащане. Затова е
счел, че в период от няколко години между страните са превеждани неколкократно суми на
5
различни основания, но тези, които са преведени с основание заем, следвало да бъдат
отчетени, тъй като между страните не са представени доказателства за други договорни
отношения.
Пред въззивната инстанция не са ангажирани нови доказателства.
При служебната проверка на обжалвания съдебен акт въззивната инстанция намира,
че решението не страда от пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост.
По същество обжалваното решение е правилно.
Районният съд е обсъдил поотделно и в тяхната съвкупност всички събрани по
делото доказателства- писмени и гласни, при което фактическата обстановка е установена
правилно. Въззивната инстанция споделя както фактическите, така и правните изводи на
районния съд, поради което на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на
първоинстанционното решение.
След самостоятелна преценка на събраните доказателства, въззивната инстанция
приема следната фактическа обстановка.
От приложените извлечения от банковите сметки на страните /л.44-45 и л.63-88 от
делото на РС/ и преводно нареждане на л.7 от делото на РС, се установява по несъмнен
начин, че на 4.06.2018г. ищецът е превел по сметката на ответницата и същата е получила
сумата от 9900 лв. Посоченото от наредителя- ищец основание на превода е „заем”. От
извлечението от банковата сметка на ответницата се установява също, че за периода от
1.01.2018 г. до 1.04.2021г. ищецът е превеждал на ответницата и други суми. На 28.03.2018г.
е превел на каса 300 лв.; на 4.04.2018г.- 200 лв.; на 2.10.2018г. - 500 лв.; на 2.11.2018г. 300
лв.; на 10.07.2019г.- 500 лв.; на 1.10.2019г.- 500 лв., като за всички тях като основание е
посочено „захранване на сметка”.
Установява се и, че ответницата също е превеждала суми по сметката на ищеца. На
27.06.2018г. същата му е превела сумата от 200 лв. с основание „връщане на заем”; на
17.07.2018г. са преведени 2000 лв. на същото основание. На 3.10.2018г. същата му е превела
сумата от 200 лв. с посочено основание „заем”, а идентични преводи е направила на
5.02.2019г. и на 5.03.2019г.
По делото са разпитани свидетелките Б. и П., които нямат родство със страните. В
случая свидетелските показания са допустими, предвид формираната трайна съдебна
практика, че при доказано с писмен документ предаване на сумата /което е съществен
елемент от установяването на договора за заем, който е реален договор/ е допустимо
останалите конкретните уговорки между страните да бъдат установени със свидетелски
показания- така например Решение №82 по гр.д.№5122/2014г. на ВКС, Трето гр.отд.;
Решение №283 по гр.д.№2117/2016г. на ВКС, Четвърто гр. отд.; Решение №253 по гр.д.
№2902/2014г. на Трето гр.отд. и др.
Първата от тях сочи, че е била приятелка на ответницата до 2020г., а с ответника
продължават да са приятели. В продължение на около 5 години ответницата била клиентка
на свидетелката, постепенно двете се сближили, а през 2018г. започнала работа като
козметик в нейния салон. Понеже на ответницата били необходими около 10000 лв. за
закупуване на апаратура и козметика, в салона на свидетелката ищецът предложил на
6
ответницата да й услужи с тази сума, а когато тя разработи салона поетапно да му ги върне.
Това се случило около 4.06.2018г., като ищецът отишъл на място, за да види салона. Ищецът
превел уговорената сума в началото на м.юни 2018г., след което свидетелката и ответницата
отишли да закупят необходимото оборудване. Ответницата върнала на ищеца част от
сумата, но по- късно преустановила плащането. Свидетелката Б. сочи още, че освен
посочената сума ищецът предоставял на ответницата и други суми, необходими й във връзка
с работата, както на ръка, така и в брой. Твърди, че страните били в приятелски, но не и в
интимни отношения, тъй като по същото време ответницата имала друг приятел. Признава,
че тя също има заем към ищеца в размер на 10000 лв., който взела по същото време, в което
ответницата получила процесния заем. Заемът на свидетелката бил за срок от 5 години, като
изплащала сумата ежемесечно. Признава също, че ответницата имала задължения и към
самата нея, тъй като не си платила наемите в салона. Освен това ответницата имала
задължения и към други лица, например към приятеля си от този период, който й
предоставил своята карта, за да тегли суми, поради което не могъл да заведе дело срещу нея.
Свидетелката П. сочи, че с ответницата са приятелки и колежки от дълго време.
Първо работили в склад, а по- късно, в периода от 2017- 2018г. работили в банка, откъдето
се познавали с ищеца по делото. Тогава ответницата работела като касиер и имала
впечатление за сумите, които ищецът внасял и теглел, макар да нямала достъп до
наличностите в сметката му. Свидетелката сочи, че отношенията между страните по делото
се развили в приятелски, а по- късно в интимни. По това време ищецът бил разделен със
съпругата си. Ищецът се опитвал да спечели вниманието на ответницата, държал се много
приятелски и дружелюбно, всячески я обгрижвал и я подпомагал финансово. Тримата
излизали по ресторанти, той плащал сметките, а така също им носил обяд. През лятото на
2018г. страните заживели заедно с децата от предходните си връзки в апартамента на ищеца
в комплекс „С.“, като дори правили ремонти. Свидетелката сочи, че по същото време
ответницата имала отношения и с други мъже, тъй като била красива и всеки искал да я
привлече към себе си. Твърди, че ответницата поддържала висок стандарт на живот, но
когато работата й намаляла, той се понижил. Не й е известно ищецът да е давал пари в заем
на ответницата. Известно й е, че ответницата и свидетелката Б. са били колежки и добри
приятелки, но вече нямали приятелски отношения.
При анализа на свидетелските показания съдът намира, че липсват причини да не
бъдат кредитирани показанията на двете свидетелки, които са противоречиви в една
единствена част- дали страните по делото са имали интимна връзка. Вярно е, че св. Б. има
качеството на заинтересован свидетел по смисъла на чл.172 ГПК предвид обстоятелството,
че е длъжник на ищеца, а така също има неуредени финансови взаимоотношения с
ответницата, като очевидно прикрива наличието на интимна връзка между страните по
делото, което поставя под съмнение достоверността на показанията й в останалата им част.
Същевременно нейните показания относно уговорката между страните, че ответницата е
била наясно, че следва да върне получената от ищеца сума в размер на около 10000 лв. /т.е.
преведените й 9900 лв. с основание на превода „заем“/, следва да се ценят наред с всички
останали обстоятелства по делото и най- вече с оглед писмените доказателства за
7
действителното предаване на сумата от 9900 лв. от ищеца на ответницата и посоченото в
преводното нареждане основание- „заем“, което изключва намерението на ищеца да е
предоставил сумата на ответницата като финансово подпомагане /т.е. дарение/ във връзка с
ухажването или планирано съвместно съжителство. Същите се подкрепят и от данните за
извършените от ответницата преводи по сметката на ищеца, чието изрично основание е
„връщане на заем”, което съставлява извънсъдебно признание на ответната страна, че между
страните е имало уговорка за връщане на получената сума от 9900 лв. Основание за горния
извод е и обстоятелството, че за всички останали суми, преведени от ищеца по сметката на
ответницата е посочено различно основание „захранване”. Няма конкретни твърдения на
ответната страна /освен в сферата на хипотетичното/, както и доказателства за наличието на
други договорни отношения между страните за предоставени от ищеца на ответницата
заеми, нито че ответницата е предоставяла в заем суми на ищеца, поради което всички суми,
в които страните са посочили основанието „заем” в преводните нареждания помежду си
съдът приема за относими единствено към процесния договор за заем от 4.06.2018г.
Доколкото от свидетелските показания, включително тези на св. П. не се установява ищецът
да е бил подпомаган финансово от ответницата, а напротив- тя е получавала средства от
него, няма съмнение, че сумата от 9900 лв. е била предадена от ищеца в заем на ответницата,
а всички суми, преведени от нея по сметката на ответника с основание „връщане на заем” и
„заем”, представляват погасителни вноски по същия заем.
Ето защо, въззивната инстанция приема, че между страните се установява наличието
на валидно заемно правоотношение за сумата от 9900 лв., получена от ответницата на
4.06.2018г., по което тя е възстановила 2800 лв. На основание чл.240, ал.3 ЗЗД, срокът за
погасяване на неплатената част от задължението е изтекъл един месец след поканата,
връчена на 4.07.2020г. на бабата на ответницата. Предвид изложеното, въззивната
инстанция намира, че се установява наличието на задължение на ответницата спрямо ищеца
за сумата от 7100 лв., представляващи неплатения остатък по договора за заем от
4.06.2018г., ведно със законната лихва от подаването на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение, поради което искът за главницата следва да бъде уважен до този размер,
ведно с обезщетението за забавено плащане в размер на законната лихва от подаването на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
Тъй като фактическите и правни изводи на двете инстанции съвпадат, решението на
Районен съд Бургас следва да бъде потвърдено в обжалваната част.
С оглед изхода на делото въззивницата следва да заплати на въззиваемия разноските
за съдебното производство пред въззивната инстанция съобразно приложения списък по
чл.80 ГПК и представените доказателства за платен от въззиваемия депозит за особения
представител на въззивницата в размер на 420 лв.
Мотивиран от изложеното и на основание чл.271, ал.1, предл.1, Бургаският окръжен
съд
РЕШИ:
8
ПОТВЪРЖДАВА решение Решение № 205 от 27.04.2021г. постановено от БРС по
гр.д.№5311/2020 по описа на същия съд, В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ.
ОСЪЖДА КР. Ж. АТ. ЕГН: **********, с постоянен адрес ***, да заплати на В. Ф.
Б. с ЕГН:********** с постоянен адрес *** деловодни разноски по в.гр.д.№934 в размер на
420 лв., включващи възнаграждение за особен представител.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния касационен
съд в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9