Р
Е Ш Е
Н И Е
В ИМЕТО НА НАРОДА
Номер………………………01.02.2019
година………………....Град Стара Загора
СТАРОЗАГОРСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД…………..Седми
граждански състав
На…осемнадесети
януари….……………………………………...…..Година 2019
В
публичното заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВИЛЕН ЖЕКОВ
Секретар
Жанета Сарафова..………………………………………………………….
Прокурор……….………………………………………….….………………………..
като
разгледа докладваното от………………………..………съдията Св. ЖЕКОВ
гражданско
дело номер 5912……………по описа за 2018……….………...година,
и
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 310 - 317 вр. чл. 103
- 257 от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.
Ищецът, твърди че през месец април 2013 г. е постъпил
на работа в „Фарма СИС БГ” ООД на длъжност „Търговски агент“, с трудово
възнаграждение 510 лв. месечно. Сочи, че на 01.10.2018 г. работодателят издал
заповед № 06/01.10.2018 г., с която му е наложено дисциплинарно наказание
„уволнение“ за описано подробно в заповедта дисциплинарно нарушение изразяващо
се в взимане на 09.05.2018 г. на стоки-ветеринарно медицински продукти на обща
стойност 452,62 лв., за които била издадена данъчна фактура № ********** за
клиент ЕТ „Пейо Пеев“, които стоки клиентът не бил поръчвал. В заповедта било
посочено, че ищецът не е доставил стоките на клиента, не ги е върнал и дори към
момента тяхното местонахождение не е известно. Дисциплинарното нарушение било
определено като злоупотреба с доверието на работодателя. Ищецът изяснява, че в
заповедта липсвали идентифициращи белези на издателя на същата – работодателят
бил търговец в правноорганизационна форма на дружество с ограничена отговорност
и управител Николай Колев, но в заповедта не били посочени каквито и да били
реквизити относно личността на издателя. Освен това ищецът твърди, че на
30.08.2018 г. – месец преди издаване на заповедта бил в разрешен отпуск по
болест. Първоначалният срок бил от 30.08.2018 г. до 01.10.2018 г., като
впоследствие бил удължен до 30.11.2018 г. Поради това бил под закрилата на чл. 333,
ал. 1, т. 4 КТ, но предварително разрешение от инспекцията по труда за
провеждане на уволнението работодателят не бил поискал. Моли съдът да отмени
уволнението, наложено със Заповед № 06/01.10.2018 г. на управителя на „Фарма
Сис БГ“ ООД, като го възстанови на заеманата преди уволнението длъжност
„търговски агент“, както и да му присъди обезщетение за оставане без работа в
размер на 1020,00 лв., претендира разноски.
Ответникът в
подадения в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК отговор на исковата молба заема позиция,
че исковете са неоснователни. Не оспорва, че се е намирал в трудово
правоотношение с ищеца, прекратено със Заповед
№ 06/01.10.2018 г. Изяснява, че процесната заповед била подписана от управителя
на ответника Николай Колев. Сочи, че 09.05.2018 г. ищецът е заявил и взел от
склада на дружеството стоки на обща стойност 452,62 лв., за които била издадена
данъчна фактура № ********** за клиент ЕТ „Пейо Пеев“. Стоките не били
доставени на клиента, нито върнати в склада. Фактурата не била върната с подпис
на клиента и не била предаден в счетоводството на дружеството. Стоките не били
заплатени. Поискани са обяснения от служителя, като той е депозирал такива,
като е обяснил, че е доставил стоките на стопанската база на клиента, но той не
му ги е заплатил. По повод тези обяснения са били направени допълнителни
проверки в хода на дисциплинарното производство, като било установено, че
ищецът не е посещавал стопанската база на клиента и не е провеждал телефонни
разговори с него. които стоки клиентът не бил поръчвал. Отново са били поискани
обяснения от служителя, но той не депозирал такива, а представил болничен лист,
с който му било разрешено ползването на отпуск по болест от 30.08.2018 г. до
01.10.2018 г. Процесната заповед била издадена на 01.10.2018 г. и получена от
служителя на 03.10.2018 г. На 11.10.2018 г. дружеството получило болничен лист,
с който било разрешено но ищеца ползване на отпуск по болест за периода
02.10.2018 г. – 21.10.2018 г. Болничният лист бил обжалван от работодателя. Моли
съда да отхвърли обективно съединените искове, като неоснователни, претендира
разноски.
Съдът, като прецени доказателствата по делото и
доводите на страните по вътрешно убеждение, съгласно правилата на чл. 235, ал.
2 ГПК, въз основа на приложимото право намери за установено следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени искове
отмяна на незаконно уволнение, за възстановяване на заеманата преди уволнението
длъжност и за присъждане на обезщетение за оставане без работа поради
уволнението с правна квалификация чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 вр. чл.
225, ал. 1 от Кодекса на труда КТ/.
Не е спорно обстоятелството, че между ищеца и
ответника е съществувало безсрочно трудово правоотношение, възникнало от трудов
договор № 5/30.04.2013 г., изменен с
допълнително споразумение № 39/29.12.2017 г.,
по силата на който Х.М. е поел задължение да полага труд на длъжността
„търговски агент” във „Фарма Сис БГ“ ООД гр. Добрич при уговорено месечно
основно трудово възнаграждение в размер на сумата от 510,00 лв. и допълнително
възнаграждение по 0,6% за всяка година трудов стаж. Не е спорно, че със заповед
№ 06/01.10.2018 г. на основание чл. 330, т. 6, вр. чл. 190, ал. 1, т. 4 КТ трудовото
правоотношение с ищеца е прекратено, считано от датата на връчване на заповедта,
поради налагането на дисциплинарно наказание „уволнение“. Установява се, че
заповедта за дисциплинарно уволнение е връчена на ищеца по пощата на 03.10.2018
г. Освен това с доклада по делото на основание чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК е
обявено за безспорно между страните по делото обстоятелството, че преди
провеждане на уволнението ответникът не е поискал предварително разрешение от
Инспекция по труда.
Не се спори между страните, а и се установява от
приложените доказателства, че от ищеца са искани обяснения с искане вх. №
29/24.08.2018 г., по чл. 193 КТ, връчено при отказ на същата дата. Въпреки
отказа си да получи искането ищецът е депозирал писмени обяснения. След като
тези обяснения са проверени от работодателя чрез извършване на справки от GPS системата на служебния му автомобил и от мобилния
оператор относно проведени разговори от служебния телефон на ищеца,
работодателят отново е поискал писмени обяснения връчени на ищеца при отказ на
03.09.2018 г. На същата дата ищецът е депозирал пред работодателя болничен лист
с период на временна неработоспособност от 30.08.2018 г. до 01.10.2018 г., но
не се твърди от служителя, че са били налице пречки от здравословен характер за
даване на писмени или устни обяснения, още повече, че ищецът лично е представил болничния лист от 03.09.2018 г.
Поради това съдът приема, че ищецът е
можел да даде обяснения ако е желаел да направи това /така и решение №
106/25.04.2013 г. на ВКС по гр.д. № 698/2012 г., IV г.о./.
Ищецът е уволнен дисциплинарно, тъй като бил извършил
следното твърдяно от работодателя нарушение на трудовата дисциплина: на
09.05.2018 г. от склад на дружеството находящ се в гр. Стара Загора, ул.
„Патриарх Евтимий“ № 19А е взел стоки – ветеринарно-медицински продукти на обща
стойност 452,62 лв., за които била издадена данъчна фактура № ********** на
клиент ЕТ „Пейо Пеев“, които стоки нито са били поръчвани от едноличния
търговец, нито са му били доставени от взелия ги служител Х.М.. Служителят не е
върнал стоките в склада, същите не са заплатени и дори към момента на издаване
на заповедта за дисциплинарно наказание тяхното местонахождение е неизвестно.
Релевираното нарушение на трудовите задължения е квалифицирано от работодателя
по чл. 190, ал. 1, т. 4 КТ, във връзка с чл. 187, т. 1, т. 8 КТ, а именно
– злоупотреба с доверието на
работодателя и уронване на неговия престиж.
По делото са представени писмени доказателства за
наличие на предварителна закрила по чл. 333, ал. 1, т. 4 КТ по отношение на
ищеца – първичен болничен лист № Е20181509349 издаден на 03.10.2018 г., за
периода 02.10.2018 г. -21.10.2018 г. който
бил получен от работодателя на 11.10.2018 г.
При така установените факти съдът достига до следните
правни изводи:
Старозагорски районен съд е сезиран с кумулативно
обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 344, ал. 1 , т. 1,
т. 2 и т. 3 КТ, във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ
По иска с правно основание чл. 344, т. 1 КТ:
Тежестта на доказване, т. е. задължението за установяване
законността на уволнението носи ответникът по настоящото дело – „Фарма Сис БГ“
ООД. А законността на едностранното прекратяване на трудовото правоотношение се
обуславя от проявлението на обстоятелствата, предвидени в чл. 195 КТ, във вр. с
чл. 190 КТ, чл. 194, ал. 1 КТ и чл. 193, ал. 1 КТ, както и в чл. 333 КТ. След
установяване факта на нарушението на трудовата дисциплина, нарушителя, времето
и мястото на извършване на противоправното неизпълнение на трудовите
задължения, работодателят е длъжен да субсумира тези обстоятелства под
диспозицията на правната норма, регламентирана в чл. 195 КТ, във връзка с чл.
190, 186 и 187 КТ, вследствие на което може да упражни своето потестативно
субективно право да уволни дисциплинарно виновния работник.
Но когато дисциплинарно уволненият е от категорията на
работниците и служителите, изчерпателно изброени в чл. 333, ал. 1 и 3 КТ,
работодателят преди да наложи най-тежкото дисциплинарно наказание е длъжен да
изпълни изискванията за предварителната закрила.
С разпоредбата на чл. 333 КТ законодателят е свързал
изискванията на предварителната закрила при уволнение с посочените в закона
основания за прекратяване на трудовото правоотношение /чл. 328, ал. 1, т. 2, 3,
5, 11 и чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ/. Когато за извършване на уволнението се
изисква предварителното разрешение на инспекцията по труда или съгласието на
синдикален орган и такова разрешение или съгласие не е било искано или не е
било дадено преди уволнението съдът отменя заповедта за уволнение като
незаконно само на това основание без да разглежда трудовия спор по същество –
арг. чл. 344, ал. 3 КТ.
В исковата молба са наведени фактически твърдения, че
към момента на връчване на уволнителната заповед ищецът е ползвал разрешен от
компетентния здравен орган отпуск при временна неработоспособност – за периода
от 30.08.2018 г. до 01.10.2018 г., впоследствие удължен да периода 02.10.2018
г. до 30.11.2018 г., т.е. че се е ползвал от предварителна закрила по чл. 333,
ал. 1, т. 4 КТ - доводът за незаконност на процесното уволнение е свързан с
неспазване на предварителната закрила по чл. 333, ал. 1, т. 4 КТ поради
връчването на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение в момент,
когато е бил в болничен поради временна неработоспособност поради общо
заболяване. Другото въведено с исковата молба възражение, че заповедта за
уволнение не е подписана от управителя на ответника ищецът не поддържа.
Посоченото остава и единственото възражение срещу
уволнението въведено в исковата молба, тъй като с доклада по делото на
основание чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК се обяви за безспорен факта между страните,
че управителят на ответника е подписал процесната уволнителна заповед и в този
смисъл ищецът заяви, че не поддържа това свое възражение релевирано в исковата
молба срещу заповедта за уволнение.
По възражението за неспазена предварителната закрила по чл. 333, ал. 1, т. 4 КТ
съдът намира следното:
Съгласно цитираната норма, дисциплинарно уволнение
може да се наложи от работодателя само с предварително разрешение на
Инспекцията по труда, ако работникът или служителят е започнал ползването на
разрешения му отпуск. С подобна закрила се ползва само служител, който реално е
започнал ползването на отпуска, а не е достатъчно такъв да му е разрешен. На
основание чл. 333, ал. 7 КТ закрилата по тази норма се отнася към момента на
връчване на заповедта за уволнение, т.е. и закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 4 КТ, се отнася към момента на връчване на заповедта за уволнение. Работодателят
не може да уволни работник или служител, който към този момент е започнал
ползването на разрешен му отпуск /така решение № 122/10.04.2014 г. на ВКС по
гр.д. № 4477/2013 г., IV г.о., решение № 182/ 18.07.2012 г. на ВКС по гр.д. №
1220/2011 г., III г.о./. Работникът или служителят, обаче, следва да е уведомил
работодателя за разрешения му отпуск и да е показал ясно, че е започнал
ползването на отпуска, като не се явява на работа, за да изпълнява служебните
си задължения /така решение № 94/04.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1185/2011 г.,
III г. о., решение № 567/ 13.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1130/2009 г., III
г.о., решение № 155/20.04.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6897/2014 г., IV г. о./. В
случая процесната заповед за дисциплинарно уволнение е издадена на 01.10.2018
г., но връчена по пощата на 03.10.2018 г., /в обратната разписка се сочи, че е
получена от майката на ищеца на неговия адрес/, а в закона изрично е посочено,
че при невъзможност заповедта да бъде връчена на работника или служителя,
работодателят му я изпраща с препоръчано писмо с обратна разписка и в този
случай наказанието се смята за наложено от деня на нейното получаване.
Следователно, законодателят е предвидил като допустим способ за връчването на
заповедта изпращането й по пощата. За да е осъществено надлежно връчване по
пощата не е необходимо то да е извършено лично на получателя. Редовно е и всяко
друго връчване, което е допустимо съобразно общите правила, уредени в чл. 42 и
чл. 44 ГПК, както и съобразно специалния закон - чл. 36 от Закона за пощенските
услуги /така решение № 49/15.03.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2837/2017 г., IV
г.о., решение № 39/27.02.2012 г. на ВКС по гр.д. № 410/2011 г., III г.о.,
решение № 35/07.05.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1877/2010 г., IV г.о./. За да е
надлежно връчването по пощата, не е необходимо то да е извършено лично на
получателя /решение № 283/06.04.2010 г. на ВКС по гр.д. № 507/2009 г., III
г.о./.
Следователно е необходима преценка дали към 03.10.2018
г. /датата на връчване на заповедта за дисциплинарно уволнение/, е налице
предварителна закрила по чл. 333, ал. 1, т. 4 КТ, тъй като денят на налагане на
дисциплинарното наказание уволнение е денят, в който заповедта е връчена на
работника или служителя или денят на нейното получаване, когато е изпратена с
препоръчано писмо с обратна разписка /арг. чл. 195, ал. 3 КТ, така и решение №
175/ 24.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1259/2012 г., III г.о., решение № 330/05.11.2013
г. на ВКС по гр. д. № 1220/2013 г., IV г.о./. Това е така, защото моментът на
прекратяване на трудовото правоотношение е датата на връчване на заповедта за
уволнение, съгласно чл. 195, ал. 3 КТ /в случая 03.10.2018 г./, а не датата на
изготвянето й /в случая 01.10.2018 г./. Т.е. уволнителната заповед произвежда
действие от датата на връчването й на работника, от който момент се прекратява
и трудовото правоотношение между страните, а не от датата на издаването й /така
решение № 157/12.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 745/2011 г., III г.о./.
В нормата на чл. 162, ал. 1 и ал. 2 КТ е прието, че
работникът има право на отпуск при временна неработоспособност поради общо
заболяване или професионална болест, трудова злополука, за санаторно-курортно
лечение и при належащ медицински преглед или изследване, карантина,
отстраняване от работа по предписание на здравните органи, гледане на болен или
на карантиниран член от семейството, належащо придружаване на болен член от
семейството за медицински преглед, изследване или лечение, както и за гледане
на здраво дете, върнато от детско заведение поради карантина в заведението или
на детето. Отпуските по ал. 1 се разрешават от здравните органи.
Съгласно
правилото на чл. 9, ал. 5 НМЕ когато прегледът е бил извършен и временната
неработоспособност е била своевременно констатирана, но болничен лист не е бил
издаден, той може да се издаде за минало време, ако въз основа на обосноваваща
документация на лечебното заведение и ЛАК се прецени, че лицето през това време
е било временно неработоспособно. В тези случаи болничен лист за отпуск до 14
дни непрекъснато за едно или повече заболявания се издава от лекуващия
лекар/лекаря по дентална медицина, до 6 месеца - от ЛКК, а за повече от 6
месеца - след решение на ТЕЛК. Целият отпуск за минало време се включва в един
болничен лист.
В нормата на чл. 6, ал. 5 НМЕ е предвидено, че когато
временната неработоспособност е продължила повече от 6 месеца без прекъсване
или 12 месеца с прекъсване в две предходни години и в годината на боледуването,
отпускът се разрешава само след контролен преглед на ТЕЛК на всеки два месеца,
при условие че са налице обективни признаци за възстановяване на
работоспособността в следващите 6 месеца.
Безспорно отпускът е разрешен на 03.10.2018 г. и е
получен от работодателя по пощата на 11.10.2018 г. Отпускът представлява преди
всичко освобождаване на конкретния работник или служител от задължението му да
изпълнява трудовата си функция. Когато отпускът е поради временна
неработоспособност, неговото основно предназначение е възстановяване на
нормалното здравословно състояние на лицето в извънработна среда - домашно
лечение, болнично или санаторно-курортно. В настоящия случай на ищецът са
предоставени 20 дни за домашен-амбулаторен режим на лечение, считано от
02.10.2018 г. По този начин се поражда не само право на работника или служителя
да преустанови осъществяването на трудовите функции, но за него възниква и
задължение да спази предписанията на здравния орган. Следователно, единствената
допустима причина за явяване на служителя на работа по време на разрешеният му
отпуск е с оглед изпълнение на задължението му да представи болничния лист на
работодателя. Съдът следва да подчертае, че болничният лист от 03.10.2018 г.
е първичен, а не продължение на предходен както сочи ищецът. В болничния
лист от 03.10.2018 г. е отбелязано, че същият е първичен, както и диагнозата по
него – „пилонидална киста с абсцес“ е различна от тази по болничен лист №
Е20182082126 от 03.09.2018 г. – „хидронефроза с обструкция на бъбрек и уретер,
причинена от камъни“.
Поради това предварителната закрила по чл. 333, ал. 1,
т. 4 КТ е приложима в случаите, когато служителят е започнал ползването на
разрешен отпуск. Ако служителят се е явил на работа и не е съобщил за
заболяване или разрешен отпуск по болест, работодателят няма задължение да
вземе предварително разрешение за уволнението/ така решение № 155/20.04.2015 г.
на ВКС по гр.д. № 6897/2014 г., IV г.о., решение № 567/13.10.2010 г. на ВКС по
гр. д. № 1130/2009 г., III г.о./. В решение № 63/31.03.2011 г. на ВКС по гр.д.
№ 1728/2009 г., IV г.о. е прието, че „Закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 4 КТ има
обективен характер и важи винаги когато работникът е започнал ползването на
разрешения му отпуск. Тя се прилага само когато работникът или служителят е
започнал ползването на разрешения му отпуск /без значение точно какъв - платен
годишен, неплатен, учебен, отпуск за временна неработоспособност и др./. Щом
работникът или служителят е бил на работа и на работното му място е връчена
заповедта за уволнение, той не се ползва от предварителна закрила, макар и за
същия ден да има болничен лист за временна неработоспособност. В случаите,
когато работникът или служителят е започнал ползването на отпуск за временна
неработоспособност въз основа на болничен лист, който отпуск впоследствие е
продължен, то само ако той съзнателно укрие това обстоятелство като не изпълни
задължението си по чл. 9, ал. 2 от Наредбата за медицинската експертиза на
работоспособността да представи новия болничен лист или да уведоми работодателя
до два работни дни от издаването му, то закрилата се изключва.“ В същия смисъл
са и решение № 197/09.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 661/2010 г., IV г.о.,
решение № 468/10.01.2013 г. на ВКС по гр.д. № 1621/2011 г., IV г. о., решение №
492/21.01.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1696/2011 г., IV г.о. В случая страните не
спорят, че работникът/служителят не се е явил на работа на 03.10.2018 г., както
и че на работника/служителя е издаден болничен лист от същата дата. Следва
обаче да се посочи, че болничния лист е първичен /както е отбелязано в него –
поради това съдебната практика разглеждаща хипотезите на продължение на
болничен лист се явява неотносима/ и работодателят нито е бил уведомен за него,
нито е бил представен преди уволнението. Това се е случило едва след пристигането
на пощенската пратка на адреса на работодателя. Поради това, съдът приема, че
по делото не се установява ищецът да е съобщил на работодателя за разрешения му
отпуск поради временна неработоспособност, съобразно разпоредбата на чл. 162 КТ. Точно обратното, от събраните по делото доказателства безспорно се
установява, че към момента на връчване на заповедта за уволнение /03.10.2018
г./ не са били налице данни, че на ищеца е разрешен и той е започнал ползването
на отпуск поради временна неработоспособност. Болничният лист не е продължение
на предходния, който е изтекъл на 01.10.2018 г., т.е. служителят е следвало да
бъде на работа на 02.10.2018 г., но той
нито се е явил, нито е уведомил работодателя за причините за своето неявяване. Нещо
повече, от страна на ищеца дори не се твърди да е уведомил своя работодател за
наличието на болничен лист, както и да е представил на работодателя си
болничния лист, с който е посочил, че е разполагал към този момент. Работодателят
е разбрал за издаването на болничния лист след връчване на процесната
уволнителна заповед на 03.10.2018 г. При това положение твърдението, че
уволнението е извършено при разрешен на работника отпуск по болест без
предварителното съгласие на Инспекцията по труда, не се установява от фактическа
страна. Тук следва да се отбележи, че болничен лист № Е 20181509349 е издаден едва
на 03.10.2018 г., която дата съвпада с датата на връчване на заповедта за
уволнение, поради което към момента на прекратяване на трудовото му
правоотношение за ответника е липсвала дори индиция относно наличието на
заболяване и разрешение от съответния здравен орган за ползването на посочения
вид отпуск. Освен това при положение, че болничният лист от 03.10.2018 г. е
първичен, а не продължение на предходния с дата 03.09.2018 г., то приложението
на чл. 333, ал. 1, т. 4 КТ се обуславя от вече разрешен отпуск, чието ползване
е започнало. Единствено при продължение на болничен лист може да се счете, че
ползването на отпуска вече е започнало, но тази хипотеза не е налице по настоящето
дело, още повече, че ищецът е следвало да бъде на работа на 02.10.2018 г., а
отива на преглед и му е издаден болничен лист едва на другия ден 03.10.2018 г.
съвпадащ с връчването на заповедта за уволнение. Отпускът по болест се
разрешава от здравните органи с издаване на болничен лист – в случая едва на
03.10.2018 г., като преди този момент работникът не може да се позовава на
разрешен отпуск. Отново съобразявайки обсъдените по-горе писмени доказателства
съдът приема за безспорно установено, че ищецът е бил запознат със съдържанието
на процесната уволнителна заповед на 03.10.2018 г. и е следвало най-малкото да
уведоми своя работодател относно наличието на болничен лист /и то само ако
същият е бил издаден преди връчването на уволнителната заповед/, в каквато
насока не са дори изложени твърдения от негова страна. Към момента, в който му
е връчена заповедта за уволнение, ищецът не е уведомил работодателя за това, че
му е разрешен отпуск и че е започнало ползването му. Ирелевантно в случая е
обстоятелството, че на ищеца е издаван предходен болничен лист, тъй като този
от 03.10.2018 г. не е негово продължение, а и предходният е изтекъл още на
01.10.2018 г. В настоящия случай
трудовото правоотношение се счита за прекратено от връчването на заповедта на
03.10.2018 г. поради налагане на дисциплинарно наказание – уволнение. Към този
момент, здравният орган е установил, че ищецът е временно неработоспособен –
така болничен лист № Е 20181509349. По
делото не се установи обаче ищецът да е уведомил работодателя за разрешения
отпуск поради временна неработоспособност, а липсват и такива твърдения. Същото
се сочи в решение № 165/18.07.2018 г. на ВКС по гр.д. № 4242/2017 г. IV г.о. – в него е прието, че предварителната закрила по
чл. 333, ал. 1, т. 4 КТ не се прилага в случаите когато работникът не се явил
на работа и не е представил болничен лист или не е уведомил работодателя, а
заповедта за уволнение му е връчена по пощата. Това е така, защото задължение за работодателя да
преодолее предварителната закрила при уволнение възниква едва след като той
бъде уведомен за заболяването на работника и му бъде представен болничен лист.
В случая работникът е следвало да се яви на работа на 02.10.2018 г., тъй като
предходният първичен болничен лист е изтекъл на 01.10.2018 г., той не е сторил
това като е представил нов първичен болничен лист издаден на 03.10.2018 г.
/момента на връчване на заповедта за уволнение/ и болничния лист от 03.10.2018
г. не е продължение на предходния, а първичен както е отбелязано в него. Това
се установява и от различната диагноза по двата болнични листа. Поради това хипотезата на продължен болничен лист не е
налице и не е относима съдебната практика в хопитеза на продължен болничен лист.
Следователно при положение, че не е налице продължение на болничния лист от
03.09.2018 г. и работодателят към момента на връчване на заповедта за уволнение
за издадения от същата дата 03.10.2018 г. първичен болничен лист за него не
възниква задължението по чл. 333, ал. 1, т. 4 КТ. Процесният болничен лист от
03.10.2018 г. е представен на работодателя на 11.10.2018 г., т.е. след срока по
чл. 9, ал. 2 от Наредбата за медицинската експертиза, поради което закрилата по
чл. 333, ал.1, т.4 КТ е неприложима.
Ищецът не е навел възражение в обстоятелствената част
на исковата молба за нарушение на чл. 193, ал. 1 КТ и поради това съдът не
дължи произнасяне в тази насока по иска за признаване на дисциплинарното
уволнение за незаконно и неговата отмяна, на основание, че ищецът не е бил
изслушан от работодателя си, респ., че последният не е приел неговите писмени
обяснения за конкретно дисциплинарно нарушение, когато такова фактическо
твърдение липсва в обстоятелствената част на исковата молба - така решение № 258/01.07.2015 г. на ВКС по гр. д. №
909/2015 г., IV г.о., решение № 459/27.10.2011
г. на ВКС по гр. д. № 1532/2010 г., IV г.о.
Съгласно чл. 195 КТ
дисциплинарното наказание се налага с мотивирана писмена заповед, в която се
посочват нарушителят, нарушението и кога е извършено то, наказанието и
законният текст, въз основа на който се налага. Чрез очертаване на фактическите
и правните основания за налагане на най-тежкото дисциплинарно наказания се
осигурява защитата на служителя, който трябва да знае за какво нарушение на
трудовата дисциплина се налага наказанието, а от друга страна, по този начин се
очертава предметът на съдебния контрол за законосъобразност в случай на съдебно
оспорване на уволнението. Поради това заповедта, с която се налага
дисциплинарно наказание, следва да бъде ясно мотивирана и по начин, че да са
ясни съществените признаци на деянието от обективна страна, времето и мястото
на извършването му. Важното е от съдържанието на заповедта да следва
несъмненият извод за същността на фактическото основание, поради което е прекратено
трудовото правоотношение и работникът или служителят да има възможност да
разбере причината, поради която трудовото правоотношение е прекратено, а съдът
да може да извърши проверка и, въз основа на това, да заключи дали уволнението
е законосъобразно /така решение № 78/11.04.2018 г. на
ВКС по гр.д. № 1835/2017 г., IV г.о. решение № 162/13.07.2016 г. на ВКС по
гр.д. № 67/2016 г., IV г.о., решение № 377/26.10.2011 г. на ВКС по гр.д. №
1962/2010 г., IV г.о., решение № 322/7.11.2012 г. на ВКС по гр. д. № 278/2011
г., III г.о., решение № 464/26.05.2010 г. на ВКС по гр.д. № 1310/2009 г., IV
г.о. /. Също задължението по чл. 195, ал. 1 КТ за мотивиране за заповедта за
уволнение е въведено с оглед изискването на чл. 189, ал. 2 КТ за еднократност
на наказанието; с оглед съобразяване на сроковете по чл. 194 КТ и възможността
на наказания работник за защита в хода на съдебното производство по чл. 344,
ал. 1, т. 1 КТ /така решение № 205/04.07.2011 г. на ВКС по гр.д. № 236/2010 г.,
IV г.о./.
Ищецът не е въвел възражение в исковата молба по
отношение на спазването или не на сроковете за налагане на дисциплинарното
наказание и поради това съдът не следи служебно без наведен от ищеца довод в
исковата молба в този смисъл. В решение № 167/30.07.2014 г. на ВКС по гр.д. №
6368/2013 г., IV г.о. се сочи, че съдът не следи служебно за спазването на
срока за налагане на дисциплинарно наказание. Срокът за налагане на
дисциплинарното наказание е давностен. ВКС е приел, че доводът за налагане на
наказанието в нарушение на чл. 194, ал. 1 КТ не е въведен от ищеца с исковата
молба, т. е. това основание е преклудирано, като е бил неправилен изводът на
инстанцията по същество, че срокът по
чл. 194, ал. 1 КТ е преклузивен и че съдът следи служебно спазването му. В
същия смисъл е и решение № 297/03.10.2014 г. на ВКС по гр.д. № 7528/2013 г., IV
г.о., решение № 23/02.02.2016 г. на ВКС по гр.д. № 4553/2015 г., IV г.о.,
определение №19/06.01.2015 на ВКС по гр.д. №5342/2014 г., III г.о./.
От предметното съдържание на уволнителната заповед се
установява, че дисциплинарното наказание е наложено на 1/ Х.М.М. за това, че 2/
на 09.05.2018 г. е взел стоки ветеринарно-медицински продукти, на обща стойност
452,62 лв., поради тяхното поръчване от клиент, за които била издадена данъчна
фактура № ********** на клиента ЕТ „Пейо Пеев“. Посочените стоки обаче не били
поръчвани от клиента, респ. не му били доставени, като заедно с това не били
върнати обратно от Х.М., нито били заплатени, като му е наложено 3/ дисциплинарно
наказание - уволнение 4/ на основание чл. 190, ал. 1, т. 4 вр. 187, ал. 1 т. 8 КТ, т.е. в заповед за уволнение №
06/01.10.2018 г. са посочени името на нарушителя, нарушението и кога е
извършено, наказанието и законния текст, въз основа на който е наложено. Работодателят
е оценил описаното в уволнителния акт нарушение на трудовата дисциплина като
основание за налагане на най-тежкото дисциплинарно наказание - уволнение,
поради осъществени тежки нарушения на трудовата дисциплина. Основание за
преценката на работодателя е била възложената функция на служителя да приема
направени поръчки от клиентите, да им доставя стоките и да отчита извършените
плащания, както и недоброто впечатление на клиента спрямо работодателя от
случилото се.
Поради това
обстоятелство настоящата съдебна инстанция приема, че процесната уволнителна
заповед е мотивирана, отговаря на императивните изисквания на чл. 195, ал. 1 КТ
и ищецът е бил наясно с фактическите основания, обосновали налагането на
най-тежкото дисциплинарно наказание – уволнение.
Работодателят е подвел така установените нарушения на
трудовата дисциплина под нормата на чл. 190, ал. 1, т. 4 и чл. 189, ал. 1, т. 8 КТ – злоупотреба с неговото доверие и уронване на неговия престиж. Въпросът обаче
определил ли е работодателят точна правна квалификация на дисциплинарното
нарушение е без отношение към законността на уволнението, тъй като предмет на
установяване в съдебното производство е извършено ли е дисциплинарно нарушение
съобразно фактическите основания, изложени в заповедта за уволнение /решение №
205/04.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 236/2010 г., IV г.о. решение № 318/21.06.2010 г. на ВКС по гр. д. №
120/2009 г., III г.о., решение № 161/14.05.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6117/2013
г., IV г.о/. Следва да се посочи, че дори правната квалификация да е неправилна
това не опорочава законността на уволнението – така решение № 372/17.03.2014 г. на ВКС по гр.д. №
3731/2013 г., IV г.о., решение № 464/26.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1310/2009
г., IV г.о., в които е прието, че неправилната правна квалификация, дадена от
работодателя в заповедта, не се отразява върху законността на уволнението при
доказване на осъществените от ищеца и подробно описани в заповедта нарушения. В
решение № 395/01.06.2010 г. на ВКС по гр.д. № 1629/2009 г., III г. о., също е прието,
че при преценка законността на
дисциплинарното уволнение съдът извежда вида на дисциплинарното нарушение от
неговите обективни признаци, посочени в мотивите на заповедта за уволнение и
преценява дали събраните по делото доказателства установяват фактическия състав
на визираното в мотивите нарушение, като без значение е посочената в заповедта
законова квалификация на дисциплинарното нарушение. При противоречие между тази
квалификация като цифрово изражение и посочените в мотивите на заповедта обстоятелства
меродавно е нарушението, което може да се изведе въз основа на тези
обстоятелства /така и решение № 105/11.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4992/2013
г., III г.о./.
По отношение на съответствието на дисциплинарното
нарушение с наложеното дисциплинарно наказание и задължението за излагане на
мотиви на съда за наличието/отсъствието на такова съответствие необходимо е да
се посочи, че преценката по чл. 189 КТ е задължителна за наказващия орган и
нейното извършване е изискване за законност на наложеното дисциплинарно
наказание. Не съществува законово изискване тази преценка да се обективира в
писмен акт, а дали същата е правилно извършена следва да се установи от
съответствието между извършеното нарушение и наложеното наказание. При спор
относно законността на наложено дисциплинарно наказание съдът е длъжен да
извърши съдебен контрол по въпроса за съответствието между наложеното
дисциплинарно наказание и извършеното нарушение, респ. относно това дали
работодателят преди налагането на дисциплинарното наказание е извършил
преценката по чл. 189 КТ като е взел предвид тежестта на нарушението,
обстоятелствата, при които е извършено, както и поведението на работника или
служителя като изложи своите фактически и правни изводи относно нейната
правилност, респ. неправилност /така решение № 461/17.06.2010 г. на ВКС по гр.
д. № 626/2009 г., III г.о.
В тази връзка настоящият съд приема, че неизпълнението
на задължението за лоялност към работодателя съставлява дисциплинарно нарушение
по чл. 190, ал. 1, т. 4 КТ - злоупотреба
с доверието, оказано при възлагане изпълнението на работата за длъжността.
Нарушението може да се прояви в различни форми, чиято обща характеристика е
злепоставяне на отношенията на доверие между работник и работодател /така
решение № 56/12.03.2014 г. на ВКС по гр.д. № 4607/2013 г., IV г.о./. По своето
правно естество злоупотреба с доверието на работодателя представлява използването
на оказаното такова от него спрямо служителя за неправомерно извличане на
определена облага за последния или за другиго, или за увреждане на
работодателя. Преднамерените действия с цел извличане на имотна облага
несъмнено съставляват такава злоупотреба,, т.е. несъмнено, злоупотреба с
доверието на работодателя е налице, когато работникът, възползвайки се от
служебното си положение е извършил преднамерени действия с цел извличане на
имотна облага, но злоупотреба е налице и когато, без да е извлечена имотна
облага, с поведението си работникът не оправдава оказаното от работодателя
доверие. То е съставомерно не само тогава, когато е извършено умишлено, когато
предпоставя намерение за извличането на облагата или в увреждането на
работодателя, но и когато обективно са настъпили неблагоприятни последици за
работодателя вследствие на виновното злепоставяне на неговото доверие от
работника /така решение № 379/11.10.2011 г. на ВКС по гр.д. № 100/2011 г., IV
г.о., решение № 86/25.05.2011 г. на ВКС
по гр.д. № 1734/2009 г., IV г.о./. Освен това в решение № 3/12.03.2012 г. на
ВКС по гр. д. № 1325/2010 г., IV г. о., се приема, че „по принцип гражданското
право не се интересува от формите на вината, защото гражданската отговорност се
обуславя от неполагането на дължимата грижа. Отделни видове отговорност в
гражданското право може да бъдат обусловени от наличието на умисъл, но само в
изрично уредените случаи. Злоупотребата с доверието и уронването на доброто име
на предприятието, разпространяването на поверителни за него сведения и
увреждането на имуществото на работодателя, както и разпиляването на материали,
суровини, енергия и други средства, като дисциплинарни нарушения по чл. 187, т.
8 и 9 КТ не са обусловени от наличието на умисъл. Ако те са извършени
умишлено, това ги утежнява и обуславя налагането на по-тежко дисциплинарно
наказание, но те са нарушения на трудовата дисциплина и когато са извършени
при неполагане на дължимата грижа.” /в същия смисъл са и решение №
242/21.05.2012 г., на ВКС по гр. д. № 932/2011 г., ІV г. о.; решение №
80/26.03.2010 г., по гр.д. № 4679/2008 г., ІІ г.о.; решение № 214/08.07.2011 г.
на ВКС по гр.д. № 1822/2009 г., IV г. о. и пр./.
А уронване доброто име на предприятието ще е налице,
когато работникът проявява нелоялно отношение към работодателя. Тъй като
трудовото правоотношение е правоотношение с оглед на личността, то се изисква
от работника и служителя да се отнася към работодателя почтено и да зачита и
утвърждава неговото добро име. Уронването на доброто име е нарушение, при което
работодателят се злепоставя пред третите лица. То е формално нару-шение, тъй
като не се изисква настъпването на някакъв неблагоприятен резултат, и е съставомерно
независимо от формата на вината - умисъл или небрежност.
Уволненият служител е съзнавал, че като търговски
агент по продажбите, осъществявани от ответното търговско дружество, е могъл
безпрепятствено да се сдобива със стоки собственост на работодателя, респ.
получавал е паричните средства от реализираните продажби. Освен това служителят
е влизал в преговори директно с клиентите на работодателя си, контактувал е с
тях, за което са му били предоставени офис, служебен автомобил, служебен
телефон за изпълнение на задълженията му, предвиждал е, че като служител на
отчетническа позиция /арг. от т. 1, т. 13, т. 14, т. 15, особено т. 16 – „носи
имуществена отговорност за получените от склада на фирмата стоки, за получените
от клиенти, които обслужва парични средства“, т. 17 от длъжностната
характеристика на ищеца/ има възможността да разполага с имущество на
работодателя по повод продажби на стоки, т.е. има правото да взима стоки от
склада на работодателя за сключване на договори с клиенти. В този смисъл е и решение
№ 279/30.09.2013 г. на ВКС по гр. д. № 2162/2013 г., IV г.о., в което е прието,
че „представлява злоупотреба с доверието на работодателя поведение на лице
свързано с посегателство върху имущество, доколкото това посегателство е извършено
благодарение на правата /както е в случая/, които това лице упражнява по силата
на трудовото правоотношение и подобно деяние е достатъчно тежко, за да обуслови
налагането на дисциплинарно уволнение“. Възлагането
на материално-отчетническа дейност предпоставя една по-висока степен на
оказаното от работодателя доверие, поради което осъществяващият тази дейност
работник или служител е длъжен при изпълнение на трудовите си задължения да
престира поведение, при което да полага съответната на оказаното му доверие,
по-голяма грижа за опазване на повереното му имуществото на работодателя. Когато
служителят, натоварен с материално-отчетнически функции, възползвайки се от
служебното си положение, допуска действия или бездействие в разрез със
задължението си за лоялност, то извършеното съставлява тежко дисциплинарно
нарушение, за което законът предвижда налагане на наказание дисциплинарно
уволнение /така решение № 242/21.05.2012 г. на ВКС по гр.д. № 932/2011 г.,
IV г.о./. За преценката на тежестта на
нарушението от значение е характера на изпълняваната работа, характера на
възложените трудови функции и доколко те сочат за оказано от работодателя
по-високо доверие, респ. доколко са свързани с по-висока степен на отговорност
при изпълнение на работата, значимостта на неизпълнените задължения по
трудовото правоотношение, с оглед настъпилите или възможни неблагоприятни
последици за работодателя, респ. доколко тези последици са повлияли или могат
да повлияят върху работата на работодателя, обстоятелствата при които е
осъществено неизпълнението, както и субективното отношение на работника или
служителя към неизпълнението /така решение № 112 от 7.05.2015 г. на ВКС по гр.
д. № 5348/2014 г., III г.о. решение № 75/10.06.2015
г. на ВКС по гр.д. № 5735/2014 г., IV г.о./. Стойността на взетото от склада
имущество не е ниска – 452,62 лв., но дори и тази стойност да бе ниска то „нерегламентираното
разпореждане със стоки, дори и на ниска стойност, представлява тежко нарушение
на дисциплината“ /така решение № 389/ 4.10.2012 г. на ВКС по гр.д. № 282/2012
г., IV г.о., решение № 244/07.11.2017 г.
на ВКС по гр. д. № 574/2017 г., IV г.о./. Освен това служителят е направил опит
посредством съставянето на процесната фактура да създаде заблуждение, че
стоките са поръчани от клиента, което му е дало основание да вземе същите от
склада на дружеството. В своите обяснения служителят твърди, че е предал
стоките на клиента в изпълнение на негова поръчка, което е довело до
необходимостта от извършване на проверка от работодателя и в последна сметка от
узнаване от страна на клиента за случилото се. Отделно от това съставянето на
фактура с получател клиента на ответника също създава впечатление, че
служителите на ответника могат произволно да създадат привидност на договорни
отношения между ответника и неговите клиенти, което със сигурност е възможно да
доведе до недоразумения по повод на това какво е поръчано, дали е поръчано,
заплатено ли е и т.н. Поради това може
да се приеме, че подобно поведение може да убеди съществуващите клиенти на
работодателя, че служителите на търговското дружество със своите действия
затрудняват дейността на същото, което обстоятелство да послужи като повод да
се сключват търговски продажби с друг търговец. По този начин той, от една
страна, е злоупотребил с доверието на работодателя, като е действал нелоялно и
в негов ущърб нанасяйки му имотна вреда, респ. извличайки имотна облага, а от
друга страна, е увредил неговото добро име, като за да прикрие извършеното е
създал впечатление за необходимост от взимане на стоките по поръчка от клиент,
което е станало достояние на клиента. От обясненията на служителя се
установява, че липсва критичност към извършеното, дори е направен опит то да се
прикрие със съставената фактура, като се създаде документална обоснованост за
взимането на стоките от склада. Дисциплинарното нарушение е извършено умишлено,
липсва критичност към извършеното.
Следователно, процесното нарушение на трудовата
дисциплина, преценено със своите обективни
и субективни признаци, се явява тежко и обосновава прекратяване на трудовото
правоотношение на основание чл. 190, т. 4 КТ, като наложеното дисциплинарно
наказание съответства на тежестта на нарушението, съобразно нормативните изисквания,
предписани в правната норма на чл. 189 КТ.
След като главният, обуславящ иск с правно основание чл.
344, ал. 1, т. 1 КТ за признаването на уволнението за незаконосъобразно и
неговата отмяна е неоснователен, следва да бъдат отхвърлени и обусловените
/акцесорните/ от него искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 КТ,
във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ – за възстановяване на ищеца на заеманата преди
уволнението длъжност и присъждане в негова полза на обезщетение за времето,
през което е останал без работа поради уволнението.
Предвид изхода на правния спор на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК ищецът следва да заплати на ответника направените по делото разноски
в размер на 800,00 лв. – заплатено в по банков път адвокатско възнаграждение
съобразно приложените пълномощно и платежно нареждане от 07.12.2018 г. /л. 50
от настоящото дело/ - с представянето на банков документ е изпълнено
изискването на т. 1 от Тълкувателно решение от 06.11.2013 г. на ВКС по тълк.
дело № 6/2012 г. ОСГТК.
Така мотивиран, Старозагорски районен съд
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявените от Х.М.М., ЕГН: ********** и адрес: ***09
против „Фарма - Сис БГ“ ООД, ЕИК:*********, със седалище и адрес на управление:
гр. Добрич, ул. Сан Стефано“ № 6Б, ет. 1, офис № 3 обективно съединени искове с
правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ във вр. с чл. 225, ал. 1 и ал. 2 КТ – 1/ за признаване
за незаконно дисциплинарното уволнение, извършено със заповед № 06/01.10.2018 г., издадена от управителя на„Фарма
- Сис БГ“ ООД и неговата отмяна; 2/ за възстановяване на Х.М.М. на заеманата
преди уволнението длъжност – „търговски агент на ветеринаромедицински продукти“
и 3/ за заплащане на парично обезщетение за времето, през което Х.М.М. е
останал без работа след уволнението, респ. през което е получавал по-ниско
трудово възнаграждение, в размер на сумата от 1020,00 лв., ведно със законната
мораторна лихва от издаване на заповедта за дисциплинарно уволнение, до
окончателното й заплащане.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК Х.М.М.,
ЕГН: ********** и адрес: ***09 да заплати на „Фарма - Сис БГ“ ООД,
ЕИК:*********, със седалище и адрес на управление: гр. Добрич, ул. Сан Стефано“
№ 6Б, ет. 1, офис № 3 сумата от 800,00 лв. /осемстотин лева/ – съдебни разноски
за адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Старозагорски
окръжен съд в двуседмичен срок от днес /01.02.2019 г./ – арг. чл. 315, ал. 2 ГПК.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: