Р
Е Ш Е Н И Е № 1111 / 11.8.2020г.
гр.
Перник, 11.08.2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ПЕРНИК,
Гражданско отделение, I
състав, в открито заседание на седемнадесети юли две хиляди и двадесета година
в състав :
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: ИВАЙЛО КОЛЕВ
При
секретаря Антония Стоева, като разгледа докладваното от съдията гр.д.№ 8176 по описа на ПРС за 2019 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по искова
молба на Д.М.С., с която срещу „Топлофикация Перник“ АД са предявени обективно
кумулативно съединени установителни искове по чл. 439, ал. 1 ГПК, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК.
Ищецът твърди, че ответното дружество се
е снабдило със заповед за изпълнение и изпълнителен лист, въз основа на който е
инициирало образуването на производства по индивидуално принудително
изпълнение. Сочи, че последното валидно изпълнително действие в рамките на
образуваните изпълнителни дела е било извършено на 23.08.2011 г., когато е
започнала да тече и нова погасителна давност за вземането. Поддържа, че след
този момент действия по изпълнение не са били осъществявани, поради което сумите съгласно изпълнителния титул са
погасени по давност, за което излага подробни правни съображения. Моли съдът да
признае за установено в отношенията между страните, че ищецът не дължи на
ответното дружество сумите, подробно описани в исковата молба, а именно: 2539,98
лева – главница за неплатена топлинна енергия за периода от 01.05.2007 г.
до 30.04.2009 г.; сумата 465,87 лева,
представляваща законна лихва за забава за месечните плащания за периода от
01.07.2007 г. до 20.11.2009 г., ведно
със законната лихва върху главницата, считано от 27.11.2009 г. до
окончателното изплащане на вземането, както и направените разноски по делото,
респективно сумите по изп. д. № ***, по описа на ЧСИ С.Б.,
рег. № ***, с район на действие ОС Перник, за които е издаден изпълнителен лист
от 21.09.2010 на Районен съд Перник и заповед за изпълнение в полза на
ответника. Претендира разноски.
В срочно депозиран писмен отговор ответникът
„Топлофикация – Перник“ АД оспорва изцяло исковете със становище за тяхната
неоснователност. Излага съображения относно предприемането на надлежни действия
по изпълнение, както и относно приложимата в процесния случай погасителна
давност, като се позовава на съдебна практика в подкрепа на тезата си. Моли
съда да отхвърли предявените искове. Претендира разноски.
Съдът,
след като прецени събраните по делото релевантни за спора доказателства и
обсъди доводите на страните, приема за установено следното от фактическа и
правна страна:
РС Перник е сезиран с обективно,
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 439, ал. 1, вр. 124, ал. 1 ГПК. Разпоредбата на чл. 439 ГПК предоставя
възможност на длъжника за защита срещу материалната незаконосъобразност на
принудителното изпълнение. Предмет на този отрицателен установителен иск е
оспорване съществуването на изпълняемото право, въз
основа на факти, непреклудирани от формираната сила
на пресъдено нещо и водещи до погасяване на възникналото и претендирано право
на взискателя или на отговорността на длъжника.
С изготвения по делото доклад съдът е
обявил за безспорни по делото обстоятелствата относно издаването на
изпълнителен лист от 21.09.2010 г. от РС Перник и заповед за изпълнение в полза
на ответника, както и образуването на описаните в исковата молба изпълнителни
дела, които правнорелевантни факти се установяват и
от приобщеното копие от изпълнително дело.
Наличието на изпълнителен титул и висящо
изпълнително дело, образувано срещу ищеца по искане на взискателя „Топлофикация
– Перник“ АД за събиране на процесните вземания, свидетелства за правния
интерес на ищеца от предявяване на отрицателните установителни искове. В
настоящия случай ищецът оспорва вземанията, като се позовава на нов факт –
погасителна давност, изтекла след издаване на процесния изпълнителен лист.
В хипотеза на предявен иск с правно
основание чл. 439, ал. 1 ГПК в доказателствена тежест на ищеца е да установи
единствено правния си интерес от търсената искова защита. В тежест на ответната
страна е да установи че в нейна полза съществува изискуемо вземане – в конкретния
случай настъпването на такива факти, водещи до прекъсване на давността за
вземането.
Между страните не е спорно, че въз
основа на изп. лист от 19.07.2010 г., издаден по
ч.гр.д. № 6582/2009 г. по описа на РС Перник срещу Д.М.С. ответното дружество е
образувало изп. д. № ***г. по описа на ЧСИ С.Б..
Ищецът твърди, че същото е било прекратено от ЧСИ Б.на ***г., а последното
валидно изпълнително действие е било извършено на 23.08.2011 г., отбелязване за
което има и на гърба на изпълнителния титул, видно от копието на приобщеното изп.д. №. ***г. на ЧСИ С.Б..
По силата на чл. 116, б. „в“ ЗЗД и
разясненията в т. 10 от ТР № 2/2015 г. на ОСГТК на ВКС давността се прекъсва при
предприемането на кое
да е изпълнително
действие в рамките на определен изпълнителен способ –
поискано от взискателя или предприето по инициатива на съдебния изпълнител. Въпреки
разпределената му доказателствена тежест, ответникът не е ангажирал
доказателства, от които да се установяват други валидни изпълнителни действия в
рамките на изп.д. № ***г. по описа на ЧСИ Б..
Отбелязването на съдебния изпълнител
върху гърба на изпълнителния титул, че делото е прекратено на ***г., е
ирелевантно, тъй като при бездействие на кредитора в период от две години
производството се прекратява поради т. нар. „перемпция“.
Прекратителното основание на изпълнителното дело в
тази хипотеза настъпва ex lege (ТР №
2/2013г. от 26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС), без да е
необходим допълнителен юридически факт. Постановлението на съдебния изпълнител
единствено констатира осъществяването на предвидените в закона материални
предпоставки – в продължение на две години взискателят да не е поискал
извършването на изпълнителни действия. В този случай новата давност е започнала
да тече от предприемането на последното по време валидно изпълнително действие,
т.е. извършено преди да са били налице предпоставките по чл. 433, т. 8 ГПК.
Тъй като ответникът не е доказал, че в
продължение на две години след този момент е поискал извършването на каквито и
да е изпълнителни действия, съдът приема, че към 24.08.2013 г. производството
се явява прекратено по право при условията на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК.
За приложимия давностен срок съдът следи
служебно при направено позоваване на изтекла давност. Съгласно чл. 117, ал. 2
от ЗЗД, ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата
давност е всякога пет години. В случая има издадена заповед за изпълнение по
чл. 410 от ГПК. Разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, изм. ДВ, бр. 12 от 1993 г.
постановява, че ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на
новата давност е всякога пет години, като началната редакция на текста, обн. ДВ, бр. 275 от
1950 г., е предвиждала същото правило, изключвайки вземания срещу държавата и
държавните предприятия. При влизането в сила на редакцията на чл. 117, ал. 2 ЗЗД с ДВ, бр. 275 от 1950 г. действащ е
бил Законът за гражданското съдопроизводство, който е уреждал заповедното
производство и изрично е предвиждал, че подаването на молба за издаване заповед
за изпълнение произвежда действието на подаване искова молба и само в случай че
молбата бъде оставена без уважение или не бъде връчена, тя няма такова действие
(арг. чл. 156г ЗГС). При действието на ГПК (отм.),
заповедното производство не е било уредено, а на процесуалния закон са били
познати т.нар. „несъдебни изпълнителни основания“ по чл. 237 ГПК (отм.),
предвидени от законодателя като преки основания за издаване на изпълнителен
лист.
Понастоящем в заповедното производство
издаването на изпълнителен лист се предпоставя от издаването на специален
съдебен акт – заповед за изпълнение, чрез която се установява дали вземането е
спорно и която съставлява съдебно изпълнително основание (арг.
чл. 404, т. 1, предл. 3 ГПК). Правните последици на
влязлата в сила заповед за изпълнение са аналогични на последиците на влязло в
сила съдебно решение – същата има установително и преклудиращо
действие в отношенията между страните. Влязлата в сила заповед за изпълнение
препятства оспорването на задълженията, въз основа на обстоятелства или
доказателства, които са били известни на длъжника, и с които е разполагал или е
можел да се снабди до изтичането на срока за възражение.
Установеното със заповедта вземане не
подлежи на пререшаване, освен чрез използване на извънредните способи,
лимитативно очертани в чл. 423 ГПК и чл. 424 ГПК, аналогични на чл. 303, ал. 1,
т. 1 и т. 5 ГПК. Същевременно практиката
на ВКС по чл. 290 ГПК е наложила, че по отношение на заповедното производство,
по което е издадено изпълнителното основание, е допустим и иск по чл. 439 ГПК,
макар да не било проведено съдебно дирене. Чрез тези специални норми
законодателят е придал на влязлата в сила заповед за изпълнение характера на
влязло в сила решение за вземането, защото е ограничил нейното атакуване до степен
в каквато е ограничено и атакуването на влезли в сила решения.
Същевременно вземането за периодични
плащания, установено с решение, постановено по реда на чл. 422 ГПК след
подадено по реда на чл. 414 ГПК възражение срещу заповедта, се погасява с общата
5-годишна давност. Ако се приеме, че същото вземане би се погасило с кратката
3-годишна давност, в случай, че срещу заповедта не е подадено възражение и
същата е влязла в сила, това би създало ситуация в която обстоятелството каква
ще е давността за едно вземане, да зависи от процесуалното поведение на
длъжника.
Наред с изложеното, в постановеното по
реда на чл. 274, ал. 3 ГПК Определение № 214 от 15.05.2018 г. на ВКС по ч. гр.
д. № 1528/2018 г., IV г. о. изрично е посочено: „Влязлата в сила заповед за изпълнение
формира сила на пресъдено нещо и установява с обвързваща страните сила, че
вземането съществува към момента на изтичането на срока за подаване на
възражение.“. Следователно по действащия ГПК няма основание да се отрече
приравняването на влязлата в сила заповед за изпълнение към съдебно решение по
смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. В подобен смисъл са и редица други актове на ВКС
(Определение № 480 от 27.07.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 221/2010 г., IV г. о.,
Определение № 443 от 30.07.2015 г. на ВКС по ч. т. д. № 1366/2015 г., II т. о.;
Определение № 576 от 16.09.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4647/2015 г., IV г. о.;
Определение № 480 от 19.07.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2566/2013 г., IV г. о.).
По изложените съображения съдът намира,
че погасителната давност за вземането е общата 5-годишна давност по арг. от чл. 117, ал. 2 ЗЗД, който е приложим и в настоящия
случай.
В настоящия случай за прекъсването на
давността е от значение единствено на коя дата е било предприето последното
валидно изпълнително действие и дали от тази дата са изминали повече от пет
години, за да се приеме, че вземането, което е предмет на принудително
изпълнение е погасено поради давност. При така установената фактология съдът
намира, че считано от този момент – 23.08.2011 г., петгодишната давност за процесните вземания е изтекла.
Ответникът е възразил, че по време на висящността на първото изпълнително дело давност за
вземането не е текла, съгласно разясненията на ППВС № 3/1980 г. Към настоящия
момент е налице противоречива практика и висящо тълкувателно дело - № 3/2020 г.
на ОСГТК на ВКС, като настоящият съдебен състав следва да се съобрази със
становището, застъпено в Решение №
170/17.09.2018 г. по гр. дело № 2382/2017 г. ГК, IV г. о. на ВКС, че отмяната
на ППВС № 3/1980 г. има действие занапред, а новото тълкуване на правната норма
започва да се прилага именно от момента на постановяването на новия
тълкувателен акт, т. е. от 26.06.2015 г.
Същевременно обаче се установи, че
първото дело е перемирано на 24.08.2013 г. (начало на
нова 5-годишна давност), и до образуването на второто такова – 15.11.2019 г. са
изминали повече от пет години, следователно отрицателните установителни искове
са основателни и следва да бъдат
уважени.
По
разноските:
С оглед изхода на правния спор, на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на ответната страна е да заплати сторените от ищеца
разноски в общ размер на 500,23 лв. – платена държавна такса и адвокатско
възнаграждение. Искането за присъждане на сумата от 3,00 лв., представляваща
такса за банков превод, не следва да бъде уважено, доколкото тя е предмет на
друго правоотношение между банка и клиент и не би могла да бъде възложена в
тежест на трето лице. Своевременно заявеното възражение на ответната страна за
прекомерност на адвокатския хонорар се явява неоснователно, доколкото размерът
на уговорения и платен от ищеца адвокатски хонорар – 380 лв., не надхвърля
минималния размер, съгласно относимата редакция на чл. 7, ал. 2 от Наредба №
1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Воден от изложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 439, ал. 1 ГПК, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК че Д.М.С., ЕГН ********** с адрес *** 27/Б/520 НЕ ДЪЛЖИ на „ТОПЛОФИКАЦИЯ ПЕРНИК“ АД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. Перник, ж. к. „Мошино“,
ТЕЦ „Република“ сумата от 2539,98 лева
– главница за неплатена топлинна енергия за периода от 01.05.2007 г. до
30.04.2009 г.; сумата 465,87 лева,
представляваща законна лихва за забава за месечните плащания за периода от
01.07.2007 г. до 20.11.2009 г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от 27.11.2009 г. до окончателното изплащане
на вземането, за които са суми са издадени изпълнителен лист от 21.09.2010 г. и
заповед за изпълнение от 30.11.2009 г. по ч.гр.д. № 6582/2009 г. на Районен съд
Перник и за които е образувано изп. д. № ***, по
описа на ЧСИ С.Б., рег. № *** на КЧСИ и с район на действие Окръжен съд Перник.
ОСЪЖДА
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ТОПЛОФИКАЦИЯ
ПЕРНИК“ АД, ЕИК ********* да заплати
на Д.М.С., ЕГН ********** сумата от 503,00 лева – разноски по гр.д. №
8176/2019 г. на Районен съд Перник.
РЕШЕНИЕТО
може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от връчването му на страните с
въззивна жалба пред Окръжен съд Перник.
СЪДИЯ__________________