РЕШЕНИЕ
№ 20750
гр. София, 17.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 33 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесет и първи октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ
при участието на секретаря НАДЯ Г. НАЙДЕНОВА
като разгледа докладваното от ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ Гражданско дело №
20241110123460 по описа за 2024 година
Производството по делото е образувано по постъпила искова молба от М. А. Ч.
срещу „Ай Ти Еф Груп“ АД.
Предявен е за разглеждане установителен иск с правно основание по чл. 26, ал.
1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК за прогласяване на нищожност на договор за
потребителски кредит № 565676 от 11.05.2023 г. поради противоречието му със закона.
В условията на евентуалност на предявения главен иск са предявени кумулативно
съединени искове по: чл. 26, ал. 1, предл. 1, предл. 2 и предл. 3 ЗЗД вр. чл. 26, ал. 4
ЗЗД за прогласяване нищожността поради противоречие със закона, неговото
заобикаляне и накърняване на добрите нрави на клаузата от договора, предвиждаща
заплащането на неустойка при непредставяне на обезпечение, както и на такса,
описана в Приложение № 4 към договора.
В срока за отговор на исковата молба, ответникът е предявил насрещни искове
в условията на последващо обективно кумулативно съединяване с първоначалния
главен иск срещу първоначалния ищец с правно основание по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК за сумата от 2564,46 лева, представляваща
непогасена главница по процесния договор за паричен потребителски кредит.
В условията на евентуалност на предявения главен насрещен иск, е предявен
иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждането на ответника по насрещния иск М. А.
Ч. да заплати на ищеца по насрещния иск „Ай Ти Еф Груп“ АД сумата от 2564,46 лева,
1
представляваща предоставена на потребителя сума без основание /в случай че съдът
достигне до извод за недействителност на договора за кредит/.
По първоначално предявените искове:
Ищецът М. А. Ч. твърди, че на 11.05.2023 г. сключила с ответното дружество
„Ай Ти Еф Груп“ АД договор за потребителски кредит № 565676. По силата на
договора й била предоставена в заем парична сума в размер на 3500 лв., срещу
задължение да върне на кредитодателя дължимата сума на 24 месечни вноски.
Размерът на погасителната вноска бил уговорен на 449,63 лева, годишният лихвен
процент бил в размер на 49 %, а размерът на ГПР - 38,24 %. Между страните било
уговорено, че кредитополучателят ще предостави обезпечение за кредита, като за
неизпълнението на това задължение било уговорено заплащането на неустойка в
размер на 5626,44 лева, посочена в погасителния план и разпределена за плащане
заедно с всяка погасителна вноска. Наред с това била начислена и допълнителна такса
от 99,84 лева. Счита, че договорът за кредит е недействителен на осн. чл. 22 ЗПК вр.
чл. 11 и чл. 19, ал. 4 ЗПК поради противоречието му със закона, тъй като клаузата за
неустойка и допълнителна такса не били включени при изчисляване на дължимия ГПР,
както и липсвали условия за прилагане на договорения лихвен процент. Сочи, че
посочването на дължимия ГПР е неясно, като липсвало ясно разписана методика при
формирането му. Счита, че като не са включени всички компоненти в дължимия ГПР,
се стига до заобикаляне на закона и на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, предвиждаща
максималния размер на ГПР. Ето защо, последният бил неправилно изчислен, в
заблуда на потребителя. Излага подробни съображения относно начина на формиране
на ГПР и липсата на ясното му посочване в договора.
В условията на евентуалност, в случай че предявеният главен иск бъде
отхвърлен, предявява иск за обявяване недействителността на отделни клаузи от
договора. Счита за недействителни на разпоредбите от договора, предвиждаща
заплащането на неустойка при непредставяне на обезпечение, както и на допълнителна
такса, описана в Приложение № 4 към договора. Сочи, че сумите неправилно не са
включени в изчисляването на ГПР, като освен това предвиждането им водело до
накърняване на добрите нрави, представляващо друго основание за
недействителността им. Относно допълнителната такса сочи, че начисляването и е
изрично забранено с оглед разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 ЗПК.
Поради тези и останалите подробно изложени съображения моли да бъде
установена недействителността на процесния договор за заем, евентуално - на изрично
оспорените договорни клаузи. Претендира разноски.
В срочно подаден отговор ответникът оспорва предявените искове. Счита, че
договорът за потребителски кредит отговаря на изискванията на ЗПК, като не са
2
налице сочените от ищцата пороци. Сочи, че уговорената неустойка отговаря на
присъщите й функции и не излиза от техните предели. Намира, че посочените от
ищеца суми не следва да са включени при формирането на ГПР, като излага подробни
съображения. Сочи, че начислената неустойка представлява адекватно обезщетение за
неизпълнение на задължението на кредитополучателя. Сочи, че клаузата за неустойка
е ясно и точно формирана, както и че е индивидуално уговорена между страните.
Относно описаната в Приложение № 4 допълнителна такса, сочи че не противоречи на
закона, тъй като не е свързана с усвояване или управление на кредита, като същата се
събирала от всички заявители за кредит. Поради тези и останалите подробно изложени
съображения моли предявените искове да бъдат отхвърлени.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и събраните по делото
доказателства, намира за установено следното:
По делото е представен неподписан от страните договор за предоставяне на
паричен заем № 565676/11.05.2023 г., Приложение №1, №4 и №5 към него и
погасителен план към него, сключен между „Ай Ти Еф Груп“ АД, като заемодател, и
М. А. Ч., като заемател. По силата на сключения договор кредиторът се е задължил да
предостави на ответника сума в размер на 3500,00 лева, която сума да бъде върната от
кредитополучателя с 24 броя погасителни вноски, всяка от които в размер на 450,00
лв. Посочено е в договора, че падежната дата на последната погасителна вноска е
11.05.2025 г. В договора е посочено, че годишната лихва за ползване на кредита е 38,34
%, а ГПР е 49 %, а общо дължимата сума по кредита (при надлежно и правилно
изпълнение на задълженията по кредита) е 5164,56 лева.
Видно от Приложение № 4 към договора за кредит между страните е уговорена
такса в размер на 99,84 лева за разглеждане и оценка на заявката за отпускане на
кредит и за оценка на кредитоспособността и финансовите възможности на клиента, а
видно от Приложение № 5 между страните е договорено в срок до края на следващия
ден, считано от деня на сключване на договора за кредит, кредитополучателят да
предостави на кредитодателя едно от следните обезпечения: 1. Поръчителство на две
физически лица или 2. Банкова гаранция в размер на 5164,56 лв., представляваща сбор
на дължимата главница и лихва за ползване на кредита със срок на валидност 30 дни
след крайния срок за погасяване на всички задължения по договора, като при
непредоставяне на посоченото обезпечение длъжникът се задължава да заплати на
кредитора неустойка в размер на 7,71 лева за всеки ден на неосигурено обезпечение и
да я заплаща на кредитополучателя, заедно със съответната погасителна вноска. Сред
изискванията към предоставеното обезпечение се посочва, че кредиторът има право по
своя преценка и с оглед кредитоспособността на кредитополучателя, да изиска
последният да осигури повече от двама поръчители за предоставения кредит, като
всеки един от исканите поръчители следва да отговаря на следните условия: да бъде
3
лице над 20 години, да работи на безсрочен трудов договор, да има не по-малко от 5
години трудов и осигурителен стаж; да имат нетен размер на осигурителния доход в
размер на 1500 лв., да не са кредитополучатели или поръчители по друг договор за
кредит, да нямат неплатени осигуровки за последните две години и да нямат
неплатени задължения към кредитни и финансови институции или ако имат тяхната
кредитна история да е със статус не по-лош от „редовен“, но въпреки това
кредитодателят по своя преценка, с оглед надеждността и платежоспособността на
съответния поръчител, може да откаже предложените от кредитополучателя
поръчители. На следващо място, в договора е посочено, че банковата гаранция, за да
бъде валидно обезпечение, трябва да съдържа неотменимо и безусловно изявление на
съответната банка, че ако кредитополучателят не заплати което и да е свое задължение
по договора за потребителски кредит, банката ще заплати на кредитодателя всички
дължими суми от кредитополучателя в първия работен ден, следващ деня на
получаване на първото писмено искане от страна на кредитодателя и следва да
покрива всички суми, които кредитополучателят е длъжен да заплати по договора за
кредит и да има срок на валидност не по-кратък от 30 дни след крайния срок на
погасяване на всички задължения по настоящия договор.
По делото между страните е безспорно и ненуждаещо се от доказване, че
уговорената неустойка при непредставяне на обезпечение, както и допълнителна такса,
описана в Приложение № 4 към договора, не са включени при формирана размера на
ГПР.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
изводи:
По иска по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК:
В тежест на ищеца по предявения главен иск е да докаже при условията на
пълно и главно доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си
последици, a именно: че между него и ответника е възникнало облигационно
отношение по договор за потребителски кредит № 565676 от 11.05.2023 г., който
противоречи на закона.
С проекта за доклад по делото, обективиран в определение от 06.08.2024 г. и
приет за окончателен без възражения от страните в проведеното открито съдебно
заседание на 31.10.2024 г., на осн. чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК като безспорни и
ненуждаещи се от доказване между страните са отделени фактите, че: 1) между тях е
сключен договор за потребителски кредит № 565676 от 11.05.2023 г., по който ищецът
е получил заемната сума; 2) в договора за кредит е уговорено заплащане на неустойка
при непредставяне на обезпечение, както и допълнителна такса, описана в
Приложение № 4 към договора, които не са включени при формирана размера на ГПР;
3) че до момента на предявяване на насрещната искова молба кредитопоучателката е
4
погасила задълженията от вноска № 1 до вноска № 8 включително съгласно
погасителния план към договора.
Ето защо и на осн. чл. 153 ГПК съдът приема отделените като безспорни факти за
доказани. Същите се установяват и от събраните по делото доказателства.
На първо място, съдът намира, че процесният договор за заем е потребителски –
страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице,
което използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция
– търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в
разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на
заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане
срещу задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума.
Доколкото по настоящото дело в чл. 1.2 от договора се посочва, че целта на
предоставения договор за кредит е финансиране на лични нужди на
кредитополучателя, съдът намира, че представеният по делото договор за заем №
565676/11.05.2023 г., сключен между „Ай Ти Еф Груп“ АД, като заемодател, и М. А. Ч.,
е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК.
Поради това процесният договор се подчинява на правилата на Закон за
потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за
неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно.
Съгласно т. 9 и т. 10 на чл. 11 от ЗПК договорът трябва да съдържа лихвения
процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен
процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите,
условията и процедурите за промяна на лихвения процент, като и годишния процент
на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в приложение № 1
начин. Неспазването на което и да е от тях според императивната норма на чл. 22 ЗПК
води до недействителност на договора за потребителски кредит.
Съобразно императивната правна норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление
на Министерски съвет на Република България, което означава, че лихвите и разходите
по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Клаузите в договор,
надвишаващи определените по ал. 4 размери са нищожни – арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК. В
процесния случай посоченият в договора размер на ГПР по кредита е 49%, т.е. под
законоустановения максимален размер. Между страните по делото обаче е безспорно,
че уговорената неустойка при непредставяне на обезпечение, както и допълнителна
5
такса, описана в Приложение № 4 към договора, не са включени при формиране на
размера на ГПР. При тяхното включване ГПР ще надвиши максималния допустим
размер.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит, а според ал. 2 от същата норма годишният
процент на разходите по кредита се изчислява по формула съгласно приложение № 1,
като се вземат предвид посочените в него общи положения и допълнителни
допускания.
Дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“ се съдържа
в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, съгласно който това са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждения за кредитни посредници и
всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Следва да се отбележи също така, че приложение намира определението, съдържащо
се в чл. 3, буква „ж“ на Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета
от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на
Директива 87/102/ЕИО на Съвета, съгласно който „общи разходи по кредита за
потребителя“ означава всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и
всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с
договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните
разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-
специално застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение към това
сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита
или получаването му при предлаганите условия.
Съдът намира, че неустойката за непредоставяне на обезпечение и таксата за
разглеждане и оценяване на заявката за кандидатстване за кредит следва да се включат
в размера на ГПР. Неустойката представлява разход, свързан с договора за
потребителски кредит и следва да бъде включен в ГПР по кредита, като тя е била
изначално известна на кредитора – същата е уговорена още към момента на сключване
на договора за кредит, включена е в погасителния план по него, дължи се ежемесечно
и представлява част от месечните погасителни вноски, а механизмът на начисляването
6
й и условията, при които е уговорена водят до извода, че начисляването й при договор
за кредит е задължително за потребителя и е условие за предоставяне на процесния
кредит. Макар формално заплащането й да е обусловено от евентуално допуснато
неизпълнение от страна на кредитополучателя, при съвкупното тълкуване на
договорните клаузи е видно, че неустойката би била винаги дължима, тъй като
задължението за представяне на обезпечение е практически неизпълняемо – в
еднодневен срок от сключване на договора да бъдат осигурени двама поръчители за
вземанията по договора, които да отговарят на подробно описани многобройни
изисквания или да бъде учредена банкова гаранция, като за това потребителят следва
да разполага със средства в общ размер от главницата и лихвата по договора. Заедно с
това, дори длъжникът да успее да предостави уговореното обезпечение под формата
на двама поръчители, кредиторът може да го откаже по своя преценка и по този начин
за кредитополучателя отново ще се начислява неустойка за непредоставяне на
обезпечение. Посочената клауза съдържа явно и значително неравновесие на правата и
задълженията на кредитодателя - търговец, от една страна, и на кредитополучателя -
потребител, от друга, поради което сама по себе си се явява неравноправна клауза по
смисъла на чл. 146 и сл. ЗЗПотр. Платежоспособността на длъжника следва да се
оценява към момента на предоставяне на кредит и именно преценката на
кредитодателя към този момент определя решението за предоставяне на кредита и
условията, при което последният да бъде предоставен. По същество, посочената
неустойка за непредоставяне на обезпечение не обезщетява вреди, претърпени от
кредитодателя, тъй като няма нито намаляване на актива, нито увеличаване на пасива
му, вследствие на това, че кредитът е останал необезпечен, а води единствено
повишаване на риска от непогасяване на кредита. В същото време, този риск пряко се
отразява на размер на договорната възнаградителна лихва – колкото по-рисков е
кредитът, толкова по-висок е размерът на договорния лихвен процент. По този начин
кредиторът кумулира възнаграждение за поетия от него кредитен риск чрез две
вземания – един път посредством договорната възнаградителна лихва, а втори път –
именно чрез процесната неустойка за непредоставяне на обезпечение, заобикаляйки по
този начин обаче императивните максимални размери на ГПР и генерирайки
извънредна печалба за сметка на кредитополучателя. Поради това така формулирана
неустойката излиза извън присъщите й функции и представлява скрито
възнаграждение за кредитора, поради което е следвало да бъде включена в общия
разход по кредита /в този смисъл напр. Решение № 816 от 13.02.2024 г. на СГС по в.
гр. д. № 13357/2022 г., Решение № 780 от 9.02.2024 г. на СГС по в. гр. д. № 1255/2023
г. и др./.
Към размера на общите разходи по кредита следва да се добави и таксата за
разглеждане на кредит, тъй като посочените разходи се включват в общия разход по
кредита за потребителя, а следователно и в ГПР (доколкото ГПР представлява
7
съотношение между общите разходи за потребителя по договора и размера на
предоставения кредит). Разходите за разглеждане и одобряване на кредита
представляват разходи за усвояване и управление на кредита, които са изрично
забранени с разпоредбата на чл.10а, ал.2 ЗПК. Възлагането на тези такси в тежест на
потребителя не е обосновано с икономическия интерес на търговеца и е предпоставка
за неоснователното му обогатяване. Подобни уговорки водят до отделяне на пакета
услуги от основното съдържание на кредита и заобикалят изискването за оповестяване
на общия разход и забраната на законодателя размерът му да не надвишава пет пъти
размера на законната лихва.
Въз основа на посоченото действителният размер на ГПР, след прибавяне на
дължимата неустойка и такса за разглеждане на кредита, надвишава значително
максимално допустимия по закон размер от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута – арг. чл. 19, ал. 4 ЗПК. Вписаните в
договора параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК – годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на
потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по
кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в
договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира
икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите
от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или
подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като
порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето – чл. 22
ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит
кредитодателят е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от
уговорената сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за
паричен заем на основание чл. 22 от ЗПК, поради неспазването на изискванията на чл.
11, ал. 1, т. 10 от ЗПК (в този смисъл са Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по в.гр.д.
№ 13336/2019 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав, Решение № 24 от 10.01.2022 г.
по в.гр.д. № 7108/2021 г. по описа на СГС, III-Б въззивен състав и др.).
Поради изложеното съдът намира, че предявеният иск за прогласяване
нищожността на процесния договор за потребителски кредит е основателен, поради
което следва да бъде уважен.
Поради уважаване на главния иск не се сбъдна вътрешно процесуалното условие
за разглеждане на предявените в условията на евентуалност искове.
По насрещните искове:
В срока за отговор на исковата молба, ответникът е предявил насрещни искове
8
в условията на последващо обективно кумулативно съединяване с първоначалния
главен иск срещу първоначалния ищец с правно основание по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК за сумата от 2564,46 лева, представляваща
непогасена главница по процесния договор за паричен потребителски кредит.
В условията на евентуалност на предявения главен насрещен иск, е предявен иск
по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждането на ответника по насрещния иск М. А. Ч. да
заплати на ищеца по насрещния иск „Ай Ти Еф Груп“ АД сумата от 2564,46 лева,
представляваща предоставена на потребителя сума без основание /в случая че съдът
достигне до извод за недействителност на договора за кредит/.
Ищецът по насрещните искове „Ай Ти Еф Груп“ АД твърди, че ответницата М.
А. Ч. не е погасила дължимата от нея главница в пълен размер. Сочи, че към момента
на депозиране на насрещната искова молба кредитополучателят била в забава за
плащане на вноски от 9-та до 12-та включително съобразно погасителния план.
Поради неизпълнение на задължението на ответницата за погасяване на дължимите
вноски в срок, счита, че е налице предвидената в общите условия предпоставка
кредиторът да обяви главницата по кредита за предсрочно изискуема. Ето защо, на
осн. чл. 12, б. „а“ от ОУ сочи, че обявява задълженията по договора за предсрочно
изискуеми, като претендира заплащането на непогасената главница в размер на
2564,46 лева, за която сума моли ответницата да бъде осъдена, ведно със законната
лихва, считано от подаване на насрещната искова молба до погасяването.
В условията на евентуалност на предявения главен насрещен иск, е предявен иск
по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждането на ответника по насрещния иск М. А. Ч. да
заплати на ищеца по насрещния иск „Ай Ти Еф Груп“ АД сумата от 2564,46 лева,
представляваща предоставена на потребителя сума без основание /в случая че съдът
достигне до извод за недействителност на договора за кредит/. Претендира разноски.
Ответницата по насрещния иск М. А. Черпокова оспорва основателността на
предявените насрещни искове. Сочи, че поради недействителността на договора,
същият следва да бъде прогласен като такъв. В този случай намира, че
кредитополучателят има задължение да върне единствено главницата съгласно
разпоредбата на чл. 23 ГПК. Моли предявените искове да бъдат отхвърлени.
Претендира разноски.
Съдът като взе предвид становищата на страните и събраните по делото
доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
По насрещния иск по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 240, ал.1 ЗЗД вр. чл. 9
ЗПК:
В тежест на ищеца по насрещния иск е да докаже при условията на пълно и
главно доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си
последици, a именно: че между него и ответника по насрещния иск е възникнало
9
облигационно отношение по договор за кредит, по силата на който за
кредитополучателя е възникнало задължението за връщане на заетата сума, както и че
са настъпили предвидените предпоставки за обявяване на кредита за предсрочно
изискуем.
В тежест на ответника е да докаже положителния факт на погасяване на дълга,
за което не сочи доказателства.
Съдът достигна до извод за основателност на предявения главен иск за
обявяване недействителността на процесния договор за потребителски кредит.
С доклада по делото като безспорно е отделено обстоятелството, че до момента
на предявяване на насрещната искова молба кредитопоучателката е погасила
задълженията от вноска № 1 до вноска № 8 включително съгласно погасителния план
към договора. Видно от представения по делото погасителен план, размерът на
погасителните вноски при непредоставено обезпечение, какъвто е процесният случай,
е в размер на 449,63 лв. на месец, или заплатената по договора от кредитополучателя
сума е в размер на 3597,04 лв. Съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Размерът на
предоставената от кредитодателя сума на кредитополучателя по процесния договор за
кредит е 3500 лв. Следователно, със заплащането на посочените вноски от първа до
осма по договора за кредит, който е недействителен, кредитополучателката е върнала в
пълен размер предоставената от кредитодателя сума по договора за кредит, поради
което искът е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
По предявения в условията на евентуалност насрещен иск по чл. 55, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД:
В тежест на ищеца по насрещния иск е да докаже при условията на пълно и
главно доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си
последици, a именно, че е предоставил, а ответникът е получил процесната сума в
размер на 2564,46 лева, без да е имало основание за извършване на престацията.
При доказване на горното, в тежест на ответника е да докаже, че е налице
основание за получаване и задържане на процесната сума, поради което не се дължи
нейното връщане, за което не сочи доказателства.
Установи се по делото, че кредитополучателката е получила въз основа на
процесния договор за потребителски кредит сумата от 3500 лева, както и че е върнала
на кредитодателя сумата от 3597,04 лева. Съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Неправилно
„Ай Ти Еф Груп“ АД отчитало като погасяване с направените вноски неустойка и
10
други разходи по кредита, като счита, че е налице непогасена главница в размер на
2564,46 лева. С оглед достигнатия от съда извод, че договорът за кредит е
недействителен, то дължима по него е единствено чистата сума по кредита, а именно
3500 лева. Налага се извод, че не е налице предоставена, респ. получена сума без
основание, която да не е върната на кредитора. Не е налице непогасено задължение за
главница. Искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски има ищецът по първоначалния иск и
ответник по насрещния иск М. А. Ч.. Ищецът представя доказателства за заплатени
разноски в размер на 431,68 лв., представляващи държавна такса по иска, която следва
да й бъде присъдена на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК.
Ищцовата страна претендира и заплащането на адв. възнаграждение в полза на
процесуалния представител в размер на 1653 лв. с ДДС по първоначално предявените
искове и адв. мъзнаграждение, определенто от съда по насрещните искове. По делото е
представен договор за правна защита и съдействие, в който е уговорено предоставяне
на безплатна защита на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв. Съгласно съдебната практика
на ВКС (Определение № 43 от 10.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2611/2021 г., IV г. о.;
Определение № 141 от 15.03.2021 г. на ВКС по ч. т. д. № 1005/2020 г., II т. о.) за
присъждане на адвокатско възнаграждение е необходимо да бъде представен договор
за правна защита и съдействие, в който е уговорено, че адвокатът представлява
страната на някое от основанията по чл. 38, ал. 2 ЗАдв., без да е необходимо да се
доказват предпоставките за оказване на безплатна адвокатска помощ. В тези случаи
възнаграждението на адвоката се определя от съда /чл. 38, ал. 2, изр. 2 ЗАдв./.
Ответникът е направил възражение за прекомерност на претендираното
възнаграждение, като е посочил, че следва да се присъди размер под минималния
съгласно утвърдената наредба.
Съдът е задължен да определи размера на задължението с оглед действителната
правна и фактическа сложност на делото, като съгласно възприетото с решение от
24.01.2024г. по дело С-438/22 на СЕС виждане чл.101, §1 ДФЕС във вр. с чл.4, §3 ДЕС
трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя
минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден
задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения чл.101,
§1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба
по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско
възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за
адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. От изложеното следва, че съдът не е
обвързан от размерите, разписани в Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения, а следва да определи дължимото адвокатско
възнаграждение за всеки отделен случай след извършване на преценка относно
правната и фактическа сложност на производството и извършените от процесуалния
представител действия. В случая повдигнатият спор не се отличава с правна или
фактическа сложност, която да е обусловена от събирани в производството гласни
доказателствени средства или експертни заключения, като производството е
приключило с провеждането на едно открито съдебно заседание, в което
процесуалният представител на ищеца не се е явил. Касае се за спор с константна и
11
безпротиворечива съдебна практика, производството е приключило с провеждането на
едно открито съдебно заседание, в което процесуалнит представител на ищцата не се е
явил. По делото не са събирани гласни доказателства и експертни заключения.
Същевременно процесуалният представител е бил ангажиран и с представителство по
предявените насрещни искове Предвид изложеното настоящият състав счита, че в
полза на адв. М. М. следва да бъде определено адв. възнаграждение в размер на 1400
лева. Следва да се посочи, че в хипотезата на чл. 38 ЗАдв. съдът определя размера на
дължимото възнаграждение, което следва да бъде заплатено на адвоката,
съобразявайки правната и фактическа сложност на делото, като в случай че адвокатът
е регистрирано по ЗДДС лице, последният следва да съобрази дали за него е
възникнало задължение за внасяне на ДДС в хипотеза на присъдено възнаграждение
по осъществена безплатна правна помощ, или не.
Така мотивиран и на осн. чл. 235 ГПК, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от М. А. Ч., с ЕГН **********
срещу „Ай Ти Еф Груп“ АД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, 1407. ул. „Сребърна” № 16, бл. „Парк Лейн Офис Център“, ет. 8, че договор
за потребителски кредит № 565676 от 11.05.2023 г. е нищожен поради противоречие на
закона на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Ай Ти Еф Груп“ АД, с ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, 1407. ул. „Сребърна” № 16, бл. „Парк
Лейн Офис Център“, ет. 8 срещу М. А. Ч., с ЕГН ********** насрещен главен иск по
чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 240, ал.1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК за осъждане на ответника да
заплати на ищеца сумата от 2564,46 лева, представляваща непогасена главница по
договор за потребителски кредит № 565676 от 11.05.2023 г., като неоснователен.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Ай Ти Еф Груп“ АД, с ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, 1407. ул. „Сребърна” № 16, бл. „Парк
Лейн Офис Център“, ет. 8 срещу М. А. Ч., с ЕГН ********** насрещен иск по чл. 55,
ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 2564,46
лева, представляваща получена от ответника без основание сума, като неоснователен.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК „Ай Ти Еф Груп“ АД, с ЕИК: *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, 1407. ул. „Сребърна” № 16, бл. „Парк
Лейн Офис Център“, ет. 8 да заплати на М. А. Ч., с ЕГН **********, сумата от 431,68
лв., представляваща разноски по делото.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 във вр. с ал. 1, т. 2 ЗАдв.
„Ай Ти Еф Груп“ АД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, 1407. ул. „Сребърна” № 16, бл. „Парк Лейн Офис Център“ да заплати на адв.
М. В. М., вписан в Адвокатска колегия – Пловдив, с адрес на дейността: гр.
адвокатско възнаграждение в размер на 1400,00 лева за оказана безплатна адвокатска
12
помощ и съдействие на М. А. Ч..
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
13