№ /14.04.2020
година, гр. Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД - ВАРНА, Х КАСАЦИОНЕН СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети февруари през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЕВГЕНИЯ БАЕВА
ЧЛЕНОВЕ
: 1. РАЛИЦА АНДОНОВА
2. НАТАЛИЯ ДИЧЕВА
при секретаря НАТАЛИЯ ЗИРКОВСКА и при участието на прокурора СИЛВИЯН ИВАНОВ, като разгледа докладваното от СЪДИЯ БАЕВА к. адм. д. № 317 по описа за 2020 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационната жалба на Б.А.Б. *** срещу Решение № 1984 от 24.10.2019 година, постановено по адм. дело № 321/2019 година по описа на Административен съд – Варна, VІІІ състав.
Жалбоподателят твърди, че решението е постановено при наличието на касационните основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Твърди, че съдът не е мотивирал съдебния акт, съобразно изискванията на чл. 236, ал. 2 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), както и че неправилно е разпределил доказателствената тежест, като не се е съобразил с разпоредбата на чл. 284, ал. 5 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС). Твърди, че съдът е възприел данните за условията в Затвора – Варна само въз основа на представените справки от началника на институцията, като е игнорирал показанията на разпитаните свидетели, поради което актът е необоснован. Твърди, че съдът е цитирал решения на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), но не е извел изводи от тях. Твърди, че с пилотното решение от 27.01.2015 година ЕСПЧ категорично е приел, че лошите условия в затворите в Република България и тяхната пренаселеност водят до нарушаване на чл. 3 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС). Твърди, че съдът не е съобразил, че липсата на достатъчно жилищна площ и постоянен достъп до санитарен възел са отклонения от подходящата жизнена среда за осъденото лице. Твърди, че в хода на съдебното производство безспорно е установено, че на ищеца не е осигурена минималната жилищна площ от 4 кв.м., поради което е допуснато нарушение на чл. 3 от ЕКЗПЧОС. Твърди, че това нарушение има за последица преживени от ищеца негативни емоции. Твърди, че съдът се е позовал на справките от Затвора – Варна, като в тях липсват данни за помещение 202. Твърди, че съдът е игнорирал показанията на разпитаните свидетели и само въз основа на справките е приел, че твърдението, че в спалните помещения няма санитарен възел е недоказано. Позовава се на чл. 20, ал. 3 от Правилника за прилагане на ЗИНЗС (ППЗИНЗС), съобразно който ответникът е длъжен да осигури постоянен достъп на лишените от свобода до санитарен възел и течаща вода. Твърди, че съдът не е изследвал колко са осигурените общи санитарни помещения, дали достъпът до тях е постоянен, както и колко лишени от свобода ги използват. Твърди, че съдът не е съобразил, че санитарните възли в спалните помещения не са затворени, поради което използването им изключва възможност за използването им без да се нарушава разпоредбата на чл. 3 от ЕКЗПЧОС. Твърди, че съдът е извел необоснован извод за наличието на достатъчно дневна светлина и проветривост на спалните помещения, само въз основа на справката от 20.02.2019 година. Твърди, че съдът е извел неправилен извод, че ответникът е осигурил чисти чаршафи, препарати за лична хигиена и за почистване на спалното помещение. Твърди, че в представените справки липсва конкретна информация за предоставени препарати. Твърди, че съдът не е съобразил показанията на свидетелите М. Ж. и Б. А. от които се установява, че в спалните помещения има хлебарки и дървеници, а понякога и плъхове. Твърди, че в резултат на бездействието на ответника е претърпял вреди, като най-тежката от тях е придобиване на заболяването инсулинозависим диабет тип 1. Твърди, че заболяването се е появило в резултат на преживения стрес от нечовешките битови условия, в които е поставен. Твърди, че съдът необосновано е приел, че не е доказано твърдението за непредоставяне на медицински грижи, както и на подходяща за заболяването му храна. Позовава се на медицинската документация, от която твърди, че е видно честото влошаване на състоянието му, увеличаването на дозата на инсулин. Твърди, че съдът не е съобразил начина на установяване на заболяването и не е изследвал твърденията за лошо дентално лечение. Твърди, че съдът неправилно е приел, че на ищеца е указвана адекватна медицинска грижа при липсата на изпълнение на указанията за предоставяне на медицинското досие. Твърди, че съдът не е съобразил влошаването на здравословното му състояние в резултат на лошите условия на живот в Затвора – Варна. Твърди, че съдът не е съобразил заключението на психологичното изследване, в което е посочено, че са отчетени високи стойности на апатия, неинициативност, немотивираност, депресия и тревожност. Моли съда да постанови решение, с което да отмени обжалваното решение и вместо него да постанови друго, с което да присъди претендираното обезщетение. Претендира присъждане на направените пред инстанциите съдебно-деловодни разноски.
В съдебно заседание касаторът, чрез процесуален представител, поддържа жалбата. Твърди, че наследствеността, като причина, може да се отнесе към диабет тип 2.
Ответникът, чрез процесуален представител оспорва жалбата. Моли съда да постанови решение, с което да остави в сила обжалваното решение. В писмен отговор от 04.12.2019 година излага подробните си съображения. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Представителят на Окръжна прокуратура - Варна дава заключение за неоснователност на касационната жалба и предлага решението на първоинстанционния съд да бъде оставено в сила.
Настоящият състав на Административен съд - Варна, след като прецени доводите на страните и на събраните по делото доказателства, прие за установено от фактическа и правна страна следното:
Жалбата е подадена от надлежна по чл. 210 от АПК страна, в преклузивния по чл. 211 от АПК срок, поради което е допустима.
Производството пред Административен съд - Варна е образувано по исковата молба на Б.А.Б. ***. Ищецът твърди, че за периода 01.11.2016 година – 31.01.2019 година е изтърпявал наказание „лишаване от свобода“ в Затвора – Варна. Твърди, че в резултат на противоправното бездействие на администрацията на Затвора – Варна не са му осигурени : 1.) необходимата жилищна площ, пряк достъп до дневна светлина и естествено проветряване на спалното помещение; 2.) санитарен възел и течаща топла вода в помещението; 3.) добри санитарно-хигиенни условия в спалното помещение и в общите помещения – столова, лечебница, санитарни помещения; 4.) чисти чаршафи и дрехи, препарати за поддържане на личната хигиена и хигиената в спалното помещение и 5.) медицинско обслужване. Твърди, че в резултат на тези бездействия е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в негативни емоционални преживявания и стрес, в резултат на които придобил заболяване – инсулинозависим диабет тип 1. Твърди, че след диагностициране на заболяването не му е предоставено адекватно лечение, диетична храна и възможност за физическа активност. Твърди, че в резултат на това е преживял стрес, изпаднал е в депресия, станал е тревожен и е започнал да мисли за самоубийство. Претендира осъждане на ответника да му заплати сумата от 100 000 лева.
С определение от 12.03.2019 година съдът е изменил периода на претендираното обезщетение, като началната дата е 10.11.2016 година.
С Решение № 1984/24.10.2019 година, постановено по адм.д. № 321/2019 година, състав на Административен съд – Варна, VІІІ състав е отхвърлил предявения иск. За да постанови този резултат съдът е приел, че всички твърдения на ищеца за незаконосъобразни бездействия и действия на администрацията на Затвора – Варна не са доказани с изключение на твърдението за нарушение на чл. 43, ал. 3 от ЗИНЗС (неосигурена жилищна площ от 4 кв.ч.). Съдът е приел за недоказано твърдението на ищеца, че в спалните помещения, в които е настанен не е осигурен санитарен възел и течаща вода. Напротив, съдът е приел, че за периода 17.10.2016 – 26.01.2017 година всички помещения в Затвора – Варна са отремонтирани, като във всички са изградени санитарен възел и мивка с течаща вода. Приел е, че достъпът до общите санитарни помещения се извършва по график, утвърден от началника на Затвора – Варна, поради което на ищеца са осигурени условия за поддържане на личната хигиена. Приел е, че в спалните помещения е осигурена достатъчно дневна светлина, проветривост и осветителни тела за осветяване вечер. Приел е, че твърденията на ищеца, че не са му осигурявани чисти чаршафи, препарати за лична хигиена и за почистване на спалното помещение, както и, че администрацията не е предприела действия по осигуряване на нормални санитарно битови условия в затвора не са доказани. Приел е, че на ищеца е предоставена адекватна медицинска грижа, както и че същия е получил съобразена със здравословното му състояние храна. Въз основа на така установеното е приел, че липсата на достатъчно жилищна площ не е достатъчно за извеждане на извод, че е нарушена забраната по чл. 3 от ЕКЗПЧОС. Отделно от това е приел, че не е налице причинно-следствена връзка между установеното бездействие на ответника (неосигуряване на 4 кв.м. жилищна площ) и заболяване му – диабет тип 1.
Като юридическо лице Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ носи отговорност за вредите, причинени на граждани, лишени от свобода, изтърпяващи наказанието си ефективно в съответния затвор от незаконосъобразни действия и/или бездействия на органи и длъжностни лица при и/или по повод изпълнение на административна дейност, арг. чл. 285, ал. 2 от ЗИНЗС, вр. чл. 205, ал. 1 от АПК. Дейността на администрацията на затвора представлява административна дейност на орган, комуто специалният ЗИНЗС, респ. ППЗИНЗС са възложили функции по изпълнение на наказанията. По своя характер, съдържание и начин на осъществяване, спрямо изтърпяващите наказанието лишаване от свобода в местата за лишаване от свобода, те са властнически, като лишените от свобода са в положение на власт и подчинение спрямо администрацията.
Съгласно чл. 3, ал. 1 от ЗИНЗС изтърпяването на наказанието не може да има за цел причиняване на физическо страдание или унижаване на човешкото достойнство на осъдените. Нормата отразява принципно положение, свързано с принципа на законност и правов ред в Република България, не вменява конкретно и формално посочено задължение. Въпреки това като всеки принцип, установен в правото и този е установен с норма, която има материалноправен характер и нарушението й дава отражение в личната или имуществената сфера на гражданите. В случая отговорността на държавата следва да бъде ангажирана, поради незаконосъобразното бездействие на длъжностните лица на затворническата администрация за неспазване на изискванията на чл. 3, ал. 1 от ЗИНЗС, което бездействие е рефлектирало върху личната сфера на ищеца, накърнявайки общочовешка ценност, защитена с нормата на чл. 3 от ЕКПЧОС.
Настоящият състав намира, че първоинстанционният съд е изяснил относимите факти.
Безспорно установено е, че ищецът е лишено от свобода лице, което изтърпява наказанието в Затвора – Варна от 10.11.2016 година.
В Международните стандарти за третиране на лишените от свобода е установена минимална квадратура от 6 кв.м. за затворник. С разпоредбата на чл. 43, ал. 3 от ЗИНЗС, в сила от 01.01.2019 година, стандартът, който е установен е 4 кв.м. на човек.
Ищецът последователно е пребивал в спални помещения № № 218, 318, 314 и 120 с квадратура от 21,35 кв.м., 21,75 кв.м., 9,35 кв.м. и 21,35 кв.м. Ответникът не е представил доказателства с колко лишени от свобода е бил настанен ищеца, след като изрично е бил задължен за това, поради което първоинстанционният съд е извел съобразен с разпоредбата на чл. 284, ал. 3 от ЗИНЗС извод, че на ищеца не е осигурена жилищна площ от 4 кв.м Настоящият състав намира за неоснователно твърдението на жалбоподателя, че съдът не е установил фактите, свързани с престоя му в спално помещение 202. Видно от справката от 20.02.2019 година и показанията на свидетелите М. Ж. и Б. А. ищецът не е пребивавал в спално помещение 202 през исковия период. Същият е бил настанен в него след 31.01.2019 година, поради което правилно първоинстанционният съд не е изследвал неотносимите факти.
Съобразно разпоредбата на чл. 20, ал. 2 от ППЗИНЗ в спалните помещения се осигурява пряк достъп на дневна светлина и възможност за естествено проветряване. Количеството дневна светлина, степента на изкуственото осветление и проветряване се определят в зависимост от изискванията на съответните стандарти за обществени сгради. В справката от 20.02.2019 година не се съдържат данни, въз основа на които да се направи извод, че помещенията, в които е бил настанен ищеца са с осигурен пряк достъп до светлина, с възможност за проветряване и степента на изкуствено осветяване. В справката се съдържа извод за това, поради което същата не е годно доказателствено средство за тези обстоятелства. Предвид това и на основание чл. 284, ал. 3 от ЗИНЗС настоящият състав приема за доказано твърдението на ищеца, че в помещенията, в които е бил настанен за периода 10.11.2016 – 31.01.2019 година, не е осигурен пряк достъп до естествена светлина, проветряемост и изкуствена осветяемост, съобразно стандартите, относими за обществените сгради.
Съобразно разпоредбата на чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС на лишените от свобода се осигурява постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода. В заведенията от закрит тип и арестите в затворите ползването на санитарен възел и течаща вода се осигурява в спалното помещение. Видно от представената справка от 20.02.2019 година за периода 17.10.2016 -26.01.2017 година във всички помещения в Затвора – Варна са изградени санитарни възли и е осигурена течаща вода. От показанията на свидетелите М. М. Ж. и Б. А. А. се установява, че в спалните помещения има санитарен възел и течаща студена вода. Въз основа на така коментираните доказателства съдът прави извод, за формално изпълнение на изискването на чл. 20, ал. 2 от ППЗИНЗС. Въпреки това съдът намира, с оглед на обстоятелството, че в спалните помещения са настанени повече от две лица, а санитарният възел не е обособен в самостоятелно помещение, че е налице нарушение по чл. 3 от ЗИНЗС. Ищецът е бил поставен в ситуация да задоволява естествените си нужди пред други лица, както и да е свидетел на задоволяване на чужди естествени нужди, което съдът приема като накърняващо личното достойнство обстоятелство.
Представен е утвърден от началника на Затвора – Варна график за почасово ползване на банята, като за лишените от свобода в един коридор е определено време за къпане от 45 мин. до 55 мин. От показанията на свидетелите се установява, че в общите помещения не винаги има топла вода. Според показанията на Ж. топлата вода не достига до втория и третия етаж, а според показанията на А. често няма топла вода. Свидетелите сочат, че често се налага да топлят вода с бързовари, за да се изкъпят. От представената справка от 21.03.2019 година и график към нея на началника на Затвора – Варна от 21.06.2016 година не е видно какъв е броя на лишените от свобода в съответния коридор и броя на обособените санитарни помещения, за да се направи извод, че ищецът е имал възможност, в сравнително спокойна обстановка, да се изкъпе. Отделно от това в справката липсват данни за наличието на постоянно течаща топла вода в общите санитарни помещения, поради което съдът приема за доказано твърдението на ищеца, че не му е осигурен достъп до течаща вода.
Представена е Таблица № 6, от която е видно, че на един лишен от свобода за един месец се полагат 200 грама тоалетен сапун и 250 грама сапун за пране. От представените списъци е видно, че на ищеца са предоставени на 03.01.2017 година, 01.12.2017 година, януари 2018 година, (не се чете) 2018 и 25.06.2018 година хигиенни материали. Въз основа на това съдът прави извод за неизпълнение от страна на ответника на задълженията по чл. 151, ал. 1 от ЗИНЗС.
Представени са протоколи за извършена дезинфекция в Затвора – Варна за всеки месец на периода 10.11.2016 – 31.01.2019 година, в изпълнение на задължението по чл. 151, ал. 2 от ЗИНЗС. От показанията на разпитаните свидетели се установява, че дезинфекцията, която е провеждана не е имала за резултат обезпаразитяване на помещенията. Показанията им в тази част следва да се кредитират въпреки, че свидетелите не са били в едно спално помещение с ищеца през исковия период, тъй като са категорични и последователни. Отделно от това от представените протоколи не може да се установи кои помещения са дезинфекцирани и с какви препарати.
Предвид горното настоящият състав намира, че администрацията на Затвора – Варна не е изпълнила задължението си по чл. 151, ал. 2 от ЗИНЗС.
Ответникът не е представил доказателства, че личното и спалното бельо на ищеца е сменяно най-малко един път седмично, каквото е изискването на чл. е 151, ал. 1, т. 4 от ЗИНЗС. Безспорно това е довело до изживяване на дискомфорт и по същество следва да се квалифицира, като нарушение по чл. 3 от ЗИНЗС.
Задължение на администрацията на Затвора - Варна е да осигури нормални хигиенно-битови условия на лишените от свобода, арг. чл. 150, ал. 1, т. 3 от ЗИНЗС. Ответникът не е представил доказателства за изпълнение на вменените му с чл. 151, ал. 2 от ЗИНЗС задължения, поради което следва да се приеме за доказано твърдението на ищеца за лоша хигиенна среда в спалните помещения. Бездействието на администрацията на Затвора - Варна да контролира действията по почистване на спалните помещения, включително и личната хигиена на лишените от свобода е довело до лоша хигиенна среда, респ. нечовешки условия за изтърпяване на наказанието от ищеца. Безспорно, поради житейската си характеристика, всяко такова състояние предизвиква негативни преживявания.
В исковата молба са наведени твърдения, че през м. юли ищецът е получил болки в зъбите, като проведеното лечение се е състояло в изваждане на болните заби. Ищецът твърди, че голяма част от зъбите му са извадени, без провеждане на лечение. Твърди, че липсата на зъби е повлияла на добрата му самооценка и е затруднило говора и възможностите му за хранене. Твърди, че за кратък период от време силно е отслабнал и отпаднал, което е предизвикало съмнения у стоматолога за наличието на друго заболяване.
С Определение от 12.03.2019 година съдът е задължил ответника да представи медицинското досие на ищеца, което съобразно разпоредбата на чл. 128 от ЗИНС следва да e създадено при постъпването му в Затвора - Варна и трябва да съдържа информация и постоянно поддържани данни за здравословното му състояние. На 21.03.2019 година са представени преписи от страница от журнал за прием на пациенти в спешен център, лист от прегледа на ищеца в спешния център и допълнителен лист за прегледа. С Молба от 22.03.2019 година ответникът е представил копия от медицински документи – 15 листа.
Настоящият състав намира, че представените писмени документи не съставляват медицинското досие на ищеца. Представена е само първата страница на здравния картон на ищеца и са представени медицински справки във връзка със заболяването диабет. Предвид това съдът намира, че ответникът не е изпълнил задължението си да представи цялото медицинско досие на ищеца. Поради това настоящият състав приема за доказано твърдението на ищеца, че заболяването е открито в резултат на проведено дентално лечение.
От представената справка от 14.11.2016 година на ищеца е извършен преглед при постъпването му в Затвора – Варна и въз основа на дадената от него информация за липсата на оплаквания е извършено отбелязване, че е клинично здрав. С това администрацията на затвора е изпълнила задължението си по чл. 139 от ЗИНЗС.
От друга страна обаче в представената медицинска
документация липсват данни за извършен профилактичен преглед през 2016 година,
което представлява нарушение по чл. 140, ал. 1 от ЗИНЗ. Неизпълнението на това
задължение обаче не може пряко да се обвърже с твърдението за несвоевременно
диагностициране на заболяването. Видно от медицинското досие на ищеца данни за
заболяването преди 2017 година липсват. От заключението на медицинската
експертиза се установява, че датирането на заболяването въз основа на
съществуващата медицинска документация е невъзможно.
Първите данни, че ищецът страда от диабет се съдържат в справка за извършени лабораторни изследвания от 07.07.2017 година, възложени от д-р Р. Р.. На 19.07.2017 година заболяването неинсулинов захарен диабет е диагностицирано от д-р С. А. при извършен преглед, обективиран в амбулаторен лист № 002137, като считано от 26.07.2017 година на ищеца е предписано инсулиново лечение. От заключението на Съдебно-медицинската експертиза се установява, че заболяването на ищеца е с автоимунна генеза, като неблагоприятно третиране в Затвора – Варна е малко вероятна причина за заболяването, но не може да се изключи със сигурност.
От заключението на медицинската експертиза се установява, че подходящата диета за пациенти, диагностицирани със заболяване диабет тип 1 е т.нар. „здравословна“, включваща балансирано съдържащи въглехидрати, мазнини, белтъци и фибри хранителни продукти. Препоръчва се хранителен режим от три хранения и междинни закуски. Вещото лице е категорично, че не се препоръчва специален хранителен режим. Въпреки това на ищеца е осигурен прием на храна по специален режим, т.нар. диета № 9, поради което правилно първоинстанционният съд е приел, че не е налице бездействие на компетентния орган.
До даване ход на устните състезания ответникът, чиято е доказателствената тежест, не е представил доказателства, че на ищеца, във връзка със заболяването, е осигурен режим за допълнителна физическа активност, поради което съдът приема за доказани твърденията на ищеца, че не му е осигурена физическа активност.
Въз основа на всичко изложено по-горе настоящият
състав намира, че при изтърпяване на наказанието ищецът е поставен в неблагоприятни
условия, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, осветление,
проветряване,
санитарен възел, течаща топла вода, лоши хигиенни условия в спалните помещения
в които е пребивавал, в общите помещения – столова, лечебница и санитарни
помещения, липса на чисти чаршафи и дрехи, както и подходяща за заболяването
му физическа активност, които са уронили
човешкото му достойнство и са породили чувство на страх,
незащитеност или малоценност.
Ищецът е изтърпявал наказанието си в помещение, за което не е изпълнено изискването на чл. 43, ал. 3 от ЗИНЗС, поради което следва да се приеме, че е лишен от лично пространство, което безспорно се е отразило на ежедневните му преживявания по негативен начин. Съдът намира, че личното пространство следва да се възприема като защитено право и нарушаването му представлява нарушение по чл. 3 от ЗИНЗС.
Съдът намира, че администрацията на Затвора – Варна не е изпълнила задълженията си по чл. 20, ал. 2 и 3 от ППЗИНЗС, което съдът квалифицира като нарушение по чл. 3 от ЗИНЗС. Съдът възприема като уронващи човешкото достойнство необходимостта да се използва санитарен възел в присъствието на други лица, както и поставянето на ищеца с ситуация да наблюдава задоволяването на чужди естествени нужди за унизително. Не може да се приеме, че държавата е осигурила на ищеца условия, които са съвместими с уважението към човешкото достойнство, поставяйки го в гореописаната обстановка. Липсата на естествена светлина, проветривост и осветяване в тъмната част безспорно предизвикват негативни преживявания. В този смисъл съдът намира, че ищецът е преживял срам и неудобство, които най-общо следва да се квалифицират като страдания.
Лошата хигиена в спалното помещение и в общите помещения, липсата на чисти чаршафи и дрехи, на препарати за лична хигиена, представляват нарушения по чл. 150, ал. 1, т. 2 и чл. 150, ал. 1, т. 1 – 4 от ЗИНЗС и безспорно предизвикват дискомфорт.
Ищецът не е обвързвал вредата само със заболяването диабет тип 1. В исковата молба същият е посочил, че „най-значителните вреди се изразяват в получено …. заболяване инсулинозависим диабет тип 1 …“. В исковата молба ищецът е посочил, че „липсата на достатъчно жилищна площ е произвела …. негативни емоционални преживявания…“, поради което подлежащата на доказване връзка е противоправно бездействие – негативни емоционални преживявания и тя е налице.
Отделно от това следва да се съобрази, че в исковата молба е посочено, че заболяването е установено през м.юни 2017 година, а периодът, за който е претендирано обезщетението е 10.11.2016 – 31.01.2019 година. Ищецът условно е разделил твърденията си на две части – лоши битови условия за периода 10.11.2016 – 31.01.2019 година; липса на адекватна медицинска грижа, която има за последица трудно откриване на заболяването, респективно страдание, поради липсата на лечение за периода 10.11.2016 – м.юни 2017 година и липса на адекватна медицинска грижа, включително неосигуряване на условия за спазване на хранителен и физически режим при установяване на заболяването за периода м.06.2017 – 31.01.2019 година.
По въпроса за размера на обезщетението, съдът в съответствие с нормата на чл. 52 от Закона за задълженията и договорите, приложима на основание § 1 от Заключителните разпоредби на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, преценявайки критерия за справедливост, приложен спрямо установените обстоятелства, свързани с продължителността на увреждането – 2 години, 2 месеца и 21 дни, през които ищецът е пребивавал в спални помещения с квадратура по-малка от предвидената в чл. 43, ал. 3 от ЗИНЗС; неизпълнение на задължението за осигуряване на естествена светлина и естествено проветрение; неизпълнение на задължението за къпане 2 пъти седмично; лоша хигиена в спалното помещение и в общите помещения, неизпълнение на задължението за предоставяне на препарати за лична хигиена, чисти чаршафи и дрехи; физическа активност.
Съдът оценява преживените от ищеца негативни емоции на 3 000 лева, като иска за разликата до 100 000 лева и на основание неизпълнение на задълженията по чл. медицински грижи и храна, следва да се отхвърли, като неоснователен.
На ищеца следва да се присъдят направените пред инстанциите съдебно-деловодни разноски в размер на 1 441,60 лева, както следва : 10 лева - заплатена държавна такса за образуване на първоинстанционното дело, 5 лева - заплатена държавна такса за образуване на касационното дела, 546,60 лева - възнаграждение за експертиза и 880 лева - възнаграждение за един адвокат по чл. 8, ал. 1, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения за двете съдебни инстанции.
Мотивиран от изложеното, Административен съд – Варна, Х касационен състав
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ
Решение № 1984/24.10.2019 година, постановено по адм. дело № 321/2019 година по
описа на Административен съд - Варна, в частта, с която е отхвърлен предявения
иск от Б.А.Б., ЕГН ********** *** срещу Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“ – София до размера на сумата 5 000 (пет хиляди) лева,
представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на
незаконосъобразни действия и бездействия на администрацията на Затвора – Варна
за периода 10.11.2016 година – 31.01.2019 година, ведно със законната лихва
върху главницата от 31.01.2019 година до окончателното погасяване на
задължението, КАТО ВМЕСТО НЕГО
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ – София ДА ЗАПЛАТИ НА Б.А.Б., ЕГН ********** *** сумата от 3 000 (три хиляди) лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на незаконосъобразни бездействия на длъжностни лица от администрацията на Затвора – Варна да изпълнят задълженията си по чл. 43, ал. 3, чл. 150, ал. 1, т. 2, 151, ал. 1, т. 1 – 4 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража и чл. 20, ал. 2 и 3 от Правилника за прилагане на Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража за периода 10.11.2016 – 31.01.2019 година, ведно със законната лихва от 31.01.2019 година до окончателното й изплащане, на основание чл. 284, ал. 1, вр. чл. 3 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража.
ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част.
ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ - София ДА ЗАПЛАТИ на Б.А.Б., ЕГН ********** *** сумата от 1 441,60 (хиляда четиристотин четиридесет и един и 0,60) лева, представляваща съдебно-деловодни разноски.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.