№ 1902
гр. София, 22.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 99 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и първи февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:ПЕТРОСЛАВ В. КЪНЕВ
при участието на секретаря СТАНИСЛАВА ИЛ. ЧЕРВЕНЯКОВА
като разгледа докладваното от ПЕТРОСЛАВ В. КЪНЕВ Административно
наказателно дело № 20241110200094 по описа за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.59 и сл. от ЗАНН.
Образувано е по жалба на „****“ ЕООД, ЕИК **** срещу наказателно
постановление № 23-2300574 от 17.11.2023 г., издадено от Директора на Дирекция
„Инспекция по труда Софийска област“, с което за нарушение на чл.415, ал.1 от
Кодекса на труда (КТ), на дружеството-жалбоподател е наложено административно
наказание „имуществена санкция“ в размер на 2500 лева, на основание чл.416, ал.5, вр.
чл.415, ал.1 от КТ.
С жалбата се иска отмяна на атакуваното НП поради допуснати съществени
нарушения на материалния и процесуалния закон в хода на
административнонаказателното производство. Твърди се, че трябвало да бъде
приложена разпоредбата на чл.415в от КТ, неправилно била определена датата на
нарушението, а самите служители били недобросъвестни към работодателя. Не било
мотивирано и налагането на имуществена санкция над минималния размер. Сочи се, че
неправилно били издадени шест отделни наказателни постановления за едни и същи
нарушения. Претендират се разноски.
В съдебно заседание процесуалният представител на дружеството-
жалбоподател изцяло поддържа депозираната жалба и иска отмяна на атакуваното НП
по изложените в нея съображения. Твърди, че дружеството имало финансови
затруднения, а наложените имуществени санкции с шест отделни НП още повече
1
затруднили изплащането на трудовите възнаграждения. Претендира разноски за
адвокатско възнаграждение.
За АНО, редовно уведомен, не се явява представител в откритото съдебно
заседание.
Жалбата изхожда от легитимирано лице, подадена е в законовия срок, срещу
подлежащ на обжалване акт, съдържа необходимите реквизити и производството е
редовно образувано пред РС-София, поради което съдът я намира за процесуално
допустима.
Съдът, въз основа на събраните по делото доказателства, преценени
поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна
следното:
При последваща проверка на документи, представени от „****“ ЕООД,
извършена в Дирекция „Инспекция по труда Софийска област“ във връзка със спазване
на трудовото законодателство и приключила на 18.09.2023 г., проверяващите
установили, че дружеството-жалбоподател, в качеството си на работодател, не е
изпълнило даденото му задължително предписание под № 14 от връчения на
04.08.2023 г. протокол, а именно да изплати начисленото трудово възнаграждение за
месец май 2023 г. на Л. С. П., ЕГН ********** по ведомост, срещу разписка или по
писмено искане на работника или служителя – на негови близки или по писмено
искане на работника или служителя на влог по посочена от него банка, за положения
труд през месец май 2023 г. в размер на 1002,57 лева, съгласно разпоредбата на чл.128,
т.2 от КТ във връзка с чл.270, ал.3 от КТ. Констатирано било неизпълнение на това
предписание, тъй като работодателят не бил заплатил на Л. С. П. трудовото
възнаграждение за извършената от нея работа за месец май 2023 година. Срокът за
изпълнение на даденото задължително предписание бил изтекъл на 04.09.2023 г.,
поради което нарушението било извършено на 05.09.2023 г. Все пак и по молба на
управителя, проверяващите му дали възможност в рамките на още две седмици след
изтичане на срока да изпълни предписанието, но и към момента на съставяне на акта
на 18.09.2023 г. в сградата на Дирекция „Инспекция по труда Софийска област“, не
били представени доказателства за изпълнение на предписанието. Предвид на това,
проверяващите приели, че до приключване на проверката на 18.09.2023 г. не били
представени доказателства за изплащане на трудовото възнаграждение на лицето Л. С.
П. за посочения месец май на 2023 година.
С оглед констатираното нарушение бил съставен акт за установяване на
административно нарушение срещу дружеството-жалбоподател, което било
квалифицирано по чл.415, ал.1 от КТ. Актът бил съставен в присъствие на
представляващ дружеството-нарушител, който го подписал без възражения. Актът бил
подписан от актосъставителя и един свидетел при установяване на нарушението.
2
АНО счел изложените в акта фактически констатации за доказани и въз основа
на него издал обжалваното в настоящото производство наказателно постановление №
23-2300574 от 17.11.2023 г., с което за нарушение на чл.415, ал.1 от Кодекса на труда
(КТ), на дружеството-жалбоподател е наложено административно наказание
„имуществена санкция“ в размер на 2500 лева, на основание чл.416, ал.5, вр. чл.415,
ал.1 от КТ.
Гореизложената фактическа обстановка се доказва по категоричен начин от
показанията на свидетеля И. Г., както и от приложените по делото писмени
доказателства. Показанията на свидетеля са логични, последователни,
непротиворечиви и изцяло съответстват на изложеното в обстоятелствената част на
съставения АУАН и издаденото въз основа на него НП, поради което съдът ги
кредитира напълно. От друга страна те изцяло се подкрепят и от събрания писмен
доказателствен материал – протокол за извършена проверка изх. № ПР2328858 от
04.08.2023 г. с дадените задължителни предписания на дружеството, със срок за
тяхното изпълнение и разчетно-платежна ведомост за месец май 2023 г. Свидетелят Г.
подробно разказа за извършената проверка и констатациите от нея. Съдът изцяло се
довери на заявеното от свидетеля, тъй като той депозира показания за факти и
обстоятелства, които непосредствено е възприел и пресъздава в разпита си.
Предвид изложеното, съдът намира за категорично доказана описаната по-горе
фактология.
Съдът, с оглед установената фактическа обстановка и съобразно
възраженията и доводите на дружеството-жалбоподател, както и като съобрази
задължението си да проверява изцяло законосъобразността на наказателното
постановление, независимо от основанията, посочени от страните, прие от правна
страна следното:
При съставяне на АУАН и при издаване на атакуваното НП са спазени
изискванията, визирани в разпоредбите на чл.42 и чл.57 от ЗАНН. АУАН и НП са
издадени от компетентни органи, съдържат всички изискуеми от ЗАНН реквизити -
описано е нарушението и обстоятелствата, при които то е извършено, посочени са дата
и място на извършване на деянието, както и нарушената законова разпоредба и
нормата, въз основа на която е определена санкцията. Спазени са сроковете по чл.34 от
ЗАНН за съставяне на акта и издаване на НП. В случая не са налице формални
предпоставки за отмяна на обжалваното НП, тъй като при реализиране на
административнонаказателната отговорност на дружеството-жалбоподател не са
допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, които да накърняват
правото му на защита до степен, даваща основание на съда да отмени оспореното НП
само на това основание, без да разглежда спора по същество.
Според разпоредбата на чл.415, ал.1 от КТ, който не изпълни принудителна
3
административна мярка, приложена от контролен орган за спазване на трудовото
законодателство, се наказва с имуществена санкция или глоба в размер от 1500 до 10
000 лева. Съгласно предписание № 14 от връчения на 04.08.2023 г. на дружеството-
работодател протокол за извършена проверка, то същото е следвало до 04.09.2023 г. да
изплати начисленото по ведомост трудово възнаграждение за месец май 2023 г. на
служителя Л. С. П. в размер на 1002,57 лева. От представените доказателства не се
установи изплащане на трудовото възнаграждение от работодателя на лицето Л. С. П. в
указания срок, поради което съдът счита, че дружеството-жалбоподател е нарушило
чл.415, ал.1 от КТ и правилно на основание чл.416, ал.5, вр. чл.415, ал.1 от Кодекса на
труда е ангажирана отговорността му за това, че към 05.09.2023 г. не е изпълнило в
предоставения му срок принудителна административна мярка (дадено задължително
предписание), приложена от контролен орган за спазване на трудовото
законодателство.
За да е съставомерно посоченото нарушение трябва да са налице две
обстоятелства: да е била приложена принудителна административна мярка (дадено
задължително предписание) от контролен орган за спазване на трудовото
законодателство по отношение на дружеството-жалбоподател и тя да не е била
изпълнена от последното в указания му срок. Настоящият състав няма правото и
компетентността да проверява законосъобразността и правилността на приложената
принудителна административна мярка, понеже не това е предметът на настоящото
производство. Приложената принудителна административна мярка подлежи на
обжалване пред съответния административен съд по реда на чл.145 и сл. от АПК и той
е единственият компетентен да се произнесе по нейната законосъобразност. След като
приложената принудителна административна мярка не е била обжалвана по надлежния
ред пред съответния административен съд, то същата става задължителна за
изпълнение, независимо правилна ли е или не, а настоящият състав следва да прецени
само и единствено, дали тя е била изпълнена.
Принудителните административни мерки (дадените задължителни
предписания), приложени с протокола за проверка не следва да се разглеждат като едно
цяло, а следва да се налага отделно наказание за неизпълнението на всяка една от тях.
С протокола за проверка са били приложени принудителни административни мерки
(дадени предписания) за заплащане на трудовите възнаграждения за месец май 2023 г.
на различни служители. Неизпълнението на задължението за изплащане на трудовото
възнаграждение за всеки отделен служител представлява самостоятелно нарушение и
затова са били издадени няколко броя НП. Няма как служителите да бъдат обединени,
тъй като тогава не може да бъде разграничено неплащането на кои служители ще бъде
нарушение и за кои няма да бъде такова. От друга страна това би означавало, че
работодателят може да заплати само на един от служителите и това да се счита за
цялостно изпълнение на дадените задължителни предписания. Това също би
4
означавало да се издава самостоятелен протокол с предписание за всеки отделен
служител, което е абсурдно и вместо с един протокол да се дадат предписания за
заплащане на заплати на няколко служители, то да се издават множество отделни
протоколи. Неплащането на трудовите възнаграждения на отделни служители са
самостоятелни нарушения на разпоредбите на КТ. Противното схващане и
разглеждането на предписанията анблок, би дало възможност на работодателя
примерно да не плати възнаграждение на всички свои служители за месеца и накрая да
бъде санкциониран по административен ред само за едно единствено нарушение за
неизпълнение на предписания по чл.415, ал.1 от КТ, което не е целта на закона.
Неоснователно е възражението, че служителите били взели движими вещи на
работодателя, тъй като това касае съвсем други правоотношения, различни от
трудовите. Работодателят има право на защита, чрез водене на искови производства
пред гражданския съд за заплащане на взетите вещи или тяхното връщане, като може
да подаде и жалба до прокуратурата, ако счита, че е налице извършено престъпление.
Трудовите възнаграждения обаче са нещо съвсем отделно, те се дължат за положения
от служителя труд за конкретния месец и не могат да се прихващат или компенсират с
твърдения за отнети от служителите движими вещи.
Доколкото е ангажирана административнонаказателната отговорност на
юридическо лице, която е обективна и безвиновна, то не следва да бъде обсъждан
въпросът за субективната страна на деянието, към която спадат освен наличието на
вина, така също причините и мотивите за извършване на нарушението. Достатъчно е
нарушението да е извършено от обективна страна, което се доказа категорично.
В конкретния случай не може да се приложи разпоредбата на чл.415в от КТ,
както иска процесуалният представител на наказаното лице, тъй като посоченият
нормативен текст изисква нарушението да е било отстранено веднага след
установяването му и да не са произтекли вредни последици за работника или
служителя. Нарушението е било установено на 18.09.2023 г., но и към настоящия
момент не са представени никакви доказателства от страна на работодателя за
изпълнение на принудителната административна мярка (даденото задължително
предписание), чрез изплащане на дължимото трудово възнаграждение, поради което не
може да се приеме, че нарушението е било отстранено веднага след установяването му
и няма как да бъде приложен чл.415в от КТ. Освен това с неплащане на трудовото
възнаграждение възникват вредни последици за служителя, тъй като той е лишен от
паричните средства, необходими за ежедневната издръжка на него и неговото
семейство, тоест той е лишен от полагащото му се възнаграждение за престирания
труд.
Нарушението не може да бъде квалифицирано и като маловажен случай по
смисъла на чл.28 от ЗАНН, тъй като не се отличава с по-ниска степен на обществена
5
опасност в сравнение с други деяния от същия вид. Целта на приложената
принудителната административна мярка (даденото задължително предписание) е да се
защитят правата на служителя и той да получи дължимото му възнаграждение за вече
положения труд в полза на работодателя. Касае се за резултатно нарушение, тъй като
неизпълнението на задължението води до лишаване на работника от средства,
необходими за ежедневната му издръжка, а негово основно право е да получи
възнаграждение за труда си. Работодателите следва да бъдат дисциплинирани и да
изпълняват стриктно законовите разпоредби и задължителните предписания на
контролните органи, а това може да стане само и единствено чрез налагане на
ефективни наказания. Освен това на дружеството е бил даден не само допълнителен
срок от две седмици да изпълни предписанието, което то не е сторило, но и към
момента на разглеждане на делото не се представят доказателства за негово
изпълнение.
Обстоятелството, че се касае за първо такова нарушение на дружеството-
жалбоподател (от доказателствата по делото не се установява друго), следва да бъде
взето предвид при определяне размера на имуществената санкция и е основание
същата да бъде минимална. Поради това съдът намира, че размерът на наложената
имуществена санкция е завишен и не следва да бъде 2500 лева. Не са представени
влезли в сила други наказателни постановления срещу дружеството за подобни
нарушения или каквито и да е други нарушения на КТ, поради което и предвид
спазване принципа за невиновност, то няма как да се приемат такива отегчаващи
обстоятелства, дори да се твърди, че при проверката са били констатирани повече от
едно нарушение. В случая дружеството следва да си понесе отделна отговорност за
всяко едно от тези нарушения. Предвид това е необосновано санкционирането с по-
висок от минимално предвидения в закона размер за това нарушение, поради което за
настоящия състав не е налице причина, която да мотивира определянето на наказание
над предвидения в закона минимален размер от 1500 лева.
С оглед на изложеното, атакуваното наказателно постановление следва да бъде
изменено досежно размера на наказанието, като същото бъде намалено от 2500 лева на
1500 лева.
При този изход на спора и след като наказателното постановление не се отменя,
то няма как да бъде уважено искането на процесуалния представител на дружеството-
жалбоподател за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение, а от своя
страна наказващият орган не е претендирал такива, поради което разноски не следва да
бъдат присъждани.
Въпреки изменението на обжалваното НП и намаляването размера на
имуществената санкция, то няма как да бъде уважено искането на защитника за
присъждане на разноски в полза на дружеството-жалбоподател. Съгласно чл.63д, ал.1
6
от ЗАНН, в производствата пред районния и административния съд, както и в
касационното производство страните имат право на присъждане на разноски по реда на
Административнопроцесуалния кодекс, тоест ЗАНН препраща към АПК по въпроса за
определянето на разноските. Според чл.143, ал.1 от АПК, когато съдът отмени
обжалвания административен акт или отказа да бъде издаден административен акт,
държавните такси, разноските по производството и възнаграждението за един адвокат,
ако подателят на жалбата е имал такъв, се възстановяват от бюджета на органа, издал
отменения акт или отказ. В случая съдът не намира, че е налице някаква непълнота,
която да налага субсидиарното прилагане на ГПК по смисъла на чл.144 от АПК.
Законодателят е бил пределно ясен, че разноски в полза на жалбоподателя се дължат
само при отмяна на обжалвания акт. Съгласно разпоредбата на чл.63, ал.2 от ЗАНН,
районният съд се произнася с решение, с което може да потвърди, да измени или
отмени акта по чл.58д. Това са трите възможности за районния съд и когато
обжалваното НП се потвърждава или изменя, то разноските са в полза на наказващия
орган, тъй като се приема, че законосъобразно е ангажирана отговорността на
нарушителя. Само когато НП се отменя, единствено в този случай разноските са за
жалбоподателя, понеже е бил наказан незаконосъобразно. От друга страна
производството пред районния съд се развива по реда на НПК, а чл.189, ал.3 от НПК
гласи, че когато подсъдимият бъде признат за виновен, съдът го осъжда да заплати
разноските по делото, без значение дали впоследствие наложеното му наказание е
било изменено (намалено, увеличено и т.н.), релевантно е единствено дали е признат за
виновен да е извършил инкриминираното деяние. В тази връзка, дори горната
инстанция да измени присъдата и да намали наказанието, то размерът на разноските не
се променя, тъй като той не е обвързан с размера на санкцията. По тези дела става
въпрос за извършени административни нарушения, които с оглед по-ниската степен на
обществена опасност се наказват по административен ред, а не са престъпления по
смисъла на НК, тоест касае се за вид наказателна отговорност, а не гражданска такава
и тези производства се доближават повече до наказателните производства по реда на
НПК, отколкото до гражданските такива по реда на ГПК. Предвид на това, частичното
уважаване на гражданския иск и отхвърлянето за останалата част не може да се
приравнява на намаляването на наказанието в административнонаказателните и
наказателните производства, тъй като в единия случай се касае за гражданска
претенция за определени суми, а в другия за наказание за извършено нарушение или
престъпление, което се налага по справедливост от съда. Отново трябва да се
подчертае, че в случая не е налице празнота в АПК, която да налага приложение на
ГПК, тъй като ясно и изрично е посочено, че само при отмяна на обжалвания акт се
присъждат разноски в полза на жалбоподателя, а по настоящото дело атакуваното НП
не се отменя. В този смисъл е и практиката на касационната инстанция, а именно
Определение № 2369 от 01.04.2021 г., постановено по дело № 2503/2021 г. по описа на
7
АССГ, XV касационен състав; Определение № 10316 от 24.11.2023 г., постановено по
дело № 10493/2023 г. по описа на АССГ, XXVIII касационен състав и др.
Така мотивиран и на основание чл.63, ал.2, т.4 от ЗАНН, Софийският районен
съд
РЕШИ:
ИЗМЕНЯ наказателно постановление № 23-2300574 от 17.11.2023 г., издадено
от Директора на Дирекция „Инспекция по труда Софийска област“, с което за
нарушение на чл.415, ал.1 от Кодекса на труда КТ), на „****“ ЕООД, ЕИК **** е
наложено административно наказание „имуществена санкция“ в размер на 2500 /две
хиляди и петстотин/ лева, на основание чл.416, ал.5, вр. чл.415, ал.1 от КТ, като
НАМАЛЯВА размера на санкцията от 2500 /две хиляди и петстотин/ лева на 1500
/хиляда и петстотин/ лева.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Административен съд –
София град в 14 - дневен срок от съобщаването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8