№ 13437
гр. София, 09.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 151 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и пети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Б В
при участието на секретаря С В
като разгледа докладваното от Б В Гражданско дело № 20251110108535 по
описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
В. И. Г. е предявилa срещу „Н...“ ООД главен иск с правна квалификация чл.26, ал.1
ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл.11, чл. 19 ЗПК, с който се иска да бъде провъзгласен за
недействителен Договор за потребителски кредит „до 500“ №.... от 28.03.2024 г., както и
евентуален иск с правна квалификация чл. 26, ал. 1 ЗЗД пр. 2, с който се иска да бъде
прогласена за нищожна клаузата на чл. 6, ал. 1 от Договор за потребителски кредит „до 500“
№ No.... поради противоречието й с добрите нрави.
Ищцата твърди, че на 28.03.2024 г. между нея и ответника е сключен Договор за
потребителски кредит „до 500“ №...., съгласно който е получила 500 лв., при уговорен
лихвен процент в размер на 40,60 %, 49,06% размер на ГПР, като било посочено, че
подлежащата на връщане сума е в размер на 703,04 лв. Съгласно чл. 4 (3) от Договора за
заем и т. 3.2.1. от Общите условия ищцата в качеството си на кредитополучател е следвало
да осигури обезпечения, които били изрично предвидени в договора сред които, Банкова
гаранция, издадена от банка, оперираща на територията на Република България; Гаранция,
издадена от небанкова финансова институция, оперираща на територията на Република
България или двама поръчители, като били предвидени допълнителни трудноизпълними
условия към тях. Срокът, в който обезпечението е следвало да бъде В чл. 3.3.х от ОУ и в чл.
6 (1) от Договора за заем е било описано, че в случай на неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение, кредитополучателя ще дължи на Кредитора неустойка в
размер на 4.00 лв. плюс 0.89% от сумата на усвоения транш за първия ден от всеки лихвен
период и 0.89% от сумата на усвоения транш за всеки следващ ден.осигурено е бил до края
на следващия ден от сключването на Договора за заем. Ищцата посочва, че не е осигурила
предвиденото в договора обезпечение в уговорения срок. Твърди, че клаузата предвиждаща
начисляването на неустойка при неизпълнението на задължението за предоставяне на
обезпечение като нищожна поради противоречието и с добрите нрави. Счита, че клаузата не
осъществява обезщетителна функция, тъй като тя не зависи от вредите от неизпълнението на
основното договорно задължение, като същата би се дължала и при редовно, точно и в срок
изпълнение на задължението за внасяне на договорените вноски. Твърди, че неустойката не
изпълнява и обезпечителна функция, доколкото легитимният кредиторов интерес е да
получи обезпечение преди сключването на договора, а в случая кредиторът искал
1
обезпечение след сключването на договора. Оспорва неустойката да има и санкционна
функция, задължението на кредитополучателя, отнасящо се до осигуряване на банкова
гаранция или поръчители, не е определено като предварително условие за сключване на
договора, а регламентираните изисквания към поръчителите са утежнени и затрудняващи
получаването на информация за тях, чието реално изпълнение е невъзможно в предвидения
еднодневен срок от подписване на договора за кредит, като по този начин се нарушава и
принципът за добросъвестност и равнопоставеност на страните. Счита, че неустойката
противоречи и на чл. 33, ал. 1 ЗПК като в случая се достига до неустойка за забава с
мораторна лихва. Твърди, че уговорената неустойка е следвало да бъде включена към ГПР,
поради което посочения в договора размер на ГПР не съответства на действителния, което
води и до нищожността на целия договор. С оглед гореизложеното моли за уважаването на
исковете и присъждането на сторените по делото разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е депозиран отговор на исковата молба от ответника, с който
оспорва предявените искове. Не оспорва, че между страните на 28.03.2024 г. е сключен
договор за кредит № ...., по силата на който на кредитополучателят е предоставен заем в
размер на 500 лв. Оспорва да е налице нищожност на уговорената клауза за неустойка.
Посочва, че посредством договорената неустойка кредиторът цели именно да обезпечи
изпълнението на задължението на кредитополучателя за предоставяне на обезпечение и
евентуално да обезщети вредите от потенциалното неизпълнение. Сочи, че същата има и
обезщетителна функция, тъй като има за цел да обезщети вредите от неизпълнението на
въпросното задължение, без да е необходимо те да се доказват. Твърди, че неустойката не
излиза и извън границите на нейната наказателна функция, тъй като санкционира
потребителя за неизпълнение на поетото от него задължение за предоставяне на
обезпечение. Признава, че при изчисляване на ГПР е заложил единствено разход за
възнаградителна лихва, като счита, че неустойката не е следвало да бъде включвана към
него. Посочва, че в приложението към договора за кредит е посочено, че годишният процент
на разходите е изчислен при допускането, че общият размер на кредита е усвоен незабавно и
изцяло за срок от една година и се погасява на равни месечни вноски, с неизменни до края
на срока разходи, съгласно условията на договора за кредит. С оглед гореизложеното моли за
уважаването на предявения иск и присъждането на сторените по делото разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 235 ГПК във връзка с посочените от страните доводи, намира за установено
от фактическа и правна страна следното:
По иска с правна квалификация чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл.11, чл. 19 ЗПК в
тежест на ищцата е да докаже сключването на процесния договор за кредит с посоченото в
исковата молба съдържание, както и че по отношение на същия е налице на нарушение на
закона, тъй като е посочен неправилен размер на ГПР.
По евентуалния иск с правна квалификация чл. чл. 26, ал. 1 ЗЗД пр. 2 в тежест на
ищцата е да докаже, че клаузата на чл. 6, ал. 1 от Договор за потребителски кредит „до 500“
№ .... противоречи на добрите нрави.
В тежест на ответника е да докаже основателността на възраженията си, както и че на
потребителя при сключването на договора е предоставена ясна и коректна информация, за да
бъде в състояние последният да прецени икономическите последици от сключването на
договора.
С оглед становищата на страните на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК като
безспорни и ненуждаещи се от доказване по делото съдът е отделил обстоятелствата, че на
28.03.2024 г. между ищцата и ответника е сключен Договор за потребителски кредит „до
500“ №...., съгласно ищцата който е получила 500 лв., при уговорен лихвен процент в размер
на 40,60 %, като е посочен ГПР в размер на 49,06%, като в него е включена единствено
главницата и възнаградителна лихва, както и че в договора е предвидена неустойка за
непредоставяне на обезпечение, която не е включена в ГПР.
2
С обявения за окончателен доклад по делото съдът е обявил на страните, че служебно
следи за неравноправност на клаузи от договора за потребителски кредит, за което е
предоставил на страните при условията на състезателност възможност да ангажират
доказателства за евентуалното наличие/липса на неравноправност на клаузи от договора.
От фактическа страна:
По делото е приет договор за потребителски кредит „до 500“ № ...., сключен между
ищеца и ответното дружество на 28.03.2024 г., по силата на който на ищеца е бил отпуснат
кредит под формата на кредитна линия в размер на 500 лв. със срок от една година. В чл.
11, ал. 1 от договора е посочен размер на годишна лихва от 40, 60 %, а в чл. 11, ал. 4 годишен
процент на разходите в размер на 49, 09 %.
Съгласно чл. 4, ал. 3 от договора в срок до края на деня, следваш деня на предоставяне
на сумата кредитополучателят е длъжен да представи на дружеството гаранция по кредита
по реда и условията, предвидени в общите условия, като банковата гаранция или
гаранцията, издадена от небанкова институция трябва да бъде в размер на 1000 лв. и със
срок на валидност до 28.03.2029 г. В чл. 6 от договора е предвидено, че в случай че
гаранцията по чл. 4, ал. 3 не бъде представена, кредитополучателят дължи на дружеството
неустойка в размер на 4 лв. плюс 0, 89 % от сумата на усвоения транш за първия ден от
всеки лихвен период и 0, 89 % от сумата на усвоения транш за всеки следващ ден, като тази
неустойка се начислява на ден, считано от изтичане на срока по чл. 4, ал. 3 и се дължи за
периода, в който кредитът е бил без осигурена гаранция, а се заплаща заедно със следващото
лихвено плащане по кредита на падежа на лихвеното плащане.
От правна страна:
Предвид датата на сключване на процесния договор за кредит приложение намира
Законът за потребителския кредит, обн. ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г. Договорът за заем е
неформален, реален и комутативен, като за да е налице валидно заемно правоотношение, е
необходимо да се установи предаването на заемната сума от заемодателя на заемателя, с
което за последния възниква задължението да върне заетата сума в същата валута и размер.
Между страните не се спори, че ищецът е получил заемната сума в размер на 500 лв.
Прочитът на съдържанието на клаузите, по силата на които се предвижда дължимостта
на неустойка в полза на кредитора и съпоставянето им всяка с естеството на сключения
договор за заем, налага извод, че по силата на същите ответникът е договорил скрито
възнаграждение за себе си. Въведените изисквания за вида обезпечение, което следва да се
предостави по избор на заемателя: двама поръчители, отговарящи на изключително
завишени изисквания към финансовия и кредитния им статус, или гаранция в двоен размер
спрямо главницата, както и еднодневен срок за осигуряване на обезпечението, създават
значителни затруднения на длъжника при изпълнението на това задължение до степен, че то
изцяло да се възпрепятства. Така се стига до значително нарастване на цената на кредита и
възлагане на потребителя финансова тежест. На практика такава клауза прехвърля риска от
неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително
увеличаване на размера на задълженията. На длъжника се вменява задължение да осигури
обезпечение, след като кредитът вече е отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараства.
Така се увеличава опасността от свръхзадлъжнялост на длъжника. Нищожността на такава
уговорка за неустойка е разгледана в т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ВКС по
тълк.дело № 1/2009 г., ОСТК, в което е посочено, че неустойката следва да се приеме за
нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Обстоятелствата, обуславящи
възникването на задължение за заплащане на посочената неустойка, водят до извод, че с нея
се цели постигане на забранен от закона правен резултат, като тя води до неоснователно
обогатяване на кредитора за сметка на длъжника, тъй като длъжникът изначално е изправен
пред невъзможността да изпълни задължението, чието изпълнение обезпечава неустойката.
Основателен е и доводът на ищеца, че е налице нарушение на императивното
3
изискване на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно която ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет. В конкретния случай дори не са необходими
специални знания, за да приеме съдът, че размерът на ГПР, без да се включва в същия
неустойката, не нарушава това изискване, а при нейното включване е надхвърлен
законоустановения максимум по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като самата неустойка се дължи за
целия срок, през който не е предоставено обезпечението, без горна граница. По силата на §
1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички
други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни
на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. В тази връзка, уговорената неустойка за
непредоставяне на обезпечение е разход, свързан с предмета на договора за потребителски
кредит, доколкото де факто се явява за потребителя разход, пряко свързан с кредита -
допълнително възнаграждение, дължимо наред и едновременно с погасителните вноски по
кредита, формално извън договорната лихва и все на кредитодателя. Последното несъмнено
води до съществено и необосновано оскъпяване на кредита и обременяване на разходите по
същия, които се възлагат в тежест на потребителя. В аспекта на изложеното следва да се
приеме, че след като неустойката не е включена като разход по кредита в обявения в
договора за кредит ГПР, то и този договор не съдържа реалния размер на процента на
разходите. Същият привидно не нарушава изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, но в случай че
бъдат включени, то процентът на разходите надхвърля допустимия съгласно императивната
разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК размер.
Следва да се даде отговор на въпроса дали това обуславя нищожност на целия договор
за кредит, доколкото същият не съдържа посочване на реалния ГПР. Както се посочи и по-
напред, след като неустойката не е включена като разход по кредита в обявения в договора
за кредит ГПР, то и този договор не съдържа реалния размер на процента на разходите.
Същият привидно не нарушава изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, но в случай че тези
вземания бъдат включени, то процентът на разходите надхвърли допустимия съгласно
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК размер. Следователно с процесния договор за
кредит се явява нарушено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, предвид че в договора за
кредит не е посочен реалният размер на ГПР, приложим към кредитния продукт. Годишният
процент на разходите е част е същественото съдържание на договора за потребителски
кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува
яснота относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може
да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След като
в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му
елементи, което води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се
приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В този смисъл е и решение от
21.03.2024 г. по дело C-714/22 на СЕС, според което за да осигури по-голяма защита на
потребителите законодателят на Съюза е възприел широко определение на понятието "общи
разходи по кредита за потребителя" /§ 40/. Разходите за допълнителни услуги, които са
уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги
потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при
предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага
изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на
понятието "общи разходи по кредита за потребителя" по смисъла на тази разпоредба, а оттам
и на понятието "годишен процент на разходите" по смисъла на посочения член 3, буква и),
когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на
съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие
действителните разходи по този кредит. Когато в договор за потребителски кредит не е
4
посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от
тази директива (чл. 3, буква „ж“ на Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и на
Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна
на Директива 87/102/ЕИО на Съвета) разходи, посочените разпоредби допускат този
договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата
нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на
предоставената в заем главница.
Последицата, свързана с неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, е уредена в
нормата на чл. 22 ЗПК, която предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.
1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит
е недействителен, поради което доводите на ответника в обратен смисъл се явяват
неоснователни, а предявеният главен иск следва да бъде уважен. Предвид уважаването на
главния иск не следва да бъде разглеждан предявеният при условията на евентуалност иск за
нищожност на отделни договорни клаузи.
По разноските:
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да
бъдат присъдени направените и претендирани по делото разноски за държавна такса в
размер на 50 лв. В полза на адв. Г. следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение по
чл. 38, ал. 2 ЗАдв. за осъщественото безплатно процесуално представителство в размер на
480 лв. с вкл. ДДС.
Съдът намира, че на процесуалния представител на ищцата се дължи този размер на
възнаграждението за осъщественото безплатно процесуално представителство по следните
съображения. С Решение от 28.07.2016 г. по дело C-57/2015 Съдът на ЕС дава принципни
тълкувания и разяснения относно приложението на института на съдебните разноски в
светлината на правото на ЕС. В пар. 21 е посочено, че член 14 от Директива 2004/48
прогласява принципа, че направените от спечелилата делото страна разумни и
пропорционални съдебни разноски по принцип се поемат от загубилата делото страна, освен
ако това е недопустимо поради съображения за справедливост. В пар. 23 и 24 изрично е
посочено, че от съображение 17 от Директива 2004/48 се установява, че предвидените в нея
мерки, процедури и средства за защита следва да се определят във всеки случай по такъв
начин, че да отчитат надлежно специфичните особености на случая, при все това член 14 от
Директива 2004/48 налага на държавите членки да гарантират възстановяването единствено
на "разумни" съдебни разноски. Правната уредба следва да цели да гарантира разумния
характер на подлежащите на възстановяване разноски, като се вземат предвид фактори като
предмета на спора, неговата цена или труда, които следва да понесе загубилата делото
страна, трябва да бъдат "пропорционални". Въпросът дали тези разноски са пропорционални
обаче не би могъл да се преценява отделно от разноските, които спечелилата/загубилата
делото страна действително е понесла. Съответстваща на правото на ЕС е уредба, която
допуска съдът да може във всеки случай, в който прилагането на общия режим в областта на
съдебните разноски би довело до резултат, който се счита за несправедлив, да се отклони по
изключение от този режим. В Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16 и C-
428/16 Съдът на ЕС, излагайки сходни съображения, достига до крайния извод, че член 101,
параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че
национална правна уредба като разглежданата в главните производства, съгласно която, от
една страна, адвокатът и неговият клиент не могат — под страх от дисциплинарно
производство срещу адвоката — да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния
размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като
Висшия адвокатски съвет (България), и от друга страна, съдът няма право да присъди
разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, би могла да ограничи
конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС.
В настоящия случай съдът следва да се съобрази именно с горецитираната практика на
СЕС, която има превес над националната такава, като в полза на процесуалния представител
бъдат присъдени разумни, пропорционални и справедливи разноски за адв. възнаграждение.
5
При опреде..е на размера им съдът намира, че следва да съобрази наличните обективни
фактори, че делото не се отличава с процесуални усложнения, както и реално извършените
действия от процесуалния представител. Производството по делото се е развило в
минимални рамки. Не без значение е обстоятелството, че делото касае потребителски спор
по т. н. масови дела във връзка с нищожност на договори за потребителски кредити и
извършените по тях плащания. Тоест, делото не се отличава с никаква фактическа и правна
сложност.
Така мотивиран, Софийски районен съд
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от В. И. Г., ЕГН **********, с адрес: гр. Б.., ул. „Б..“ №
.., срещу "Н..." ООД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Л...“ (Л...)
№..., ет. 10, иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. 22 ЗПК във вр. с чл. 11 ЗПК и чл. 19
ЗПК нищожността на Договор за потребителски кредит „до 500“ № .... от 28.03.2024 г.
поради противоречие със закона.
ОСЪЖДА "Н..." ООД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
„Л...“ (Л...) №..., ет. 10, да заплати на В. И. Г., ЕГН **********, с адрес: гр. Б.., ул. „Б..“ № ..,
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски по делото в размер на 50 лв.
ОСЪЖДА "Н..." ООД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
„Л...“ (Л...) №..., ет. 10, да заплати на адв. Д. Д. Г., вписан в АК-Л.. с номер .., с адрес: гр., Т..,
ул. „З..“ №..., ет. 4, офис 30, на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. адвокатско възнаграждение в
размер на 480 лв. с вкл. ДДС за оказаната безпалтна правна помощ на ищцата В. И. Г..
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6