Р Е
Ш Е Н И Е
гр. София, 14.09.2021
г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- Б въззивен състав, в публично съдебно
заседание на първи октомври през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Станимира И.
мл. съдия
Лора Димова
при участието на секретаря Капка Лозева, като
разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 12133 по описа за 2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
Решение от 22.10.2018 г., постановено по гр.д.№ 3996/ 2018 г. на Софийски
районен съд, ІІ ГО, 156 състав, по предявени от „Т.С.“ ЕАД- *** установителни искове по чл.422 ГПК вр.
чл.318, ал.2 ТЗ вр. чл.200 ЗЗД вр.
чл.110, ал.2 ЗС е признато за установено, че
В.Б.Я.- К. /ЕГН **********/ дължи на „Т.С.“ ЕАД /ЕИК *******/ сумата 726.57 лева, представляващи
стойността на доставена топлинна енергия по договор за покупко-
продажба на топлинна енергия при общи условия за недвижим имот, находящ се в гр. София, жк „*******,
аб.№ 008782, за периода м.09.2014 г.- м.04.2015 г., и
сумата 10.41 лева, представляваща
припадаща се част от цената на услугата дялово разпределение за периода
м.09.2014 г.- м.04.2015 г., ведно със законната лихва върху двете главници от 14.09.2017
г. /датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение/ до
окончателното плащане, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК от 09.10.2017 г. по ч.гр.д. № 64410/ 2017 г. на
CPC, II ГО, 156 състав. С решението са отхвърлени предявените
от „Т.С.“ ЕАД /ЕИК *******/ срещу В.Б.Я.- К. /ЕГН
**********/ установителни искове по чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.318, ал.2 ТЗ вр. чл.200 ЗЗД вр. чл.110, ал.2 ЗС и чл.86, ал.1 ЗЗД за
признаване за установено, че В.Б.Я.- К. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата над 726.57 лева до пълния предявен размер от 1 580.54
лева /главница/, представляваща стойност на доставена в горепосочения
имот- с аб.№ 008782, през периода м.05.2013 г.-
м.08.2014 г. топлинна енергия; сумата над 10.41 лева до пълния
предявен размер от 31.21 лева, представляваща припадаща се част
от цената на услугата дялово разпределение за периода м.05.2013 г.- м.08.2014
г., сумата 390.31 лева, представляваща
обезщетение за забава при плащане на главницата за цената на доставена топлинна
енергия за периода 15.09.2014 г.- 8.09.2017 г., и сумата 8.29 лева, представляваща
обезщетение за забава при плащане на таксата за услугата дялово разпределение
за периода 15.09.2014 г.- 08.09.2017 г., за които суми е издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 09.10.2017 г. по ч.гр.д.№
64410/ 2017 г. на CPC, II ГО, 156 състав. С решението са отхвърлени и
предявените от „Т.С.“ ЕАД /ЕИК *******/ срещу Г.Б.Я.
/ЕГН **********/ установителни искове по чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.318, ал.2 ТЗ вр.
чл.200 ЗЗД вр. чл.110, ал.2 ЗС и чл.86, ал.1 ЗЗД за
признаване за установено, че Г.Б.Я. /ЕГН **********/
дължи на „Т.С.“ ЕАД /ЕИК *******/ сумата 1 580.54 лева, представляваща
стойност на доставена топлинна енергия по договор за покупко-
продажба на топлинна енергия при общи условия за недвижим имот, находящ се в гр. София, жк „*******,
аб.№ 008782, през периода м.05.2013 г.- м.04.2015 г.;
сумата 31.21 лева, представляваща
припадаща се част от цената на услугата дялово разпределение за периода
м.05.2013 г.- м.04.2015 г.; сумата 390.31 лева, представляваща
обезщетение за забава при плащане на главницата за цената на доставена топлинна
енергия за периода 15.09.2014 г.- 08.09.2017 г.; и сумата 8.29
лева, представляваща обезщетение за забава върху таксата за
услугата дялово разпределение за периода 15.09.2014 г.- 8.09.2017 г., за които
суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от
09.10.2017 г. по ч.гр.д.№ 64410/ 2017 г. на CPC, II ГО, 156 състав. На
основание чл.78, ал.1 вр. ал.8 ГПК вр. чл.37 ЗПП вр. чл.25, ал.1
НЗПП ответницата В.Я.- К. е осъдена да заплати на ищеца „Т.С.“ ЕАД сумата 122.41 лева- разноски по делото, вкл. юрисконсултско възнаграждение за първоинстанционното
и заповедното производства. На основание чл.78, ал.3 ГПК ищецът „Т.С.“ ЕАД е
осъден да заплати на ответницата В.Я.- К. сумата 186.99 лева-
разноски за първоинстанционното производство.
На основание чл.77 ГПК ищецът „Т.С.“ ЕАД е осъден да заплати по сметка на СРС сумата
115.62 лева-
дължима държавна такса за първоинстанционното
производство.
Постъпила
е въззивна жалба от В.Б.Я.- К. /ответница по
делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на
постановеното от СРС решение в частта му, в която са уважени предявените срещу
нея искове, и в частта относно разноските, с искане да бъде постановена
отмяната му и да бъде постановено решение за отхвърляне на исковете.
Въззиваемата страна „Т.С.” ЕАД- ***
/ищец по делото/ оспорва подадената от ответницата въззивна
жалба и моли да бъде постановено решение за отхвърлянето й като неоснователна,
като претендира разноски за въззивното производство.
Третото
лице- помагач „Т.С.“ ЕООД- *** не изразява становище по повод подадената от
ответницата въззивна жалба.
Предявени
са установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД /установителните
искове по чл.422 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД не са
предмет на въззивното производство/.
Софийски
градски съд,
като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на
страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбата, с която е сезиран настоящият въззивен съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е
процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Л.2 на Реш.
по гр.д.№ 12133/ 2019 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в
Съгласно чл.269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Атакуваното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо- в обжалваната част.
Настоящата въззивна
инстанция намира постановеното от СРС решение и за правилно в обжалваната част,
като споделя изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен
извод за частично уважаване- до посочените по- горе размери /за главница/, на
предявените от „Т.С.” ЕАД установителни искове по
чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД като основателни и
доказани- чл.272 ГПК.
Основателността на
предявените по делото искове е предпоставена от
установяване пасивната материално- правна легитимация на ответницата да
отговаря по същите. Ищецът
основава претенциите си към ответницата на твърдението, че е клиент на топлинна
енергия за битови нужди в процесния топлоснабден имот, в която връзка представя изходяща от В.Я.-
К. молба- декларация от 10.10.2001 г. за откриването
на клиентска партида на абонат на топлинна енергия за процесния
имот с аб.№ 8782.
Основният
спорен по делото въпрос е дали през процесния период
между страните е съществувало валидно договорно правоотношение за продажба на
топлинна енергия. Действащата през периода нормативна уредба предвижда две
алтернативни основания, при които такова договорно отношение възниква- писмен
договор по чл.149 ЗЕ или наличие на право на собственост или на вещно право на
ползване върху самостоятелен обект в топлоснабдена
сграда- етажна собственост- чл.153, ал.1 ЗЕ. Нормата на чл.153, ал.1 ЗЕ
легитимира като потребител на топлинна енергия по силата на закона собственика
на топлоснабдения имот, освен ако имотът е обременен
с вещно право на ползване, в който случай потребител се явява третото лице-
ползвател, което разрешение съответства и на общата уредба на задълженията на
носителя на ограниченото вещно право по чл.57 ЗС, възлагаща в негова тежест
разноските, свързани с ползването на вещта.
Тези
хипотези са приложими, доколкото относно доставката на топлинна енергия до
определен топлоснабден имот няма сключен писмен
договор /чл.149 ЗЕ/, явяващ се по правило основен източник на облигационните
правоотношения. Сключването на писмен
договор при условията на договорна автономия /чл.8 и чл.9 ЗЗД/ е приложимо и в
областта на продажбата на топлинна енергия, като чл.149, ал.1, т.6 ЗЕ изрично
предвижда, че продажбата на топлинна енергия се извършва въз основа на писмени
договори при общи условия, сключени между доставчика на топлинна енергия и
клиентите /потребителите/ в сграда- етажна собственост. При наличието на такъв
договор, сключен относно доставката на
топлинна енергия в процесния имот, е без значение
дали освен страната по така възникналото договорно правоотношение /клиент,
потребител/ има и друго лице, притежаващо вещни права върху имота.
В
случая от страна на ответницата В.Я.- К. е заявено оспорване на исковете, включая качеството й на потребител на топлинна енергия в процесния имот /писмен отговор на исковата молба по чл.131 ГПК/, като дължимото от ищеца съобразно чл.154, ал.1 ГПК пълно главно доказване
на обосноваващите спорното материално право факти и обстоятелства е проведено
по делото, а оспорването на ответницата е недоказано.
Установява
се въз основа на събраните в процеса писмени доказателства, че на 10.10.2001 г. ответницата В.Я.- К. е подала молба- декларация
за откриването на клиентска партида за абонат на топлинна енергия, която е приета
от топлопреносното предприятие /л.23 от делото на
СРС/. Като предходен абонат на топлинна енергия за имота в молбата- декларация
е посочена З.Г.Я. /поч. 20.08.2001 г./- наследодателка /майка/ на ответницата Я. и на участвалия в първоинстанционното производство ответник Г.Я., по отношение
на когото исковете са отхвърлени, чието име /на наследодателката/
фигурира в приложения към исковата молба списък на етажните собственици в
сградата, в която се намира процесният имот. Вследствие
така възникналото договорно правоотношение /отправеното предложение е прието от
топлопреносното предприятие/ на името на ответницата
за имот с аб.№ 8782 са съставени съответни отчетни
документи- индивидуални справки за потребена в имота
топлинна енергия, документи за главен отчет /подписани от потребител/, дялови
разпределения и др. Цитираната молба- декларация е представена още с исковата
молба и е приета като писмено доказателство по делото, без за е оспорена от
ответницата /оспорване на автентичността й не е заявено от същата/, като няма
данни възникналото въз основа на нея облигационно правоотношение да е било
прекратено преди или през процесния период.
При така установената
фактическа и правна обстановка се налага приемането на извод, че между ищеца- топлопреносно предприятие и ответницата е бил сключен индивидуален
договор за доставка на топлинна енергия, поради което и последната- като страна
по това договорно правоотношение е материално- правно легитимирана да отговаря
за възникналите във връзка с потреблението на топлинна енергия в имота
задължения. Същата има качеството потребител на топлинна енергия за битови
нужди в процесния имот по смисъла на чл.149, ал.1,
т.6 ЗЕ, предпоставящо ангажиране на договорната й
отговорност за заплащане стойността на доставената в него през исковия период
топлинна енергия.
В този смисъл е и
даденото с
Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. по тълк.
дело № 2/ 2017 г. на ВКС, ОСГК, тълкувателно разрешение, според което в случай,
че е проведено доказване на постигнато между топло-преносното предприятие и
правен субект, различен от посочените в чл.153, ал.1 ЗЕ, съгласие за сключване
на договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот при спазване на одобрените от КЕВР
публично извести общи условия, съставляващи неразделна част от
договора, този правен
субект дължи цената на доставената топлинна енергия
за собствените му битови нужди. В хипотезата на сключен между такова трето
лице- ползвател и топло-преносното предприятие договор за продажба на топлинна
енергия за битови нужди за имота при публично известните общи условия на
последното третото ползващо лице придобива качеството „клиент“ на топлинна
енергия за битови нужди /"битов клиент" по смисъла на т.2а § 1 ДР ЗЕ/
и като страна по договора за доставка на топлинна енергия, подлежащ
Л.3 на Реш.
по гр.д.№ 12133/ 2019 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в
на доказване по общия ред на ГПК, дължи
цената й на топлопреносното предприятие.
Не
е допуснато при постановяване на обжалваното решение и поддържаното в жалбата
нарушение на материалния закон, свързано с приложението на чл.111, б.„в“ ЗЗД.
При установената по делото фактическа обстановка, предвид настъпилата преди 14.09.2014
г. изискуемост на част от процесните главнични вземания, правилно е прието в обжалваното
решение, че същите са погасени по давност. Съобразно даденото в Тълкувателно
решение № 3/ 18.05.2012 г. по тълк. дело № 3/ 2011 г.
на ОСГТК на ВКС разрешение относно приложимия за процесните
периодични главнични вземания специален давностен срок и при съобразяване на обстоятелството, че
давността е прекъсната на 14.09.2017 г., когато е подадена исковата молба по
делото, поддържаното от ответницата правопогасяващо
възражение за давност по чл.111, б.„в” ЗЗД като основателно за част от претендираната от ищеца главница правилно е уважено с
обжалваното първоинстанционно решение, което е довело
до отхвърляне на иска по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД за горницата над сумата 726.57 лв. като неоснователен, поради погасяване на
вземането /вземанията/ по давност. Правилно е определен от първо-инстанционния
съд размерът на вземанията, за които са приложими последиците на изтеклия давностен срок, като за вземанията, които не са погасени по
давност, е постановено установително решение по
чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД.
Неоснователни
са и останалите доводи на въззивницата за
неправилност на обжалваното решение, тъй като съставените от топлопреносноното предприятие фактури нямат соченото от
същата доказателствено значение за установяване обема
на доставената в имота топлинна енергия, поради което и непредставянето им като
доказателства по делото не рефлектира върху изводите по основателността на
исковете.
Неоснователен е и доводът за допуснато
нарушение на чл.13 от ЕКПЗЧОС, тъй като вътрешното ни право предвижда в
достатъчна степен ефикасни средства за защита правата на гражданите чрез
предоставените им, включително от процесуалния закон, право на иск и способи за
доказване на въведени твърдения, като пропускът за събиране на доказателства за
установяване твърденията на страната не е равнозначен на нарушение на
посочената норма, а евентуален резултат от недобро водене на процеса.
При тези съображения с подадената от
ответницата Я.- К. въззивна жалба не може да се
постигне като резултат както пълна, така и частична отмяна на постановеното от
СРС решение в обжалваната част на посочените по- горе основания, поради което и
същото- като валидно и допустимо, а по същество- правилно в обжалваната част,
следва да бъде потвърдено.
Независимо
от отхвърлянето на подадената от ответницата въззивна
жалба, разноски за въззивното производство на въззиваемата страна не следва да бъдат присъдени, тъй като
от дружеството не е подаден отговор на въззивната
жалба, нито е осъществено процесуално представителство в проведеното във въззивното производство открито съдебно заседание.
Подадената на 30.09.2020 г. писмена молба не може да обоснове ангажиране
отговорността на въззивницата за сторени във въззивното производство разноски.
Водим от
горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение от
22.10.2018 г., постановено по гр.д.№ 3996/ 2018 г. на Софийски районен съд, ІІ
ГО, 156 състав, в обжалваната част,
в която по предявени от „Т.С.“ ЕАД- *** установителни
искове по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД е признато за установено, че В.Б.Я.- К.
/ЕГН **********/ дължи на „Т.С.“ ЕАД
/ЕИК *******/ сумата 726.57 лева /главница/, представляваща
стойност на потребена в недвижим имот, находящ се в гр. София, жк „*******,
аб.№ 008782, през периода м.09.2014 г.- м.04.2015 г.
топлинна енергия, и сумата 10.41 лева- припадаща
се част от цената на услугата дялово разпределение за периода м.09.2014 г.-
м.04.2015 г., ведно със законната лихва върху главницата от 14.09.2017 г.
/датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение/ до
окончателното плащане, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК от 09.10.2017 г. по ч.гр.д.№ 64410/ 2017 г. на
CPC, II ГО, 156 състав, а също и в частта, в която В.Я.- К. е осъдена да заплати на „Т.С.“ ЕАД на
основание чл.78, ал.1 и ал.8 ГПК сумата 122.41 лева-
разноски за исковото и заповедното производства.
Решението
по гр.д.№ 3996/ 2018 г. на СРС, ІІ ГО, 156 състав, е влязло в сила като необжалвано от страните в останалата му част.
Решението
е постановено при участието на „Т.С.“ ЕООД- ***- като трето лице- помагач на ищеца
„Т.С.“ ЕАД- *** в
производството по делото.
Решението не подлежи на касационно обжалване-
съгласно чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.