Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. Плевен, 27.02.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Плевенски районен съд V гр. състав,
в публично заседание, проведено на 28.01.2020г.,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ВИДОЛОВА
при секретар Галя
Николова, като разгледа докладваното от
съдията, гр.д. № 2641 по описа на
съда за 2019г. и на основание
данните по делото и закона, за да се произнесе взе предвид следното:
Искове с правно основание
чл. 415 от ГПК, във вр. с чл. 79 ал.1 от ЗЗД.
ИЩЕЦЪТ ***, е предявил
против Г.А.Г., ЕГН **********, кумулативно обективно съединени искове с правно
основание чл.415, ал.1 ГПК, за приемане за установено, че ответникът дължи на
ищеца сума в размер на 5956.19 лева, представляващо неизплатено задължение по
сключения между страните договор за револвиращ заем ***, от които главница в
размер на 1951.73лв., 3734.36лв. неизплатено договорно възнаграждение и
възнаграждение за отлагане на вноски в размер на 270.10лв., както и законна лихва
върху главницата, считано от депозираното на заявлението по чл.410 ГПК в съда
до окончателното изплащане на вземането, ведно със сторените в заповедното
производство разноски. Твърди се, че на ***между страните е сключен посочения
договор между ищеца от една страна и Ц.В.М.и ответника, като съдлъжници – от
друга, за сумата от 2000.00лв., срок 48
месеца, ГПР 109.43%, ГЛП 76.89%, общо задължение по кредита 6496.90лв. Сочи се,
че ответникът е запознат с Общите условия на ***. Излага се, че ищецът е
изпълнил точно и в срок задълженията си по договора, като е превел сумата от
2000лв. на кредитополучателя М. на 28.08.2013г., но съдлъжниците не са
изпълнявали точно поетите с договора задължения, т. к. след като са заплатени
811.00лв., те са спрели да заплащат суми по договора. Твърди се, че на
15.04.2014г. кредитополучателя М. е подала молба за промяна на погасителния
план, и на 21.05.2014г. е подписан Анекс към договора, подписан и от двамата
съдлъжници. Сочи се, че крайният срок на
договора е изтекъл на 01.01.2018г. Твърди се, че за исковите суми е образувано
заповедно производство, издадена е заповед за изпълнение, връчена на ответника
на осн. чл. 47 ал. 5 от ГПК, поради което на ищеца е указано да предяви иск за
вземането си.
Ответникът, чрез
назначения му особен представител, счита, че исковете са неоснователни. Оспорва
размерите на исковете, като твърди, че не е ясно как са формирани, счита, че
договорът е нищожен, поради наличие на клаузи с неравноправен характер и
уговаряне на лихва, надхвърляща значително размера на законната лихва. Твърди
нищожност на уговорките за ГЛП и ГПР на осн. чл. 26 ал. 1 пр. 3 от ЗЗД –
накърняване на добрите нрави, доколкото се приема, че уговорка за лихва, която
надхвърля три пъти законната лихва, е нищожна. Счита, че нищожността на
клаузите за ГЛП и ГПР влече нищожност на целия договор, доколкото нищожните
клаузи не могат да бъдат заместени по право от повелителни норми на закона и
договорът не би бил сключен без тях. Позовава се на недействителност на
договора и на осн. чл. 22 от ЗПК. Счита, че претенцията за възнаграждение за
отлагане на вноски е основана на нищожна клауза, съгл. чл. 10 а от ЗПК. Прави
възражение за изтекла погасителна давност на вземанията за главница и лихва..
Съдът, след като се
съобрази със становищата на страните и събраните по делото доказателства, приема
за установено следното: От приложеното ***се установява, че ищецът е депозирал
на 25.01.2019г. пред ПлРС заявление за издаване на заповед за изпълнение по
реда на чл. 410 от ГПК срещу Ц.В.М.и ответника за солидарно заплащане на
сумата: 2178.12лв. - главница; 3778.07лв. – договорно възнаграждение; 14.02лв.
– лихва за забава за периода от 02.12.2013г. до 19.08.2014г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението
- 25.01.2019г. до окончателното изплащане на вземането, както и направени
разноски. Установява се също така, че за претендираните вземания е била
издадена Заповед за изпълнение № 264/28.1.2019г., която е връчена на длъжника
Ц.В.М.по месторабота, а на ответника Г.А.Г. - по
реда на чл. 47 ал. 5 от ГПК. С Разпореждане на съда, получено на 29.03.2019г.,
е указано на заявителя да предяви иск за установяване на вземанията си на
основание чл.415, ал.1 т. 2 от ГПК. Искът е предявен в законоустановения
едномесечен срок – на 25.04.2019г., той касае суми по издадената заповед за
изпълнение, поради което съдът го приема за допустим.
От приложения по делото Договор за револвиращ
заем *** от ***се установява, че страните са сключили договор, по който ищецът
е отпуснал на Ц.М.и ответника сумата от 2000лв. с размер на месечната
погасителна вноска от 135 лева, на 48 месечни вноски, посочен ГПР 110.66%,
посочен ГЛП 76.89%, посочена сума на всеки револвинг 1554.99лв., общо задължение
– 6496.90лв. По делото са приобщени и ОУ
на ищеца към Договор за револвиращ заем за ФЛ, версия към 05.08.2013г., които
не са подписани от ответника. Установява се от представената молба от кредитополучателя
Ц.М.от 14.05.2014г., че тя е поискала от кредитора да отложи плащането на две
погасителни вноски – 7. и 8. Вноска, при наличие на дългосрочна
неработоспособност, при представено лекарско заключение, и при платено отлагане
на вноски. Въз основа на тази молба, на 21.05.2014г., между кредитора и
солидарните длъжници, е подписан Анекс № 1, съгл. който страните са се
споразумяли, че вноски № 7 и 8 се отлагат, поради което заемът ще бъде изплащан
по нов погасителен план, неразделна част от анекса, уговорено е, че договорното
възнаграждение за периода на отложените вноски се капитализира към остатъчната
главница по заема, като се олихвява с посочения в анекса ГЛП. ГПР по заема е
променен на 93.36%, ГЛП – 67.73%. От приложения коригиран погасителен план е
видно, че вноските са дължими от 01.06.2014г. до 01.01.2018г., всяка от тях е в
размер на 135.00лв. Представено по делото е извлечение от ищеца по сметка към
договор за потребителски кредит ***, от което е видно, че на 01.06.2014г. е
постъпило последното плащане по договора, общата сума на всички извършени плащания
към 23.04.2019г. е в размер на 811.00лв., а остатъчното задължение е в размер
на 5956.19лв. Представено е уведомително писмо от 19.08.2014г., с което
кредиторът уведомява длъжниците, че считано от 19.08.2014г. договорът за кредит
е едностранно прекратен и е обявена предсрочната му изискуемост. Няма данни за
връчването на това писмо на който и да било от двамата длъжника, но искът се
счита заведен на 25.01.2019г. - след изтичане на датата 01.01.2018г., т.е. след
изтичане на крайния срок за погасяване на целия кредит. От представеното
преводно нареждане за кредитен превод от ***се установява, че на същата дата е
направен превод от ищеца по банкова сметка ***, с титуляр Ц.В.М.на сумата от 2 000лв.
Като основание е посочен номерът на договора за кредит.
Въз основа на
изложената фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи: В
случая между страните е налице стандартен договор за потребителски кредит,
който се регулира от ЗПК - в редакцията му от
26.03.2013г., и не представлява никое от изключенията, посочени в чл. 4
от ЗПК. Независимо от посочването в договора, че се касае за револвиращ заем,
съдът не констатира револвиране по смисъла на чл. 5 от ОУ на кредитора, а счита,
че се касае за договор за потребителски кредит, който се явява недействителен
по смисъла на чл. 22 от ЗПК, като съдът изцяло възприема доводите на ответника,
че в него липсват задължителното съгл. чл. 11 ал. 1 т. и т. 10 реквизити - лихвения
процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен
процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите,
условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни
обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази информация се
предоставя за всички приложими лихвени проценти; също и годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин. В случая, както в първоначално сключения
договор, така и в анекса към него ГПР и ГЛП са посочени само и единствено като
проценти, без другите задължителни реквизити. Същевременно уговорения и в
договора и в анекса размери на ГЛП са в размери, значително по-високи от
трикратния размер на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с постановление на *** което уговаряне съдебната практика
приема за противоречие на добрите нрави и основание за нищожност на клаузата,
съгл. чл. 26 ал. 1 пр. 3 от ЗЗД. Нищожна на същото правно основание е и
уговорката за възнаграждение за отлагане на вноски в анекса – тя дори не е
формулирана по този начин в анекса, напълно неясна е, не е посочена като сума,
не може да бъде установена като такава, доколкото в първоначалния договор не е
налице разбивка на вноските, за да може да се установи какъв е размерът на договорното
възнаграждение за периода на отложените вноски, което се капитализира и
олихвява.
В случая обаче е
налице друга особеност при разглеждане на правния спор, която следва да бъде
обсъдена - независимо от така констатираната нищожност на част от клаузите и
цялостна недействителност на договора, съдът следва да разгледа друг негов
аспект и да тълкува уговорките в договора във връзка с неясното посочване на
отговорността на длъжниците по този договор и тяхната съзадълженост, като вземе
предвид и посоченото в постановеното по чл. 290 от ГПК ***В процесния договор лицето
Ц.В.М.е посочена като клиент, а ответникът Г.А.Г. е посочен като солидарен
длъжник. Съгл. чл. 6 от ОУ на ищеца – Обезпечения по ДРЗ – солидарният длъжник
се задължава да отговаря за задължението на клиента, състоящо се в погасяване
на заема. Задълженията на всички лица – солидарни длъжници, са поети при
условията на солидарност и кредиторът има право да иска изпълнение по което и
да е от тях. В т. 7.1 обаче основното задължение на кредитополучател – да върне
отпуснатия заем - е възложено на „клиента“. Приложеното доказателство - преводно
нареждане за кредитен превод от ***сочи като получател на сумата не двамата
солидарни длъжници по процесния договор, а само Ц.В.М.т.е. тя единствено се
явява лицето, което е получило сумата по заема. Също така, като основен платец
по него /съгл. т. 7.1 и т. 14.1 от ОУ /, само
на нея е дадена възможността да поиска еднократно отлагане на вноски по заема.
При анализа на тези уговорки между страните, съдът намира, че Ц.В.М.и Г.А.Г. не се явяват съзадължени - всеки до
обема на цялото, към ищеца като заемодател, а задължението на Ц.В.М.към ***е
предпоставка за съществуването на задължението на Г.А.Г. към ***, т. е с
отпадането на задължението на Ц.М.отпада и задължението на Г.А.Г.. При това
положение, както и при изричното посочване в ОУ на фигурата на солидарния
длъжник в раздела, касаещ обезпеченията по договорите за заем, съдът прави
извод, че намерението на страните по договора и преследваната от тях цел е - ответникът
да обезпечи дълга на Ц.М.т. е. да бъде поръчител по договора за заем, като задължението
му е акцесорно на това по заема. Поръчителят, съгласно чл. 147 ал. 1 от ЗЗД, не
отговаря за главното задължение, ако кредиторът не е предявил иска си в
шестмесечен срок от падежа. Шестмесечният срок е преклузивен, за който съдът е
длъжен да следи и служебно, както е изяснено в т. 4в на ***. Поради липсата на
доказателства за връчване на уведомления за предсрочна изискуемост на
длъжниците /липсват дори твърдения на ищеца в тази насока/, съдът приема, че
заемът е станал изискуем след изтичане падежа и на последната договорена между
страните вноска – 01.01.2018г. Настоящите искове, предявени по реда на
чл. 415 от ГПК, се считат за предявени от датата на подаване на заявлението по ***,
в случая – от 25.01.2019г., една година след последния уговорен падеж, която
дата е след изтичане на срока по чл. 147 ал. 1 от ЗЗД, и с оглед изтичането му,
е погасено поръчителството, учредено от ответника. Поради изложеното, съдът
намира, че предявените срещу него искове за установяване дължимост на
незаплатени суми са неоснователни и следва да се отхвърлят. В случая, съдът
намира, че исковете са неоснователни, каквато е преобладаващата съдебна
практика /Решение № 81 от 08.07.2014 год. по т.д.№ 1705/2013 год. на ВКС, І
т.о., Решение № 44 от 05.06.2017 г. по
гр.д. № 60073/2016 год. на ВКС, ІІІ г.о., Решение
№6/04.04.2019 по дело №917/2018 на ВКС, ТК, I т.о. и др./, а не недопустими,
доколкото липсата на право на иск не произтича явно от съдържанието на исковата
молба, а се извежда чрез тълкуване и обсъждане на събрани в хода на делото
доказателства.
На основание
гореизложеното относно настъпване на преклузията по чл. 147 ал. 1 от ЗЗД, съдът
намира, че предявените искове с правно основание чл.415, ал.1 от ГПК, са изцяло
неоснователни, поради което следва да бъдат отхвърлени.
При този изход на
делото разноски се дължат на ответника, но поради липса на направени такива, не
следва да се присъждат.
Воден от горното,
съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ, като неоснователни, предявените искове с правно основание чл. 415, ал. 1
от ГПК, вр. чл. 79 ал.1 от ЗЗД, за
признаване за установено, че Г.А.Г., ЕГН **********,
адрес: ***, дължи на ***, със седалище и адрес на управление ***, солидарно с Ц.В.М.ЕГН
********** – клиент по Договор за револвиращ заем *** от 28.08.2013г., сумите,
както следва: главница в размер на 1951.73лв., 3734.36лв. неизплатено договорно
възнаграждение и възнаграждение за отлагане на вноски в размер на 270.10лв.,
както и законна лихва върху главницата, считано от 01.01.2018г. - депозиране на
заявлението по чл.410 ГПК в съда до окончателното изплащане на вземането.
Решението може да се
обжалва пред Плевенски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: