Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 14.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в публичното
заседание на двадесет и девети януари две хиляди двадесет и първа година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с. ЯНА ВЛАДИМИРОВА
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров гр. дело № 210
по описа за 2020 г., и за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С
решение № 228199 от 29.09.2019 г., постановено по гр.д. № 46771/2014 г., по
описа на СРС, 75-ти състав, са отхвърлени изцяло предявените от „С.е.“ ЕАД против
„П.т.“ ООД, по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени
установителни искове с правно основание чл. 258 ЗЗД, за сумата от 14 007,26 лв., представляваща възнаграждение по Договор
№33/05.12.2007 год., за което е издадена данъчна фактура №2739/19.11.2010 год.
и с правно основание чл. 86, ал.1 от ЗЗД за сумата от 4 648,83 лв., представляваща
лихва за забава за периода от 19.11.2010 год. до 10.02.2014 год.
Срещу
така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ищеца „С.е.“ ЕАД, с
оплаквания за неговата неправилност поради допуснати от първоинстанционния съд
нарушения на материалния закон и необоснованост. Сочи, че от събраните по
делото доказателства се установява наличието на твърдяното облигационно
правоотношение, по което е изпълнил възложената от ответното дружество работа,
която била приета. Това обстоятелство се установявало, както от изпратеното от
ответната страна писмо от 25.10.2011 г., така и от представената фактура, която
съдържала всички съществени елементи на договора, по която ответникът не бил
възразил веднага и съгласно на чл. 301 ТЗ, дори договорът да бил сключен от
лице без представителна власт, то сключването му е било потвърдено и дори служело
като доказателство, че е приета извършената работа, тъй като нямало никакви
възражения от ответника за некачествено изпълнение и недостатъци. В тази насока
била и цитираната в жалбата практика на ВКС. Моли съда да отмени обжалваното
решение и уважи предявените искове, както и да присъди направените по делото
разноски.
Въззиваемият
ответник - „П.т.“ ООД не е подал отговор на въззивната жалба и не взема
становище по същата.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Първоинстанционното
решение е валидно и допустимо /постановено е в рамките на правораздавателната
власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и
петитума на искането за съдебна защита/.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за
основателна по следните съображения:
Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз
основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява
законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността
само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно
правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в
жалбата пороци. По оплакванията във въззивната жалба, които очертават и
предметния обхват на въззивната проверка, намира следното:
Договорът
за изработка по своята правна същност представлява неформален, консенсуален,
двустранен, комутативен, възмезден договор, като при учреденото от него
материално правоотношение за ищеца са породени две основни облигаторни
задължения – да извърши СМР съобразно възлагането в срок и без отклонение от
нея и недостатъци на процесните ел. инсталации, и да предаде работата на
възложителя, а за ответника – да приеме, като одобри извършената работа и да
заплати уговореното възнаграждение на изпълнителя - арг. чл. 258 ЗЗД и чл. 266,
ал. 1, изр. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 288 ТЗ.
В конкретния случай настоящият състав на съда намира за необоснован
извода на първоинстанционния съд, че от доказателствата по делото не се
установява наличието на твърдяното облигационно правоотношение, произтичащо от сключен
на 05.12.2007 год. между „С.е.“ ЕАД, в качеството му на изпълнител и „П.т.“
ООД, в качеството му на възложител, договор, по силата на който ответното
дружество да е възложило на ищеца да извърши „промяна на регулацията на
кръстовището на бул. „Петър Дертлиев“ и ул. „Ген. Вл.Генчев“, преустройство на
контактна мрежа“ срещу заплащане на възнаграждение в размер на 20010,37 лв. Предвид
оплакванията във въззивната жалба, в която са изложени оплаквания за
необоснованост на обжалвания съдебен акт, то в съответствие със задължителните
за органите на съдебната власт указания дадени в т. 3 от ТР 1/2013 г. на ОСГТК
на ВКС указания и на основание чл. 266, ал. 3 ГПК въззивният съд служебно е
допуснал и изслушал в о.с.з. от 15.10.2021 г. ССчЕ, по която вещото лице е извършило
проверка в НАП на процесните фактури. От заключението на същото, което настоящият
състав на съда намира за компетентно и обективно дадено и кредитира с доверие
се установява, че представените към исковата молба данъчни фактури №
**********/19.11.2010 г. на стойност 14007,26 лв. /лист 12 по делото на СРС/ и
№ **********/05.12.2007 г. на стойност 6003,11 лв. /лист 16 по делото на СРС/ са
били надлежно осчетоводени в счетоводствата на страните, както и че ответното дружество
е ползвало по тях данъчен кредит в размер на начисления ДДС. Вещото лице е
посочило, че със сумата от 6003,11 лв. е била заверена сметката на ищеца в
Общинска банка на 06.12.2007 г. с наредител „П.т.“ ООД.
Съгласно трайната практика на ВКС, обективирана в решение
№ 46/27.03.2008 г. по т. д. № 454/2008 г., решение № 96/26.11.2009 г. по т. д.
№ 380/2008 г., решение № 42/15.04.2010 г. по т. д. № 593/2009 г. и др., която
се споделя и от настоящия състав, фактурата може да се приеме като доказателство
за сключен договор ако отразява съществените елементи от съдържанието на
сделката - вид на предоставената услуга, стойност, начин на плащане, имена на
страните, респ. на техните представители, време и място на сключване на
договора. Ето защо фактурите са годно доказателство да отразят
възникналата между страните облигационна връзка и осчетоводяването им от
търговското дружество –ответник, включването им в дневника за покупко-продажби
по ДДС и ползването на данъчен кредит по тях по смисъла на ЗДДС, представлява
недвусмислено признание на задължението и доказва неговото
съществуване – решение № 211/30.01.2012 г. по т.д. № 1120/2010 г., II ТО,
решение № 109/07.09.2011 г. по т.д. № 465/2010 г., II ТО, решение №
92/07.09.2011 г. по т.д. № 478/2010 г., II ТО, решение № 30/08.04.2011 г. по
т.д. № 416/2010 г., I ТО, решение № 118/05.07.2011 г. по т.д. № 491/2010 г. на
II ТО, решение № 71/08.09.2014 г. по т.д. № 1598/2013 г. на II ТО. Нещо
повече, дори да се счете, че издадената фактура е останала неподписана
за "получател" от възложителя по договор за изработка, тя може да
послужи като доказателство за възникване на отразените в нея задължения, ако
съдържа реквизитите на съществените елементи на конкретната сделка, отразена е
счетоводно от двете страни, както и е ползван данъчен кредит, както е и в
конкретния случай /в този смисъл решение № 42/2010 г. по т.д. № 539/2009 г. на
II ТО, решение № 92/2011 г. по т.д. № 478/2010 г. на II ТО и решение № 47/2013
г. по т.д. № 137/2012 г. на II ТО/.
В споделяната от настоящия състав практика на ВКС,
обективирана в решение № 211/2012 г. на ВКС по т.д. № 1120/2010 г. на II ТО, е
посочено още, че само по себе си отсъствието на изискуеми се от ЗЧСч реквизити
във фактурата не е основание за отричане на правоотношението, тъй
като поради неформалния характер на процесния договор, преценката за
сключването на договора не следва да бъде ограничавана само до съдържанието на
същия този документ, а е необходимо да се направи с оглед на всички
доказателства по делото, вкл. и на тези, относно предприети от страните
действия, които при определени предпоставки могат да се разглеждат като признания
за съществуващата облигационна връзка, като вписването на фактурата в
дневниците за продажба и покупки на продавача и купувача, отразяването на
стойността й в справки-декларации и ползването на данъчен кредит по нея, са
обстоятелства несъмнено релевантни за възникването на продажбеното
правоотношение, по повод на което тя е била съставена. Същите тези действия по
отразяване на данъчна фактура № **********/19.11.2010 г. на стойност
14007,26 лв. в счетоводството на ответното дружество, включването й в дневника
за покупко-продажби по ДДС и ползването на данъчен кредит по същата, съответно
превеждането на дължимия във връзка с продажбата ДДС, представляват
недвусмислено признание на задължението и доказва неговото
съществуване. Ето защо като е осчетоводил процесните фактури ответното дружество
в съответствие с правилото на чл. 301 ТЗ е потвърдило процесния договор за
изработка с уговорено възнаграждение общо в размер на 20010,37 лв., дори лицето
подписало договора и фактура № **********/05.12.2007 г. на стойност 6003,11 лв.
да е действало без представителна власт, тъй като не се е противопоставило
веднага след узнаването им. Нещо повече, с осчетоводяването на
данъчните фактури №
**********/19.11.2010 г. на стойност 14007,26 лв. и № **********/05.12.2007 г.
на стойност 6003,11 лв. „П.т.“ ООД конклудентно е признал изпълнение от страна на ищеца „С.е.“ ЕАД на
задълженията,
произтичащи от сключения на 05.12.2007 г. договор за изработка/арг. чл. 264,
ал. 3 ЗЗД/, респективно признал е наличието на процесното задължение по фактура
№ **********/19.11.2010 г. на стойност 14007,26 лв., тъй като е осчетоводил
същата, ползвал е данъчен кредит, но не е заплатил задължението си към ищеца, а
докателствената тежест, съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК е негова.
С оглед изложеното предявеният главен иск за установяване
на вземане на ищеца по отношение на ответника е основателен и доказан за пълния
предявен размер от 14007,26 лв.,заедно със законна лихва от подаване на
заявлението по чл. 410 ГРК – 11.02.2014 г. до окончателното изплащане на
сумата.
По отношение на акцесорния иск за установяване на вземане
за лихва за забава следва да се отбележи, че след като задължението на
възложителя по договор за изработка, обективирано в данъчна фактура № **********/19.11.2010
г. на стойност 14007,26 лв. е станало изискуемо с приемането на извършената
работа, съвпадащ с отразяването й в счетоводните книги на възложителя - месец
ноември 2010 г. Ето защо падежа на задължението е настъпил в този момент,
доколкото издадената и приета фактура има действието на покана за плащане на
изискуемото възнаграждение по чл.84, ал.2 ЗЗД, следствие на което е изпадането
на длъжника в забава, доколкото съгласно разпоредбата на чл.266, ал.1 ЗЗД
поръчващият трябва да заплати възнаграждението за приетата работа. В този
смисъл е разрешението дадено с решение № 158 от 07.11.2013г. по т.д. №
1128/2012г. на ВКС, ТК, I т.о. За процесния период на забава 19.11.2010 г. -
10.02.2014 г. размерът на законната лихва, изчислен с помощта на сайта на НАП -
http://nraapp03.nra.bg/web_interest/start_int.jsp
, възлиза на 4648,88 лв., поради което и с оглед диспозитивното начало в
гражданския процес искът следва да се уважи за предявения размер от 4648,83 лв.
Тъй като правните изводи да двете съдебни инстанции не
съвпадат, предвид заключението на вещото лице по допуснатата пред СГС ССчЕ,
обжалваното решение следва да бъде отменено изцяло, а предявените установителни
искове следва да се уважат за пълните предявени размери.
Предвид
изхода на спора пред настоящата съдебна инстанция и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 273 ГПК в полза на въззивника следва да се присъдят направените
пред СРС разноски общо в размер на 473,12 лв., представляващи заплатената ДТ в
заповедното производство и 100,00 лв., юрисконсултско възнаграждение, както и
съдебни разноски в производството пред СГС в размер на сумата от 723,12 лв.,
представляваща сбора от заплатената ДТ – 373,12 лв., възнаграждение за вещо
лице -250,00 лв. и юрисконсултско
възнаграждение – 100,00 лв.
Тъй като СРС е пропуснал да събере
дължимата от ищеца ДТ в исковото производство по гр.д. № 46771/2014 г., то на
основание чл. 77 ГПК „С.е.“ ЕАД следва да
бъде осъден да заплати по сметка на СРС сумата от 373,12 лв.
С
оглед на цената на иска и по арг. от чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК
въззивното решение по процесното търговско дело не подлежи
на касационно обжалване.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ изцяло решение №228199
от 29.09.2019 г., постановено по гр.д. №46771/2014 г., по описа на СРС, 75-ти
състав, ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по
предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „С.е.“ ЕАД, ЕИК ********,
с адрес на управление:*** срещу „П.т.”
ООД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление:***,
установителни искове с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД,
че „С.е.“ ЕАД, ЕИК ********, с адрес на
управление:***, е носител на право на парично вземане в размер на сумата от 14
007,26 лв., представляваща неизплатено възнаграждение по Договор
№33/05.12.2007 год., за което е издадена данъчна фактура № **********/19.11.2010
год., ведно със законна лихва от подаване на заявлението по чл. 410 ГРК –
11.02.2014 г. до окончателното й заплащане и на сумата от 4 648,83 лв.,
представляваща лихва за забава за периода от 19.11.2010 год. до 10.02.2014 год.
ОСЪЖДА „П.т.” ООД, ЕИК********, със седалище и адрес на
управление:*** да заплати на „С.е.“ ЕАД, ЕИК ********, с адрес на управление:***,
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 273 ГПК направените пред СРС разноски
общо в размер на 473,12 лв., както и съдебни разноски в производството
пред СГС в размер на сумата от 723,12 лв.
ОСЪЖДА „С.е.“ ЕАД, ЕИК ********, с адрес на управление:***,
да заплати на основание чл. 77 ГПК по сметка на СРС сумата от 373,12 лв.,
представляваща дължимата държавна такса в исковото производство по гр.д. №
46771/2014 г., по описа на СРС, 75-ти състав.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: