№ 21314
гр. София, 21.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 164 СЪСТАВ, в публично заседание на
десети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ГЕРГАНА В. НЕДЕВА
при участието на секретаря ЕВА ЮЛ. И.ОВА
като разгледа докладваното от ГЕРГАНА В. НЕДЕВА Гражданско дело №
20251110119560 по описа за 2025 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Предявени са осъдителни искове по чл. 331, ал. 2 от КТ за заплащане на обезщетение
при прекратяване на трудовия договор по инициатива на работодателя за сумата от 16000
лева и по чл. 128, т.2 от КТ за сумата от 6000,00 лева, представляваща дължими трудови
възнаграждения за периода от 01.12.2024 г. до *** г.
Ищецът Г. П. Г., с ЕГН ********** в исковата си молба излага твърдения, че с
ответника „ИМПАУЪР СЪЛЮШЪНС“ ЕАД били обвързани от валидно възникнало
трудово правоотношение по силата на сключен на *** г. трудов договор, по който ищеца е
заемал длъжността „***“ с код по НКПД 33433001, с основно трудово възнаграждение в
размер на 4000 лв., платимо до 05-о число на месеца, следващ отчетния. Трудовото
правоотношение било прекратено, считано от *** г., със заповед № *** г. на работодателя,
на осн. чл.331, ал.1 от КТ въз основа на прието предложение от служителя и по силата на
сключено между страните Споразумение от *** г., съгласно което работодателят се задължил
да изплати на служителя обезщетение по чл.331, ал.1 от КТ в размер на четирикратния
размер на последното брутно трудово възнаграждение. Със заповедта за прекратяване било
разпоредено още на работника да се изплати и дължимото му се обезщетение за
неизползвания размер на платения годишен отпуск до датата на прекратяване, съгл. чл.224,
ал.1 от КТ.
Ищецът твърди, че в срока по чл.331, ал.3 от КТ, посочен и в сключеното между
страните Споразумение, работодателят не му изплатил уговореното обезщетение в общ
размер на 16 000 лв. Отделно към датата на прекратяване на трудовия договор,
работодателят останал задължение и за полагащите се на ищеца трудови възнаграждения за
месец декември 2024 г. и за м. януари 2025 г., в периода от 01.01.2025 г. до *** г., в общ
брутен размер от 6000 лв.
С оглед изложеното, ищеца моли съда да осъди ответника да му заплати сумата от
общо 22 000 лв., от която сума 6000 лв. трудови възнаграждения за периода от 01.12.2024 г.
до *** г., ведно със законната лихва от завеждане на исковата молба в съда до окончателното
1
плащане, а 16 000 лв. представлява обезщетение по чл.331, ал.2 от КТ, съгласно подписано
между страните Споразумение от *** г.
Претендира заплащане и на направените съдебни разноски в производство, за
извършването на каквито не представя доказателства.
Ответникът „ИМПАУЪР СЪЛЮШЪНС“ ЕАД, с ЕИК *********, в
законноустановения едномесечен срок по чл. 131 ГПК, редовно уведомен за заведените
срещу дружеството искове, е депозирал писмен отговор на исковата молба, чрез
упълномощените адвокати И. К. и В.Р.-П.. Оспорва исковете като неоснователни.
Ответникът твърди, че работника не е бил добросъвестен при изпълнение на трудовите си
задължения по време на изпълнение на трудовия договор преди прекратяването му, често се
отклонявал самоволно от работното си място или не се явявал на работа, поради което счита,
че ищеца е бил в състояние на „престой“ по негова вина, в който случай не му се следва
заплащане на трудово възнаграждение за претендирания период. В условията на
евентуалност, в случай, че съдът намери иска по чл.128, т.2 от КТ за основателен, възразява
трудовото възнаграждение да се дължи в брутен размер, като счита, че ответника дължи
такова, след приспадане на дължимите за сметка на работника осигуровки и дължимия
данък по ЗДДФЛ.
Ответникът твърди още, че след като се установило, че ищеца не изпълнява точно и
качествено задълженията си като *** и често отсъства от работно си място, бил направен
опит за преквалифицирането му в „разработчик“. След като отново не се справил с
възложените му задачи и самоволно се отклонявал от работа, работодателят инициирал
няколко опита за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие и на
други основания в КТ /не се сочи какви/, които не били приети от работника – ищец.
Последното отправено предложение, което ищеца приел, било за прекратяване на трудовия
договор, с изплащане на обезщетение в размер на 4 брутни заплати, получени през
последния месец, като за целта било подписано и Споразумение между тях от *** г.
Ответникът не оспорва, че не е изплатил уговореното обезщетение, в уговорения срок, като
изтъква затова затрудненото финансово състояние на дружеството.
Иска по чл.331, ал.2 от КТ ответника счита също за неоснователен, тъй като с оглед
липсата на плащане в уговорения едномесечен срок, който изтичал на 17.02.2025 г., била
налице хипотезата по чл.331, ал.3 от КТ и следвало да се счита, че трудовото
правоотношение не е прекратено, а се възстановява във вида преди прекратяването, в т.ч. с
правата и задълженията на страните по него. Въпреки това, ищецът не се е явил на работа
след изтичане на 1 месечния срок, нито е престирал работната си сила в полза на
работодателя. Ответникът твърди, че не дължи уведомяване на ищеца за това, че няма да
плати обезщетението и че той има право да се яви на работа и да продължи да изпълнява
задълженията си във връзка със заеманата длъжност. Същевременно, след като ищеца е
следвало да се яви на работа след изтичане на едномесечния срок по чл.331, ал.3 от КТ и не
го е сторил, ответника не твърди да е предприел последващи действия нито за изменение на
трудовия договор, нито за прекратяване на трудовото правоотношение, на друго основание.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите
на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено от
фактическа страна следното:
Страните не спорят, че са били обвързани от трудово правоотношение по силата на
трудов договор от *** г., прекратен на осн. чл.331, ал.2 от КТ и въз основа на сключено
между тях Споразумение от *** г., с което работодателят се задължил да плати на работника
– ищец, обезщетение в четирикратния размер на последното получено брутно трудово
възнаграждение. Няма спор, че уговореното обезщетение не е било платено от ответника в
едномесечния срок по чл.331, ал.3 от КТ, изтекъл на 17.02.2025 г.
По делото е приет като доказателство трудов договор № 9/*** г., съгласно който
2
ищецът е приел да изпълнява при ответното дружество длъжността „***“ за неопределено
време, при основно трудово възнаграждение в размер на 4000 лв., допълнително
възнаграждение за ТСПО в размер на 0,6 % и основен и допълнителен годишен отпуск в
размер на 26 дни. Служителят се задължил да постъпи на работа на 01.07.2024 г.
В трудовия договора, противно на въведените в производството възражения, че ищеца
нямал връчена длъжностна характеристика и не е запознат със задълженията си по нея,
срещу подпис самия ищеца, в качеството си на служител, е удостоверил, че „ще изпълнява
длъжността съобразно изискванията на длъжностната характеристика, с която
предварително сее запознал и от която притежава екземпляр“. Самият ищец счита
сключения с ответника трудов договор за действителен и не е възразил срещу неистинността
на приложения от самия него трудов договор, нито е въвел възражения за недействителност
на отделни негови клаузи.
В трудовия договор страните уговорили още, че работното място на служителя ще бъде
неговия домашен адрес в ***, което място било одобрено от работодателя. Няма данни по
делото, работното място на ищеца да е променяно през целия процесен период. Напротив,
дори от показанията на водения от ищеца свидетел – Г. П., става ясно, че в ответното
дружество е въведена дистанционна форма на работа, като при посещението на ищеца,
придружен от св. П. на място, в офиса на дружеството – ответник, находящ се в *** през
м.02.2025 г. също се оказало, че в офиса няма никой и всички работят дистанционно. При
това посещение ищецът не успял да достъпи офиса на дружеството, което според съда
неправилно интерпретира като „незаконно недопускане до работа“ от страна на
работодателя, което му пречело да изпълнява задълженията си след като не му било
изплатено уговореното със Споразумението от *** г., обезщетение. Св. П. твърди, че е
придружавал ищеца до офиса на ответника няколко пъти, вкл. преди Нова година /т.е. преди
31.12.2024 г./ и всеки път ищеца не можел да стигне до горе, тъй като „баджът му не го
пускаше и не можеше да се чекира“. Съдът не кредитира показанията на св. П. във връзка с
обстоятелствата относно отказания достъп на ищеца до офиса на дружеството- ответник,
тъй като няма данни преди прекратяване на трудовото правоотношение, уговореното с
трудовия договор, работно място /посоченото по-горе в ***/ да е било променено или
ответника да е извикал ищеца да полага труд на място, в офиса на дружеството. В трудовия
договор /Глава IV, т.1 и т.2/ страните изрично са уговорили, че „възлагането, отчитането и
контрола на работата от разстояние се извършва ежедневно по имейл, чрез фирмено
виртуално пространство, устно по телефона или чрез използване на други комуникационни
средства и канали“ и т.2 „Работодателят възлага задачи за изпълнение и на редовните
срещи между него и служителите, работещи от разстояние, и тези, работещи в
помещенията на ответното дружество – работодател“.
По делото няма изложени твърдения, нито ангажирани доказателства, работодателят да
е разпоредил на ищеца да полага труд на място в офиса на дружеството, което да е налагало
посещенията от негова страна на посочените от св. П., адреси. Тоест, ищецът по собствена
инициатива е посещавал офиса на дружеството – работодател, но от тези свои действия не
би могъл да черпи права за своята теза, а именно „че незаконно не е бил допускан до
работа“. Напротив, от показанията на другия свидетел, разпитан по делото – св. Г., се
установява, че „след началото на 2025 г., ищецът не е влизал в ежедневните срещи на екипа,
които се провеждали сутрин, в онлайн среда“. Св. Г. също потвърждава, че по времето,
когато трудовото правоотношение на ищеца е прекратено, в офиса на дружеството е нямало
служители, а който е имал необходимост да посети офиса е следвало да се свърже първо с
изп. Директор С.С., който да му разреши достъпа. Показанията на св. Г. сочат, че основно в
дружеството, работата се осъществявала по различни приложения – Слак, Тиймс, имейли и
по телефон. За всяка среща всички са уведомявани по телефона, но ищецът по-скоро не се
включвал в тези срещи. Свидетелят излага също, че ищецът е имал доста конфликтни
ситуации с колеги и ръководството, опитвал да налага вижданията си, вкл. по теми, по които
3
не бил компетентен. По време на прекратяване на трудовото правоотношение, св. Г. станал
свидетел на няколко разговора между ищеца и изп. Директор, при които се повишавал тон,
отправяли се заплахи от рода „Ще ви съдя“ и т.н., а след тези разговори, които се провели в
офиса на дружеството, повече не е виждал ищеца нито в онлайн срещи, нито в офис на
дружеството.
По делото е представена Заповед № *** г., в която управителя на ответното дружество
е разпоредил на ищеца да не се начислява трудово възнаграждение за м. декември 2024 г.,
поради това, че на същия не са възлагани задачи и му е ограничен достъпът до офиса на
дружеството, поради заплахи за убийство към изпълнителния директор.
Съдът не счита, че с посочената заповед е опровергана презумпцията за
добросъвестност на работника, на първо място тъй като същата е издадена в края на месеца,
преди Коледните празници, към която дата служителят вече е отработил минимум 16 р.д., а и
ограничения достъп до офиса, няма как да се отрази върху отработеното от него време, тъй
като работното място на същия е от дома му, т.е. дистанционно. Дали на ищеца са възлагани
или не задачи е изцяло право на работодателя, но доколкото не се твърди неизпълнение на
възложени задачи, а че на са му възлагани такива, съдът намира, че не се установява да е
налице хипотези на „Престой“ по вина на работника или самоотлъчка, при които евентуално
на работника не се дължи възнаграждение за отработения месец. Случаят не е такъв и
показателно за това е и поведението на ответника, който вместо да накаже работника за
неизпълнение на трудовите му задължения и го уволни дисциплинарно /ако приемем, че е
бил недобросъвестен и не е полагал труд през м. декември и до средата на м. януари 2025 г./
е предложил на работника да прекратят трудовото правоотношение, с изплащане на
обезщетение в размер на 4 БТВ. Приетия по делото фиш за работна заплата за м. декември
2024 г., в която са начислени на ищеца основна заплата в размер на 4000 лв. за отработени 19
р.д., както и и дължимите върху тази сума удръжки, свидетелства също, че издадената на
*** г. заповед № *** е провокирана от други отношения между страните, стоящи извън
изпълнението на правата и задълженията им по трудовото правоотношение. Въпреки
начисленията обаче, в хода на производството, ответника не установи да е фактически
изплатил начислените възнаграждения, при нарочно възложена на него доказателствена
тежест за тези факти.
Въпреки, че няма спор по делото, че Споразумението за изплащане на обезщетение по
чл.331, ал.2 от КТ не е било изпълнено от ответника, по делото не се твърди и няма
доказателства, че и след 17.02.2025 г. /когато е изтекъл срока за изплащане на
обезщетението/ ищецът е бил дисциплинарно наказван, уволнен и или спрямо него да са
предприети други дисциплиниращи мерки.
Следователно, след като в производството няма предявени искове за незаконност на
уволнението и за възстановяване на длъжността, от която е незаконно уволнен ищеца, още
по-малко за изплащане на трудово възнаграждение за периода след 17.02.2025 г. или
обезщетение за незаконно недопускане до работното място, всички събрани доказателства,
сочени и от двете страни в производството, обосноваващи тези за недобросъвестност,
неизпълнение на трудови задължения, неявяване на работа, отказан достъп до офис на
дружеството и т.н. се явяват ирелевантни.
При така установената фактическа обстановка съдът приема от правна страна
следното:
По иска с правно основание чл. 331, ал. 2 от КТ:
Страните не спорят, че между тях е съществувало безсрочно трудово правоотношение.
Съгласно чл. 331, ал.1 от КТ работодателят може да предложи по своя инициатива на
работника или служителя прекратяване на трудовия договор срещу обезщетение в размер на
не по-малко от четирикратния размер на последното получено месечно брутно трудово
4
възнаграждение, освен ако страните са уговорили по-голям размер на обезщетението.
Законът определя 7-дневен срок, в който работникът или служителят може да приеме
писмено предложението, в противен случай то се смята, че не е прието. Предвидената в
закона възможност за прекратяване на трудовото правоотношение едностранно от
работодателя с обезщетение е израз на доброволния характер на трудовото правоотношение.
По своята правна природа то представлява съглашение, по силата на която се прекратява
едва съществуваща правна връзка. (чл. 8, ал. 1 от ЗЗД). Липсата на съгласие за прекратяване
на трудовото правоотношение на основание чл. 331 от КТ означава, че изразената воля не
съответства на действителната.
В случая работодателят е отправил до служителя предложение за прекратяване на
трудовото правоотношение по реда на чл. 331, ал. 1 КТ, което е било прието от работника –
ищец, което съгласие е обективирано в приетото по делото Споразумение чрез издаване на
заповед N *** г., в която се съдържа уговорката работодателят да заплати на ищеца
четирикратния размер на последното получено месечно брутно трудово възнаграждение и
представляващо обезщетение по чл. 331, ал. 2 КТ. Съгласно чл. 331, ал. 3 от КТ плащането
на посоченото обезщетение следва да се извърши в срок от един месец от датата на
прекратяване на трудовото правоотношение. Върху заповедта е положен подпис на
работника от дата 25.08.2022 г., което обуславя извод, че е изразено съгласие за приемане на
отправеното до него предложение. Именно във връзка с постигнатото съгласие за
работодателя е възникнало задължението да заплати уговореното обезщетение в
едномесечен срок от датата на прекратяване на трудовото правоотношение.
По делото не се спори между страните, че в едномесечния срок от датата на
прекратяване на трудовото правоотношение работодателят не е изпълнил задължението си
да плати уговореното обезщетение. Последицата от неизпълнение на това задължение е
възстановяване на трудовоправната връзка в състоянието й преди постигането на
съглашението по чл. 331, ал. 1 КТ, т. е. основанието за прекратяване на трудовото
правоотношение се смята за отпаднало /чл. 331, ал. 3 КТ/. С възстановяването на
съществуващото трудово правоотношение - се възстановяват и всички поети по него права и
задължения, включително и задължението на работника да се яви на работа. Това е така,
защото задължението на работодателя - в едномесечен срок от дата на връчване на
заповедта за прекратяване на трудовия договор по чл. 331, ал. 1 от КТ - да заплати
уговореното обезщетение по ал. 2 е установено със закона. При неизпълнението му - пак по
силата на закона отпада основанието за прекратяване на трудовото правоотношение и
работникът е длъжен да се яви на работа, без да е необходимо той да бъде изрично
уведомяван за това /в закона не се съдържа изискване за уведомяване/. Фактическият състав
на основанието за уволнение включва два елемента - работодателят да предложи на
работника да се прекрати трудовото правоотношение като заплати обезщетение в определен
размер, а работникът изрично да приеме отправеното му предложение, изразявайки писмено
съгласието си в седемдневен срок от получаване на предложението. Ако работодателят не
изпълни своето задължение за заплащане на обезщетение, съгласно чл. 331, ал. 3 КТ,
основанието за прекратяването се смята за отпаднало, т. е. не е съществувало основанието за
прекратяване на трудовото правоотношение.
Основанието е съществувало, доколкото е постигнато съгласие между страните за
прекратяването при условията на чл. 331, ал. 1 и ал. 2 КТ, но фактическия състав на
прекратяването е налице само ако е осъществен и третия съставен елемент на основанието за
прекратяване - заплащането на обезщетението. Неплащането на обезщетението води до
отпадане на основанието, т. е. трудовото правоотношение се възстановява, като
изпълнението на правата и задълженията по него продължават така, както са били преди
предприетото прекратяване по чл. 331, ал. 1 и ал. 2 КТ. Всичко това води до извод, че
заплащането на обезщетението по чл. 331 КТ е поставено изцяло на волята на работодателя,
като негова е преценката дали да заплати обезщетението или да предпочете да запази
5
трудовото правоотношение, без да се възползва от договореното прекратяване.
След като неплащането на обезщетението води до възстановяване на трудовото
правоотношение, работникът не разполага с материалноправна легитимация да претендира
заплащането на това обезщетение, дори и в едномесечния срок, предвиден за неговото
заплащане, тъй като заплащането е елемент от фактическия състав на самото прекратяване
на трудовото правоотношение и зависи от волята на една от страните по правоотношението
– работодателят. /В този смисъл е Определение № 659 от 26.05.2011 г. на ВКС по гр. д. №
242/2011 г., III г. о., ГК.; Решение № 338 от 19.06.2025 г. на ВКС по к. гр. д. № 3084/2024 г. и
др., Определение № 848 от 24.02.2025 г. на ВКС по к. гр. д. № 3084/2024 г./
С отпадане на основанието за прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 331,
ал. 1 КТ отпада и правото на обезщетение /Решение № 729 от 18.11.2010 г. на ВКС по гр. д.
№ 320/2010 г., IV г. о., ГК, постановено по реда на чл. 290 ГПК/.
В случая, поради неплащане от работодателя на обезщетението по чл. 331, ал. 2 КТ до
изтичането на едномесечния срок по чл. 331, ал. 3 КТ /от прекратяване на трудовото
правоотношение/, по силата на същата норма се счита за отпаднало основанието за
прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 331, ал. 1 КТ, а с отпадане на
основанието за прекратяване на трудовото правоотношение, отпада и правото на
обезщетение по чл. 331, ал. 2 от КТ. Преценката за изплащане или не на обезщетението е
установена изцяло в полза на работодателя.
По изложените съображения, искът с правно основание чл. 331, ал. 2 вр. с ал.1 от КТ
следва да се отхвърли като неоснователен.
По иска с правно основание чл. 128, т.2 от КТ:
Основателността на иска по чл.128 от КТ се обуславя от установяване от ищеца на:
наличието на трудово правоотношение между страните през процесния период; реално
полагане на труд при работодателя през периода, за който се претендира заплащане на
трудово възнаграждение; размерът на възнаграждението, както и неговия падеж.
В случая, въз основа на обсъдените писмени доказателства /трудов договор, 2 бр. ФРЗ
за м.12.2024 г. и м.01.2025 г./, съдът приема за установено по делото наличието на валидно
възникнало трудово правоотношение между страните, в рамките на което, ищеца Г. П. Г. е
изпълнявал длъжността „***“ през процесния период от 01.12.2024 г. до *** г., като
добросъвестността на работника/служителя не се опровергава от страна на ответника в
производството. Видно от приетите ФРЗ, на ищеца е била начислена работна заплата за
всеки от двата месеца, в размер на ОТВ от 4000 лв., като не се установява по делото, същите
да са реално изплатени по сметка на ищеца, в посочения в договора срок – до 05-то число на
месеца, следващ месеца, за който се отнасят, т.е. до 05.01.2025 г. и 05.02.2025 г.
Въпреки изложените твърдения от ответника, че ищеца се отклонявал от работното си
място и не уплътнявал работното си време, по делото няма доказателства спрямо Г. да са
приложени дисциплиниращи мерки или наказания, нито да е предприето прекратяване на
трудовото правоотношение, по вина на служителя. Напротив, прекратяване на трудовия
договор е инициирано едва с подписването на процесното Споразумение от *** г., с което
страните се договорили да прекратят трудовото правоотношение помежду си, считано от ***
г. Следователно, ответника с подписване на споразумението, извънсъдебно първо е признал,
че счита съществуващото между него и ищеца трудово правоотношение за валидно
възникнало, подлежащо на прекратяване по посочения начин и второ, че до този момент
/*** г./ служителят е бил на работа и е изпълнявал възложените му задачи. Както по-горе бе
посочено, дали са възлагани конкретни задачи или не, не следва да се тълкува в ущърб на
работника, който е длъжен да престира работната си сила и да изпълнява възложената му от
работодателя работа. Установява се по делото, че ищеца е бил на разположение на
работодателя си през процесния период, пребивавал е на работното си място, съвпадащо с
6
адреса му по местоживеене и е участвал в провежданите онлайн срещи на екипите
/показанията на св. Г., воден от ответника/. Следователно ако и да е бил в т.нар. „престой“ то
той не е бил по вина на работника, поради което на последния се дължи трудово
възнаграждение за периода от 01.12.2024 г. до *** г. Същото се претендира в брутен размер,
съвпадащ с уговореното ОТВ от 4000 лв., като съдът следва да го присъди така, както е
поискано. Дължимите от трудовото възнаграждение удръжки /ДОД, осигурителни вноски и
др. за сметка на работника и работодателя/ следва да се приспаднат при изплащането. В този
смисъл, възражението на ответника, че на ищеца не се дължат брутни трудови
възнаграждения е основателно, но този въпрос следва да намери своето разрешение при
изпълнение на задължението на работодателя да изплати реално дължимото трудово
възнаграждение, като се направят съответните удръжки /които между впрочем са посочени
като пера и суми в приетите по делото ФРЗ./.
Не следва да се обсъжда възражението от ответника за недействителност на трудовия
договор, тъй като същото е заявено едва в първото о.з., след срока за писмен отговор, а и
поради факта, че изявлението в този смисъл влиза в пряко противоречие с писмено
заявеното в отговора на ИМ, че ответника цит. „не оспорва обстоятелството, че между
страните има сключен валиден трудов договор № 9/*** г., т.е.,че между страните е
съществувало валидно трудово правоотношение“.
При съвкупна преценка на доказателствата по делото, съдът приема, че за периода на
съществуване на трудовото правоотношение между страните, в частност за исковия период –
от 01.12.2024 г. до *** г. ищецът надлежно е полагал труд при ответника, като добросъвестно
е престирал работната си сила, в резултат на което за последния е възникнало и насрещното
му задължение за заплащане на уговореното за този труд, трудово възнаграждение. Отделно
от изложеното, в чл. 8, ал.1 от КТ е регламентирано, че трудовите права и задължения се
осъществяват добросъвестно, съобразно изискванията на закона, като е въведена и
оборимата презумпция, че добросъвестността при изпълнение на трудовите задължения се
предполага до доказване на противното – чл.8, ал. 2 КТ. В случая, от страна на ответника не
е проведено пълно обратно доказване, за да се счита за оборена така установената
презумпция, ангажирайки по делото доказателства, че в рамките на исковия период Г. Г. не е
престирал работната си сила при него, като с ОИМ дори не са въведени подобни
възражения.
По разноските:
При този изход на делото, с оглед частичното уважаване/отхвърляне на исковете, право
на разноски имат и двете страни.
Въпреки, че формално и ищецът с ИМ, и ответника с ОИМ, са поискали съдът да им
присъди съдебни разноски в производството, доказателства за реално извършени такива, не
са представени. По делото е приложен ДПЗС от 04.03.2025 г., съгласно който ищеца дължи
на пълномощника си адв. К., адвокатско възнаграждение в размер на 2000 лв., но след
приключване на делото, по ба. път. В последното съдебно заседание, в хода на устните
състезания, не са ангажирани доказателства от страна на пълномощника на ищеца,
уговореното възнаграждение да му е било реално изплатено. Ето защо на ищеца не следва
да се присъждат разноски.
Ответникът също не е представил доказателства за уговорено и/или изплатено
адвокатско възнаграждение, поради което и на него не се дължат такива.
Ответникът следва да бъде осъден да заплати дължимата държавна такса върху
уважения размер на исковете, по сметка на СРС, в размер на 240 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
7
ОТХВЪРЛЯ предявения от Г. П. Г., с ЕГН ********** против „ИМПАУЪР
СЪЛЮШЪНС“ ЕАД, с ЕИК ********* иск с правно основание чл. 331, ал. 2 от КТ за
сумата от 16 000 лева в брутен размер, представляваща обезщетение в размер на четири
БТВ, при прекратяване на трудовия договор по инициатива на работодателя , като
неоснователен.
ОСЪЖДА на осн. чл.128, т.2 от КТ „ИМПАУЪР СЪЛЮШЪНС“ ЕАД, с ЕИК
********* да заплати на Г. П. Г., с ЕГН ********** сумата от 6000 лв., представляваща
брутно трудово възнаграждение, дължимо на ищеца за периода от 01.12.2024 г. до *** г.,
ведно със законната лихва от 06.03.2025 г. до окончателното плащане.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК „ИМПАУЪР СЪЛЮШЪНС“ ЕАД, с
ЕИК ********* да заплати по сметка на СРС, държавна такса в размер на 240 лв.,
определена върху уважения размер на исковете.
Решението може да се обжалва от страните пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от получаване на препис от него.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8