Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр. София, 15.04.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ - въззивни
състави, IV-Г състав, в публично заседание на единадесети
февруари през 2020 година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАНЯ ОРЕШАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА
СИМОНА
УГЛЯРОВА
при
секретаря Мая Симеонова, като разгледа докладваното от съдия Попколева гражд.
дело № 163558 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от 08.05.2019
г. на ищцата С.Г.Н. против решението от 29.03.2019 г. по гр. дело № 58629/2017
г. на Софийския районен съд, 171 състав, с което е отхвърлен предявения от
жалбоподателката срещу „Б.И.“ АД отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК
за признаване за установено, че С.Г.Н. не дължи по изпълнително дело №
20088510400507 по описа на ЧСИ м.П. сумата от 387,20 лв., представляваща
невъзстановено застрахователно обезщетение, изплатено по щета № 843/2004 г.,
ведно със законната лихва от 27.09.2006 г. до окончателното изплащане на
вземането, както и сумата от 197,49 лв. – разноски по делото, за които суми е
издаден изпълнителен лист от 28.03.2008 г. по гр.д. № 19695/2006 г. по описа на
СРС, 54 състав. С решението жалбоподателката е осъдена да заплати на ответника разноски
по делото в размер на 360,00 лв.
В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно
поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила и е
необосновано, доколкото съдът изобщо не е взел предвид конкретните фактически
твърденията на ищцата, че в молбата за образуване на изпълнителното дело от
18.06.2008 г. взискателят не е посочил конкретен изпълнителен способ, а първото
поискано изпълнително действие е направено едва с молба от 18.10.2010 г., т.е
след изтичане на двугодишния срок по чл.433, т.8 ГПК, поради което
изпълнителното производство се е прекратило по право на 19.06.2010 г. Именно
поради настъпилата перемпция, предприетите впоследствие - на 18.10.2010 г., 11.10.2013
г. и на 19.05.2015 г., изпълнителни действия - запори на банкови сметки, са без
правно значение, тъй като са извършени по прекратено изпълнително дело.
Първоинстанционният съд не е съобразил нормата на чл.433, ал.1, т.8 ГПК и факта
че от образуване на изпълнителното дело до първата молба на взискателя, с която
се иска прилагането на конкретен изпълнителен способ, са минали повече от две
години и необосновано е обсъждал поисканите и извършени впоследствия действия
на взискателя по вече прекратеното изпълнително дело. Поддържа, че СРС не се е
съобразил и със задължителната съдебна практика – т.10 от ТР №2/26.06.2015 г.
по тълк.дело №3/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в което е прието, че каквото и да е
основанието за прекратяване на изпълнителното производство, всички предприети
по него изпълнителни действия се обезсилват по право / с изключение на тези,
изграждащи изпълнителни способи, от извършването на които трети лица са
придобили права/. Обезсилването на изпълнителните действия е с обратна сила и
те не се считат произвели правно действие. След като изпълнителното
производство е веднъж прекратено, предприетите по него впоследствие
изпълнителни действия не са прекъснали погасителната давност по смисъла на
чл.116, б.“в“ ЗЗД. На последно място излага допълнителни аргументи за
неправилност на решението, а именно че наложеният на 19.05.2015 г. повторен
запор върху вземанията й по банковите сметки в „ЦКБ“ АД не е действие,
прекъсващо давността, тъй като вече е имало наложен запор върху вземането,
който не е бил вдигнат, а наложените на 06.04.2016 г. запори върху вземания по
банкови сметки, са действия, които съдебният изпълнител е извършил по свой
почин, без взискателят да е отправил такова искане и без да му надлежно
възложено по реда на чл.18, ал.1 ЗЧСИ да определя начина на изпълнение.
С оглед изложеното, моли решението на СРС да
бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявения
отрицателен установителен иск да бъде уважен, като претендира разноски.
Въззиваемата страна –ответник „Б.И.“ е
депозирала отговор на въззивната жалба, в който поддържа неоснователност на
жалбата и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено.
Софийският градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК
във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт,
намира за установено следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е основателна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо. Същото обаче е неправилно и необосновано, тъй като
първоинстанционният съд не е разгледал всички фактически твърдения, изложени в
исковата молба и по-конкретно за настъпила перемпция по изпълнителното делото и
съответно не е съобразил нормата на чл.433, ал.1, т.8 ГПК, както и
разясненията, дадени в т. 10 от ТР №2/26.06.2015 г. по тълк.дело №3/2013 г. на
ОСГТК на ВКС.
Предявеният отрицателен установителен иск по
чл.439 ГПК се основава на твърдението на ищцата, че процесните вземания не
подлежат на принудително изпълнение поради погасяването им по давност, тъй като
от образуването на изпълнителното дело на 18.06.2008 г. до първото предприето
действие по принудително изпълнение по молба на взискателя от 18.10.2010 г. си
изминали повече от две години, поради което на основание чл.433, т.8 ГПК по силата
на закона е настъпило прекратяване на изпълнителното производство – на
18.06.2010 г., от който момент е започнала да тече нова погасителна давност,
която е изтекла към датата на предявяване на иска. Поисканите впоследствие с
молби от 18.10.2010 г., 11.10.2013 г. и 19.05.2015 г. изпълнителни действия, са
без правно значение, тъй като те са извършени по прекратено изпълнително дело и
не са породили предвидения в чл.116, б.“в“ ЗЗД ефект на прекъсване на давността.
Именно в рамките на така заявеното основание, съдът дължи произнасяне.
В срока по чл.131 ГПК ответникът е оспорил
иска без да е изложил конкретни възражения.
Процесните вземания са установени с влязло в
сила решение, като от влизането му в сила, което е станало най-късно на
28.03.2008 г. /датата на издаване на изпълнителния лист/ е започнала да тече
нова петгодишна давност по арг. от чл.117, ал.2 ЗЗД.
Съгласно чл.116, б. „в“ ЗЗД давността се
прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането,
т.е. по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането
на всяко действие за принудително изпълнение. С подаването на молба за
образуване на изпълнително дело, съдържаща искане за прилагане на определен
изпълнителен способ или наличие на възлагане по чл.18 ЗЧСИ, т.е. редовна молба,
давността се счита за прекъсната на осн. чл. 116, буква “в” ЗЗД. В този смисъл
са и мотивите към т.10 от ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в които е посочено,
че искането да бъде приложен определен изпълнителен способ, както и в
хипотезата на възлагане по чл.18 ЗЧСИ, прекъсва давността, защото съдебният
изпълнител е длъжен да го приложи, както и че по изричната разпоредба на закона
давността се прекъсва многократно в изпълнителния процес – с предприемането на
всяко действие за принудително изпълнение. В тази връзка следва да се посочи,
че за прекъсването на давността с отправено от взискателя искане за прилагане
на конкретен изпълнителен способ, е без значение дали съдебният изпълнител е
предприел или не е предприел конкретни действия във връзка с това искане, тъй
като от значение за развитието на изпълнителния процес е дали кредиторът
действа.
В конкретния случай се установява, че на 18.06.2008
г. по молба на взискателя, която обаче не съдържа възлагане за съдебния изпълнител
да предприеме изпълнителни действия по избран от него начин на изпълнение по
реда на чл.18 ЗЧСИ, нито конкретно посочен изпълнителен способ, е образувано
изпълнително дело въз основа на издадения изпълнителен лист срещу длъжника С.Г.Н..
Видно от приложеното изпълнително дело, липсват данни след датата на образуването
му до 18.06.2010 г., т.е. в рамките на две години, взискателят да е поискал
предприемане на някакви действия по принудително изпълнение срещу длъжника.
Едва с молба от 18.10.2010 г. взискателят е поискал налагане на запор върху
банковите сметки на длъжника в „ОББ“ АД.
Ето
защо следва да се приеме, че доколкото взискателят не е поискал извършването на
изпълнителни действия в продължение на две години /от 18.06.2008 г. до 18.06.2010
г./ изпълнителното производство е прекратено на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК
по силата на закона, като без правно значение е дали съдебният изпълнител е
постановил акт за прекратяване на принудителното изпълнение или не, тъй като
прекратяването на изпълнителното производство става по силата на закона, като
новата давност започва да тече от предприемането на последното по време валидно
изпълнително действие. Съгласно разясненията, дадени в т.10 от ТР №2/26.06.2015
г. по тълк.дело №3/2013 г. на ОСГТК на ВКС, каквото и да е основанието за
прекратяване на изпълнителното производство, всички предприети по него
изпълнителни действия се обезсилват по право / с изключение на тези, изграждащи
изпълнителни способи, от извършването на които трети лица са придобили права/.
Обезсилването на изпълнителните действия е с обратна сила и те не се считат
произвели правно действие. След като изпълнителното производство е веднъж прекратено,
предприетите по него впоследствие изпълнителни действия /в случая налагане на
запори върху вземания на длъжника/ не са прекъснали погасителната давност по
смисъла на чл.116, б.“в“ ЗЗД. При това положение, предприетите по молба на
взискателя от 18.10.2010 г. и от 19.05.2015 г. изпълнителни действия срещу
ищцата, т.е. след прекратяване на изпълнителното производство по силата на
закона, настъпило на 18.06.2010 г., не са произвели процесуалноправни или
материалноправни последици, тъй като прекратеното изпълнително дело не може да
бъде възобновено с извършване на последващи действия от взискателя или от
съдебния изпълнител. Взискателят е следвало да поиска образуване на ново
изпълнително дело срещу ищцата, което той не е направил. При тези данни новата
погасителна давност по отношение на вземанията по издадения изпълнителен лист е
започнала да тече от предприемането на последното по време валидно изпълнително
действие. В случая това би било редовната молба за образуване на изпълнително
дело, която прекъсва давността по аргумент от разясненията по т.10 от
посоченото по-горе тълкувателното решение, в които е изложено, че е нередовна
молбата за изпълнение /освен при наличието на възлагане по чл.18 ЗЧСИ/, в която
взискателят не е посочил изпълнителен способ и такава молба подлежи на връщане
съгласно чл.426, ал.3 ГПК вр. чл.129 ГПК и безспорно не прекъсва давността. В
конкретния случай в молбата за образуване на изпълнителното дело липсва
възлагане по реда на чл.18 ЗЧСИ и не е посочен начина на изпълнението, поради
което следва извод, че тази молба е нередовна и с нея давността не е прекъсната,
т.е. по делото няма данни, от момента на издаване на изпълнителния лист –
28.03.2008 г., новата петгодишна давност за вземанията да е била прекъсната с
предприети от взискателя валидни изпълнителни действия. С оглед гореизложеното
следва извод, че вземанията по издадения изпълнителен лист, са се погасили по
давност на 28.03.2013 г.
Ето защо, отрицателния установителен иск по
чл.439 ГПК се явява основателен, поради което обжалваното решение следва да
бъде отменено изцяло, вкл. и в частта, с която ищцата е осъдена да заплати
разноски в размер на 360 лв., като вместо него следва да се постанови друго, с
което искът да бъде уважен, а ответникът да бъде осъден да заплати на основание
чл.78, ал.1 ГПК сторените от ищцата разноски в производството пред СРС, които
са в размер на 50,00 лв.-за държавна такса по исковата молба .
При този изход на спора въззивницата има право
на разноски за въззивната инстанция, които са в размер на 25,00 лв.-за държавна
такса по жалбата.
На
основание чл.38, ал.2 ЗАдв въззиваемата страна следва да бъде осъдена да
заплати на адв. К.Х. адвокатско възнаграждение за оказаната от нея безплатна
правна помощ на ищцата в размер на 300,00 лв. пред първата инстанция и 300,00
лв.-за въззивната инстанция съгласно чл.7, ал.2, т.1 от Наредба №1/2004 г.
Така мотивиран Софийският градски съд,
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ изцяло решението от 29.03.2019
г. по гр. дело № 58629/2017 г. на Софийския районен съд, 171 състав, като
вместо него постановява:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО
по предявения от С.Г.Н., ЕГН **********, със съдебен адрес *** срещу „Б.И.“ АД,
ЕИК ******, отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК, че С.Г.Н. не дължи
сумата от 387,20 лв., представляваща невъзстановено застрахователно
обезщетение, изплатено по щета № 843/2004 г., ведно със законната лихва от
27.09.2006 г. до окончателното изплащане на вземането, както и сумата от 197,49
лв. – разноски по делото, за които суми е издаден изпълнителен лист от
28.03.2008 г. по гр.д. № 19695/2006 г. по описа на СРС, 54 състав, въз основа
на който е образувано изпълнително дело № 20088510400507 по описа на ЧСИ М.П..
ОСЪЖДА „Б.И.“ АД, ЕИК ******
да заплати на С.Г.Н., ЕГН **********, със съдебен адрес ***, на основание
чл.78, ал.1 ГПК сумата от 75,00лв. – разноски за производството пред СРС и СГС.
ОСЪЖДА „Б.И.“ АД, ЕИК ****** да заплати на адв. К.Х.
***, на основание чл.38, ал.2 вр. ал.1, т.2 ЗАдв, адвокатско възнаграждение в
размер на 600,00 лв. за производството пред СРС и СГС.
Решението не подлежи на касационно
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.