№ 466
гр. Русе, 10.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на пети април през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Татяна Т. И.
при участието на секретаря Миглена Ц. Кънева
като разгледа докладваното от Татяна Т. И. Гражданско дело №
20234520100240 по описа за 2023 година
Предявен е иск за прогласяване нищожност на съдебно решение, с правно
основание чл.270, ал.2 ГПК.
Ищцата А. В. И. твърди, че с ответника имали съдебен спор, който приключил с
постановяване на съдебно решение по гр.д.№ 722/2020 г. по описа на Районен съд-
Русе. С постановеното съдебно решение предявеният от ответника срещу нея
ревандикационен иск бил уважен и след приключване на инстанционния контрол
съдебното решение влязло в сила. В обстоятелствената част на исковата молба ищецът
изтъкнал множество факти и документи в подкрепа на твърденията си. В петитума на
същата поискал съдът да го признае за собственик на описания недвижим имот на
основание „покупко-продажба на поземлен имот, замяна, давностно владение и
наследство". Ищецът изброил четири придобивни основания на право на собственост и
не ставало ясно дали е предявил един иск на четири материалноправни основания или
е предявил четири иска на четири различни материалноправни основания. От друга
страна, не било уточнено дали едно от основанията е основно и другите - алтернативни
или евентуални и кое от всички е основно или алтернативно, или евентуално. Това
уточнение било съществено, тъй като право на собственост не можело да се придобива
едновременно на няколко основания, а само на едно. Тази съществена неяснота не
била уточнена и изяснена по време на инстанциите по същество на спора. При
започване на съдебното производство съдът изготвил доклад по делото, в който също
не станало ясно колко иска са предявени, а ако е предявен един иск на кое от всички
основания, посочени от ищеца в петитума на исковата молба. Пропускът в доклада по
1
делото счита за съществен, тъй като с доклада се очертавал предметът на спора, а
оттам доказателствената тежест на страните и правото на защита на ответника по иска.
В постановеното решение не ставала ясна действителната воля на съда. В мотивите на
решението съдът коментирал само свидетелските показания и правните изводи били
само в насока владението на имота. Изобщо не били коментирани другите
доказателства и другите материалноправни основания, посочени в петитума на
исковата молба. В диспозитива на решението съдът признал за собственик ищеца, но
не ставало ясно на кое от всички посочени в исковата молба материалноправни
основания била придобита собствеността, което създавало неяснота по отношение на
кое от материалноправните основания се разпростира силата на пресъдено нещо.
Поради това, ищцата счита влязлото в сила съдебно решение по гр.д.№ 722/2020 г. на
Районен съд-Русе за нищожно. Нищожността му се изразявала в това, че същото било
неразбираемо и от мотивите и диспозитива му не ставала ясна действителната воля на
съда за разрешаване на правния спор. Липсвало волеизявление, тъй като посоченото
съдебно решение било неразбираемо и неговият смисъл не би могъл да се извлече дори
при тълкуване.
Моли да бъде постановено решение, с което да бъде прогласена нищожността на
съдебно решение № 2260478/27.11.2020 г., постановено по гр.д.№ 722/2020 г. по описа
на РС-Русе.
В срока по чл.131 ГПК ответникът депозира отговор на исковата молба, в който
оспорва предявения иск като неоснователен и недоказан. Твърди, че в исковата му
молба, депозирана по горното дело, било посочено, че правото му на собственост
произтича от следните юридически факти, изброени хронологично - договор за
покупко-продажба на имота от дядо му М. С. М.ов, сключен с Нот.акт №
180/19.12.1935 г., том V, регистър 4747, дело № 1216/1935 г.; Решение на ТПС
комисия, отразено в Протокол № 4/02.03.1968 г.; давностно владение, осъществено от
баща му С.М. С., водещо до придобиване на 1/2 от имота, като другата 1/2 баща му
притежавал по наследство от покойните си родители. От представеното удостоверение
за наследници на баща му било видно, че А. С. е единствен наследник на С.М. С. и от
този факт следвал извода, че в това си качество придобил целия имот след неговата
смърт. В доклада по делото, предявен на страните в съд.заседание на 17.09.2020 г.,
съдът заявил, че ,,....Правото на собственост произтича въз основа на догoвор за
покупкo-продажба, Решение на ТПС комисия за замяна, давностно владение и
наследство“. Ясно било, че съдът хронологично изброил всички писмени
доказателства, представени от ищеца в подкрепа на иска по чл.108 от ЗС и разпределил
доказателствената тежест, като указал на ответницата че "следва да установи, че
упражнява фактическата власт с основание“, т.е. въз основа на противопоставими на
ищеца юридически факти". Ако А. И. е считала доклада за непълен и неясен, е
следвало да възрази в съдебно заседание, като обоснове възраженията си. Вместо това
2
защитникът й заявил, че няма възражения по доклада. Твърденията по т.2 счита за
нелепи - как ищцата очаква да се коментират писмени доказателства, установяващи:
сделка за покупкo-продажба на имот, сключена с нот.акт през 1935 г., Решение на TПK
комисия за замяна, което било стабилен административен акт и удостоверение за
наследници, от което било видно наследственото правоприемство. Счита тези факти за
безспорни и по отношение на тях не били повдигнати никакви възражения. Те били
съобразени от съда и подробно описани в решението. С диспозитива на същото се
уважавал предявеният иск по чл.108 от ЗС. В мотивите към акта, в частта, в която
съдът изложил правните изводи въз основа на установената фактическа обстановка,
подробно бил анализиран начина на придобиване на имота и правното основание на
собствеността на А. С..
Относно твърденията за неяснота на съдебния акт, ответникът се позовава на
правната теория и практика, според които решението е нищожно, когато е
неразбираемо и неговият смисъл не би могъл да се извлече дори и при тълкуване.
Практиката на ВКС застъпва принципа, че нищожно е абсолютно неразбираемото
решение. Решението на РС-Русе, за което се твърди, че е неразбираемо, счита, че не е
от тази категория. Твърди, че то съдържа ясни и обосновани мотиви, анализиран е
доказателственият материал, доказателствата са прецени в тяхната последователност и
съвкупност. Това решение е разглеждано и в две пo-горни инстанции и е оставено в
сила. Дори да се предположи, макар в случая това да е недопустимо, с оглед текста на
решението, че същото е неясно, то неговият смисъл може да се извлече при тълкуване,
като се разгледат последващите ясни и категорични съдебни актове - на РОС и ВКС.
Предвид изложените съображения, моли предявеният иск да бъде отхвърлен
като неоснователен, като му бъдат присъдени направените по делото разноски.
От събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в
съвкупност, съдът намира за установено следното:
От исковата молба на А. С. С., въз основа на която е образувано гр.д.№ 722/2020
г. по описа на РС-Русе с предмет – ревандикационен иск с правно основание чл.108 от
ЗС е видно, че в нея същият твърди, че ½ ид.част от поземлен имот с идентификатор
63427.159.1, находящ се в землището на гр.Русе, подробно описан в ИМ, е придобит от
ищеца по наследство от баща му и ½ ид.част – по давностно владение.
С влязло в сила Решение № 260478/27.11.2020 г., постановено по горното дело,
съдът е уважил ревандикационния иск, като в мотивите си, въз основа на събраните
писмени и гласни доказателства е приел, че ищецът е придобил целия имот по
наследство от баща си – първо имотът е бил собственост на дядо му М. М.ов, а след
неговата смърт и смъртта на баба му имотът е придобит по наследство от баща му С.
С. и чичо му С. С.. Още преди смъртта си, баща му е придобил по давност и ½ ид.част
на брат си, така че ищецът А. С. е придобил целия имот по наследство от своя баща. От
3
друга страна съдът е изложил и съображения, че праводателят на ответницата и тя
общо не са владели имота 10 години, за да бъде придобит от тях по давност, поради
което е приел, че не се доказва владението й върху лозето да е на правно основание.
При така установената фактическа обстановка съдът прави следните
изводи:
Съгласно правната теория едно решение е нищожно, когато не би могло да се
приеме за валиден съдебен акт поради липса на надлежно волеизявление.
Текстът на чл.270, ал.1 и ал.2 от ГПК дава възможност да се прогласи
нищожност на съдебното решение, когато то не отговаря на основните процесуални
изисквания за неговата валидност, а именно: да е постановено от незаконен състав
(лице, което няма съдийска правоспособност; еднолично вместо от съдебен състав); да
е постановено извън пределите на правораздавателната власт на съда (делото е
разгледано по реда на ГПК, а подлежи на разглеждане по друг процесуален ред); да е
постановено против лице, което не е подчинено на правораздавателната власт на
българските съдилища; да не е изготвено в писмена форма; не е подписано или е
неразбираемо до степен, в която неговият смисъл не би могъл да се извлече дори по
пътя на тълкуването.
В конкретния случай ищцата се позовава именно на последната посочена
хипотеза, твърдейки, че атакуваното първоинстанционно решение е неразбираемо и от
мотивите и диспозитива му не става ясна действителната воля на съда за разрешаване
на правния спор.
Според практиката на ВКС, дори когато мотивите на съда са вътрешно
противоречиви, но волята му – да отхвърли или да уважи иска, е ясна, а съображенията
– установими, макар и изведени без да са съобразени с правилата на формалната
логика, опита и научното знание, става въпрос за необоснованост, а не за нищожност
на решението. Щом е ясно и установимо какво е постановил съдът по искането, с което
е сезиран, решението би могло да е неправилно, а не нищожно“.
Настоящият съдебен състав намира, че атакуваното първоинстанционно
решение не страда от горните пороци. Същото е валидно и допустимо. Съдът е
постановил процесното решение съобразно разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК, която
изисква към решението да са изложени мотиви, в които се посочват исканията и
възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и
правните изводи на съда.
Излагайки установените по делото факти чрез обсъждане на ангажираните
писмени доказателства /титули за собственост и др.документи/ и гласни
доказателствени средства, съдът достига до извода, че собственик на спорния имот е
именно ищецът, който го е придобил по наследство от своя баща. Неоснователно е
4
твърдението в исковата молба на А. И., че А. С. е изброил четири придобивни
основания на право на собственост и не става ясно дали е предявил четири иска на
четири материалноправни основания. Както ищецът по гр.д.№ 722/2020 г. на РС-Русе,
така и съдът в мотивите си, проследяват правните основания, въз основа на които
спорният имот е придобит първо от дядото и бабата на ищеца, а след това и от неговия
баща. Единствената разлика в съображенията, че правото на собственост принадлежи
на ищеца по цитираното дело е това, че последният счита, че половината от имота
притежава на основание придобивна давност, а съдът излага мотиви, че още приживе
баща му е придобил идеалната част на брат си по давност, така че А. С. е станал
собственик на имота по силата на наследствено правоприемство, като единствен
наследник на своя баща.
Развитите съображения на съда за основателност на ревандикационния иск и за
неоснователност на възраженията на ответната страна напълно съвпадат с диспозитива
на решението, с което претенцията по чл.108 ЗС е уважена изцяло, с последствията от
това относно тежестта за разноските на страните. Мотивите на съда освен че са
разбираеми и ясни, се споделят напълно и от следващите две инстанции, потвърдили
обжалваното пред тях първоинстанционно решение.
По изложените съображения съдът намира предявения иск за прогласяване
нищожността на решението, постановено по гр.д.№ 722/2020 г. по описа на РС-Русе,
неоснователен и недоказан и като такъв подлежи на отхвърляне.
На основание чл.78, ал.3 ГПК, в тежест на ищеца са разноските, направени от
ответника, в размер на 1500 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение.
Мотивиран така, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявеният от А. В. И., с ЕГН **********,
против А. С. С., с ЕГН **********, иск за прогласяване нищожността на съдебно
решение № 2260478/27.11.2020 г., постановено по гр.д.№ 722/2020 г. по описа на РС-
Русе.
ОСЪЖДА А. В. И., с ЕГН **********, със съдебен адрес гр.Русе, ул.“Б.“ 8, ет.3,
чрез адв.Е. М., да заплати на А. С. С., с ЕГН **********, 1500 лв. деловодни разноски.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд-Русе в 2-
седмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Русе: _______________________
5
6