№ 147
гр. Русе, 22.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ в публично заседание на двадесет и първи
октомври през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Свилен Сирманов
Членове:Милена Пейчева
Ралица Герасимова
при участието на секретаря Маня Пейнова
в присъствието на прокурора Г. Димитров Г.ев (ОП-Русе)
като разгледа докладваното от Свилен Сирманов Въззивно наказателно дело
от общ характер № 20214500600639 по описа за 2021 година
Производството е по гл.ХХІ от НПК.
С присъда № 260050 от 31.03.2021г., постановена по НОХД №
2090/2020г., Районен съд - Русе, признал подсъдимия Т. Г. Д., род. на
28.08.1991г. в Русе, български гражданин, с висше образование, неженен,
работи, неосъждан, ЕГН **********, за виновен в това, че на 05.08.2019г., в
с.гр., противозаконно присвоил чужда движима вещ - преносим компютър -
лаптоп, марка „НР Еlite Воок”, със сериен № ***, ведно с батерия и адаптер,
на обща стойност 1330,28 лв., собственост на „Р.С.” ЕООД, със седалище и
адрес на управление в Пловдив, представлявано от Т.Г. Г. от гр.Велико
Търново, която владеел, като до приключване на съдебното следствие в
първоинстанционния съд, вещта е върната и случаят е маловажен, поради
което и на основание чл.206 ал.6 т.4, вр. ал.5, вр. ал.1 и чл.78„а” от НК го
освободил от наказателна отговорност, като му наложил административно
наказание глоба в размер хиляда лв.
Със същата присъда Районен съд - Русе признал подсъдимия Т.
Г. Д. за невинен в това да е извършил престъплението в периода от май 2019г.
до 05.08.2019г. и от 06.08.2019г. до 27.01.2020г., като го оправдал по
1
първоначалното обвинение по чл.206 ал.1 от НК.
С оглед така постановената присъда, Районен съд - Русе осъдил
подсъдимия да заплати направените разноски.
Против присъдата е постъпила въззивна жалба от адв. Я.П.,
упълномощен защитник на подсъдимия Т.Д.. В нея се твърди, че присъдата е
неправилна и незаконосъобразна, постановена е в противоречие с фактите и
доказателствата, касаещи обективната истина по делото. С оглед така
изброените оплаквания, защитникът иска присъдата да бъде отменена изцяло,
без да формира петитум. От допълнителните съображения към жалбата може
да се прецени, че присъдата е обжалвана само в осъдителната част и се иска
отмяна, с постановяване на нова, с която подсъдимият бъде признат за
невинен.
В съдебно заседание на въззивната инстанция подс.Г. Д. не се
явява и не взема становище по жалбата. Защитникът му, адв.Я.П. поддържа
жалбата на наведените в нея и допълнителните съображения основания.
Представителят на Окръжна прокуратура - Русе счита, че
жалбата е частично основателна, но на различно основание и предлага
присъдата да се отмени, като делото се върне на Районен съд - Русе, за ново
разглеждане от друг състав. Счита, че мотивите на присъдата са
противоречиви, а изводите на съда по приложение на закона неправилни.
Съдът, след проверка на присъдата по основанията, по‐
сочени в жалбата и изцяло служебно на осно‐
ва ние чл.314 ал.1 от НПК, кон ста ти ра:
Първоинстанционният съд е събрал достатъчно доказателства за
правилно изясняване на делото и след като ги анализирал, приел за
установени след ните фак тически положения:
Подс.Т.Д. е роден на 28.08.1991г. в Русе. Завършил е висше
образование в РУ „Ангел Кънчев” по специалност „Индустриално
инженерство” през 2017г. Не е семеен. Не е осъждан.
Като студент подсъдимият членувал в Клуб по роботика, където
се запознава със свид.Т.Г.. Последният представлявал „Р.С.” ЕООД -
Пловдив, където подс.Т.Д. постъпил на работа през февруари 2019г. на
длъжността „Инженер автоматизация”. На 02.03.2019г. бил изготвен трудов
2
договор, който макар и да не му бил връчен, е регистриран в ТД на НАП. За
изпълнение на трудовите му задължения, свид.Т.Г. предоставил за ползване
на подс.Т.Д. преносим компютър - лаптоп, „НР Еlite Воок”, ведно с батерия и
адаптер.
Основната дейност на „Р.С.” ЕООД била свързана с
програмиране и внедряване на роботизирани системи. Във връзка с работата,
подсъдимият, заедно с други служители на дружеството, сред които и
свид.Т.Г. бил командирован в завод в гр.Люлебургас, Турция. Там с
предоставените им лаптопи - работни станции, настройвали поточна линия за
производство. След завръщането от Турция на подсъдимия била изплатен
аванс в размер 1000 лв. и му били поставени задачи във връзка с работата,
които трябвало да изпълнява дистанционно от дома си.
Подсъдимият се прибрал в Русе и след известно време започнал
да изпитва финансови затруднения, тъй като освен посочения аванс, не бил
получил трудово възнаграждение. Извършил проверка в ТД на НАП и
установил, че не са му начислявани и осигуровки. Във връзка с това, подал
жалба в Инспекцията по труда с оплакване, че не му е изплащано трудово
възнаграждение. След извършена проверка, подсъдимият получил по
пощата трудов договор, но работодателят го прекратил на 01.07.2019г., като
чрез кратки текстови съобщения по телефона свид.Т.Г. поискал от
подсъдимия да върне предоставения лаптоп. Тъй като претендирал че не са
му изплатени трудови възнаграждения и осигуровки, той решил да не го
връща, с цел да си възстанови част от дължимите му парични средства за
трудово възнаграждение. На 05.08.2019г. отишъл в офис на „Е.Е.” ООД в
Русе, където чрез служителката - свид.Р.К. изпратил лаптопа на свид.Т.Д., но
с наложен платеж на стойност 500 лв.. Свидетелят разбрал това едва при
получаване на лаптопа и отказал да заплати сумата, поради което вещта била
върната от куриерската фирма на подсъдимия.
По жалба, която свид.Т.Г. подал в Районна прокуратура -
Велико Търново било образувано настоящото наказателно производство. В
хода му, подсъдимият предоставил доброволно лаптопа на разследващите, с
цел да бъде върнат на собственика.
По-късно предявил и съдебен иск срещу работодателя за
неизплатени трудови възнаграждения по който има образувано граждански
3
дело.
Като анализирал така установените фактически положения,
първоинстанционният съд приел, че подсъдимият е осъ ще ‐
ствил обективните признаци на престъпния състав по чл.206 ал.6 т.4, вр.
ал.5, вр. ал.1 от НК, тъй като на 05.08.2019г., в Русе, противозаконно
присвоил чужда движима вещ - преносим компютър - лаптоп, марка „НР Еlite
Воок”, със сериен № *** ведно с батерия и адаптер, на обща стойност 1330,28
лв., собственост на „Р.С.” ЕООД, със седалище и адрес на управление в
Пловдив, представлявано от Т.Г. Г. от Велико Търново, която владеел, като
до приключване на съдебното следствие в първоинстанционния съд вещта е
върната и случаят е маловажен.
В мотивите съдът приел, че вещта - преносим компютър „НР
Еlite Воок”, е чужда за подсъдимия, тъй като му е предоставена за ползване
във връзка с работата в „Р.С.” ЕООД. След прекратяването на трудовите
отношения следвало да я върне, но вместо това, променил отношението си
към нея и се разпоредил с нея като със собствена, като я продал на
работодателя си, използвайки формата на доставка с наложен платеж.
Промяната на субективното му отношение към чуждата вещ и намеренията и
действията за продажбата на вещта като лична собственост придавали
противозаконност на действията му.
В съответствие с доказателствата по делото, съдът приел, че
деянието е осъществено от подс.Т.Д. при условията на пряк уми съл.
С оглед предвиденото в чл.206 ал.6 т.4, вр. ал.5, вр. ал.1 от НК
наказание, съдът преценил, че подсъдимият следва да бъде освободен от
наказателна отговорност, като му се наложи административно наказание,
глоба, за която отмерил размер хиляда лв.
Тези фактически положения са правилно установени в не се
оспорват от страните, чиито оплаквания се отнасят до правилното
приложение на закона. Към посоченото от съда, следва да се добави, само че
съгласно заключението на назначената в хода на съдебното следствие тройна
съдебно-техническа експертиза, стойността на лаптоп, „НР Еlite Воок”, със
сериен № ***, ведно с батерия и адаптер, възлиза на 1330,28 лв., в какъвто
смисъл е направено изменение на обвинението. Следва да се добави още и, че
според представеният пред въззивната инстанция препис от решение №
4
1576/21.09.2021 год., постановено по гр.д.№ 217/2021г., на Районен съд -
Пловдив, „Р.С.” ЕООД, е осъдено да заплати на подсъдимия обезщетение за
забава за неизплатени трудови възнаграждения в размер 1700,72 лв., за
неспазено предизвестие в размер 321,66 лв., за неизползван платен годишен
отпуск в размер 156,63 лв. и обезщетение за забава върху обезщетението за
неизползван платен годишен отпуск в размер 124,02 лв., като искът до пълния
предявен размер от 1400 е отхвърлен. Това решение подлежи на
предварително изпълнение, но не е окончателно.
Жалбоподателят оспорва извода, че подсъдимият е променил
отношението си към предмета на престъплението, като с множество, невинаги
свързани аргументи поддържа тезата, че подсъдимият е осъществил законно
право на задържане. Заявява конкретно, че той не се е представял за
собственик и изпращането на компютъра по куриер, не го правело такъв.
Изпратил го с наложен платеж, само за да получи поне частична компенсация
за неизплатените от работодателя трудови възнаграждения. Вещта не била
предоставена по силата на трудовия договор, както приемал съда. Договорът
бил бланков и не съдържал такива клаузи. Свид.Т.Г. предал компютъра не по
настояване на подсъдимия, по собствено желание, поради което не можело да
му се вменява „своене”.
Без връзка с горното цитира незадължителна съдебна практика
според която: 1. Обсебване има само, когато физическо лице получи на
правно основание чуждо имущество, за да го владее или пази. 2. Забавата на
дееца да върне вещта веднага след поискването й, не представлява
дефинитивно присвояване, а всеки случай трябва да се изследва конкретно и
3. Отказът за връщане на вещта също трябва да е противозаконен.
Представителят на Окръжна прокуратура аргументира
оплаквания за противоречие в мотивите на обжалваното решение. Според
прокурора съдът приел първо, че подсъдимият решил да задържи вещта, т.е.
чувствал я чужда. Впоследствие посочвал, че се разпоредил с нея, като я
продал на собственика й, с което се аргументира извод, че я чувствал като
своя. Твърди, че тезата за наличие на продажба била в противоречие със
законовите постановки за извършване на този договор, който се считал
сключен с постигане на съгласие по основните му параметри. Прокурорът
изказва мнение, че е налице връщане на вещта под условие, което не било
5
прието от нейния собственик. Твърди, категорично, че не е налице продажба
или опит за такава, тъй като купувач бил действителният собственик.
Прокурорът счита още, че необосновано съдът приел за дата на
извършване на деянието моментът на изпращане на лаптопа. От
доказателствата следвало, че през целия предхождащ период подсъдимият е
променил отношението си към вещта, като се позовава на изтриването на
специализирания софтуер, инсталиран във връзка с изпълнение на
служебните му задължения.
Представителят на прокуратурата оспорва и
законосъобразността на квалификацията по чл.206 ал.6, вр. ал.5 от НК, тъй
като привилегированият състав изисквал доброволност на връщането, докато
в случая лаптопът бил предаден в хода на проверка, инициирана по жалбата
на свид.Т.Г. до прокуратурата.
На последно място, прокурорът твърди, че са налице още две
нарушения на материалния закон: 1. С оглед приетата квалификация, съдът
следвало да приложи разпоредбата на чл.218„б” от НК, който предвиждал
специфични условия за приложението на чл.206 ал.5 от НК. и 2. Предвид
разпоредбата на чл.78„а” ал.5 от НК, съдът можел да наложи глоба в размер
най-много до 300 лв., тъй като за престъпление по чл.206 ал.5 от НК, било
предвидено наказание глоба от 100 до 300 лв.
Тези оплаквания са неоснователни.
Правото на задържане, уредено в чл.90 и чл.91 от ЗЗД, както
следва и от самото наименование на института, се състои във възможност
на длъжника, който има изискуемо вземане да задържи, чужда движима
вещ, докато бъде удовлетворен. Титулярът на правото на задържане има
две основни права: 1. Да откаже връщане на вещта до удовлетворяване на
вземането си и 2. В едно бъдещо производство по принудително
изпълнение да се удовлетвори предпочтително от стойността на
задържаната вещ. Титулярът на това право обаче има и задължения: 1. Да
полага за вещта грижи на добър стопанин и 2. Да не ползва вещта, без
изричното съгласие на собственика, от чието име я владее.
Дори повърхностен анализ на фактите по делото сочи, че
действията на подсъдимия не представляват реализация на правото на
6
задържане. Промяната в софтуера сама по себе си представлява ползване
и дори промяна на вещта, което институтът не позволява. Както следва и
от самото му наименование, необходимо е титулярът на това право да
„държи” вещта докато го упражнява. Държането е правно понятие,
регламентирано в чл.68 ал.2 от ЗС и представлява упражняване на
фактическа власт върху вещта. С изпращането му по куриер подсъдимият
загубил фактическата си власт върху лаптопа и съответно престанал да го
държи. Грубо нарушение на правилата на института е и опитът му да
получи пари срещу вещта, като правната природа на тази сделка ще бъде
обсъдена допълнително.
От изложеното следва, че подсъдимият не е упражнил право
на задържане, въпреки, че действително разполагал с такава възможност.
За реализирането й е следвало е да поиска дължимото от работодателя си,
като по този начин направи задължението му изискуемо. След това е било
достатъчно да продължи да държи вещта, но както изисква чл.68 ал.2 от
ЗС. Това състояние е трябвало да продължи без прекъсване до
21.09.2021г., вземането му станало ликвидно с решение по гр.д.№
2172020г. на Пловдивски районен съд.
Неоснователно е възражението на защитника във връзка с
основанието, на което подсъдимият е получил владението на преносимия
компютър. Констатацията в обжалваното решение, че това е станало въз
основа на трудовия договор не следва да се тълкува буквално. Въпреки,
че в него няма изрична клауза (ползвана е типова бланка) няма спор, че
вещта е дадена от работодателя при и по повод изпълнението на
задълженията, които са възникнали с трудовия договор. Доводът, че
подсъдимият не е настоявал да получи компютъра няма правна стойност.
както и, че свид.Т.Г. я предоставил доброволно. Тези обстоятелства са
безспорни, както и това, че подсъдимият, който я приел, съзнавайки защо
му е предадена. Няма форма за валидност на тези правни действия.
Евентуалното изготвяне на приемо-предавателен протокол има значение
само за доказване, но в случая между страните няма спор както за самото
предаване на вещта, така и за целите, с които това е направено.
7
Следователно не може да се твърди, че деянието е несъставомерно, тъй
като подсъдимият държал вещта без правно основание. В тази абсурдна
хипотеза, би се оказало, че той дължи връщане на компютъра още от
момента, когато му е предаден. Очевидно не такава е била волята на
страните по трудовото правоотношение.
Лишен от основание е и доводът, че има забава на дееца, да
върне вещта. В делото няма никакви доказателства, че подсъдимият е
искал да върне лаптопа. Освен това, необходимо е още забавянето да е
причинено от някаква извинителна причина, за каквато липсват дори
(голословни) твърдения. В този случай отново е необходимо държане (по
см. на чл.86 ал.2 от ЗС) да е непрекъснато, което е не кореспондира с
изпращането на вещта по куриер. На последно място, никак не
съответства с твърдението за забава опитът на подсъдимия да осребри
вещта.
По възраженията на прокурора:
Според представителя на прокуратурата мотивите
съдържали противоречие, тъй като съдът веднъж посочил, че
подсъдимият възприемал вещта като чужда, а след това приел обратното,
продавайки я на действителния й собственик.
Продажбата като вид правна сделка е регламентирана в
чл.183 от ЗЗД. С този договор продавачът се задължава да прехвърли на
купувача собствеността на една вещ или друго право срещу цена, която
купувачът се задължава да му заплати. Както се вижда, законодателят не
е предвидил изискване продавачът да е собственик. Съществува трайна и
последователна съдебна практика, че продажбата от несобственик не е
нищожна, а само унищожаема. От това следва, че тя поражда същото
правно действие до момента, когато евентуално сделката бъде
унищожена по съдебен ред. Тук трябва да се допълни още, че продажбата
е консенсуална сделка, за валидността на която е достатъчно постигане на
съгласие. Не е необходимо продавачът да притежава собствеността върху
продаваната вещ. Нещо повече, не е необходимо дори да я владее.
Следователно от извода че подсъдимият се опитал да продаде процесния
8
лаптоп не може да се изведе твърдение, че съдът го счел за негов
собственик. Няма и никакво противоречие със законовите постановки за
извършване на този вид сделка. Размяната на вещ срещу пари винаги
представлява продажба, поради което изводите в атакуваната присъда в
този смисъл са правилни и законосъобразни. В конкретния случай
сделката щеше да се счита сключена, ако св.Т.Г. беше платил сумата по
наложения платеж. Доколкото това не е направено, налице е само опит за
продажба, което не може да се отрази върху изводите относно
съставомерността.
Неоснователно е и възражението относно лишаването на
собственика от фактическа власт върху вещта. Тази власт (владението)
подсъдимият е осъществявал от момента, в който вещта му била
предоставена от свид.Т.Г.. Подс.Т.Д., имайки качеството на обикновен
държател е бил длъжен да я върне веднага при поискване. От този момент
нататък, собственикът е следвало да придобие владение върху вещта си.
Като не изпълнил незабавно задължението си за връщането й,
подсъдимият го лишил от владение. Връщането на вещта с наложен
платеж естествено не може да се приеме за изпълнение на задължението
за връщане по см. на Гл.ІІІ т.1 от ЗЗД.
Не могат да се приемат и доводите, свързани с неправилно
приложение на закона.
На л.40 в т.3 от досъдебното производство е приложен
протокол за доброволно предаване. С него подсъдимият, който тогава
дори не бил обвинен, предал на инспектор в Първо РУ при ОД на МВР -
Русе процесния лаптоп, за да бъде върнат на свид.Т.Г.. Предаването е
извършено повече от два месеца след образуване на наказателното
производство и наблюдаващият прокурор, като негов „господар” в тази
фаза, явно счел, че е доброволно. Опитът със задна дата, предаването да
се представи едва ли не като изземване, няма никаква опора в
материалите по делото, а и такова разширително тълкуване във вреда на
подсъдимия е недопустимо. Следователно, квалификацията на
първоинстанционния съд във връзка с чл.206 ал.6 от НК е правилна.
9
Незаконосъобразно е позоваването на прокурора и на
чл.218„б” от НК, който предвижда санкциониране на деяния по чл.206
ал.1 и 5 от НК по административен ред. Ал.1 на този текст поставя
изискване стойността на предмета на престъплението да е под две
минимални работни заплати. Съгласно ПМС № 320/20.12.2018г., за
цялата 2019г. е установена минимална работна заплата в размер 560 лв.
Следователно, прагът по чл.218„б” ал.1 от НК, възлиза на 1120 лв., или
значително под 1330,28 лв., каквато е стойността на процесния лаптоп.
Не допуснато нарушение и на разпоредбата на 78 „а” ал.5 от
НК, според която, когато за извършеното престъпление е предвидено
само глоба или глоба и друго по-леко наказание, административното
наказание не може да надвишава размера на тази глоба. За
престъплението по чл.206 ал.6, вр. ал.5 от НК, действително е предвидена
глоба от 100 до 300 лв., но и алтернативно пробация. Пробацията е трето
по тежест наказание според чл.37 ал.1 от НК, докато глобата е поставена
едва на шесто място. Следователно, за престъплението по чл.206 ал.6, вр.
ал.5 от НК е предвидено наказание глоба и друго по-тежко наказание,
което изключва приложението на чл.78„а” ал.5 от НК и позволява
налагането на административно наказание глоба в размер по-голям от 300
лв.
Поради изложените съображения, Окръжният съд преценява, че
авторството и вината на подс.Т.Д. са доказани по несъмнен начин, като
извършеното от него престъпно деяние е правилно квалифицирано. При
разглеждане на делото не са допуснати отстраними съществени нару‐
шения на процесуалните правила, а наложеното минимално наказание е
справедливо, поради поради което присъдата е законосъобразна и следва
да се потвърди изцяло.
Мотивиран така и на основание чл.338 от НПК, съ‐
дът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА присъда № 260050 от 31.03.2021г., постановена по
10
НОХД № 2090/2020г., от Районен съд - Русе.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11