Р
Е Ш Е Н И Е № 72
гр. Сливен, 08.04.2021
год.
В И
М Е Т О НА Н А Р О Д А.
СЛИВЕНСКИЯТ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, в публичното заседание на двадесет и втори март
през
две хиляди двадесет и първа година в състав:
Административен съдия: СЛАВ БАКАЛОВ
при секретаря Галя
Георгиева
и с участието на прокурора като разгледа докладваното от съдията административно дело № 473 по описа за 2020 година, за да се
произнесе съобрази:
Производството е по чл. 40, ал. 1, т. 5 от Закона за чужденците в
Република България (ЗЧРБ) вр. чл. 145 и сл. от
Административно - процесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по жалба на С. (Ш.) И. (S. I.),
г. на Р. Т., родена на *** г., против Заповед за налагане на принудителна
административна мярка № 343з-2348/10.11.2020 г., издадена от Началник на група
„Миграция“ при Областна дирекция на МВР – Сливен, с която на основание чл. 40,
ал. 1, т. 3 и т. 5 от ЗЧРБ е наложена принудителна административна мярка по чл.
39а, т. 1 от ЗЧРБ - Отнемане на правото на пребиваване в Република
България на лицето С.И. (S. I.), г. на Р.Т.,
родена *** г., с ЕГН **********, постоянен адрес ***, настоящ адрес Р.Т..
В жалбата се твърди, че обжалваната заповед е незаконосъобразна поради
неспазване на установената форма, противоречи на материалноправните разпоредби,
съществени нарушения на административнопроизводствените правила и
несъответствие с целта на закона. Твърди се, че административният орган е
наложил една и съща принудителна мярка едновременно на две различни правни
основния - чл. 40, ал. 1, т. 3 и чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ. Мотивите в
обжалваната заповед били противоречиви и неясни. Счита, че не са установени
юридически факти от обективната действителност за доказване, на които ППЗЧРБ
изисква конкретни документи. Твърди, че не са налице условията за издаване на
оспорената заповед. Заявява, че не била запозната със съдържанието на
заповедта, тъй като не в. б. език. Административният орган бил длъжен за
назначи п.. Твърди, че не е знаела какво означава изречението „Запозната съм с
настоящата заповед на език, който владея“. Твърди, че това опорочавало
процедурата по издаване и съобщаване на обжалваната заповед. Моли съда да
постанови решение, с което отмени
обжалваната заповед.
В съдебно заседание, чрез п.си адв. Е.М.П.,***
поддържа жалбата. Претендира за направените по делото разноски.
Административният орган Началник група
„Миграция“ към ОД МВР Сливен, лично и чрез п. си гл. юриск.
К. Б., считат жалбата за неоснователна. Твърди, че заповедта е издадена при
спазване на материалния и процесуален закон. Административният орган извършил
преценка по чл.44, ал.2 от ЗЧРБ. Моли съда да отхвърли оспорването.
Съдът след като обсъди доводите на
страните и прецени събраните и приети по делото писмени доказателства приема за
установена следната фактическа
обстановка:
По делото не се спори, че на жалбоподателката С. (Ш.) И. (S. I.), г. на Р. Т., родена на
*** г. е разрешено на основание чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ постоянно
пребиваване в Република България от 28.05.2018 год. (л.54). Съгласно
удостоверение за постоянен адрес от 27.07.2018 год. (л.46) за такъв е вписан
адрес в с.Н., общ.С., ул.“М. с.“ № … от 24.07.2018 год.
На 07.10.2020 год. е извършена проверка от
служители на група "Миграция" при ОДМВР Сливен на адрес с.Н., общ.С.,
ул.“М. с.“ № …, който е посочен като адрес на пребиваване на жалбоподателката в страната. При проверката е снето
обяснение от н. на жалбоподателката Д. С. М.,
съгласно което оспорващата е посещавала адреса няколко пъти в годината, за по
няколко дни. Същата нямала ключ от къщата, както и нямала багаж в нея. От
сключването на договора за наем на къщата до настоящия момент никой не се е
установил трайно да живее в къщата. По сведения на М. семейството на И. живее в
гр.Б. в Т. За извършената проверка е
изготвена докладна записка рег.№ 343р-12023/08.10.2020 год., към която са
приложени сведение от Д. С. М., справка за пътуване от 01.01.2016
год. до 06.10.2020 год. по отношение на С.И.. Видно от приложената справка след
28.05.2018 год. (датата на издаване на разрешението за постоянно пребиваване) оспорващата
е посетила Република България седем пъти като последното влизане е на 09.09.2020 год. За този период общо оспорващата е престояла в
страната 33 дни. Установено е също така от проверяващите, че по отношение на
оспорващата в НАП няма регистрирани трудови договори, както и няма данни за
здравно осигуряване. По делото е представена декларация за трайно пребиваване
на чужденец, съгласно която оспорващата е декларирала, че познава изискването
на ЗЧРБ да не отсъства от територията на Република България или друга членка на
ЕС за период по-голям от 12 последователни месеца, както и че в РБългария ще пребивава постоянно на адрес с.Н., общ.С.,
ул.“М. с.“ № ... Въз основа на резултатите от проверката е образувано
административно производство на основание чл.40, ал.1, т.5 от ЗЧРБ и на лицето
е изпратено съобщение по чл.26 от АПК рег.№ 343000-10414/27.10.2020 год. (л.29).
Съобщението е връчено по реда на чл.18а, ал.9 от АПК чрез залепване на входната
врата на адрес с.Н., общ.С., ул.“М.с.“ № …, за което има съставен протокол
рег.№ 343р-13073/30.10.2020 год. (л.25). Съобщението е публикувано и на интернет
страницата на ОДМВР Сливен (л.30). Със съобщението е дадена възможност на
оспорващата да изрази своите възражения.
На 10.11.2020 год. Началникът на група
„Миграция“ към ОДМВР Сливен издал процесната Заповед № 343з-2348, с която на
основание чл. 40,
ал. 1, т.3 и т. 5 от ЗЧРБ наложил на С.И. принудителна
административна мярка "Отнемане на правото на пребиваване в Република
България", тъй като е установил, че данните предоставени за получаването
му са неверни и в едногодишен срок след разрешението за пребиваване жалбоподателката не се е установила и не пребивава на
територията на страната. От фактическа страна органът е приел за установено, че
за периода от 28.05.2018 год. до момента на проверката лицето е престояло на
територията на Република България общо 33 дни като част от този престой съвпада
с датите за довършване на процедурата по заплащане на таксите, вписване в
регистрите на населението, заявяване на постоянен и настоящ адрес и
др.административни процедури. Не е установено лицето постоянно да живее на
територията на страната. Същото не се е установило в къщата в с.Н., няма ключ
от тази къща и няма собствен багаж в нея. Направен е извод, че лицето формално
поддържа разрешеното постоянно пребиваване с цел получаване на б. гражданство. Същото
не е изпълнило условието за получаване на постоянното пребиваване, а именно в
едногодишен срок да се установи и да пребивава на територията на РБългария, каквото е изискването на чл.40, ал.1, т.5 от
ЗЧРБ. Административният орган е приел, че е налице и условието на т.3 от ал.1
на чл.40 от ЗЧРБ, а именно, че данните предоставени при получаването на
постоянното пребиваване са неверни. Видно от доказателствата
по преписката разрешението за постоянно пребиваване на С.И. е издадено на
основание чл.25, ал.1, т.9 от ЗЧРБ. Съгласно този текст разрешението за
постоянно пребиваване могат да получат чужденците, които не са лица от
български произход, родени на територията на Република България, изгубили са
българското си гражданство по изселнически спогодби или по собствено желание и желаят
трайно да се установят на територията на страната. Началник група „Миграция“ е счел,
че в настоящия случай декларираното желание от страна на оспорващата не
кореспондира с поведението и след полученото разрешение, което навежда на
извода, че данните предоставени при получаването на разрешението са
неверни.
В хода на настоящото съдебно
производство за изясняване на спорните по делото обстоятелства са събрани
гласни доказателства. Разпитан като свидетел на жалбоподателката
е В. Ш. М. Съгласно свидетелските му показания същият познава С.И. във връзка
работата му по оказване съдействие за придобиване на двойно гражданство. И. ***
поне 2-3 пъти в година, оставала в къщата в Н., където ползвала втория етаж,
тъй като хазяите живеели в С. Ключа се държал от родителите на хазяите, които
живеели на първия етаж. Нямало членове на семейството и, които да живеят в Б. В
Т. И. живеела със съпруга си, който работил там, имали деца, които били големи.
Тя знаела закона, на година веднъж да влиза в България, единайсет
последователни месеца. Затова тя влизала два – три пъти, за да не и отнемат
правото за постоянно пребиваване. Влизала на територията на България, за да
няма проблеми с разрешението за пребиваване.
При така установената фактическа
обстановка съдът направи следните правни
изводи:
Административния акт е издаден от компетентен
орган Началник на група „Миграция“ към ОД МВР Сливен, съгласно заповед №
343з-320/14.02.2018 год. на Директора на ОД МВР Сливен (л.23), който е сред
изброените органи, на които по силата на чл.
44, ал. 1 от ЗЧРБ е предоставено право да налагат ПАМ по този закон. Спазена е предвидената в закона форма. Противно на твърденията на жалбоподателката в заповедта са изложени както фактически,
така и правните основания за издаването и. Описани са всички релевантни
обстоятелства. Не е налице и нарушение на чл.
44, ал. 2 от ЗЧРБ. Според тази разпоредба при налагане на
принудителните административни мерки компетентните органи отчитат
продължителността на пребиваване на чужденеца на територията на Република
България, категориите уязвими лица, наличието на производства по Закона за
убежището и бежанците или производства за подновяване на разрешение за
пребиваване или друго разрешение, предоставящо право на пребиваване, семейното
му положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с
държавата по произход на лицето. В случая административният орган изрично е
посочил в оспорения административен акт, че не са налице предпоставките,
визирани в този текст, т.е. налице е извършена преценка на изброените
обстоятелства при постановяване на оспорената заповед. По делото не са наведени
възражения, а липсват и въобще твърдения жалбоподателя да е измежду изброените
в чл.
44, ал. 2 от ЗЧРБ категории лица.
Неоснователно е възражението на жалбоподателката, за допуснати процесуални нарушения при връчване
на заповедта. Оспорената заповед е съобщена на адресата С.И. лично, което се
удостоверява с положения върху акта подпис на 13.11.2020 г.. С положения подпис
лицето е удостоверило запознаване с акта на език, който владее.
Обстоятелството, че не е посочен, кой е този език, не представлява съществено
процесуално нарушение, тъй като жалбоподателката е
подала своевременно жалба против тази заповед до съда. (Решение № 717 от
18.01.2010 г. на ВАС по адм. д. № 14636/2009 г., VII о.,)
Оспореният административен акт съответства и на материалния закон.
Съгласно разпоредбата на чл.
40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ послужила като правно основание за издаване но
оспорената заповед, правото на пребиваване се отнема, когато се установи, че в
едногодишен срок след разрешението чужденецът не се е установил и не пребивава
на територията на страната, освен в случаите на чл.
25, ал. 1, т. 6, 7,
8,
13
и 16
от ЗЧРБ, както и по отношение на семейството на чужденец по чл. 25, ал. 1,
т.6, 7, 8, 13 и 16 от ЗЧРБ.
Посоченото основание за прилагане на ПАМ в
тази правна норма е различно от цитираното от пълномощника на оспорващата
основание по чл.
40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ, касаещо отсъствие от
територията на държавите - членки на Европейския съюз, за период от 12 последователни
месеца. Посочените правни норми уреждат различни хипотези за прилагане на ПАМ,
поради което основанията за прилагане на ПАМ по чл.
40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ са неотносими към
процесната заповед, основанието на която е липса на установяване и пребиваване
на територията на страната.
По делото безспорно е установено, че на С.И. г. на Р. Т., е предоставено
право на постоянно пребиваване в Република България. От доказателствата по дело
също така е видно, че същата фактически не се е установила въобще на
територията на страната, а единствено е пребивавала тук за кратки периоди от
време по 2-3 пъти в годината и то все по конкретни поводи, като някои от тях са
свързани със самата процедура по предоставяне на постоянното пребиваване. Най-дългия
престой на територията на страната е 11 дни и то в началото на периода след
разрешаване на постоянно пребиваване. Налице е единствено регистриране на жалбоподателката на адрес в с. Н., но по данни от
собственика на имота и от свидетелските показания се установява, че жалбоподателката за кратки периоди е живяла на този адрес.
Този факт се потвърждава от свидетелските показания, съгласно които С.И. не
притежава ключ от къщата. Свидетелят посочи, че няма пречка оспорващата да
ползва къщата, която е наела и да живее постоянно в нея, но същата идва и си
отива само няколко пъти в годината. Според свидетеля оспорващата живее в гр.Б.
в Р.Т. със съпруга си, като посещенията в Република България са единствено за
да поддържа разрешението за пребиваване.
При това положение напълно обосновано административният орган е достигнал
до извод, че чужденецът не се е установил и не пребивава на територията на
страната в рамките на посочения в чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ едногодишен срок след
получаване на разрешението за пребиваване. В този едногодишен срок оспорващата
е посетила България само три пъти за общо 21 дни. В подкрепа на този извод е и
фактът, че според предоставените от НАП данни жалбоподателката
не се е включила в осигурителната система на страната, т.е. не упражнявала
трудова дейност на нейна територия и не са внасяни задължителните здравни
осигуровки.
Пребиваването на едно лице - чужденец на
територията на Република България означава фактическото му местонахождение да е
на територията на страната. Съгласно чл.
23, ал. 1 от ЗЧРБ чужденците пребивават в Република
България краткосрочно - до 90 дни в рамките на всеки 180-дневен период от
датата на влизането в страната; продължително - с разрешен срок до една година
освен в случаите предвидени в този закон; дългосрочно - с разрешен първоначален
срок 5 години и възможност за подновяване след подадено заявление и постоянно -
с разрешен неопределен срок. Жалбоподателката е
получила разрешение за постоянно пребиваване в хипотезата на чл.
25, ал. 1, т . 9 от
ЗЧРБ - като чужденец, който не е лице от български произход, роден е на
територията на Република България и е изгубил българското си гражданство по
изселнически спогодби или по собствено желание, но желае трайно да се установи
на територията на страната. Освен обективните предпоставки за получаване на
разрешение за постоянно пребиваване на това основание нормата предвижда да е
налице и заявено желание от страна на чужденеца за трайно установяване на
територията на страната. Законът не дава легално определение на понятието
"трайно установяване", но същото следва да се тълкува с оглед
обичайното му житейско съдържание. Под установяване на определено място,
включително в по-широкия смисъл - територията на дадена страна, следва да се
разбира, че лицето живее на това място, там упражнява на трудова дейност, има
социални контакти и се включва в живота на съответните общности, участва в
съответните осигурителни системи, още повече, когато това е и задължително. В
този смисъл инцидентните пребивавания на територията на страната не могат да
обосноват извод за установяване, още по-малко пък за трайно такова. И тъй като
разрешаването на постоянно пребиваване в хипотезата на чл.
25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ включва в себе си и заявеното желание за трайно
установяване на чужденеца на територията на Република България, то логично
следва изводът, че ако чужденецът не реализира това си желание в един разумен
срок (законът го определя на една година), то той фактически няма желание за
установяване и при това положение не отговаря на изискванията за предоставяне
на разрешение за пребиваване по чл.
25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ. Изводът, който може да се направи е, че
при подаване на искането за издаване на разрешение за постоянно пребиваване
чужденецът е посочил неверни данни, а именно заявил е желание постоянно да се
устрои на територията на страната, а в действителност не е имал такова. Именно
по тази причина законът в чл. 40, ал. 1, т. 3 и т. 5 е предвидил в такива
случаи даденото разрешение за постоянно пребиваване да бъде отнемано.
Изложеното тълкуване на цитираните правни норми по никакъв начин не ограничава
възможността на чужденеца, получил разрешение за постоянно пребиваване на територията
на Република България да отсъства от страната и да пребивава на територията на
други държави, но той следва да е трайно установен в България. В съответствие
със закона е преценката на административния орган, че не са налице и
обстоятелствата посочени в чл.
44, ал. 2 от ЗЧРБ. Чужденецът няма семейство на територията на РБългария, не попада в категориите уязвими лица, по
отношение на него не са установени производства по Закона за убежището и
бежанците, от събраните гласни доказателства се установява наличието на
семейни, културни и социални връзки с Р.Т., където постоянно пребивават
съпругът и децата на оспорващата, а не с РБългария.
Не е установено и не се и твърди, че жалбоподателката
попада в някоя от хипотезите по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8,
13, 16 и чл.
25г, както и по отношение на членове на семейство на чужденец по чл. 25,
ал. 1, т. 6, 7,
8,
13
и 16
от ЗЧРБ.
Обосновано административния орган е приел,
че предоставеното на жалбоподателката право на
постоянно пребиваване не е уредено в Директива 203/109/ЕО, която има за предмет само предоставянето на статут
на дългосрочно пребиваващ, който съответства на идентичния вид статут предвиден
по чл. 23, ал. 1, т. 3 и чл. 24г и сл. от ЗЧРБ. С директивата не се
уреждат другите видове режими на пребиваване, какъвто е този предоставен на И..
Точно обратното, в чл. 13 от Директива 2003/109/ЕО е
предвидено, че държавите-членки могат да издават разрешения за постоянно
пребиваване или безсрочна валидност при по-благоприятни условия от установените
с настоящата директива. Тези разрешения за пребиваване не предоставят достъп до
право на пребиваване в останалите държави-членки, както е предвидено в глава
ІІІ. Статутът на постоянно пребиваващ чужденец по чл.25, ал.1 от ЗЧРБ като цяло представлява
такъв по-благоприятен режим по смисъла на чл.
13 от Директива 2003/109/ЕО, тъй като предвижда хипотези, при които от една
страна чужденците получават право да пребивават постоянно, а не срочно на
територията на страната, а от друга страна - правото им да получат такъв статут
не е обвързано с предходен период на пребиваване в страната, а с други
обективни обстоятелства. В случая по т.
9 от чл. 25, ал. 1 на ЗЧРБ това е обстоятелството, че чужденецът е роден в
България, както и да желае да се установи на територията на страната. В този
случай именно с чл. 13 от Директива 2003/109/ЕО е дадена възможност на България,
като държава-членка на ЕС както да предвиди възможността за предоставяне на
статут на постоянно пребиваващ, така и да определи условията, при които този
статут се предоставя, както и предпоставките за отнемането му. В този смисъл в чл.
40, ал.1, т.5 от ЗЧРБ именно е предвидена възможността предоставеният статут на
пребиваване да бъде отнет, ако лицето не се е установило и не пребивава на
територията на страната в едногодишен срок след разрешението. Обсъждането на
всички обстоятелства по чл. 44,
ал. 2 от ЗЧРБ води до извода за съразмерност на наложената мярка. С оглед
баланса на необходимостта от защита на обществените интереси и намесата в
личния и семеен живот не се установява непропорционалност на наложената мярка.
Неоснователно е и възражението, че административният орган не е доказал
наличието на неверни данни по чл.40, ал.1, т.3 от ЗЧРБ, както и какви са те. В
процесната заповед е посочено, че лицето невярно е изразило желание трайно да
се установи на територията на страната без в действителност да има такова
желание. Този извод на органа се потвърждава от обстоятелството, че не само в
едногодишния срок указан в закона, но и до настоящия момент няма данни лицето
трайно да се е установило в страната. Липсват данни и че лицето изобщо има
намерение да се установи да живее в РБългария предвид
инцидентните му престои в страната и обстоятелството, че цялото семейство на
лицето живее в Т..
Желанието на оспорващата да се установи в страната е изразено чрез
подаденото от заявление за предоставяне право на постоянно пребиваване, както и
декларация за трайно пребиваване на чужденец. Неоснователно е възражението на
оспорващата, че желанието да се установи в страната е дописано от св. М..
Несъмнено и самото заявление не е попълнено от жалбоподателката,
която заявява, че не в. б. език. По делото обаче липсват данни, че не и е било
известно, какво е съдържанието на документа, който подписва. Същото се отнася и
за представената декларация. Независимо, че същата не сред изискуемите
документи за предоставяне на право на постоянно пребиваване по чл.40 от ППЗЧРБ,
съгласно чл.43 изр.първо от АПК административния орган не може да откаже
приемане на писмена декларация, с която се установяват факти и обстоятелства,
за които специален закон не предвижда доказване по определен начин или с
определени средства. Несъмнено за заявеното желание за установяване на
територията на страната в специалния закон не се предвижда доказване по
определен начин или с определени средства, поради което не може да се докаже по друг начин
освен чрез заявление на чужденеца, като то може да бъде оформено по всякакъв
годен за изразяването му способ, включително и чрез декларация. Доколкото това
заявление е основание за предоставянето на право на постоянно пребиваване, съгласно чл.25
ал.1 т.9 от ЗЧРБ, то липсата му би довела до отхвърляне на искането на
чужденеца. Последващото поведение на оспорващата,
която не е предприела ефективни действия по установяването си в страната,
правилно е възприето от административния орган, като привидно желание за трайно
установяване на територията на страната. Неверността на данните, предоставени за
получаването на право на пребиваване на чужденец в Република България,
съставлява основание за отнемане на това право по смисъла на чл. 40, ал. 1, т. 3 ЗЧРБ, още повече, че
при наличието на предвидените предпоставки административният орган действа при
условията на обвързана компетентност и е длъжен да приложи предвидената в
закона ПАМ. (Решение № 2995 от 8.03.2021 г. на ВАС по адм. д. № 930/2021 г., IV
о.)
В обобщение на изложеното съдът намира
издадената заповед за налагане на ПАМ за законосъобразна като постановена в
съответствие с процесуалните правила и материалния закон.
Жалбата срещу заповедта следва да бъде отхвърлена като неоснователна.
При този изход на правния спор е
неоснователно искането на жалбоподателката за
присъждане на разноски.
Съгласно чл.144 от АПК във вр. с чл.77 от ГПК
оспорващата следва да възстанови разноските направени от бюджетните средства на
съда за явяването на п. в размер на 10 лв.
С оглед горното и на основание чл.172, ал.2 от АПК Административен съд
Сливен
ОТХВЪРЛЯ жалбата на С. (Ш.) И. (S. I.), г. на Р. Т., родена на *** г., против
Заповед за налагане на принудителна административна мярка №
343з-2348/10.11.2020 г., издадена от Началник на група „Миграция“ при Областна
дирекция на МВР – Сливен, като НЕОСНОВАТЕЛНА
ОСЪЖДА С. (Ш.) И. (S.
I.), г. на Р. Т., родена на *** г., ЕГН **********, с постоянен адрес ***, да
заплати по сметка на Административен съд Сливен направени разноски в размер на
10 лв. (десет лева).
Решението подлежи на касационно обжалване в
14- дневен срок от съобщаването му на страните, чрез връчване на препис от
същото, пред Върховния Административен съд.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: