№ 1846
гр. София, 12.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на осемнадесети май през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Ирина Стоева
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело
№ 20211100508296 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258-273 ГПК.
С решение № 20110504 от 07.05.2021 г. по гр.д. № 42832 по описа за
2020 г. на СРС, Първо ГО, 167 състав се: ОСЪЖДА „П.К.Б.“ ЕООД, да
заплати на КР. Г. СТ., на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, сумата от
3806,15 лв., представляваща събрана от КР. Г. СТ. без основание в полза на
„П.К.Б.“ ЕООД, сума по изпълнително дело № 20138380402789 по описа на
ЧСИ М.Б., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба
– 04.09.2020 г. до окончателното изплащане на сумата; ОСЪЖДА „П.К.Б.“
ЕООД, да заплати на КР. Г. СТ., на основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД сумата от
480 лв., представляваща претърпени имуществени вреди, изразяващи се в
заплатени такси и разноски от ТТР към ЗЧСИ по изпълнителнодело №
20138380402789 по описа на ЧСИ М.Б., ведно със законната лихва от датата
на подаване на исковата молба – 04.09.2020 г. до окончателното изплащане на
сумата. В тежест на ответника/в полза н ищеца са възложени разноските по
делото.
Постъпила е въззивна жалба от ответника пред СРС- „П.К.Б.“
ЕООД.
1
Решението се обжалва изцяло.
Излагат се доводи за неправилност на така постановеното решение.
Сочи, че извода на СРС, че сумата е получена без основание е неправилен,
тъй като между страните било налице влязло в сила арбитражно решение. С
определение № 293 от 27.07.2020 г. , постановено по ч.т.д.№ 540 по описа за
2020 г. на ВКС, ТК, Второ ТО с предмет на отмяна на арб.решение №
715/16.11.2011 г. по описа на арбитър Ж.Б., производството било окончателно
прекратено. При това положение арб.решение се било стабилизирало.
Същото се ползвало със сила на пресъдено нещо /СПН/ и изпълнителна сила.
СПН погасявала правото на иск и била пречка за повторен процес между
същите страни. Затова счита, че исковата претенция е недопустима. Освен
това чл.47 ЗМТА уреждал специална процедура за отмяна на арб.решение.
Компетентен да се произнесе по този въпрос бил ВКС. Всички възражения
досежно действителността на арб.решение и дължимостта на процесните
суми се явявали недопустими и не подлежали на разглеждане. Предявеният
иск не бил родово подсъден на районен съд. Счита, че независимо, че
изпълнителният лист бил отменен, сумите били дължими на основание
арб.решение. Затова прави на основание чл. 371 ГПК изявление за
прихващане на претендираната от ищеца сума с тази по арб.решение.
По въззивната жалба е постъпил отговор от ищеца пред СРС- КР. Г.
СТ., в който се излага становище за неоснователност на въззивната жалба.
Сочи, че претенцията е допустима, тъй като се касаело до различни
производства. Сочи, че още в допълнителното становище пред СРС изрично
бил оспорил валидността на арб.решение, както и на договори и приложените
към него ОУ. Прави се възражение по чл. 270, ал.2 ГПК, като се оспорва
валидността на решението на арбитър Бояджиев, тъй като между страните не
била налице арб.клауза. Сочи, че представените по делото ОУ към договора
за кредит не били породили правни последици по договора и не обвързвали
страните по същия, тъй като нямало данни по делото същите да са приети от
страните. Оспорва това да са относимите ОУ. Самият договор бил нищожен
поради наличието на клаузи, които не отговарят на изискванията на чл.11
ЗПК. Оспорва и вписаната в т.13 от ОУ арбитражна клауза; позовава се на
решение № 224/30.05.2016 г. по ч.т.д.№ 481 по описа за 2016 г. на ВКС,
Първо ТО. Действително, ВКС бил отказал да разгледа иска за нищожност на
арб.решение поради преклудирането на правото на иск, но това не означавало,
2
че настоящата инстанция не може да се произнесе по реда на чл.270, ал.2
ГПК, защото се касаело до изначално нищожно решение. Иска се от
настоящата инстанция да се произнесе в мотивната част на решението си и по
нищожността на договора за револвиращ заем за физически лица от 08.2010
г., на договора за цесия и ОУ. С отговора се излага становище за
недопустимост на възражението за прихващане, доколкото същото било
могло да бъде направено пред СРС. По същество сочи, че не е изпълнено
законовото изискване на чл. 103, ал. 2 ЗЗД за уважаване на възражението за
прихващане. Това било така, защото не било изпълнено условието да са
налице две различни еднородни престации. Освен това вземането на
ответника било погасено по давност към момента на възникване на правото
на иск по чл.55 ЗЗД, т.е. не били налице изискванията двете вземания да са
съществували едновременно, да са били годни за компенсиране като
активното вземане следвало да е изискуемо, а пасивното - изпълняемо.Не
било изпълнено и изискването двете вземания да са били безспорни по размер
и ликвидни. Освен това претендираното от ответника вземане било
прехвърлено на трето лице чрез договор за цесия от м.08.2018 г.
По допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивникът е бил уведомен на 12. 05. 2021 г.,
а въззивната жалба е подадена на 25. 05.2021 г., следователно същите е в
срока по чл. 259, ал.1 ГПК.
Налице е правен интерес от обжалване.
Следователно въззивната жалба е допустима.
По основателността на въззивните жалби:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По
останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
По доводите във въззивната жалба:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел за
безспорно между страните, че с решение № 715 от 16.11.2011 г. по
арбитражно дело № 715/2011 г. по описа на арбитър Ж.Б., ищецът и Н.Д.М. са
били осъдени да заплатят солидарно на ответното дружество следните суми:
3652,81 лв., ведно със законната лихва от 16.11.2011 г. до окончателното
3
погасяване на задължението; 80 лв. – разноски по арбитражното производство
и 359,17 лв. – юрисконсултско възнаграждение.
Безспорно между страните било, а и от събраните писмени
доказателства по делото се установявало, че на 29.10.2012 г. в полза на
ответното дружество бил издаден изпълнителен лист срещу ищеца по
настоящето и Н.Д.М. по т.д. № 7419/2012 г. по описа на СГС, ТО, VI – 2
състав въз основа на Решение № 715/16.11.2011 г. по вътрешно арбитражно
дело № 715/2011 г. по описа на арбитър Ж.Б., за солидарно заплащане на
следните суми: 3652,81 лв., ведно със законната лихва от 16.11.2011 г. –
датата на постановяване на арбитражното решение до окончателното
погасяване на задължението, 359,17 лв. – юрисконсултско възнаграждение, 80
лв. – разноски по арбитражното производство, както и 50 лв., представляваща
заплатена държавна такса в производството по издаване на изпълнителен
лист.
Въз основа на издадения изпълнителен лист кредиторът подал на
11.03.2013 г. молба до частен съдебен изпълнител М.Б., с рег. № 838 на КЧСИ
за образуване на изпълнително производство. С молбата взискателят
възложил по чл. 18 ЗЧСИ извършване на действия по принудително събиране
на вземанията. Въз основа на подадената молба било образувано
изпълнително дело под № 20138380402789, като със съобщение с изх. №
21696 от 13.03.2013 г. била изпратена покана за доброволно изпълнение до
длъжника-ищец, за която нямало данни да е била надлежно връчена.
На 13.03.2013 г. от частния съдебен изпълнител били изпратени запорни
съобщения до множество банки, в това число и „Общинска банка“ АД, за
налагане на запор върху сметките на длъжника-ищец, открити при посочените
банки, като с платежно нареждане № 956656 от 29.03.2013 г. била преведена
от „Общинска банка“ АД, по сметка на ЧСИ Б. по образуваното
изпълнително дело сумата от 130,71 лв., която била налична по сметката на
КР. Г. СТ..
На 08.05.2013 г било изпратено запорно съобщение от ЧСИ М.Б. до
„Д.-**“ ООД за налагане на запор върху трудовото възнаграждение на
длъжника –ищец.
На 23.06.2015 г. било изпратено запорно съобщение от ЧСИ М.Б. до
„М.М.“ ЕООД за налагане на запор върху трудовото възнаграждение на
4
длъжника-ищец.
На 26.09.2018 г. до ЧСИ Б. била подадена молба от „К.И.И.“ ЕАД, с
която посоченото дружество уведомило частния съдебен изпълнител, че с
договор за продажба и прехвърляне на вземания от 08.08.2018 г. „П.К.Б.“
ЕООД, в качеството на цедент, прехвърлило на „К.И.И.“ ЕАД вземането по
образуваното изп.д. № 20138380402789. Със същата молба било поискано на
основание чл. 429 ГПК „К.И.И.“ ЕАД да бъде конституирано като взискател
по делото, като на основание чл. 18 ЗЧСИ били възложени извършване на
действия по принудително събиране на вземанията.
С определение от 03.10.2019 г., влязло в сила на същата дата като
неподлежащо на обжалване, постановено по ч.гр.д. № 4660/2019 г. по описа
на Софийски апелативен съд било отменено разпореждане от 29.10.2012 г.,
издадено по т.д. № 7419/2012 г. по описа на СГС, ТО, VI – 2 състав, за
издаване на изпълнителен лист в полза на „П.К.Б.“ ЕООД, срещу ищеца и
Н.М., въз основа на арбитражно решение № 715/16.11.2011 г., постановено по
арбитражно дело № 715/2011 г. по описа на арбитър Ж.Б. за сумата от 3652,81
лв., ведно със законната лихва от 16.11.2011 г. – датата на постановяване на
арбитражното решение до окончателното погасяване на задължението, 359,17
лв. – юрисконсултско възнаграждение, 80 лв. – разноски по арбитражното
производство, както и 50 лв., представляваща заплатена държавна такса в
производството по издаване на изпълнителен лист, като вместо това била
оставена без уважение молба вх. № 106664/19.10.2012 г. на „П.К.Б.“ ЕООД,
за издаване на изпълнителен лист срещу ищеца и Н.М. въз основа на
арбитражно решение № 715/16.11.2011 г., постановено по арбитражно дело №
715/2011 г. по описа на арбитър Ж.Б.. Със същото определение от 03.10.2019
г. по ч.гр.д. № 4660/2019 г. по описа на Софийски апелативен съд бил
обезсилен издаденият изпълнителен лист от 29.10.2012 г. по т.д. № 7419/2012
г. по описа на СГС, ТО, VI – 2 състав.
От представеното по делото удостоверение, издадено от ЧСИ М.Б., се
установявало, че по процесното изп. д. № 20138380402789 за претендирания
от ищеца период от 23.07.2015 г. до 03.10.2019 г. от К.С. била събрана сума в
общ размер на 6834 лв. От същото удостоверение се установявало, че в
периода от 31.07.2019 г. – 10.10.2019 г. от длъжника Н.М. била събрана сума в
общ размер на 154,80 лв. На следващо място, установявало се, че от събраната
5
от К.С. сума към „П.К.Б.“ ЕООД била разпределена сума в общ размер на
4416,86 лв., както следва: за погасяване на задълженията по изпълнителния
лист – 3936,86 лв.; за такси и разноски от ТТР към ЗЧСИ – 480 лв. Съдът е
достигнал до този извод, тъй като от Н.М. били събрани суми едва през 2019
г., когато вземането вече било прехвърлено на „К.И.И.“ ЕАД. От процесното
удостоверение се установявало още, че от събраната от длъжниците сума
към „К.И.И.“ ЕАД била разпределена сума в общ размер на 2058,64 лв., както
следва: за погасяване на задълженията по изпълнителния лист – 2046,64 лв.;
за такси и разноски от ТТР към ЗЧСИ – 12 лв., а към ЧСИ Б. била
разпределена сума в общ размер на 592,81 лв., представляваща
пропорционална такса по т. 26 от ТТР към ЗЧСИ.
Като се е позовал на влязлото в сила определение от 03.10.2019 г.,
постановено по ч.гр.д. № 4660/2019 г. по описа на Софийски апелативен съд с
което е бил обезсилен издаденият изпълнителен лист от 29.10.2012 г. по т.д.
№ 7419/2012 г. по описа на СГС, ТО, VI – 2 състав, СРС е приел, че събраните
по изп. д. № 20138380402789, образувано въз основа на обезсилен
изпълнителен лист, суми се явяват заплатени при начална липса на
основание, поради което ответникът дължал връщане на тези суми. Отделно
от това, от събраните по делото доказателства се установявало, че процесното
изпълнително производство било прекратено по право – чл. 433, ал. 1, т. 8
ГПК, считано от 09.05.2015 г., тъй като последното валидно изпълнително
действие било изпратеното на 08.05.2013 г. запорно съобщение от ЧСИ М.Б.
до „Д.-**“ ООД за налагане на запор върху трудовото възнаграждение на
длъжника-ищец, от който момент бил започнал да тече срокът по чл. 433, ал.
1, т. 8 ГПК. Фактът, че в полза на „П.К.Б.“ ЕООД била разпределена сума,
която е излязла от патримониума на ищеца, в общ размер на 4416,86 лв.,
както следва: за погасяване на задълженията по изпълнителния лист – 3936,86
лв.; за такси и разноски от ТТР към ЗЧСИ – 480 лв., не се оспорвал от
ответното дружество, като от сумата в размер на 3936,86 лв. ищецът изрично
бил заявил в исковата молба, че е извадил и не претендира удържаната на
29.03.2013 г. сума в размер на 130,71 лв., поради което искал от съда да осъди
ответника да му заплати сумата от 3806,15 лв.
Всяка страна била длъжна да докаже пълно и главно фактите и
материалните възражения, въз основа на които извлича за себе си
благоприятни правни последици, като съобразно правилата за разпределение
6
на доказателствената тежест в българския граждански процес – при
неустановяване на тези правнорелевантни обстоятелства, съдът бил длъжен
да приеме недоказания факт за неосъществил се – арг. чл. 154, ал. 1 ГПК.
Съобразно тези си правни доводи, СРС е достигнал до извода, че ответникът
не е доказал възникването и съществуването на правното основание за това
имуществено разместване от патримониума на ищеца в имуществения
комплекс на „П.К.Б.“ ЕООД, поради което заплатената от К.С. искова сума,
получена от ответника без правно основание, подлежала на връщане. Ето
защо предявеният иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата от
3806,15 лв. е приет за основателен и като такъв е бил уважен.
По иска с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД съдът е приел
следното:
Отговорността на лицата, които били възложили другиму извършването
на някаква работа, за вредите, причинени при или по повод на тази работа,
била за чужди противоправни и виновни действия или бездействия. Тази
отговорност имала обезпечително-гаранционна функция и произтичала от
вината на натоварените с извършването на работата лица. Лицата, които били
възложили работата, във връзка с която са причинени вредите, не можели да
правят възражения, че са невиновни в подбора на лицата и да се позовават на
други лични основания за освобождаването им от отговорност.
Следователно, за да възникнела обезпечително-гаранционната
отговорност на възложителя за настъпили вреди, причинени при или по повод
на уговорената работа, трябвало в обективната действителност да са
настъпили следните юридически факти (материални предпоставки): 1) деяние
(действие или бездействие); 2) противоправност (несъответствие между
правно дължимото и фактически осъщественото поведение); 3) вреди; 4)
причинно-следствена връзка между противоправното поведение и
настъпилите неимуществени вреди (вредоносният резултат в съвкупния
съпричинителен процес между явленията в природата следвало да е
закономерна, необходима, естествена, присъща последица от виновното
противоправно поведение на делинквента); 5) вина на делинквента, която
съобразно уредената в чл. 45, ал. 2 ЗЗД оборима презумпция се предполагала
и 6) виновното лице да е причинило вредите при или при повод на
изпълнение на възложената работа.
7
Съгласно задължителните за съда тълкувателни разяснения, дадени в
Постановление № 7/1959 г. на Пленума на ВС, юридическите лица отговаряли
по чл. 49 ЗЗД за вредите, причинени от техни работници и служители при
или по повод на възложената им работа и тогава, когато не е установено кой
конкретно измежду тях е причинил тези вреди.
От събраните по делото доказателства се установило, че по
образуваното изп.д. № 20138380402789 от ищеца била събрана сума в размер
на 480 лв. за такси и разноски от ТТР към ЗЧСИ, като посоченият разход
можел да се окачестви като претърпяна загуба, доколкото имуществото му
било намалено с платената сума.
Установявало се, че изпълнителното дело било образувано по молба на
юрисконсулт, упълномощен от ответника, следователно налице било
възлагане по смисъла на чл. 49 ЗЗД, доколкото юрисконсултът бил натоварен
по силата на изпълняваната от него длъжност да представлява агенцията в
заведените от и срещу нея изпълнителни производства. Като възложител на
работата, ответникът бил носител на гаранционно-обезпечителна отговорност
по чл. 49 ЗЗД при противоправно и виновно поведение на своя юрисконсулт.
В тази връзка основният спорен по делото въпрос бил дали е налице
противоправност като обективен признак от състава на деликтната
отговорност, съответно дали е налице причинно-следствена връзка между
противоправното поведение на деликвента, за което отговорност носел
ответникът, и претендираните вреди, изразяващи се в заплатени такси и
разноски от ТТР към ЗЧСИ по процесното изпълнително дело.
На този въпрос съдът е приел, че следва да се отговори положително,
тъй като с влязло в сила определение от 03.10.2019 г., постановено по ч.гр.д.
№ 4660/2019 г. по описа на Софийски апелативен съд бил обезсилен
издаденият изпълнителен лист от 29.10.2012 г. по т.д. № 7419/2012 г. по описа
на СГС, ТО, VI – 2 състав, респ. изпълнителното производство било
образувано при липса на валидно правно основание, поради което налице
било противоправно поведение на ответника, в причинна връзка с което на
ищеца били причинени имуществени вреди в посочения размер. Ето защо
предявеният иск с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД за сумата от 480 лв.
бил основателен и като такъв е бил уважен.
Неоснователно било възражението на ответника за погасяване на
8
вземанията по давност, тъй като с приемането на чл. 3, т. 2 от Закона за
мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с
решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на
последиците, давността за ищеца била спряла да тече считано от 13.03.2020 г.
Съобразно § 13 от ПЗР на Закона за здравето, сроковете, спрели да текат по
време на извънредното положение по Закона за мерките и действията по
време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание
от 13 март 2020 г. и за преодоляване на последиците, продължавали да текат
след изтичането на 7 дни от обнародването на този закон в "Държавен
вестник". Същият бил обнародван на 13.05.2020 г., поради което сроковете
започвали да текат считано от 21.05.2020 г. Към момента на спиране на
давностния срок оставали 133 дни до 23.07.2020 г., който бил последният ден
от петгодишния срок от първата заплатена сума на 23.07.2015 г. Това
означавало, че оставащият срок с продължителност от 133 дни е продължил
да тече от 21.05.2020 г. и следвало да изтече на 04.10.2020 г., но бил
прекъснат с подадената на 04.09.2020 г. искова молба от ищеца.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема
следното:
Обжалваното решение е постановено във валиден процес и е
допустимо.
Съгласно чл.298, ал.1 ГПК решението влиза в сила само между същите
страни, за същото искане и на същото основание.
В конкретния случай е налице идентичност само на страните.
Ищецът твърди ответника да се е обогатил неоснователно от
принудително удържаната сума в общ размер на 4286,15 лв. по изп.дело №
20138380402789 по описа на ЧСИ М.Б.. Твърди да е настъпила
т.нар.перемпция по чл.433, ал.1,т.8 ГПК. Сочи, че към датата на налагане на
запора на трудовото му възнаграждение – 29.06.2015 г. изпълнителното дело
вече било прекратено поради двугодишно бездействие на взискателя.
С отговора по исковата молба в срока по чл.131 ГПК ответникът е
изложил възражения за недопустимост на исковото производство аналогични
на доводите изложени във въззивната жалба, както и е оспорено наличието на
обстоятелствата по чл.433, ал.1,т.8 ГПК/последните не са изложени като
довод във въззивната жалба поради което по арг. от чл.269 ГПК настоящата
9
инстанция не дължи произнасяне/.
С допълнително становище от 02.03.2021 г. /л.32/ във връзка с отговора
по исковата молба ищецът е навел и довод, че сумите са събрани по изп.дело
по обезсилен изпълнителен лист с влязло в сила определение от 03.10.2019 г.
по ч.гр.д.№ 4660 по описа за 2019 г. на САС, 12-ти състав.
Видно от съдържащите се по делото доказателства, вкл. тези в изп.дело
№ 20138380402789 по описа на ЧСИ М.Б., последното е било образувано за
принудително събиране на сумите по издадения на 29.10.2012 г. изп.лист от
СГС, ТО, VI-2 състав по т.д.№ 7419 по описа за 2012 г. с оглед
констатираното от съда, че решение № 715 от 16.11.2011 г. по вътрешно
арб.дело № 715/2011 г. на арбитър Ж.Б. подлежи на изпълнение.
С определение от 03.10.2019 г. на САС, ГК,12-ти състав по ч.гр.д.№
4660 по описа за 2019 г. е прието, че приложеното арб.решение от
16.11.2011 г. по искове основани на договор за револвиращ заем от
31.08.2010 г. е нищожно по арг. от чл.19, ал.1 ГПК и чл.47, ал.2 ЗМТА, тъй
като КР. Г. СТ. и Н.Д.М. са потребители на кредитни услуги по смисъла на
пар.13, т.1 от ЗЗП. С допълнението на чл.405, ал.5 ГПК, обн.ДВ.бр.8/2017 г. се
въвеждала процесуална забрана за издаване на изп.листове въз основа на
нищожни арб.решения. Затова и от САС е отменено разпореждането от
29.10.2012 г. по т.д.№ 7419 по описа за 2012 г. по чл.404 ГПК за издаване на
изпълнителен лист в полза на „П.К.Б.“ ЕООД срещу КР. Г. СТ. и Н.Д.М. въз
основа на арб. решение № 715 от 16.11.2011 г. по вътрешно арб.дело №
715/2011 г. на арбитър Ж.Б. и вместо това е постановено: „оставя без
уважение молба вх.№ 106664 от 19.10.2012 г. на „П.К.Б.“ ЕООД срещу КР. Г.
СТ. и Н.Д.М. въз основа на арб. решение № 715 от 16.11.2011 г. по вътрешно
арб.дело № 715/2011 г. на арбитър Ж.Б.; ОБЕЗСИЛВА ИЗДАДЕНИЯ
ИЗПЪЛНИТЕЛЕН ЛИСТ от 29.10.2012 г. по т.д.№ 7419 по описа за 2012 г.
Определението е влязло в сила на 03.10.2019 г., тъй като същото не е
подлежало на обжалване. Ето защо настоящата инстанция следва да се
съобрази със същото.
Последиците от влизане в сила на определението от 03.10.2019 г. на
САС, ГК,12-ти състав по ч.гр.д.№ 4660 по описа за 2019 г. са, че липсва
изпълнителен титул.
При това положение правилен е извода на СРС по иска по чл.55, ал.1
10
ЗЗД, че претендираните от ищеца сума са неоснователно събрани по изп.дело
№ 20138380402789 по описа на ЧСИ М.Б., арг. и от разпоредбата на чл.433,
ал.1,т.3 ГПК. Именно на последното основание ЧСИ е прекратил
производството по изп.дело с постановление от 15.10.2019 г./л.104 от
изп.дело/. Постановлението е влязло в сила на 25.10.2019 г. с оглед
отбелязването от ЧСИ.
Имуществените облаги имат материално естество, те са оценими в пари
и се изразяват или в увеличаване актива на имуществото на обогатения, или в
намаляване на неговите пасиви, или пък в спестяване на обогатения на някои
разходи, които той иначе е трябвало да понесе за сметка имуществото на
претърпялото обедняване лице, т. е. обогатяването и обедняването произтичат
от единството на фактическия състав, който поражда едното и другото.
Въззивната инстанция споделя мотивите на СРС доколкото в случая
претенцията на ищеца се основава на неоснователно обогатяване, т.е.
необходимо е и наличие на постъпване на сумите в патримониума на
ответника.
В конкретния случай не е спорно между страните, а това се установява
и от доказателствата по делото, че процесната сума е постъпила в
патримониума на ответника.
Налице са предпоставките на чл.55, ал.1 ЗЗД: 1) процесната сума да е
излязла от патримониума на ищеца; 2) тя да е постъпила в имуществения
комплекс на ответника и 3) това разместване на блага от имуществото на
ищеца в патримониума на ответника да е без правно основание, т. е. без да е
бил налице годен юридически факт, без да е било възникнало задължение за
заплащане.
Настоящата инстанция намира, че в конкретното производство не
следва да бъдат обсъждани доводите на въззиваемия във връзка с
нищожността на договора за револвиращ заем за физически лица от 08.2010
г., на ОУ и на договора за цесия, от една страна с оглед на това, че
първоинстанционният съд не е излагал мотиви в тази връзка, освен това в
исковата молба ищецът не се основава на тези факти.
Следва да отбележим, че СРС не е приемал за разглеждане претенция за
неоснователно обогатяване, обоснована на нищожност на договора за
револвиращ заем.
11
Определението на ВКС,ТК, Първо отд. от 30.05.2016 г. по ч.т.д.№ 481
по описа за 2016 г. е неприложимо в конкретния случай- там е разгледана
хипотеза в която производството е било прекратено поради отвод на
ответника за разглеждане на спора от арбитраж и в тази връзка ВКС е дал
указания на по-долустоящия съд да обсъди нищожността на арб.клауза при
предявен установителен иск за обявяването на арб.клауза от ОУ по сключен
договор за заем с физическо лице-потребител. В разглеждания от ВКС случай
произнасянето досежно нищожността на арб.клауза е обуславяло
допустимостта на исковото производство по предявения установителен иск, с
какъвто иск настоящата инстанция не е сезирана; не е налице и такава
взаимовръзка. Следва да отбележим и, че по този въпрос е взето становище от
САС в мотивите на определението му от 03.10.2019 г.и именно това е
послужило като основание да бъде обезсилен издадения изп.лист от
29.10.2012 г. по който е било образувано процесното изп.дело.
Само за пълнота на изложението ще посочим, че съдебната практика на
ВКС приема, че досежно арб.решения е неприложимо правилото на чл.270,
ал.2 ГПК. Така например в определение № 17 от 22.01.2020 г. по т.д.№ 24 по
описа за 2020 г. на ВКС, ТК, Второ ТО, се приема, че : „неоснователно е
становището на ищеца, че претенцията за прогласяване нищожността на
арб.решение може да бъде предявена безсрочно“. ВКС приема, че е налице
различна регламентация на защита при нищожно арб.решение, която се
извършва по специалния закон- чл.47, ал.2 ГПК, която се реализира
единствено по исков ред пред ВКС в срока по чл.48, ал.1 ЗМТА /който срок в
случая не се спори, че отдавна е изтекъл/ и тази срещу нищожно съдебно
решение по чл.270, ал.2 ГПК, която може да се реализира по общия исков ред
безсрочно или чрез възражение.
По възражението за прихващане направено с въззивната жалба:
В решение № 113 постановено по гр. дело № 1274/2013 г. на ВКС, ГК, ІІ
ГО са разграничени хипотезите на материалноправно прихващане по чл.
103, ал. 1 ЗЗД и на съдебното прихващане, като при извънсъдебното такова
следва двете насрещни вземания да са еднородни, ликвидни и изискуеми към
момента на изявлението за компенсация, от който момент двете вземания се
считат за погасени. Именно поради това, че се изисква да са насрещни
вземанията, то следва изявлението за прихващане, за да породи правното си
12
действие да е отправено от титуляра на вземането.
Следователно насрещните вземания на страните следва да са
еднородни, ликвидни и изискуеми, за да са налице са предпоставките на чл.
103, ал.1 ЗЗД. Това е така нар.“материално прихващане“, което е
допустимо и възможно поради безспорността и ликвидността на двете
насрещни вземания, поради което те се считат погасени.
В практиката на ВКС - т. 4 на Тълкувателно решение № 1/2013 г. от №
09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 6 на Тълкувателно решение № 1/2000 г.
от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС е прието, че възражението за прихващане
може за първи път да се заяви пред въззивния съд, ако се изразява в
материалноправно изявление за компенсиране на две насрещни
изискуеми и ликвидни вземания, при което те се погасяват до размера на
по-малкото от тях от деня, в който са били налице условията за
компенсируемостта им. Ако насрещното вземане е спорно, възражението
за прихващане не може да бъде заявено за първи път пред въззивната
инстанция. В тази им част постановките на т. 6 и т. 12 от ТР № 1/2000 г. от
04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС са посочени за актуални и
при действието на ГПК /в сила от 01.03.2008 г./.
Даденото разрешение е за правомощията на въззивната инстанция, като
мотивите са основани на проведено разграничение между ликвидно и
неликвидно вземане, последното определено и като спорно. Прието е, че
възражението за прихващане с ликвидно вземане по същността си е
позоваване на правната промяна, каквото е и възражението за опрощаване и
възражението за плащане след подаване на въззивната жалба. Според
аргументацията на ОСГТК на ВКС, основана и на разпоредбата на чл. 371
ГПК, с това възражение не се променя спорният предмет, тъй като
предявеното с него вземане вече е установено с влязло в сила съдебно
решение или заповед за изпълнение, и съответно за доказване на
възражението не е необходимо събиране на доказателства. Когато обаче
насрещното вземане, с което се прихваща, е спорно (неликвидно), т. е. негов
предмет е едно спорно право, за което съдът се произнася със сила на
пресъдено нещо (чл. 298, ал. 4 ГПК), при което ефектът на прихващането ще
се прояви след влизане в сила на съдебното решение, на общо основание (чл.
131, ал. 2, т. 5 и чл. 133 ГПК) същото може да бъде направено най-късно с
13
отговора на исковата молба и заявяването му по-късно, включително пред
въззивния съд, е недопустимо, така и в РЕШЕНИЕ № 60107 ОТ 22.12.2021 Г. ПО Т.
Д. № 523/2020 Г., Т. К., І Т. О. НА ВКС.
Следва да отбележим и, че в случая не се касае до търговски спор.
Освен това в случая спорното вземане е цедирано още на 16.08.2018 г. в
полза на едно трето за спора юридическо лице, поради което и на това
основание възражението за прихващане не следва да бъде обсъждано.
По иска по чл.49 вр. с чл.45 ЗЗД въззивната жалба не съдържа
оплаквания поради което настоящата инстанция по арг. от чл.269 ГПК не
излага мотиви.
Поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанция
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.
По разноските:
Пред първата съдебна инстанция:
При този изход на спора първоинстанционното решение не търпи
промяна в частта за разноските.
Пред въззивната инстанция:
При този изход на спора на въззивника разноски не се следват.
Въззиваемата страна не претендира разноски, а и такива не се
претендират поради което не се присъждат.
Водим от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20110504 от 07.05.2021 г. по гр.д. № 42832 по
описа за 2020 г. на СРС, Първо ГО, 167 състав, изцяло.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване,
арг. от чл.280, ал.3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
14
1._______________________
2._______________________
15