№ 4194
гр. София, 01.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на десети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Невена Чеуз
Членове:Наталия П. Лаловска
Добромир Ст. Стефанов
при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Наталия П. Лаловска Въззивно гражданско
дело № 20241100509376 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
Образувано е по 2 бр. въззивни жалби на ответниците.
С въззивната си жалба ответникът А. К. А., чрез адв. Л., обжалва решение №
6201/05.04.2024г., постановено по гр.дело № 55092/2023г. по описа на СРС, 174-и
състав, в частта, в която е признато за установено, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр.
чл. 86 ЗЗД, че ответникът А. К. А. дължи на ищеца „Топлофикация София“ ЕАД
сумата 173.13 лева – мораторна лихва за периода от 15.09.2021г. до 21.04.2023г.,
начислена върху главница от 1 789.69 лева, представляваща цена на доставена в
периода от 01.05.2020г. до 30.04.2019г. топлинна енергия в топлоснабден имот - ап. 9,
находящ се в гр. София, бул. „*********, аб. № *********, за което вземане по ч.гр.д.
№ 27329/2023г. по описа на СРС, 174-и състав на 06.06.2023г. е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.
Жалбоподателят излага доводи за неправилност на постановеното от СРС
решение в обжалваната част, поради неправилно приложение на материалния закон и
необоснованост. Приложими били ОУ на ищеца, одобрени с Решение № ОУ-1 от
27.06.2016 г. на КЕВР. Съгласно чл. 32, ал. 1 и ал. 2 от същите месечната дължима
сума за доставената топлинна енергия на клиент в СЕС, в която дяловото
разпределение се извършва по смисъла на чл. 71 НТ (по прогнозно количество), се
1
формирала въз основа на определеното за него прогнозно количество топлинна
енергия и обявената за периода цена, за която сума се издавала ежемесечно фактура от
продавача, а месечната дължима сума за доставената топлинна енергия на клиент в
СЕС, в която дяловото разпределение се извършвало по смисъла на чл. 73 НТ (на база
реален отчет), се формирала въз основа на определеното за него реално количество
топлинна енергия и обявената за периода цена, за която сума се издавала ежемесечно
фактура от продавача. В ал. 3 на чл. 32 ОУ било предвидено, че след отчитане на
средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от
търговеца, продавачът издавал за отчетния период кредитни известия за стойността на
фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното количество топлинна енергия за отчетния
период, определено на база изравнителните сметки. Съгласно чл. 33, ал. 2 клиентите
били длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 и ал. 3 за
потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, в 45-дневен срок след
изтичане на периода, за който се отнасят, а съгласно ал. 4 на чл. 33 продавачът
начислявал обезщетение за забава в размер на законната лихва само за задълженията
по чл. 32, ал. 2 и ал. 3, ако не са заплатени в срока по ал. 2. В случая на ответника била
начислявана ТЕ по прогнозен дял, поради което приложим бил чл. 32, ал. 3 ОУ.
Спрямо общата фактура по чл. 32, ал. 3 ОУ обаче разпоредбата на чл. 33, ал. 4 била
неприложима, тъй като отчитането на ИРРО, изготвянето на изравнителната сметка и
издаването на общите фактури за процесните отоплителни периоди настъпило след
предвидения в ОУ 45-дневен срок за плащане. Ето защо, при липса на възможност да
се приложи уговореното и предвид разпоредбата на чл. 84, ал. 2 ЗЗД, ответникът
изпадал в забава след покана, каквато не била отправена. Моли за отмяна на
решението в обжалваната част и отхвърляне на предявения иск за установяване на
задължение за мораторна лихва върху главницата за ТЕ. Сочи съдебна практика.
Претендира разноски за двете инстанции.
С въззивната си жалба ответникът Д. К. А., чрез адв. Л., обжалва решение №
6201/05.04.2024г., постановено по гр.дело № 55092/2023г. по описа на СРС, 174-и
състав, в частта, в която е признато за установено, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр.
чл. 86 ЗЗД, че ответникът Д. К. А. дължи на ищеца „Топлофикация София“ ЕАД
сумата 173.14 лева – мораторна лихва за периода от 15.09.2021г. до 21.04.2023г.,
начислена върху главница от 1 789.70 лева, представляваща цена на доставена в
периода от 01.05.2020г. до 30.04.2019г. топлинна енергия в топлоснабден имот - ап. 9,
находящ се в гр. София, бул. „*********, аб. № *********, за което вземане по ч.гр.д.
№ 27329/2023г. по описа на СРС, 174-и състав на 06.06.2023г. е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.
Жалбоподателят излага доводи за неправилност на постановеното от СРС
решение в обжалваната част, поради неправилно приложение на материалния закон и
необоснованост. Изложени са оплакванията от въззивната жалба на ответника А..
2
Моли за отмяна на решението на СРС в обжалваната част и отхвърляне на иска за
мораторна лихва. Претендира разноски за двете инстанции.
В хода на въззивното производство въззивната жалба се поддържа от
конституирания по реда на чл. 227 ГПК на мястото на въззивника Д. К. А. негов
единствен законен наследник Д. Д. А..
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна „Топлофикация София” ЕАД
депозира писмен отговор, с който оспорва жалбите като неоснователни. Моли
първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски за
въззивното производство.
Третото лице-помагач на страната на ищеца „Техем Сървисис“ ЕООД не заявява
становище по жалбите.
Предмет на разглеждане в настоящото производство са и 3 бр. частни жалби,
подадени от адв. Б., адв. Л. и адв. И. срещу определение № 23362/05.06.2024г. по гр.д.
№ 55092/2023г. по описа на СРС, 174-и състав, с което молбите им по чл. 248 ГПК са
оставени без уважение.
В частната си жалба с вх. № 216306/01.07.2024г. адв. Б. излага, че по делото
били предявени четири кумулативно съединени иска и възнаграждение за защитата на
ответника А. й се следвало по всеки един от тях поотделно. Претендира
възнаграждение за оказаната безплатна защита до пълния размер от 400 лева.
В частната си жалба с вх. № 216317/01.07.2024г. адв. И. излага, че по делото
били предявени четири кумулативно съединени иска и възнаграждение за защитата на
ответника А. му се следвало по всеки един от тях поотделно. Претендира
възнаграждение за оказаната безплатна защита до пълния размер от 400 лева.
В частната си жалба с вх. № 216312/01.07.2024г. адв. Л. излага, че за оказаната
безплатна адвокатска защита на ответниците в заповедното производство му се
полагало възнаграждение, като претендира такова от 800 лева. Заповедното
производство било самостоятелно, отказът на СРС да му присъди възнаграждение бил
неправилен, не се касаело до бланкетно попълване на бланка-възражение,
недопустимо било присъждане на възнаграждение под минималните предвидени в
Наредбата за възнагражденията за адвокатска работа такива.
С писмения си отговор насрещната страна „Топлофикация София“ ЕАД оспорва
жалбите като неоснователни.
Предвид нормата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за
валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за
правилността му единствено на въведените в жалбата основания.
При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав
намира обжалваното решение за валидно и допустимо.
3
По отношение на правилността на обжалваното първоинстанционно решение на
въведените с въззивните жалби основания настоящият съдебен състав намира
следното:
Пред настоящата съдебна инстанция не е спорно, че въззивниците имат
качеството клиенти на ТЕ за топлоснабдения имот - ап. 9, находящ се в гр. София, бул.
„*********, аб. № *********, и отговарят поравно за задълженията за доставена в
имота от ищеца ТЕ. Спорният пред настоящата съдебна инстанция въпрос е
единствено досежно изпадането им в забава за заплащане на процесните задължения.
По делото са представени Общи условия на ищеца, одобрени с решение № ОУ-
1/27.06.2016г. на КЕВР. Ищецът (чиято е и доказателствената тежест) е представил
доказателства, че същите ОУ са публикувани на 11.07.2016г., предвид на което и с
оглед нормата на чл. 150, ал. 2, изр. 2 ЗЕ съдът приема, че ОУ от 2016г. са влезли в
сила от 11.08.2016г.
Нормата на чл. 32, ал. 1 ОУ предвижда, че месечната дължима сума за
доставената топлинна енергия на Клиент в СЕС, в която дяловото разпределение се
извършва по смисъла на чл. 71 НТ (по прогнозно количество), се формира въз основа
на определеното за него прогнозно количество топлинна енергия и обявената за
периода цена, за която сума продавачът издава ежемесечно фактура. Ал. 2 на същия
текст предвижда, че месечната дължима сума за доставената топлинна енергия на
клиент в СЕС, в която дяловото разпределение се извършва по смисъла на чл. 73 НТ
(на база реален отчет), се формира въз основа на определеното за него реално
количество топлинна енергия и обявената за периода цена, за която сума продавачът
издава ежемесечно фактура. Съгласно чл. 32, ал. 3 ОУ след отчитане на средствата за
дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца, продавачът
издава за отчетния период кредитни известия за стойността на фактурите по
прогнозно количество и фактура за потребеното количество топлинна енергия за
отчетния период, определено на база изравнителните сметки.
Разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ОУ предвижда, че клиентите са длъжни да
заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 и ал. 2 в 45-
дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Съгласно ал. 2 на същия
текст клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 и ал.
3 (общата фактура) за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, в
45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят.
Предвид регламентацията в нормативната база и ОУ на ищеца от
приключването на отоплителния сезон на 30 април на съответната година до
издаването на общата фактура от търговеца е налице последователност от дейности и
срокове, които налагат неоснователност на тезата на въззивниците, че 45-дневният
срок за плащане на сумата по общата фактура, след отчитане на резултатът от
4
изравняването, тече считано от 30 април на съответната година.
При тълкуване на ОУ на ищеца по правилата на чл. 20 ЗЗД въззивният съд
намира, че съгласно чл. 33, ал. 2 ОУ, в сила от 2016г., задължението по общата фактура
по чл. 32, ал. 3 ОУ, има падеж 45 дневен срок от издаването на същата тази фактура.
Допълнителен аргумент в тази връзка е, че чл. 33, ал. 4 ОУ предвижда, че продавачът
начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само за задълженията по
чл. 32, ал. 2 и ал. 3 ОУ, ако не са заплатени в 45 дневния срок (с оглед защита на
правата на потребителя е предвидено да не се начислява лихва за забава върху
фактурирани суми по прогнозна стойност). Това задължение за клиента възниква едва
след измерване на реално доставеното количество топлоенергия на база изравнителна
сметка като неговата изискуемост се определя от издаването на общата фактура за
отчетния период. Разпоредбата на чл. 33, ал. 2 ОУ, тълкувана заедно с чл. 33, ал. 4 ОУ
налага извод, че щом е забранено да се начислява мораторно обезщетение върху
месечните прогнозни фактури, то 45-дневният срок е относим към датата на издаване
на общата фактура. Ето защо доводите във въззивните жалби са неоснователни.
Предвид изложеното крайните изводи на двете инстанции съвпадат.
Първоинстанционното решение, като правилно и законосъобразно, следва да бъде
потвърдено в обжалваните от въззивниците части.
По частните жалби:
Пред Софийския районен съд от заявителя „Топлофикация София“ ЕАД е
депозирано заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК.
Заявлението е уважено и в полза на заявителя „Топлофикация София“ ЕАД е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение срещу длъжниците Д. К. А. и А. К. А.
за сумите 3 579.39 лева – цена на топлинна енергия, доставена за периода от
м.05.2020г. до м.04.2022г., ведно със законната лихва от 19.05.2023г. до окончателното
изплащане на задължението, сумата 346.27 лева – обезщетение за забава за периода от
15.09.2021г. до 21.04.2023г., сумата 55.58 лева – цена на услугата дялово разпределение
за периода от м.05.2020г. до м.04.2022г., ведно със законната лихва от 19.05.2023г. до
окончателното изплащане на задължението, 10.61 лева - обезщетение за забава за
периода от 16.07.2020г. до 21.04.2023г. и сторените разноски в размер на 79.84 лева –
държавна такса и 50 лева – юрисконсултско възнаграждение, всички суми дължими
поравно от длъжниците.
В срока по чл. 414, ал. 2 ГПК длъжниците Д. К. А. и А. К. А., чрез адв. Л., са
депозирали възражения срещу издадената заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. Към
възраженията са представени договори за правна защита и съдействие за безплатно
представителство по чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата и пълномощни за
адвоката.
С разпореждане от 07.09.2023 г. заповедният съд е дал на заявителя указания за
5
предявяване на иск за установяване на вземанията си по реда на чл. 415, ал. 1 ГПК.
В развилото се производство по установителните искове по чл. 422, ал. 1 ГПК
ответникът Д. К. А. е представляван от адв. Б., осъществила безплатна правна помощ.
Същата е депозирала отговор на исковата молба от 22.12.2023г., с който е поискала
съдът да й присъди възнаграждение за осъществената защита. Пълномощното, ведно с
договор за правна защита и съдействие, е представила с молба от 29.02.2024г., с която
е заявила единствено, че поддържа подадения отговор, няма доказателствени искания
и моли ход на делото в о.с.з. да бъде даден в нейно отсъствие.
Пред СРС ответникът А. К. А. е представлявана от адв. И., осъществил
безплатна правна помощ. Същият е депозирал отговор на исковата молба от
22.12.2023г., с който е поискал съдът да му присъди възнаграждение за осъществената
защита. Пълномощното, ведно с договор за правна защита и съдействие, е представил
с молба от 29.02.2024г., с която е заявил единствено, че поддържа подадения отговор,
няма доказателствени искания и моли ход на делото в о.с.з. да бъде даден в негово
отсъствие.
В единственото проведено о.с.з. на 05.03.2024г. адв. Б. и адв. И. не са се явили.
СРС е дал ход на устните състезания. С решение № 6201/05.04.2024г. по гр.д. №
55092/2023г. по описа на СРС, 174-и състав, е признато за установено на основание чл.
422 ГПК, вр. чл. 153 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД, че ответниците дължат поравно сумите за
топлинна енергия в общ размер 3 579.39 лева, мораторна лихва върху главницата за
топлинна енергия – 346.27 лева и главницата за дялово разпределение от 55.58 лева.
Отхвърлен е искът за установяване на вземането за мораторна лихва върху главницата
за цена на дялово разпределение за сумата 10.61 лева.
Като е съобразил за всеки от адвокатите възнаграждение в общ размер от 200
лева за осъществената защита, СРС съобразно отхвърлената част от исковете, е
присъдил на адв. Б. и адв. И. за защитата в исковото производство пред СРС,
възнаграждение в размер на сумата от по 0.53 лева. Възнаграждение в същия размер е
присъдено и на адв. Л. за защитата в заповедното производство.
По постъпилите от адвокатите молби по чл. 248 ГПК с искане за увеличаване на
присъдените им възнаграждения СРС се е произнесъл с обжалваното определение №
23362/05.06.2024г., като е оставил молбите им без уважение.
Разпоредбата на чл. 38, ал. 2 ЗА въвежда задължение за съда да определи
адвокатско възнаграждение при представителство, осъществявано безплатно при
условията на ал. 1 на същия текст, като съгласно препращащата норма на чл. 38, ал. 2
ЗА, то следва да е в размер не по-малък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2
ЗА. Последната норма предвижда, че размерът на възнаграждението се определя в
договор между адвоката или адвоката от Европейския съюз и клиента. Този размер
трябва да бъде справедлив и обоснован и не може да бъде по-нисък от предвидения в
6
наредбата на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид работа.
Справедливият и обоснован размер на възнаграждението се определя от една
страна от защитавания интерес, а от друга - от фактическата и правна сложност на
делото и извършената от адвоката работа. Макар и чл. 36, ал. 2, изр. 2 ЗА да препраща
към размерите, определени съобразно Наредба № 1/2004г. за възнаграждения за
адвокатска работа, настоящият съдебен състав приема, че не е обвързан от
определените по правилата на Наредбата възнаграждения. Актуалната редакция на
наредбата сочи, че адвокатските възнаграждения се определят в зависимост от
защитавания интерес, по всеки от исковете поотделно - чл. 2, ал. 5 от Наредбата, а
критериите за фактическа и правна сложност за адвокатска работа, свързана с
процесуално представителство са дадени в пар. 1а, т. 2 ДР на Наредбата. Преценката
си обаче относно справедливия и обоснован размер, фактическата и правна сложност
на делото и извършената от адвоката работа, съдът следва да извърши конкретно във
всеки отделен случай. Посочените в Наредбата размери на адвокатските
възнаграждения не са задължителни за съда - те могат да бъдат ползвани единствено
като ориентир. Аргументи в тази връзка - разрешението по т. 1 от решение на Съда на
Европейския съюз от 25.01.2024г. по дело С-438/22.
По горните мотиви и като съобрази доводите в частните жалби съдът намира,
че фактическата и правна сложност на процесуалните действия, извършени от
адвокатите Б., И. и Л. не обуславят размер на възнаграждението над сумата от 200
лева, послужила като база за определяне на възнагражденията им по чл. 78, ал. 3, вр.
чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, съобразно отхвърлената част от исковете. Поради това и не е
налице основание да бъде определян по-висок размер на възнагражденията им.
Обжалваното определение е правилно и като такова следва да бъде потвърдено.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски пред въззивния съд има
въззиваемата страна-ищец.
Пред СГС ищецът е заявил претенция за разноски за юрисконсултско
възнаграждение в размер на сумата 100 лева. Настоящият състав на съда намира, че
разноски за юрисконсултско възнаграждение не следва да се присъждат, тъй като
ищецът е депозирал бланкетен отговор на въззивната жалба и бланкетна молба с която
е оспорил въззивната жалба като неоснователна. Поради това съдът намира, че защита
от юрисконсулт реално не е осъществена пред настоящата инстанция, поради което
липсва основание да се приложат разпоредбите на чл. 78, ал. 1, вр. с ал. 8 ГПК, вр. с
НМРАВ, поради което и съдът не присъжда юрисконсултско възнаграждение в полза
на ищеца.
Воден от горните мотиви, Софийски градски съд
7
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 6201/05.04.2024г., постановено по гр.дело №
55092/2023г. по описа на СРС, 174-и състав, в частта, в която е уважен предявеният от
ищеца „Топлофикация София” ЕАД, ЕИК *********, срещу ответника Д. К. А.,
починал в хода на въззивното производство и на мястото му по реда на чл. 227 ГПК
конституиран наследникът му по закон Д. Д. А., ЕГН **********, иск с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за сумата 173.14 лева – мораторна
лихва за периода от 15.09.2021г. до 21.04.2023г., начислена върху главница от 1 789.70
лева, представляваща цена на доставена в периода от 01.05.2020г. до 30.04.2019г.
топлинна енергия в топлоснабден имот - ап. 9, находящ се в гр. София, бул.
„*********, аб. № *********, и в частта, в която е уважен предявеният от ищеца
„Топлофикация София” ЕАД, ЕИК *********, срещу ответника А. К. А., ЕГН
**********, иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за сумата
173.13 лева – мораторна лихва за периода от 15.09.2021г. до 21.04.2023г., начислена
върху главница от 1 789.69 лева, представляваща цена на доставена в периода от
01.05.2020г. до 30.04.2019г. топлинна енергия в топлоснабден имот - ап. 9, находящ се
в гр. София, бул. „*********, аб. № *********, за които вземания по ч.гр.д. №
27329/2023г. по описа на СРС, 174-и състав на 06.06.2023г. е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 23362/05.06.2024г., постановено по гр.дело №
55092/2023г. по описа на СРС, 174-и състав.
Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на
ищеца – „Техем Сървисис“ ЕООД.
Решението не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.
3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8