Решение по дело №101/2020 на Районен съд - Пловдив

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

№  260358                  09.02.2021 година                            град Пловдив

 

В   И М Е Т О   Н А    Н А Р О Д А

 

ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, XVI граждански състав, в публично заседание на деветнадесети януари две хиляди двадесет и първа година, в състав:

 

          ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛЕКСАНДЪР  ТОЧЕВСКИ

                                                                  

при участието на секретаря Ангелина Димитрова,

като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 101 по описа на съда за 2020 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:

 

 

            Предявени са искове с правна квалификация по чл. 422 от ГПК, във връзка с чл. 79 и чл. 92 от ЗЗД.

            Ищецът „Теленор България” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Младост 4”, Бизнес Парк София, сграда 6, представлявано от **** **** Д.К.К., заедно с М.С.- *** на СД, чрез пълномощник адв. З.Ц., е предявил против Е.Х.М., ЕГН: **********,***, иск за признаване на установено, че ответникът дължи присъдените по частно гр. дело № 15051/ 2019 г. на ПРС, XVII гр. с-в, със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 8357/ 30.09.2019 г., суми, както следва: 1 062, 58 лева- главница, дължима по договор за мобилни услуги № ****** от 13.07.2017 г., договор за мобилни услуги № ****** от 26.03.2018 г., договор за мобилни услуги № ******от 03.07.2018 г. и договор за лизинг от 03.07.2018 г., във връзка с което вземане са издадени следните фактури с № **********/ 18.06.2018 г., № **********/ 15.07.2018 г., № 727551171/ 18.07.2018 г., № 7276844848/ 18.08.2018 г., № **********/ 15.09.2018 г. и № **********/ 18.09.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда- 24.09.2019 г. до окончателното й погасяване, както и разноските по делото в общ размер на 385 лева.

            В исковата молба за твърди, че между страните били сключени следните договори: договор за мобилни услуги № ******от 13.07.2017 г. (за предоставяне на мобилен ********), договор за мобилни услуги № ******от 26.03.2018 г. (за предоставяне на мобилен ********), договор за мобилни услуги № ******от 03.07.2018 г. (за предоставяне на мобилен ********) и договор за лизинг от 03.07.2018 г. (за предоставяне на мобилно устройство *****). Клиентът обаче не бил изпълнил свои парични задължения, поради което му били издадени следните 6 броя фактури: № **********/ 18.06.2018 г., № **********/ 15.07.2018 г., № 727551171/ 18.07.2018 г., № 7276844848/ 18.08.2018 г., № **********/ 15.09.2018 г. и № **********/ 18.09.2018 г. Първите четири фактури включвали задължения по месечни абонаменти такси и за лизингови всноски, като сумите и основанията за тях били описани в документите. Последните две фактури били издадени за неустойки във връзка с предсрочното прекратяване на договорите по вина на абоната, като по договорите и общите условия била предвидена такава отговорност на клиента. Общата дължима сума по всички четири фактури била в размер на 1 062, 58 лева, като изискуемостта на сумите по фактурите настъпвала в 15- дневен срок от издаването им. Длъжникът до момента не бил извършил плащания, като за събиране на сумите било подадено заявление по чл. 410 от ГПК, по което се образувало частно гр. дело № 15051/ 2019 г. на ПРС, XVII гр. с-в, като се издала заповед за изпълнение, връчена на длъжника по реда на чл. 47 ал. 5 от ГПК. В тази връзка се предявявал настоящият установителен иск за съществуване на вземането по заповедта. Претендират се и разноски. В съдебно заседание страната не се явява и не се представлява, но взема писмено становище по спора.

            В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от особения представител на ответника, с който искът се оспорва. Твърди се, че от писмените доказателства не можело да се направи извод за авторството на подписа на ответника. Не се доказвало възникването на задълженията, не били налице предпоставките за предсрочно прекратяване на договорите, а клаузата за неустойка се явявала нищожна. В съдебно заседание назначеният особен представител на ответника моли за отхвърляне на иска.

            Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства и с оглед наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

            Със заповед за изпълнение на парично задължение № 8357/ 30.09.2019 г. по чл. 410 от ГПК, издадена по частно гр. дело № 15051/ 2019 г. на ПРС, XVII гр. с-в, е разпоредено ответникът да заплати на ищеца сумата от 1 062, 58 лева- главница, дължима по договор за мобилни услуги № ******от 13.07.2017 г., договор за мобилни услуги № ******от 26.03.2018 г., договор за мобилни услуги № ******от 03.07.2018 г. и договор за лизинг от 03.07.2018 г., във връзка с което вземане са издадени следните фактури с № **********/ 18.06.2018 г., № **********/ 15.07.2018 г., № 727551171/ 18.07.2018 г., № 7276844848/ 18.08.2018 г., № **********/ 15.09.2018 г. и № **********/ 18.09.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда- 24.09.2019 г. до окончателното й погасяване, както и разноските по делото в общ размер на 385 лева.

            Така издадената заповед за изпълнение е връчена на длъжника по реда на чл. 47 ал. 5 от ГПК, като съдът е указал на кредитора да предяви иск за установяване на вземането си в месечния срок от връчване на съобщението. Искът е предявен в преклузивния едномесечен срок, поради което е допустим и подлежи на разглеждане по същество.

            Като писмени доказателства по делото са приети в оригинали процесните договори- за мобилни услуги- 3 броя, ведно с приложенията към тях, както и за лизинг, заедно с погасителен план, процесните фактури- 6 броя и общи условия на оператора.

            Прието е заключение на съдебно- счетоводна експертиза, по която вещото лице е установило размера на задълженията по фактурите и лизинговите вноски, съвпадащи с посочените такива в исковата молба. Изчислен е и размерът на неустойката по договорите. Направена е разбивка на всяка сума по основание и размер.

            При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

            Видно от представените договори, между страните са възникнали валидни облигационни правоотношения, по силата на които операторът е предоставил на абоната телефонни номера и мобилен апарат, при съответни месечни такси и срокове на действие на договорите, срещу задължението за заплащане на уговорената цена на услугата- абонаментни такси и вноски. Във всеки един от договорите се съдържа описание на тарифните планове и ценовите условия, като са посочени задълженията на абоната и последиците от неизпълнението им, свързани с начисляване на неустойки. Договорите откъм съдържание отговарят на законовите изисквания за договори, сключени при общи условия, като те включват необходимите реквизити за страни, предмет, срок и описание на услугите, а липсващите елементи могат да бъдат заместени от общите условия, които са неразделна част от тях. Те са приети с положения подпис на абоната, който по този начин е декларирал, че е запознат с тях и е получил екземпляр от същите. Действително в отговора на особения представител подписът е оспорен, но в последствие не са направени доказателствени искания в тази насока, поради което оспорването следва да се приеме, че не е породило никакъв правен ефект, доколкото в тежест на страната, оспорваща подписа си, е да установи това обстоятелство. От горното следва, че не са налице основанията за наличие на предпоставките за нищожност на договорите за мобилни услуги поради противоречието им с нормата на чл. 228 от ЗЕС, като същите са редовни от външна страна и обвързват страните с договорените им задължения.

            Ответникът има задължението да заплаща цената за предоставените му услуги, като в негова тежест е да установи, че го е изпълнил, но по делото въобще не се ангажират писмени доказателства за погасяване на сумите по фактурите. Дали дадена фактура е достигнала или не до знанието на потребителя е обстоятелство, което няма никакво отношение към задължението му за заплащане на предоставяните услуги. Във всяка фактура и приложенията й е направена подробна разпечатка за вида, продължителността и стойността на ползваните услуги по договора. Действително задълженията като конкретни суми са посочени в процесните фактури, но основанието за плащане представляват не фактурите, а ползваните услуги, които абонатът е потребил и оттук няма значение дали фактурата е получена или подписана от клиента. Отделно от това, следва да се посочи, че според публично известните ОУ операторът предоставя 15- дневен срок от издаване на фактурата за доброволното й плащане, а след това и още 6- месечен срок за оспорване на дължимите суми, ако те са били формирали неправилно, като няма данни абонатът да е упражнил това свое право. При това положение, всички оспорвания в отговора за дължимостта на конкретната стойност на фактурите за начислените мобилни услуги не следва да бъдат обсъждани. След като клиентът има сключен договор, по който получава изпълнение, той следва да дължи и насрещно такова, като липсата на доказано изпълнение от негова страна е предпоставка за осъждането му да заплати ползваните услуги.

            По отношение на фактурите, включващи задължение за заплащане на лизингови вноски, следва да се има предвид, че между страните е сключен договор за лизинг и продажба на изплащане, в които с положения в тях подпис, абонатът е декларирал, че му е предадена годна за употреба вещ (мобилно устройство), която отговаря на съответните технически характеристики. С договора устройството е предоставено за ползване срещу месечно възнаграждение в размер на определени вноски, които е следвало да се заплащат. За вноските по погасителния план, за които изпълнение липсва и са издадени фактури за начислените суми по договорите, формиращи цената на устройствата, исковата претенция следва да се уважи. 

            По отношение обаче на неустойката за предсрочно прекратяване, съдът намира, че тя е нищожна поради накърняване на добрите нрави и не поражда задължения за ответника. Макар в ОУ на оператора да е предвидено, че при неплащане в срок на издадените фактури за мобилни услуги, ищецът може да прекрати едностранно договора, което е и основанието за начисляване на неустойка, възлизаща в размер на сумата от стандартните за съответната програма три месечни абонаментни такси, подобна клауза противоречи на добрите нрави, тъй като нарушава принципа на справедливост и излиза извън обезпечителните и обезщетителните функции, които законодателят определя за неустойката. Основната цел на така уговорената клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на ищеца за сметка на потребителя, тъй като не се държи сметка за цената на самата услуга и евентуалните вреди на търговеца. Доколкото противоречието е още при уговарянето, то въобще не е налице валидна клауза за тази неустойка и същата не е породила действие.     

Съобразно чл. 92 от ЗЗД, неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Така функциите, които изпълнява, са обезпечителна и обезщетителна, като идеята на обезпечителната функция е да се гарантира точното изпълнение на поетите задължения. В конкретния случай уговореният размер на неустойката макар и да не е равен на цената на самата услуга за оставащия период от договора, позволява на доставчика да получи цената на абонамента за три месеца напред, независимо от това, че след прекратяването той не предоставя услугата. Още повече, че неустойката се начислява в размер на стандартната, а не на преференциалната месечна такса, уговорена между страните, като по този начин се създават условия за неоснователно обогатяване на оператора и се нарушава принципа за справедливостта. Такава неустойка при предсрочно прекратяване, дължима макар и само в размер на три абонаментни вноски по стандартния план на договорите, противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26 ал. 1, предложение трето от ЗЗД, като и тук искът се явява неоснователен.

Конкретните размери на дължимите суми се установяват както от писмените доказателства, така и от заключението на вещото лице, прието без оспорване от страните. По отношение на претенциите за месечни абонаментни такси и ползвани услуги, както и лизингови вноски за мобилното устройство са издадени общо 4 броя фактури- с № **********/ 18.06.2018 г. на стойност 34, 49 лева (от която е приспадната сумата от 0, 84 лева с кредитно известие), с № **********/ 15.07.2018 г., на стойност 25, 42 лева (от която е приспадната сумата от 6, 44 лева с кредитно известие), с № 727551171/ 18.07.2018 г., на стойност 99, 13 лева, с № 7276844848/ 18.08.2018 г., на стойност 3, 68 лева, или общо задължение от 155, 44 лева, която сума е дължима и следва да бъде присъдена с решението.

По отношение на лизинговите вноски, за които също се изложиха съображения за дължимостта им, според ССчЕ неплатената сума е в размер на 518, 98 лева по фактура № **********/ 18.09.2018 г., колкото се претендират и с исковата молба и в който размер те следва да се присъдят.

Относно размера на неустойката по договорите по фактура № **********/ 15.09.2018 г. тя е в размер на 62, 46 лева, а по фактура № **********/ 18.09.2018 г.- 325, 70 лева, или общо 388, 16 лева, за която сума искът се явява неоснователен и следва да се отхвърли.

За пълнота на изложението е необходимо да се отбележи, че макар да се изисква пълна идентичност между претендираните вземания по исковото производство и заповедта за изпълнение, която в случая е издадена за една обща сума от 1 062, 58 лева, дължима по конкретно посочени 6 бр. фактури, няма пречка в настоящото решение тази сума по фактурите да бъде разбита на пера, като за една част се признае съществуване на вземането по заповедта, а за друга- обратното. Тук няма нарушение на изискването за индентичност на вземането, защото в заявлението си заявителят подробно е описал във всяка една фактура какви суми се съдържат и как е формирана нейната стойност, т.е. не се касае за нови или за пръв път въведени в исковия процес обстоятелства по конкретизация на основанието на иска, а за по детайлната им разбивка в решението, с оглед изхода от спора.

            В заключение следва да се приеме, че в полза на ищеца съществува частично съответното парично вземане, по отношение на което вече е била издадена заповед за изпълнение. Искът е основателен за сумите за потребени и незаплатени далекосъобщителни услуги и лизингови вноски, а неоснователен- за неустойката за предсрочно прекратяване на договорите. Вземането за разноски по заповедта също е дължимо, но според мотивната част на точка 12 от ТР № 4/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС за него съдът в исковото производство следва да се произнесе с изричен осъдителен диспозитив, който да се отрази в настоящото решение. Доколкото обаче претенцията е само частично уважена, то и разноските в заповедното производство, направени от заявителя за държавна такса и за адвокатско възнаграждение, също следва да присъдят по съразмерност, като на страната се присъди по- малко от претендираната сума. Изчислени съобразно уважените вземания за главница, но без неустойката, разноските в полза на ищеца- заявител следва да възлизат на сумата от 244, 36 лева, като разликата до пълния им присъден в заповедното производство размер от 385 лева, остава за сметка на страната, която неоснователно е претендирала установяване на сума в по-висок размер.

            Предвид изхода на делото- частичното уважаване на исковите претенции, на основание чл. 78 ал. 1 и ал. 3 от ГПК, всяка от страните принципно има право да получи разноски по съразмерност. Ответникът не претендира разноски, доколкото е представляван от назначен му особен представител в процеса, на когото по правило се дължи възнаграждение, внесено от ищеца, което ще бъде изплатено на адвоката с РКО при поискване. Ищецът пък е направил следните разноски в процеса, за които е представил списък по чл. 80 от ГПК и доказателства за действителното им заплащане: държавна такса в размер на 25 лева (лист 5), депозит за особен представител на ответника в размер на 203, 75 лева (л. 52), депозит за вещо лице в общ размер на 220 лева (л. 100 и 131) и адвокатско възнаграждение, претендирано в размер на 365, 25 лева с ДДС (л. 9- 10). Така по съразмерност, на ищеца се дължат разноски от общо 516, 63 лева.

 

По изложените съображения, съдът

                           

Р    Е    Ш    И :

 

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че със заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК № 8357/ 30.09.2019 г., издадена по частно гр. дело № 15051/ 2019 г. на ПРС, XVII гр. с-в, Е.Х.М., ЕГН: **********,***, ДЪЛЖИ на „Теленор България” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Младост 4”, Бизнес Парк София, сграда 6, представлявано от **** ****Д.К.К., заедно с М.С.- член на СД, сумата от 674, 42 (шестстотин седемдесет и четири лева и четиридесет и две стотинки) лева, дължима по договор за мобилни услуги № ****** от 13.07.2017 г., договор за мобилни услуги № ****** от 26.03.2018 г., договор за мобилни услуги № ****** от 03.07.2018 г. и договор за лизинг от 03.07.2018 г., представляващи месечни абонаментни такси и ползвани услуги, както и лизингови вноски, във връзка с което вземане са издадени следните фактури с № **********/ 18.06.2018 г., № **********/ 15.07.2018 г., № 727551171/ 18.07.2018 г., № 7276844848/ 18.08.2018 г. и № **********/ 18.09.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда- 24.09.2019 г. до окончателното й погасяване, като ОТХВЪРЛЯ иска за признаване на установено, че дължи още и сумата от общо 388, 16 (триста осемдесет и осем лева и шестнадесет стотинки) лева- неустойки за предсрочно прекратяване на договорите, поради нищожност на клаузата за неустойка.

 

ОСЪЖДА Е.Х.М., ЕГН: **********,***, да заплати на „Теленор България” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Младост 4”, Бизнес Парк София, сграда 6, представлявано от **** ****Д.К.К., заедно с М.С.- член на СД, разноските в заповедното производство, изчислени по съразмерност, възлизащи общо на сумата от 244, 36 (двеста четиридесет и четири лева и тридесет и шест стотинки) лева, както и разноските по настоящото дело, изчислени по съразмерност, възлизащи общо на сумата от 516, 63 (петстотин и шестнадесет лева и шестдесет и три стотинки) лева.

 

Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.

 

                                                                                   СЪДИЯ :   /п/

Вярно с оригинала.

АД