Р Е Ш Е Н И
Е
Номер V-79 Година 2020, 09.07 град Бургас
В ИМЕТО
НА НАРОДА
БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ІІ-ро
Гражданско отделение, V-ти въззивен състав
На първи юни, две хиляди и двадесета година,
В публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Вяра КАМБУРОВА
ЧЛЕНОВЕ:Галя БЕЛЕВА
мл.с.Ваня ВАНЕВА
Секретар Таня Михова
като разгледа докладваното от съдията В.Камбурова
въззивно гражданско дело
номер 241 по описа за 2020 година и за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл.258 ГПК и е образувано
по две въззивни жалби, предявени от В.Н.С. с ЕГН **********, с адрес: *** и от
,,Муунрайз“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление:гр.Стара Загора, ул,.Васил Априлов“№10, представлявано от управителя
Габриела Грозданова Грозева, чрез адв.Мариана Пушева-БАК, със съдебен адрес: гр.Бургас,
ул.,,Ген.Гурко“№18, ет.3, срещу Решение №2791 от 31.10.2019г. по описа на
Районен съд- Бургас.
С посоченото решение, съдът е прекратил
производството по делото в частта по предявения от В.Н.С. против
,,Муунрайз“ЕООД, иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумите
за социални и здравни осигуровки за
периода 01.03.2018г.-30.04.2018г., ведно със законната лихва върху главниците,
считано от предявяване на иска до окончателното им изплащане. Осъден е ,,Муунрайз“ ЕООД да заплати на В.Н.С.,
сумата от 26.84 лева, представляваща обезщетение по чл.224, ал.1 от КТ за
неизползван платен годишен отпуск за 2018г. в размер на един ден, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от предявяване на иска на 14.06.2018г.
до окончателното й изплащане. Отхвърлен е иска на В.Н.С. против ,,Муунрайз“ ЕООД, за осъждане на
ответника да заплати на ищеца сумата от нетно трудово възнаграждение в размер
на 500 лева за периода 01.04.2018г.-30.04.2018г., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от предявяване на иска до окончателното изплащане на
сумата. Осъден е В.Н.С. да
заплати на ,,Муунрайз“ ЕООД, сумата от 510 лева, представляваща обезщетение
по чл.221, ал.2 от КТ и сумата от 17.60 лева, представлаваща мораторна
лихва за забава за периода от 16.06.2018г. до 17.10.2018г., ведно със законната
лихва върху главницата от 510 лева, считано от предявяване на насрещния иск до
окончателното изплащане на сумата.
Със същото решение, страните са осъдени да заплатят
направените по делото разноски.
С въззивна жалба вх.№52723/20.11.2019г. подадена от В.Н.С.,
ищец в първоинстанционното производство,
се изразява несъгласие с решението в частта, в която са отхвърлени
исковите претенции. Жалбоподателят
намира решението на първоинстанционния съд в обжалваната част за
незаконосъобразно, навеждайки доводи в тази насока. Посочва, че при събиране на гласни доказателства в
първоинстанционното производство, съдът
кредитирал показанията на свидетеля А.С., които се явявали неистински. В
тази връзка твърди, че била образувана преписка пред РП- Бургас ( по
жалба№8062/05.10.2019г.).
Заявява, че поддържа претенцията си за заплащане на
трудово възнаграждение и отработените часове за периода
01.03.2018г.-30.04.2018г., която следвало да бъде доказана чрез призоваване на
свидетели пред настоящата инстанция. Навежда твърдения, че районният съд
допуснал нарушения при призоваването на свидетеля К.Г.. Счита, че по този
начин, ищецът-въззивник била лишен от
възможност да докаже относими към предмета на делото обстоятелства- деня
на напускане, предизвестие до работодателя(връчване на писмени молби), като
намира, че горното би опровергало основателността на насрещния иск и
предпоставките за дисциплинарно уволнение. Намира за недопустимо ограничаването
на броя свидетели (с исковата молба било поискано от съда допускане на трима
свидетели), тъй като всяко от призованите лица следвало да посочи различни
обстоятелства, касаещи изпълнение задълженията по въззникналото трудово
правоотношение. Подробно се описват допуснатите от работодателя нарушения.В
тази връзка се оспорват изводите на
районния съд, че ищецът-въззивник работил десет работни дни. Жалбоподателят
твърди, че положил 53 дни труд, което обстоятелство можело да бъде доказано
чрез свидетелски показания.Излага становище относно приетия за разглеждане от
съда насрещен иск на въззиваемото дружество, както и във връзка с наличието на
правно основание за налагане на дисциплинарно наказание ,,уволнение“. Твърди, че работодателят бил уведомен за прекратяване
на трудовото правоотношение чрез молба за напускане, адресирана до управителя
на ,,Муунрайз“ ЕООД- Габриела Гроздева. Последвало и повторно уведомяване чрез
заявленията за медиация, връчени на Г.Грозев- пълномощник на управителя.
Моли за отмяна на първоинстанционното решение в
обжалваната част, както и за присъждане на направените по делото съдебно-
деловодни разноски.
Въззивна жалба вх.№54531/28.11.2019г. е подадена от
,,Муунрайз“ ЕООД, ответник в първоинстанционното производство. Със същата се
обжалва решението в частта, с която районният съд е уважил исковата претенция с
правно основание чл.224, ал.1 от КТ и е осъдил ответното дружество да заплати
разноски.
Въззивникът-ответник намира решението на първоинстанционния съд в обжалваната
част за необосновано, неправилно и незаконосъобразно, постановено в нарушение
на материалния закон и съдопроизводствените правила. Изразява несъгласие с изводите на съда относно
претенцията на ищеца с правно основание чл.224,ал.1 от КТ. Счита, че неправилно съдът се позовал на разпоредбата
на чл.42, ал.3 от Наредбата за работното време, почивките и отпуските. Излага
становище в тази насока. Намира, че след като ищецът отработил само десет работни дни, за него не
възниквало правото на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск.Позовава
се на съдебна практика.
Моли за отмяна на първоинстанционното решение в
обжалваната част. Претендира присъждане на направените в двете инстанции разноски.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на
въззивна жалба вх.№52723/20.11.2019г, подаден от адв.Пушева, пълномощник на ответника, с който същата се оспорва
изцяло. Оспорват
се наведените във въззивната жалба твърдения, че ищецът два пъти уведомил
писмено работодателя за прекратяване на трудовото правоотношение. Излагат се
аргументи и във връзка с изложеното от въззивника-ищец, че трудовото
правоотношение възникнало на 01.03.2018г. Подчертава се, че с нарочна молба
пред районния съд, ищецът уточнил, че предявеният иск касаел присъждане на
трудово възнаграждение за месец април
2018г. Навеждат
се доводи и относно претенцията на
ищеца(въззивник) за увеличаване размера на паричното обезщетение за неизползван
платен годишен отпуск. Твърди се, че трудовото правоотношение било прекратено със Заповед№001 от
03.05.2018г., с която работодателят наложил на ищеца-въззивник дисциплинарно
наказание ,,уволнение“. Процесната заповед
била редовно връчена на 12.06.2018г. на пълномощника на ищеца с Нотариална
покана, Акт№20,том 3,рег.№6655 от 08.06.2018г на нотариус Виктория Дралчева.Опорват се наведените от въззивника доводи за
допуснати съществени процесуални нарушения.
Препис от въззивна жалба вх.№54531/28.11.2019г. е връчен на В.Н.С. на
03.01.2020г., като в срока по чл.263,
ал.1 от ГПК не е постъпил отговор.
Във въззивното производство е
уважено доказателственото искане на В.С. за допускане на един свидетел в режим
на призоваване, но поради неявяването на въззивника в двете открити съдебни заседание, гласните
доказателствени средства не са събрани.
В частта, с която е прекратено
производството по предявения от В.С. иск за осъждане на ответника да заплати на
ищеца сумите за социални и здравни осигуровки за периода 01.03.2018г. –
30.04.2018г., ведно със законната лихва върху главниците, решението не е
обжалвано, поради което е влязло в законна сила.
Въззивникът-ищец С., редовно и
своевременнно уведомен, не се явява в съдебно заседание.
Въззивникът-ответник ,,Муунрайз“ ЕООД, чрез процесуалния си представител адв.Пушева, поддържа въззивната жалба
и оспорва въззивната жалба на ищеца.
Въззивните жалби са постъпили в срока
по чл.259, ал.1 ГПК, подадени са от страни, които имат правен интерес от
обжалване на първоинстанционното решение и следователно същите са допустими за
разглеждане по същество.
Бургаският окръжен съд, при
служебната проверка валидността и допустимостта на обжалваното решение, на осн.
чл.269 ГПК намира, че същото е валидно и допустимо. Като взе пред вид събраните
по делото доказателства, становищата на страните и като съобрази Закона намира
следното:
В исковата молба ищецът твърди, че с
ответника са се намирали в трудови правоотношения, считано от 01.03.2018 г.,
без да има подписан трудов договор между тях, като ищецът бил назначена на две длъжности „барман“ и „сервитьор“, на осем
часов работен ден и трудово възнаграждение в размер на 500 лв. Твърди, че до
30.04.2018г. е получил възнаграждение само за един месец, както и че е полагал
и извънреден труд, който също не бил заплатен. На 04.05.2018г. подал жалба до
Инспекция по труда, както и уведомил управителя на дружеството-работодател, че
прекратява едностранно трудовия си договор, без предизвестие на основание
чл.327, ал.1, т.2 КТ. Иска от съда ответника да бъде осъден да му заплати
сумата от 500 лв., представляваща дължимо трудово възнаграждение за периода от
01.03.2018г. до 30.04.2018г., обезщетение за неизползван годишен отпуск,
социални и здравни осигуровки. С допълнителна молба ищецът е посочил, че
претендира трудово възнаграждение дължимо за периода от 01.04.2018г. до 30.04.2017г.,
обезщетение за неизползван годишен отпуск за периода от 01.03.2018г. до
30.04.2018г. В условията на евентуалност
е предявил иск за осъждане на ответника да заплати обезщетение за извършена
работа, като в тази част производството по делото е прекратено поради
неизпълнение на дадени указания от съда.
Ответникът с
отговора на исковата молба е изразил становище за неоснователност на исковете,
като не оспорва факта за наличие на трудово правоотношение между страните, но
считано от 17.04.2018г. Същият е заявил, че отношенията между страните са
прекратени със заповед от 03.05.2018г., с която на ищеца е наложено
дисциплинарно наказание „уволнение“, връчена му с нотариална покана. Ответникът
е предявил и насрещен иск за осъждане на ищеца да заплати сумата от 510 лв.,
представляваща дължимо по чл.221, ал.2 КТ обезщетение, ведно със сумата от
17,60 лв. – лихва за забава за периода от 16.06.2018г. – 18.10.2018г., както и
законната лихва, считано от предявяване на насрещната претенция.
Страните
ангажират доказателства в подкрепа на становищата си. Разпитани са свидетели,
ангажирана е съдебно-икономическа експертиза.
По
оплакванията във въззивна жалба вх.№52723/20.11.2019г. подадена от ищеца настоящата
инстанция намира следното:
По делото
безспорно е установено съществуването на трудово правоотношение между страните.
Спорен е началния момент на
трудовите правоотношения, който според ищеца е 01.03.2018г., а според
работодателя – на 17.04.2018г. Представен
e трудов
договор № 001/17.04.2018г. сключен между страните като безсрочен, според който ищецът
е назначен на длъжност „барман“, на 8-часов работен ден, със срок за изпитване
– 6 месеца. Уговореното възнаграждение е в размер на 510 лв., а срокът на
предизвестие за прекратяването му е 30 дни. Видно от договора, същият е
подписан само от работодателя, но не и от служителя С.. Представено е и уведомление по чл.62, ал.3 КТ до НАП от 17.04.2018г. Приложена
е нотариална покана до ищеца, с която същият е поканен да подпише съставен на
17.04.2018г. трудов договор, връчена му лично на 04.06.2018г. Видно от
приложената по делото преписка за извършена проверка от Дирекция „Инспекция по
труда“ –Бургас, по сигнал на ищеца и още четири лица, има издаден фиш за
заплата за месец април 2018г. на името на В.С., има издадена служебна бележка
от 17.04.2018г., че на лицето В.Н.С. е проведен начален инструктаж по безопасност и здраве, макар и
същия да не е подписан от него. Въпреки липсата на подпис на служителя върху
трудовия договор, останалите доказателства - косвени такива, могат да обусловят
извод за наличието на трудово
правоотношение.
По делото
е разпитан и свидетеля А.С., от показанията на който се установява, че ищецът и
свидетеля са започнали работа по едно и също време и са работили заедно месец
април 2018г. в ресторант „Рандеву“ в гр.Бургас, при „Мунрайз“ ЕООД, Ищецът не е
ангажирал доказателства относно твърдяната от него начална дата на трудовото
правоотношение, а именно 01.03.2018г. но за такава следва да се приеме датата
17.04.2018г., като кореспондираща на всички представени в тази връзка
документи.
По
отношение на прекратяването на трудовото правоотношение, ищцовата страна
твърди, че е прекратила същото без предизвестие поради неплащане на трудовото
възнаграждение, докато ответникът твърди, че е издал заповед за прекратяване на
правоотношението чрез налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“.
Установява се по делото, че действително работодателят е забавил изплащането на
трудовото възнаграждение на служителя С., което е констатирано и от Инспекцията
по труда при проверката, извършена по сигнал на ищеца. Забавата на изплащането
на трудовото възнаграждение е едно от основанията, посочени в закона, при които
работникът може да прекрати трудовия си договор без предизвестие – чл.327,
ал.1, т.2 от КТ. Когато работникът или служителят упражни добросъвестно потестативното
си право да прекрати трудовото правоотношение без предизвестие, това става с
едностранно изявление до работодателя и
трудовото правоотношение се прекратява с достигането на изявлението до
работодателя, т.с. наличието на писменото изявление на работника за
прекратяване на трудовото му правоотношение води до автоматично прекратяване на
трудовото правоотношение. По делото ищецът не е ангажирал доказателства за
наличието на отправено писмено изявление до работодателя, поради и което съдът
приема, че същият не е упражнил правото си по чл.327, ал.1, т.2 от КТ. Във
въззивната жалба, жалбоподателят С. е изразил становище за наличие на
процесуално нарушение на първоинстанционния
съд, изразяващо се в лишаване от възможността да представи доказателства:
писмени молби за напускане поради неизплащане на трудово възнаграждение, но
същият не е представил с въззивната жалба доказателства, относими към факта на
уведомяване на работодателя за прекратяване на правоотношението без
предизвестие, поради и което съдът приема за недоказано прекратяването на
основание чл.327, ал.1, т.2 от КТ.
Ответникът
от своя страна е изложил твърдения, че е прекратил правоотношението си с В.С.
на 03.05.2018г. Представени са заповед от 03.05.2018г. за прекратяване на
трудовото правоотношение поради неявяване на служителя С. в течение на два
работни дни, която заповед също не носи подписа на служителя, както и уведомление
по чл.62, ал.3 КТ до НАП във връзка с прекратяването на договора. Видно от
нотариална покана от 31.05.2018г., нотариус Виктория Дралчева е удостоверила
връчването й на адресата В.С. на 04.06.2018г., като със същата адресата се
уведомява, че трудовото му правоотношение е прекратено със заповед №001 от
03.05.2018г., като е поканен да се яви в тридневен срок да му бъде връчена
цитираната заповед. Неявяването на работа от страна на ищеца се доказва и от
показанията на свидетеля Сотиров, който посочва, ищецът и още двама души са си
тръгнали от работа и на следващия ден не са се явили на работното си място.
Сочи още, че след напускането на работа, ищецът е идвал в ресторанта за да
среща с управителя за да се разбере с него. Правото на работодателя да наложи
дисциплинарно наказание „уволнение“ и да прекрати правоотношението без
предизвестие е уредено в чл.330, ал.1, т.6 от КТ, а основанията за налагане на
дисциплинарно уволнение са посочени в чл.190, ал.1 КТ. Съгласно чл. 193, ал. 1 КТ работодателят е длъжен преди налагане на наказанието уволнение да изслуша
работника или служителя или да приеме писмените му обяснения във връзка с
извършеното нарушение. Защитата обаче срещу дисциплинарното уволнение се дава с
иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ и работникът може да иска признаване на
уволнението за незаконно и неговата отмяна, какъвто в настоящото производство
не е предявен, поради и което съдът не може да разглежда възраженията на ищеца С.
относно спазване изискванията на закона от работодателя.
По делото
е изслушано заключението на вещото лице по назначената съдебно-икономическа
експертиза, според която размерът на дължимото трудово възнаграждение за
процесния период е 208,29 лв. Съдът кредитира така изготвеното заключение, като
съобразява, че за начална дата на трудовото правоотношение се приема датата
17.04.2018г. и до края на процесния период -30.04.2018г., има десет работни
дни. За десет работни дни възнаграждението е в размер на 268,42 лв., като
чистата сума за получаване е 208,29 лв. По делото е представено разписка за
приемане на паричен превод в размер на 208,29 лв., което кореспондира с
твърдението на работодателя, че е изплатил трудовото възнаграждение с пощенски
запис, съответно констатирано и от Инспекцията по труда в извършената проверка
по сигнал на ищеца. Предвид гореизложено, работодателят е изплатил целият
размер на дължимото трудово възнаграждение за периода от сключване на трудовия
договор -17.04.2018г. до края на месец април, поради и което предявеният иск за
заплащане на трудово възнаграждение в размер на 500 лв. за периода 01.04.2018г.
– 30.04.2018г. се явява неоснователен, а постановеното решение в тази част –
правилно.
По отношение на насрещния иск с правно основание
чл.221, ал.2 КТ:
При
дисциплинарно уволнение работникът или служителят дължи на работодателя
обезщетение в размер на брутното си трудово възнаграждение за срока на
предизвестието - при безсрочно трудово правоотношение, и в размер на
действителните вреди - при срочно трудово правоотношение. Видно от представения
трудов договор, същият е сключен като безсрочен, като в разпоредбата на чл.8 е
уговорен 30-дневен срок предизвестие за прекратяване на договора, следователно
работникът дължи на работодателя в процесния случай сумата от 510 лв. за срока
на предизвестието, т.с.уговореното в договора възнаграждение. С оглед
основателността на насрещната претенция, основателна се явява и претенцията за
лихва. По делото е представена нотариална покана от 08.06.2018г. от ответното
дружество, с която В.С. е поканен да се яви в кантората на нотариуса на
13.06.2018г.за да разпише посочени в поканата документи, както и му е
предоставен тридневен срок да изплати дължимото по чл.221, ал.2 КТ обезщетение.
Въпреки, че адресатът на поканата чрез пълномощника си адв.В. Ставрев се е явил
лично в кантората на нотариуса, и същият е отказал получаването й, съдът счита,
че след изтичане на предоставения тридневен срок след 13.06.2018г., т.с. от
16.06.2018г., В.С. дължи и сумата от 17,60 лв. – лихва за забава върху
главницата от 510 лв.
Поради
гореизложените мотиви, съдът намира, че въззивна жалба вх.№52723/20.11.2019г.
подадена от В.Н.С. е изцяло неоснователна, а решението в атакуваните с нея части
е правилно.
По отношение на въззивна жалба
вх.№54531/28.11.2019г., подадена от „Муунрайз“ ЕООД, подадена чрез адв.Пушева:
Искът
за заплащане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск е с правно
основание чл.224, ал.1 КТ – работникът има право на парично обезщетение за
неизползвания отпуск, пропорционално на времето, което се признава за трудов
стаж. Според чл. 42, ал. 3 от НРВПО, за
да получи парично обезщетение при прекратяване на трудовия договор, един
работник за своя неползван платен годишен отпуск, той трябва да е придобил поне
един пълен месец трудов стаж, като месецът се счита за пълен, ако той е
прослужил най- малко половината от работните му дни. С исковата молба ищецът е
посочил, че е полагал труд при ответника до 30.04.2018г., което не се оспорва и
от дружеството-работодател. Както вече бе посочено, трудовото правоотношение
съществува от 17.04.2018г., и съответно до края на периода, за който се твърди,
че е полаган труд – 30.04.2018г., има десет работни дни. Ищецът реално е
работил само десет работни дни, и в случая не е прослужил един пълен месец
трудов стаж. В този смисъл той нормативно няма право да получи обезщетение по
чл. 224 от КТ, защото не отговаря на изискванията за това. Така и този иск се
явява неоснователен и същият следва да бъде отхвърлен, а първоинстанционното
решение – отменено в тази част.
Относно присъдените в полза на съда
такси и разноски: ищецът-работник е
предявил искове, произтичащи от трудово
правоотношение и по правилото на чл.83 ал.1 т.1 от ГПК е освободен от внасянето
на такси и разноски в производството.
Спорът по един от исковете е решен в негова полза, поради което осъденото дружество-работодател е длъжно да заплати дължимата държавната
такса по този иск в полза на съда-така чл. 78 ал.6 от ГПК. В съответствие с
посочената норма, законосъобразно БРС е присъдил дължимата държавна такса по
иска по чл. 224 от КТ, определена в размера от 50 лв., но предвид изхода пред
настоящата инстанция, осъдителното решение в тази част следва да бъде отменено.
В
първоинстанционното производство е изплатено от бюджета на съда възнаграждение
на вещо лице в размер от 160 лв. Вещото лице е отговорило на поставени му от
съда въпроси за изясняване на обстоятелства и по трите предявени иска, като
съдът е възложил в тежест на ответника сумата от 60 лв.-разноски за експертиза,
предвид уважения иск по чл.224 от КТ, като в тази част решението също трябва да
бъде отменено с оглед отхвърлянето на иска от въззивната инстанция.
Предвид изхода на
спора в настоящото производство, на въззивника-ищец В.Н.С. разноски не следва да му бъдат присъждани.
Видно от представения списък по чл.80 ГПК, адв.Пушева е поискала разноски в
размер на 525 лв., от които 500 лв. – адвокатски хонорар и 25 лв. – държавна
такса, но страната не е представила доказателства за заплащането на адвокатско
възнаграждение пред Бургаски окръжен съд, а на основание чл.83, ал.1, т.1 ГПК
ищците по трудови дела са освободени от заплащане на такси и разноски, поради и
което на страната не се дължат разноски.
Мотивиран от горното Бургаският окръжен съд
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ Решение № 2794/31.10.2019 г. по гр.д. № 4546/2018 г.
по описа на Бургаския районен съд, В ЧАСТТА, с която е осъден ,,Муунрайз“ ЕООД,
ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр.Стара Загова, ул.“Васил
Априлов“ № 10, вх.А, да заплати на В.Н.С., ЕГН **********, сумата от 26.84 лева
/двадесет и шест лв. и 84 ст./, представляваща обезщетение по чл.224, ал.1 от КТ за неизползван платен годишен отпуск за 2018г. в размер на един ден, ведно
със законната лихва върху главницата, считано от предявяване на иска на
14.06.2018г. до окончателното й изплащане, както и частта, в която „Муунрайз“
ЕООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр.Стара Загора, ул.“Васил
Априлов“ № 10, вх.А, е осъдено да заплати по сметка на РС-Бургас, сумата от 50
лв. /петдесет/ , представляваща дължима
държавна такса и сумата от 60 лв., представляваща разноски за експертиза, КАТО ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска на В.Н.С., ЕГН **********, с адрес: *** за
осъждане на Муунрайз“ ЕООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление:
гр.Стара Загора, ул.“Васил Априлов“ № 10, вх.А, да заплати на ищеца обезщетение
за неизползван платен годишен отпуск за 2018г. в размер на 26,84 лв. на основание
чл.224, ал.1 КТ, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
предявяване на иска на 14.06.2018г. до окончателното й изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА в останалата обжалвана част Решение №2794 от
31.10.2019г. по гр.д.№4546/2018 по описа на Районен съд Бургас.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: