Р Е Ш Е Н И Е
град София, 03.09.2020 година
В И М
Е Т О Н
А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно
заседание на единадесети юни през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.:
МАРИЯ ИЛИЕВА
при
секретаря ЦВЕТЕЛИНА ПЕЦЕВА и с участието на прокурор …..…… разгледа
докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №8557 по описа за 2019 година и за да се произнесе след
съвещание, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 – чл.273 от ГПК.
Производството
е образувано по въззивна жалба, подадена от С.И.Н. /починал хода на въззивното
производство и конституирани на основание чл.227 от ГПК с определение от
07.05.2019г. наследници по закон – Е.К.Н. – съпруга, И.С.Н. - син и К.С.Н. - син/ срещу решение №395825 от
27.04.2018г., постановено по гр.д.№62966/2016г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 151-ви
състав, в частта, в която е признато
за установено по реда на чл.422 от ГПК, че жалбоподателят дължи на "Т.С." ЕАД следните суми: на основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. с чл.150 ЗЕ сумата от 3769.94 лв., главница за доставена топлинна енергия, ведно
с такса за дялово разпределение, през периода от 01.06.2013г. до 30.04.2015г. относно топлоснабден имот с адрес: град София, ж.к.“***********, с аб. №98841, ведно със законната лихва върху главницата
считано от датата на подаване на исковата молба в съда /07.07.2016г./ до
окончателното й погасяване, както и на основание чл.86, ал.1 от ЗЗД сумата от 558.20 лв., лихва за забава върху главницата за периода от
31.07.2013г. до 27.06.2016г., както и в частта,
в която е осъден жалбоподателят да заплати на "Т.С." ЕАД на основание чл.78, ал.1 от ГПК направените
по делото разноски в размер на 1036.52 лв..
В жалбата са инвокирани доводи за незаконосъобразност на първоинстанционното
решение в обжалваните части, като постановено в нарушение на материалния закон.
Наведени са твърдения, че претендираните от ищеца вземания за главница и
обезщетение за забава не са дължими поради извършено плащане, който факт първоинстанционният
съд не е взел предвид при постановяване на обжалвания съдебен акт. Моли съда да
постанови съдебен акт, с който да отмени първоинстанционното решение в
обжалваните части и да постанови друго решение, с което да отхвърли предявените
искове.
Въззиваемата страна - „Т.С.” ЕАД,
не депозира писмен отговор, в представена молба от 11.06.2020г. се взема
становище за неоснователност на въззивната жалба. Моли съда да постанови
съдебен акт, с който да потвърди решението на
СРС в обжалваните части като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане
на юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.
Трето лице-помагач - „Т.с.” ЕООД не изразява
становище по подадената
въззивна жалба.
Предявени са от „Т.С.” ЕАД срещу С.И.Н. и
Е.К.Н. при
условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.422 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1 от ЗЗД
и чл.86, ал.1 от ЗЗД за заплащане при условията на солидарност на суми, посочени
в исковата молба.
С оглед предмета на
подадената въззивна жалба съдът приема, че на въззивен контрол подлежи
постановеното решение на СРС само в частта, в която са уважени предявените
искове спрямо С.И.Н., в останалата част
решението е влязло в сила.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена
подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани нови
доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят установената
фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не
следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства,
които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и
обстоятелства.
В конкретния случай не е спорно между страните
и се установява от доказателствата по делото, че за процесните искови суми
видно от приложеното ч.гр.д. №37272/2016г. по описа
на СРС, ІІІ Г.О., 151-ви състав, въззиваемия-ищец- „Т.С.” ЕАД е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение
по чл.410 от ГПК на 07.07.2016г. и е
постановена на 12.07.2016г. заповед за изпълнение на парично задължение по реда
на чл.410 от ГПК срещу С.И.Н. и Е.К.Н. за заплащане при условията на солидарност
на сумите, посочени в заявлението. В срока по чл.414 от ГПК е подадено от длъжниците възражение, поради което
дължимите от тях суми, посочени в заповедта на изпълнение, са предмет на
предявените в настоящото производство установителни искове.
Предвид
възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба, с която съдът е
сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана
страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на
въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Обжалваното решение е валидно /не е
постановено в нарушение на правни норми, които регламентират условията за
валидност на решенията – постановено е от съд с правораздавателна власт по
спора, в законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание/,
допустимо /съдът е разгледал предявените искове като им е дал правилна правна
квалификация/ и по същество правилно. За да постанови обжалваното
съдебно решение в частта, в която са уважени предявените искове спрямо ответника
- С.И.Н., първостепенният съд е приел, че е потребител на топлинна енергия за
битови нужди и са налице основанията в закона за ангажирането на неговата
договорна отговорност. Прието е, че вземанията, предмет на установителните искове,
са дължими поради проведено доказване на количеството и стойността на
потребената топлоенергия, както и че ответникът е изпаднал в забава, тъй като задълженията за заплащане на цената на
топлинната енергия са срочни. Въззивният състав споделя изцяло
мотивите на първоинстанционния съд относно дължимостта на вземанията, предявени
с исковите претенции, за които исковете са уважени спрямо ответника - С.И.Н., и
на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Независимо от това, предвид доводите
изложени в жалбата досежно
незаконосъобразността на обжалваното решение
следва да се добави и следното:
Неоснователен се
явява единственият релевиран във въззивната жалба довод досежно недължимост на
претендираните от ищеца вземания за главница и обезщетение за забава поради
извършено плащане. По делото е прието допълнително заключение на
съдебно-счетоводна експертиза, в което е обективирано становището на
експерта-счетоводител, че след извършване на необходимите справки е констатирано,
че процесните задължения за исковия период, касаещи
процесния имот, не са
заплатени. Експертът
е посочил, че от представените
с отговора на исковата молба писмени доказателства се установява, че през м.11.2014г.
са заплатени на каса задължения за топлоенергия за имот с друг аб. №98826. Вещото лице е посочило, че доставяната до процесния топлоснабден
имот, с адрес: град София, ж.к.“***********, топлинна енергия се фактурира по аб. №98841,
а аб. №98826, по
който са направени плащания на дължими задължения, съответства на друг имот. Констатациите на
експерта-счетоводител не са оспорени по надлежния ред от ответника, който е бил
представляван от процесуален представител в съдебно заседание, в което е прието
допълнителното заключение на съдебно-счетоводна експертиза. Съдът счита, че
приетото по делото допълнителното заключение на съдебно-счетоводна експертиза
следва да бъде кредитирано като обективно и компетентно изготвено, като
констатациите на експерта се базират на събраните по делото доказателства.
Следователно се налага извода, че през процесния период ответника като
собственик на процесния имот се явява клиент на топлинна енергия и след като са
отчетени изравнителните сметки, сумата
за действително консумираната топлинна енергия възлиза на 3769.94 лв., като в тежест на ответниците е възникнало задължение да заплати
стойността на доставената в имота им топлинна енергия, изчислена по нормативно
установения ред.
Във въззивната жалба не се съдържат други конкретни
оплаквания досежно порочността на обжалвания съдебен акт. По аргумент на чл.269 от ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по
допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен
само от посоченото в жалбата. Съгласно трайно установената непротиворечива практика
на ВКС - решение №176 от 08.06.2011г. по гр.дело №1281/2010г. ІІІ Г.О.; решение №95 от 16.03.2011г. по гр. дело №331/2010г. на ІV Г.О.; решение №764 от 19.01.2011г. по гр.дело №1645/2009г. на ІV Г.О.; решение №702 от 05.01.2011г. по гр.дело №1036/2009г. на ІV Г.О.; решение №643 от 12.10.2010г. по гр.дело №1246/2009г. на ІV Г.О, въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените
във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на
посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически
констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на
първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а
надхвърлянето на правомощията по чл.269 ГПК
е основание за касиране на въззивното решение.
В конкретната хипотеза доколкото
както се посочи по-горе във въззивната жалба няма наведени други конкретни
оплаквания досежно незаконосъобразност и неправилност на съдебния акт в обжалваните
части, въззивният състав споделя мотивите на първоинстанционния съд и на
основание чл.272 от ГПК препраща към тях като счита, че първоинстанционното решение в обжалваните части е законосъобразно, постановено при
правилно приложение на материалния закон, няма допуснати процесуални нарушения
в хода на съдебното производство. Правилно СРС е извършил съвкупна преценка и анализ на
събраните по делото доказателства /неоспорени по надлежния ред/ и е приел, че
са доказани предявените искови претенции до посочени
в решението размери. Постановеният съдебен акт, с който са уважени исковете за главница и мораторна лихва е правилен и законосъобразен, постановен при пълнота на
събраните доказателства, при правилно тълкуване на материалния закон, като не
са допуснати процесуални нарушения в хода на съдебното производство, поради
което следва да бъде
потвърден на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
Не е
налице допуснато нарушение от СРС и при присъждането на разноски на ищеца, като
дължимостта на последните следва от нормата на чл.78, ал.1 ГПК. Първостепенният
съд при постановяване на съдебното решение в частта на разноските се е
съобразил с т.12 на ТР №4/2013г. от 18.06.2014г. на
ОСГТК, съгласно което съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл.422,
респ. чл.415, ал.1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските,
направени и в заповедното производство.
По разноските в настоящото
производство:
С оглед изхода на спора пред
настоящата съдебна инстанция в полза на въззивниците не се дължат разноски. По
отношение на заявената претенцията на въззиваемата страна за присъждане на направените
разноски, настоящият състав намира за неоснователна доколкото няма подаден
писмен отговор от същата, както и неин процесуален представител не се явява в
съдебно заседание. При това положение в полза на въззиваемата страна не се
дължи юрисконсултско възнаграждение на основание чл.78, ал.8 от ГПК.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О.,
ІІІ-В състав
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №395825 от 27.04.2018г., постановено по
гр.д.№62966/2016г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 151-ви състав, в обжалваните
части.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1./ 2./