№ 106
гр. Шумен, 12.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ШУМЕН, СЪСТАВ I, в публично заседание на
петнадесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Мирослав Г. Маринов
Членове:Ралица Ив. ХаджиИ.
Петранка Б. Петрова
при участието на секретаря Татяна Св. Тодорова
като разгледа докладваното от Мирослав Г. Маринов Въззивно гражданско
дело № 20253600500171 по описа за 2025 година
Производство по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение №2 от 03.01.2025г. по гр.д.№1960/2024г., Районен съд - гр.Шумен е осъдил
„Изи Асет Мениджмънт“ АД да заплати на М. С. И. сумата от 67.23 лева, платена без
основание възнаградителна лихва по Договор № 4389475/01.02.2022 г., ведно със законната
лихва от датата на исковата молба – 24.07.2024 г. до окончателното плащане, по банкова
сметка: IBAN: BG83CBCB979050C6694200, ВIC: CCCBBGSР, на основание чл. 55, ал. 1 пр.
1 ЗЗД, като за разликата до пълния предявения размер от 125.40 лева, отхвърлил иска като
неоснователен. На ищцовата страна са присъдени 136,71 лева деловодни разноски, а на
ответната 46,39 лева. С определение №497/14.02.2025г. съдът е оставил без уважение
молбата на процесуалния представител на ищеца за изменение на горното решение в частта
за разноските с присъждане на 480 лева адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.1,
т.2 ЗА.
Решението е обжалвано от ищеца, в частта, с която е отхвърлена предявената ищцова
претенция, както и в частта, с която е отказано изменение на решението в частта за
разноските. Жалбоподателя намира решението и определението на съда за неправилни и
незаконосъобразни по подробно изложени съображения, като моли решението да бъде
отменено в отхвърлителната част, и постановено друго, с което исковите претенции да бъдат
изцяло уважени, а определението по чл.248 ГПК да бъде отменено и да бъде присъдено
адвокатско възнаграждение в размер на 480 лева на процесуалния представител.
Въззиваемата страна е подала отговор на жалбата, в който сочат че решението е
1
правилно и законосъобразно, поради което молят да бъде потвърдено.
Въззивната жалба и частната жалба са подадени в срок, редовни и процесуално
допустими.
Съдът констатира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, поради
което и спора следва да се разгледа по същество.
Шуменският окръжен съд, след като обсъди доводите изложени в жалбата,
становищата на страните, и прецени поотделно, и в съвкупност събраните по делото
доказателства, намира за установено следното от фактическа страна.
Районен съд - гр.Шумен е бил сезиран с искова претенция по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за
заплащане на сумата от 125,40 лева, представляваща недължимо платена възнаградителна
лихва по нищожен договор за потребителски кредит, ведно със законната лихва от
предявяване на иска. С исковата молба ищцовата страна се позовава на нищожност на
клаузите на процесния договор за кредит - заобикаляне нормата на чл.19, ал.4 ЗПК, чл.11,
ал.1, т.10 ЗПК, и чл.22 ЗПК.
Между страните не е спорно, че ищцата е получила кредит в размер на 1000 лв. по
Договор № 4389475/01.02.2022 г. за паричен заем. Съгласно Погасителен план ищцата се
задължила да погаси кредита на 17 бр. двуседмични анюитетни погасителни вноски, всяка в
общ размер 66.20 лева, в това число главница и лихва – в общ 2 размер 52.74 лева на всяка
вноска, както и възнаграждение за предоставена гаранция в размер на 34.80 лева към всяка
вноска /представляващо възнаграждение на трето лице за поръчителство в общ размер
591,60 лева/. От изготвената в първоинстанционното производство съдебно - счетоводна
експертиза, се установява, че в т. 7 от Договора за паричен заем № 4389475/01.02.2022 г. за
главница от 1000,00 лева и срок на погасяване - 34 седмици, страните са договорили
фиксирана, възнаградителна, годишна лихва от 35% - общо 125,40 лева, която е платена
заедно с месечните вноски. Между страните било уговорено изпълнението да бъде
обезпечено от „Фератум Банк“, за което същия ден длъжникът следвало да сключи Договор
за гаранция, по силата на който се задължил да плати възнаграждение в общ размер на
591,60 лева. Длъжникът погасил изцяло сумата по сключените договори. В подписания
договор бил посочен ГПР - 40,50 %, а съобразявайки изплатеното възнаграждение по
договора за поръчителство, вещото лице определя ГПР на 101,22%.
Анализът на горната фактическа обстановка налага следните правни изводи: На
първо место е необходимо да се отбележи, че според дадените разяснения с ТР № 1/2013 г.
по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд извършва служебна проверка за
правилното приложение на императивни правни норми. Нормите на ЗЗП, уреждащи
материята за неравноправния характер на клаузи в потребителски договори са именно от
такъв характер - императивни. При положение, че въззивният съд има задължение да следи
служебно за приложението на императивни материалноправни норми, то, такова задължение
има и първоинстанционния съд. Още повече че по отношение на института на
неравноправните клаузи задължението на съда да извърши служебно проверка, са му
2
вменени с преюдициални заключения на Съда на ЕС, имащи задължителен характер по
приложението на Директива 93/13/ЕИО. Установено е, че кредитополучателят е физическо
лице, като процесния кредит не е предназначен за търговска или професионална дейност. С
оглед на това ищцата има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП.
От своя страна, неравноправните клаузи са нищожни и не пораждат правни последици в
отношенията между страните – чл. 146, ал. 1 ЗЗП. За да бъде квалифицирана като
неравноправна клауза в потребителски договор, е необходимо да са налице общите
материалноправни предпоставки на чл. 143, чл. 145, ал. 2 и чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Основния
спорен въпрос между страните в настоящото производство е валидността на част от клаузите
на договора, касаещи на първо място определяне на възнаградителната лихва,
невъзможността за точно определяне на годишния процент на разходите, както и на
платеното възнаграждение за поръчителство и съответно свързаното с това евентуално
надвнасяне на дължими суми. Установяването на неравноправност или нищожност на
клаузите и внасяне на по – голяма от дължимата сума би обосновало формиране на реално
дължимите вноски, определени само въз основа на валидните елементи на договора. С оглед
характера на процесуалната норма на чл.7, ал.3 от ГПК, приложима считано от влизането и в
сила / ДВ, бр. 100 от 2019 г./ - съдът служебно следи за наличието на неравноправни клаузи в
договор, сключен с потребител. В Решение № 23/07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г. на ВКС,
ТК, I т.о. и Решение № 232/05.01.2017 г. на ВКС, ТК, ІІ отд. по т. д. № 2416/2015 г., както и
задължителната за националните юрисдикции практика на СЕС, формирана по
преюдициално запитване с Решение по дело С-243/08 и Решение на СЕС от 21.02. 2013 по
дело C-472/11, националният съд е длъжен да разгледа служебно неравноправния характер
на договорна клауза, когато са налице необходимите за това правни или фактически
обстоятелства. Чл.143 от ЗЗП /чл.35 от ЗЗППТ отм./ дава легалното определение за
неравноправна клауза в договор, сключван с потребител - уговорка във вреда на
потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. В
ал.2 на чл.143 ЗЗП са примерно посочени в 20 точки неравноправни клаузи - 1. освобождава
от отговорност или ограничава отговорността на производителя, търговеца или доставчика,
произтичаща от закон, в случай на смърт или телесни повреди на потребителя, причинени в
резултат на действие или бездействие от страна на търговеца или доставчика; 2. изключва
или ограничава правата на потребителя, произтичащи от закон, по отношение на търговеца
или доставчика или на друго лице при пълно или частично неизпълнение или неточно
изпълнение на договорни задължения, включително изключва възможността за прихващане
на задължение към търговеца или доставчика с друго насрещно вземане, което има спрямо
него; 3. поставя изпълнението на задълженията на търговеца или доставчика в зависимост от
условие, чието изпълнение зависи единствено от неговата воля; 4. позволява на търговеца
или доставчика да задържи заплатените от потребителя суми, в случай че последният откаже
да сключи или да изпълни договора, като същевременно не предвижда право на потребителя
да получи обезщетение на същата стойност при несключване или неизпълнение на договора
от страна на търговеца или доставчика; 5. задължава потребителя при неизпълнение на
3
неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка; 6.
позволява на търговеца или доставчика да се освободи от задълженията си по договора по
своя преценка, като същата възможност не е предоставена на потребителя, както и да
задържи сума, получена за престация, която не е извършил, когато сам прекрати договора; 7.
позволява на търговеца или доставчика да прекрати действието на безсрочен договор без
предизвестие, освен когато има сериозни основания за това; 8. предвижда необосновано
кратък срок за мълчаливо съгласие за продължаване на договора при непротивопоставяне на
потребителя; 9. предвижда автоматично продължаване на срочен договор, ако потребителят
не заяви желание за прекратяването му, и срокът, в който трябва да направи това, е
прекалено отдалечен от датата, на която изтича срочният договор; 10. налага на потребителя
приемането на клаузи, с които той не е имал възможност да се запознае преди сключването
на договора; 11. позволява на търговеца или доставчика да променя едностранно условията
на договора въз основа на непредвидено в него основание; 12. позволява на търговеца или
доставчика да променя едностранно без основание характеристиките на стоката или
услугата; 13. предвижда цената да се определя при получаването на стоката или
предоставянето на услугата или дава право на търговеца или доставчика да увеличава
цената, без потребителят да има право в тези случаи да се откаже от договора, ако
окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при
сключването на договора; 14. дава право на търговеца или доставчика да определи дали
стоката или услугата отговаря на посочените в договора условия или му предоставя
изключително право да тълкува клаузите на договора; 15. налага на потребителя да изпълни
своите задължения, дори и ако търговецът или доставчикът не изпълни своите; 16. дава
възможност на търговеца или доставчика без съгласието на потребителя да прехвърли
правата и задълженията си по договора, когато това може да доведе до намаляване на
гаранциите за потребителя; 17. изключва или възпрепятства правото на предявяване на иск
или използването на други средства от страна на потребителя за решаването на спора,
включително задължава потребителя да се обръща изключително към определен арбитражен
съд, който не е предвиден по закон; ограничава необосновано средствата за доказване, с
които потребителят разполага, или му налага тежестта на доказване, която съгласно
приложимото право би трябвало да бъде за сметка на другата страна по договора; 18.
ограничава обвързаността на търговеца или доставчика от поети чрез негови представители
задължения или поставя неговите задължения в зависимост от спазването на определено
условие; 19. не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от
сключването на договора; 20. поставя други подобни условия. Член 146, ал.1 ЗЗП предвижда
нищожност на неравноправните клаузи, освен ако са били уговорено индивидуално, а ал.2
сочи, че не са индивидуално уговорени клаузи, които са били изготвени предварително и
поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в
случаите на договор при общи условия.
При осъщественото по реда на чл. 20 ЗЗД систематическо и граматическо тълкуване
на процесния договор, смисълът, който произтича от целия договор, неговата цел,
добросъвестността, лоялните практики при предоставянето на кредити, начина на посочване
4
на годишния процент на разходите, както и невключването на задължението на
кредитополучателя да заплати възнаграждение за поръчителство по кредита, в годишния
процент на разходите сочи на неравноправност по смисъла на чл.143, ал.2, т.19 ЗЗП.
Необходимо е да се посочи, че клаузи не се явяват индивидуално уговорени. На следващо
място е необходимо да се отбележи, че за противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с
които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се
недостиг на материални средства на един субект за облагодетелствуване на друг и пр..
Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други
преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "общ разход по
кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит. От една страна чрез сключването на договора за гаранция се цели
заобикаляне на императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, съгласно която максимално
допустимият процент на разходите на година по потребителските кредити следва да е в
размер не по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения,
доколкото в договора за гаранция се уговаря възнаграждение, което евентуално ще бъде
изплатено на свързано с кредитора лице. Цели се оскъпяване на договора за кредит,
допълнително възнаграждение за заемодателя, което е уговорено по друго правоотношение,
с цел да се избегне разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. В самия договор формално е
изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, с посочване на размер, не надвишаващ
максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК, същият обаче не отразява действителния такъв, тъй като
не включва част от разходите за кредита, а именно – възнаграждението по договора за
гаранция /поръчителство/, което се включва в общите разходи по кредита по см. на § 1, т. 1
от ДР на ЗПК. Договорът за гаранция и дължимото по него възнаграждение на гаранта е във
връзка с ДПК (обезпечава вземането на кредитора и е сключен в негова полза) и се явява
част от общите разходи по кредита по см. на т. 1, § 1 от ДР на ЗПК, което води отново до
нарушаване на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тази обвързаност се установява от уговорката за
необходимост от предоставяне на обезпечение на кредитора /без друга възможна
алтернатива/ в срок до края на работния ден, в който е сключен и договора за кредит.
Сумата, която представлява възнаграждението на гаранта по договор за гаранция, не е
включена в ГПР, посочен в договора за кредит, като при включване на възнаграждение от
договора за гаранция, действителният ГПР би бил в размер, надхвърлящ поставеното в чл.
19, ал. 4 от ЗПК ограничение. По този начин, потребителят е бил въведен в заблуждение
относно стойността на разходите, които следва да направи по обслужване на кредита и
реално по този начин се калкулира допълнителна печалба към договорената възнаградителна
лихва по ДПК. В тази връзка е и санкцията на нормата на чл. 21, ал. 1 от ЗПК, която
5
предвижда, че всички клаузи, които имат за цел или резултат заобикаляне на императивните
изисквания на закона, са нищожни.
Независимо от горното е необходимо да се отбележи, че с даденото задължително
тълкуване на закона с Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. на ВКС по т. д. № 1/2020
г., ОСГТК, се прие, че съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по
нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за
решаване на правния спор, и без да е направено възражение от заинтересованата страна,
само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото
доказателства. В мотивите към горното решение е прието, че: "С новелата на чл. 7, ал. 3 ГПК
/ДВ бр. 100/2019 се предвиди изрично задължение на съда да следи служебно за
нищожността по чл. 146, ал. 1 от Закона за защита на потребителите, произтичаща от
неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. Изрично задължение да следи за
неравноправни клаузи в потребителските договори съдът има и в заповедното производство.
При установяването на такава клауза, на основание чл. 411, ал. 2, т. 3 от ГПК, съдът отказва
издаването на заповед за изпълнение. По отношение на останалите сделки, задължението на
съда да се произнесе за нищожността им се извежда от общите принципи на гражданския
процес. Тези основни правни норми не са абсолютни, не действат самостоятелно, а си
взаимодействат и се допълват и трябва да се прилагат така, че да се прояви тяхната
балансираност. Когато нищожността произтича от формата или съдържанието на договора,
съдът е длъжен да я констатира служебно, като в този случай правото на страната да се
позове на нея не е обвързано със срок. ". В горния смисъл и Решение № 50206 от 25.11.2022
г. на ВКС по гр. д. № 3578/2020 г., III г. о., и др. Както бе отбелязано по - горе нормите на
ЗЗП и ЗПК са от императивен характер и съдът следва да следи за правилното им
приложение. Съобразно чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит следва
да съдържа и годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин. Съобразно констатираното от вещото
лице в посочения в договора ГПР не са включени разходите по задължението на заемателя
да сключи договор за поръчителство, и след включването им, размера на ГПР надвишава два
пъти нормативно допустимия максимален размер. Или в случая, процесният договор за
кредит е изготвен в несъответствие на изискванията на чл.10, ал.1 от ЗПК /да е сключен по
ясен и разбираем начин/, съответно на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК и е недействителен, поради
което и съобразно чл. 23 от ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита,
заедно с обезщетение за забава от датата на подаване на заявлението, но не дължи лихва или
други разходи по кредита, тъй като при установена от съда недействителност на договор за
потребителски кредит – погасителният план няма действие между страните /в горния смисъл
Решение №50056/29.05.2023г. на ВКС по т.д.№2024/2022г. І т.о., Р №50174/26.10.2022г. на
ВКС по гр.д.№3855/2021г. ІV г.о., и др./.
Ето защо предявения осъдителен иск е основателен и следва да се уважи изцяло.
6
Атакуваното решение следва да се отмени в отхвърлителната част, и вместо него следва да
се постанови друго, с което претенцията да се уважи. Решението следва да се отмени и в
частта, с която на ответната страна са присъдени деловодни разноски.
По отношение дължимостта на съдебните разноски на адвоката, оказал безплатна
правна помощ на основание чл.38, ал.1, т.2 ЗА. В Определение № 515 от 2.10.2015 г. на ВКС
по ч. т. д. № 2340/2015 г., I т. о., е посочено, че съгласно мотивите към т. 1 на ТР № 6/2012 г.
на ОСГТК на ВКС договорът за адвокатска услуга се сключва между клиент и адвокат, а
писмената форма е за доказване. Следователно, липсата на писмен договор не е пречка да
бъде удостоверено в процеса постигнатото съгласие, че учредената с пълномощното
процесуална представителна власт за адвокатска защита ще бъде предоставена безплатно.
Последното обстоятелство-договарянето на осъществяваната правна помощ като безплатна
не се презюмира, а следва да бъде установено от данните по делото. Изявленията за наличие
на конкретно основание за оказване на безплатна помощ по чл. 38, ал. 1 ЗА, обвързват съда
и той не дължи проверка за съществуването на конкретната хипотеза. Достатъчно за
уважаване на искането по чл. 38, ал. 2 ЗА е: правна помощ по делото да е осъществена без
данни за договорен в тежест на доверителя размер на възнаграждението по чл. 36, ал. 2 ЗА;
заявление, че предоставената правна помощ е договорена като безвъзмездна и липса на
данни, които да го опровергават; отговорност на насрещната страна за разноски, съобразно
правилата на чл. 78 ГПК. В този смисъл липсата на договор за правна помощ с уговорена в
него безплатно предоставяна такава не препятства упражняване на правото по чл. 38, ал. 2
ЗА, тъй като принципът на чл. 36, ал. 1 ЗА е че адвокатът има право на възнаграждение за
своя труд, а размерът му, за разлика от хипотезата на чл. 36, ал. 3 ЗА, се определя от съда.
Получилата безплатна адвокатска помощ страна не е длъжна да доказва пред съда
наличието на обстоятелствата по чл. 38, ал. 1, т. 1-3 от ЗАдв – че има право на издръжка, че е
материално затруднена, че е в роднински или друг вид близки отношения с адвоката или че е
юрист. Преценката дали са налице условия за възникване на мандатното правоотношение е
изцяло на страните по него – право на адвоката е да прецени дали да поеме безплатно
процесуално представителство по отношение на свой близък или друг юрист или на
материално затруднено лице, за което на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв се дължи
възнаграждение само при благоприятен изход на делото по отношение на представлявания.
За уважаване на претенцията за присъждането на адвокатското възнаграждение на
основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв е достатъчно в договора за правна защита и съдействие да е
ясно изразена волята на страните по него, че адвокатската помощ е оказана безплатно.
Страната по делото винаги дължи съдебните разноски съобразно изхода на делото по
правилата на чл. 78 от ГПК и няма интерес да възразява дали следва да заплати разноските
на насрещната страна или на процесуалния й представител. В горния смисъл - Определение
№ 480 от 12.11.2019 г. на ВКС по ч. гр. д. № 122/2019 г., IV г. о., определение №
1388/05.12.2014 г. по гр. дело № 4139/2014 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, определение №
1199/25.10.2013 г. по гр. дело № 4224/2013 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, определение №
224/02.03.2017 г. по гр. дело № 3873/2016 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение №
353/06.11.2015 г. по гр. дело № 892/2015 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение №
7
310/08.01.2019 г. по гр. дело № 915/2018 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и др. Производството по
делото е приключило с постановяване на решение, с което предявения от ищцата срещу
ответника иск е изцяло уважен. Поради това, на адв. Д. М. М. – САК се следва присъждане
на адвокатско възнаграждение за оказаната от него безплатна правна защита на ищцата. При
определяне размера на следващото се адвокатско възнаграждение, съдът следва да съобрази
естеството, характеристиката и обема на дадената защита на ищцата по критерии, които
проявяват фактическата и правна сложност на конкретното дело. Съдът следва да
остойности труда на адвоката и съобразно пазара, на който адвокатите с подобна
квалификация уговарят възнагражденията си за процесуална защита по подобни дела.
Обемът на престирания труд по делото винаги е от значение при определяне на
възнаграждението. С оглед цената на иска – 125,40лв., разпоредбата на чл. 7, ал. 2 на
НМРАВ /към момента на сключване на договора за правна помощ/ предвижда, че при
интерес до 1000 лв. - минимално адвокатско възнаграждение е в размер на – 400 лв..
Досежно приложението на наредбата следва да се отбележи, че с решение от 25.01.2024 г. по
дело С-438/2022 СЕС е прието, че член 101, § 1 ДФЕС във връзка с член 4, § 3 ДЕС следва да
се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална
правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да
откаже да я приложи. Национална уредба, съгласно която от една страна, адвокатът и
неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния,
определен с наредба, приета от съсловна организация като Висшия адвокатски съвет, и от
друга страна, съдът няма право да определи разноски за адвокатско възнаграждение в размер
по-нисък от минималния, определен от съсловната организация, трябва да се счита за
ограничение на конкуренцията "с оглед на целта" по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС.
Решението по дело С-438/22 на СЕС /чл. 633 ГПК/ и ретроактивният му ефект задължават
всеки национален съд при определяне на адвокатското възнаграждение по реда на чл. 38, ал.
2 от ЗАдв. да не прилага НМРАВ, към която препраща чл. 38, ал. 1 изр. 2 ЗАдв.
Съобразявайки защитимия материален интерес – 125,40лв., фактическата и правна
сложност на спора, наличието на непротиворечива съдебна практика по идентични казуси,
действително извършената работа от адвоката – последният е депозирал искова молба с
доказателства, становище по отговора на исковата молба и писмено становище по същество
и не се е явил на насрочените открити съдебни заседания, в коието е приключило
разглеждането на делото в първата и въззивната инстанция, и с оглед формираната съдебна
практика, настоящият състав намира, че възнаграждението на процесуалния представител на
ищцата следва да бъде определено на 120 лв., който размер се явява справедлив и
обоснован. Ето защо определението на първоинстанционния съд до този размер следва да се
отмени и вместо него да се присъди адвокатско възнаграждение, а над този размер
атакувания акт следва да се потвърди.
На жалбоподателя следва да се присъдят деловодни разноски за първата инстанция в
размер на още 118,29 лева, за въззивното производство в размер на 26,37 лева, а на
8
процесуалния му представител адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция, по
горните съображения, в размер на 120 лева.
Водим от горното, и на основание чл.271 от ГПК, Шуменският окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение №2 от 03.01.2025г. по гр.д.№1960/2024г. по описа на Районен съд
- гр.Шумен, САМО В ЧАСТТА, с която е отхвърлен предявеният от М. С. И. с ЕГН
********** срещу "ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ" АД с ЕИК *********, за заплащане на
сумата от 58,17 лева /разликата между претендирания размер от 125,40 лева и присъдения
67,23 лева/, платена без основание възнаградителна лихва по Договор
№4389475/01.02.2022г., както и в ЧАСТТА, с която ищеца е осъден да заплати съдебно
деловодни разноски на ответника в размер на 46,39 лева, като вместо това в тази част
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ" АД с ЕИК ********* ДА ЗАПЛАТИ на М.
С. И. с ЕГН **********, сумата от още 58,17 лева, платена без основание възнаградителна
лихва по Договор №4389475/01.02.2022г., сключен между страните по делото, ведно със
законната лихва върху сумата считано от предявяване на иска 24.07.2024г. до окончателното
и изплащане.
В необжалваната част решението е влязло в законна сила.
ОТМЕНЯ Определение №497/14.02.2025г. по гр.д.№1960/2024г. по описа на Районен
съд - гр.Шумен, САМО в частта, с която е отхвърлено искането по чл.248 ГПК за
изменение на Решение №2 от 03.01.2025г. по гр.д.№1960/2024г. на ШРС в частта за
разноските, с присъждане на адвокатско възнаграждение адв. Д. М. М. в размер на 120 лева,
като вместо това, в тази част ПОСТАНОВЯВА:
ИЗМЕНЯ Решение №2 от 03.01.2025г. по гр.д.№1960/2024г. по описа на Районен съд
- гр.Шумен, в частта за разноските, както следва:
ОСЪЖДА ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ" АД с ЕИК ********* ДА ЗАПЛАТИ на
адвокат Д. М. М., от АК - София, от гр.София, бул...... №125-2, ет.5, оф.5.3, в качеството му
на процесуален представител на ищеца в настоящото производство - М. С. И. с ЕГН
**********, адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв. в размер на 120
лева.
ПОТВЪРЖДАВА Определение №497/14.02.2025г. по гр.д.№1960/2024г. по описа на
Районен съд - гр.Шумен в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ" АД с ЕИК ********* да заплати на М. С.
И. с ЕГН **********, деловодни разноски за първата инстанция в размер на още 118,29
лева, и за въззивната инстанция в размер на 26,37 лева.
ОСЪЖДА ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ" АД с ЕИК ********* ДА ЗАПЛАТИ на
адвокат Д. М. М., от АК - София, от гр.София, бул...... №125-2, ет.5, оф.5.3, в качеството му
9
на процесуален представител на ищеца в настоящото производство - М. С. И. с ЕГН
**********, адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв. в размер на 120
лева за въззивната инстанция.
На основание чл.280, ал.3, т.1 от ГПК решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10