Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
25.08.2020г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на десети юни две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия КРИСТИЯН ТРЕНДАФИЛОВ
при секретаря
Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело
№ 10461 по описа за 2019 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 74043 от 25.03.2019г. по гр.д. № 50518/2018г. Софийски районен съд, 124 състав признал за установено по реда на
чл. 422 ГПК, че К.Г.Т., ЕГН **********, дължи на В.К.К., ЕГН **********, сумата
от 5 000 лв., представляваща дължима сума по запис на заповед, издаден на
26.06.2013г., с падеж 26.09.2013г., ведно със законната лихва от 05.12.2014г.
до изплащане на вземането, за които е издадена заповед за незабавно изпълнение
по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист от 23.01.2015г. по гр.д. № 67382/2014г. на
СРС, 124 състав, като отхвърлил претенция за плащане на сумата от 1 855.44
лв. – лихва за забава за периода 05.12.2014г. – 31.07.2018г. На основание чл.
78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 100 лв. – разноски
в заповедното производство, и сумата 346.44 лв. – разноски в исковото
производство.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника К.Г.Т., който го
обжалва в частта, с която искът е уважен, с оплаквания за неправилност,
подробно изложени в жалбата. Моли съда да отмени първоинстанционното решение в
атакуваната част и вместо това постанови друго, с което да отхвърли предявения
иск. Не претендира разноски.
Въззиваемата страна В.К.К. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК поддържа
доводи за недопустимост на исковото производство, евентуално оспорва жалбата
като неоснователна и моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно. Претендира
разноски за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства по реда на чл. 12 и
чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с положителен установителен иск с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 535 ГПК за сумата 5 000 лв. –
главница, дължима по запис на заповед, издаден на 26.06.2013г., с падеж
26.09.2013г., ведно със законната лихва от 05.12.2014г. – датата на подаване на
заявление по чл. 417 ГПК, до изплащане на вземането. С исковата молба ищецът
ненужно е посочил размер на законната лихва за забава за периода от подаване на
заявлението на 05.12.2014г. до 31.07.2018г. – 1 855.44 лв., но не е
заявявал осъдителна претенция за тази сума.
За вземането е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от
23.01.2015г. и изпълнителен лист от същата дата по гр.д. № 67382/2014г. на СРС,
124 състав. Видно от приложеното заповедно производство, по образуваното въз
основа на изпълнителния лист изп.д. № 20179200400649 по описа на ЧСИ Й.М., рег.
№ 920 на КЧСИ, на 20.10.2017г. на длъжника К.Г.Т. са връчени лично покана за
доброволно изпълнение ведно с препис от заповедта. На 06.11.2017г. длъжникът
подал възражение срещу заповедта. С разпореждане от 28.03.2018г. заповедният
съд указал на заявителя по реда на чл. 415 ГПК да предяви иск за установяване
на вземането. Исковата молба е депозирана в едномесечния срок по чл. 415, ал. 1
(сега ал. 4) ГПК и е образувано гр.д. № 50518/2018г. на СРС, 124 състав,
решението по което се обжалва.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно, с оглед на което в необжалваната отхвърлителна
част същото е влязло в сила. Настоящият въззивен състав го намира обаче за
недопустимо в атакуваната част като постановено по недопустим иск.
Съгласно задължителните разяснения, дадени с т. 10а на Тълкувателно решение
№ 4/18.06.2014г. по тълк.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, процесуалните
предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск,
предявен по реда на чл. 422 вр. чл. 415 ГПК, не са налице в случаите, когато
възражението по чл. 414 ГПК не е подадено в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК. Съдът,
разглеждащ иска по чл. 422 вр. чл. 415 ГПК, извършва самостоятелна преценка за
наличието на тези специални процесуални предпоставки и не е обвързан от
констатациите по тях на съда в заповедното производство.
Правото на иск за установяване на вземане, за което е издадена заповед за
изпълнение, съществува при наличието освен на общите, още и на специални
процесуални предпоставки за надлежното му упражняване. По силата на чл. 422, ал. 1 и чл. 415, ал. 1 (сега ал. 4) ГПК, предявяването на
установителния иск е ограничено с преклузивен едномесечен срок, който тече от
връчване на заявителя на указанията на съда по чл. 415, ал. 1 ГПК да предяви иска с оглед на подаденото
от длъжника възражение срещу заповедта за изпълнение. Спазването на установен
от законодателя преклузивен срок е абсолютна процесуална предпоставка за
съществуване на правото на иск, като особеността при иска по чл. 422 вр. чл.
415 ГПК произтича от обвързаността на правото на иск на кредитора от депозирано
от длъжника в заповедното производство възражение, подаването на което също е
ограничено със срок. При обусловеността на правото на иск на ищеца от надлежно
извършено процесуално действие на ответника, служебната проверка на съда,
разглеждащ установителния иск, обхваща и наличието на възражение на длъжника по чл. 414, ал. 1 ГПК и спазването на срока по чл. 414, ал. 2 ГПК за подаването му пред съда по
заповедното производство. Преценката на съда в заповедното производство,
изразяваща се в даване на заявителя на указания по чл. 415, ал. 1 ГПК, не обвързва съда, разглеждащ
установителния иск.
В случая по делото се установи, че възражението на длъжника е подадено след
изтичане на двуседмичния преклузивен срок по чл. 414, ал. 2 ГПК (в приложимата
му за спора редакция преди изменението с ДВ бр. 100/20.12.2019г.). Заповедта по
чл. 417 ГПК е връчена лично на длъжника на 20.10.2017г., а възражението по чл.
414 ГПК е подадено в съда на 06.11.2017г., след изтичане (на 03.11.2017г.,
петък, работен ден) на двуседмичния срок по чл. 414, ал. 2 ГПК. Предвид
подаването на възражението след изтичане на преклузивния срок, заповедта за
изпълнение е влязла в сила (чл. 416 ГПК) на 04.11.2017г., а от заповедния съд
неправилно са дадени указания на заявителя да предяви иск за установяване на
вземането по заповедта. Тъй като е бил сезиран с недопустим иск,
първоинстанционният съд е следвало да върне по реда на чл. 130 ГПК исковата молба
и да прекрати производството, което не е сторено, въпреки наведените от ищеца в
исковата молба и в първото открито съдебно заседание в първата инстанция доводи
в тази насока. Като се е произнесъл по процесуално недопустим иск,
първоинстанционният съд е постановил недопустимо съдебно решение, което на основание чл. 270, ал. 3, изр. 1 ГПК следва да бъде
обезсилено в обжалваната част, вкл. в частта за разноските, и производството - прекратено
в същата част. При прекратяване на делото на ищеца не се следват разноски за
исковото производство. Разноските за заповедното производство същият би могъл
да получи ако и доколкото ги е претендирал в заповедното производство,
съответно ако са му присъдени с влязлата в сила заповед за изпълнение.
При този изход, разноски за въззивното производство не се
следват на страните, поради което такива не се присъждат.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА решение № 74043 от 25.03.2019г., постановено по гр.д. № 50518/2018г. на Софийски районен съд, 124 състав в обжалваната част, с която е признато за установено по реда на чл.
422 ГПК, че К.Г.Т., ЕГН **********, дължи на В.К.К., ЕГН **********, сумата от
5 000 лв., представляваща дължима сума по запис на заповед, издаден на
26.06.2013г., с падеж 26.09.2013г., ведно със законната лихва от 05.12.2014г.
до изплащане на вземането, вкл. в частта
за разноските, като недопустимо – постановено по недопустим иск по чл. 422,
ал. 1 ГПК поради наличие на влязла в сила на 04.11.2017г. заповед за изпълнение
на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, издадена по гр.д.
№ 67382/2014г. на СРС, 124 състав.
ПРЕКРАТЯВА производството по делото в същата част.
В необжалваната отхвърлителна част решението по гр.д. № 50518/2018г. на Софийски районен съд, 124 състав е влязло в сила.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.