РЕШЕНИЕ
гр. София, 03.01.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в
публичното заседание на единадесети октомври две хиляди и деветнадесета година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА И.
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с. АДРИАНА АТАНАСОВА
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров в.гр. дело № 464 по описа на СГС за 2019 г., и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
С Решение 503195 от 08.10.2018 г., постановено
по гр. дело № 23343/2017 г. по описа на СРС, ГО, 125-ти състав, са уважени
предявените от „Т.С.” ЕАД срещу Е.В.И. кумулативно обективно съединени положителни
установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК, във вр. с чл. 150 ЗЕ и чл.
86, ал. 1 ЗЗД за установяване съществуването на паричните задължения,
удостоверени в Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, издадена на 16.01.2017 г.
по гр. дело № 15387/2017 г. на СРС, 125-ти състав, за сумата от 1,49 лева по фактура № **********/10.2016г., представляваща
доставена през периода от м.10.2015г. до м.03.2016г. от дружеството топлинна
енергия за топлоснабдения имот, находящ се на адрес: София,
бул. ********, ап.46, аб.№ 417280, ведно със законна лихва за
периода от 10.1.2017 г. до изплащане на вземането, обезщетение за забава от
0,01 лева върху вземането по тази
фактура, както и сумата от 47,49 лева главница по фактура № ********** за
доставена от дружеството топлинна енергия за
м.04.2106г. за топлоснабдения имот, находящ се на адрес: С София, бул. ********,
ап.46, аб.№
417280, ведно със законна лихва за периода от 10.1.2017 г. до изплащане на
вземането. Със същото решение ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание
чл. 78, ал. 1, вр. Ал. 8 ГПК и сумата от 304,20 лв., представляващи разноски в
първоинстанционното производство.
Срещу така постановеното решение е
постъпила въззивна жалба от ответника Е.В.И., чрез пълномощника й – адв. С.К.,
с надлежно учредена представителна власт по делото, с оплаквания за
неправилност на обжалваното решение поради допуснати от първоинстанционния съд
нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и
необоснованост. Поддържа, че в конкретния случай ищецът не е установил
процесното вземане, тъй като не е представил фактурата и справка по неговата
партида, установяваща същото. Изтъква, че решаващите мотиви на съда почивали на
неправилна трактовка на СТЕ, доколкото се бъркала номерацията на апартаментите.
Моли съда да отмени решението и отхвърли предявените искове, включително и в
частта за разноските.
Въззиваемите - „Т.С.” ЕАД и „Б.Б.” ООД - третото
лице помагач на ищеца –не са подали отговор на въззивната жалба. С молба от 10.10.2019
г. въззиваемият „Т.С.” ЕАД, чрез процесуалния си
представител е подал молба, с която взема становище по същество на спора, като
моли въззивният съд да потвърди обжалваното решение.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата
държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо,
постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански
дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неснователна по
следните съображения:
Съгласно
цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността
на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната
жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените
процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации
на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното
решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна
инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния
съд, поради което по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, а по
конкретно наведените във въззивната жалба доводи, които очертават и предметния
обхват на въззивната проверка, намира следното:
По отношение на наведеното във възивната жалба оплакване дали ищцовото
дружество е доставяло топлинна енергия следва да се отбележи, че от кредитираното
от настоящия състав на съда заключение на вещото лице по изслушаната и приета
СТЕ се установява, че до имота, находящ се в София, бул. ********, ап.46, аб.№ 417280 e доставяна топлинна енергия и ответницата
дължи такава за СИ. Вещото лице по СТЕ е извършило
оглед на апартамента, и е установило, че в имота е извършено преустройство и
същият е обединен с ап. 47, като след извършване на преустройството в зоната на
ап. 46 е монтиран един радиатор, който се захранва с ТЕ от новоизградена
тръбна връзка през колекторната кутия обслужваща ап. 47. Ето защо вещото лице е
категорично, че за имота следва да се начисли ТЕ само за СИ. По изложените съображения
настоящият състав на съда приема, че противно на поддържаното в жалбата ответникът
дължи заплащане на ТЕ за СИ за процесния недвижим
имот, а именно – ап 46, поради което е неоснователно оплакването в жалбата, че първоинстанционният съд е извършил неправилна трактовка на
изслушаната СТЕ.
Предвид
оплакването в жалбата, касаещо присъждането на
разноски за юрискунсулт следва да се отбележи, че с Решение № 10/29.IХ.2016 г.
на Конституционния съд по конституционно дело № 3/2016 г. е отхвърлил искането
на омбудсмана на Република България за установяване
на противоконституционност на чл. 78, ал. 8
от Гражданския процесуален кодекс (в сила от 1.III.2008 г.). Следователно
възнаграждение по чл. 78, ал. 8 ГПК е дължимо във всички случаи, когато юридическо лице е било
защитавано в гражданския процес от юрисконсулт, както е в конкретния случай.
Ето защо отговорността за разноските се определя от действащия към съответния
момент закон (в който смисъл е и Определение № 152 по гр.д. №50235/2016 г., по
описа на ВКС, IV г.о.). Тъй като, юрисконсултското
възнаграждение се дължи, без да е необходимо да се представят доказателства за
неговото заплащане, то и за определяне на размера му съдът следва да съобрази
нормативната уредба, действаща към момента, в който най-късно страната може да
заяви претенцията си за този вид разноски, а именно приключване на съдебното
дирени и даване ход на устните състезания, което е било съобразено от първоинстанционния съд.
По изложените съображения и с оглед
обстоятелството, че по правилността на обжалваното решение с въззивната жалба
включително относно размера на предявените искове не са направени други оплаквания
и доколкото настоящата инстанция по силата на чл. 269 ГПК е ограничена да
извърши проверка само по релевираните оплаквания,
решението следва да бъде потвърдено, а предявената жалба отхвърлена.
При този изход на спора на въззиваемият макар и да има право на разноски, такива не
следва да му бъдат присъждани, тъй като същият не е извършил същинско процесуално
представителство пред въззивната инстанция.
С оглед на
цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване – арг. 280, ал. 3, т.
1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение 503195
от 08.102.2018 г., постановено по гр. дело № 23343/2017
г. по описа на СРС, І ГО, 125-ти състав.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на „Т.С.” ЕАД – „Б.Б.”
ООД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: