Р Е Ш Е Н И Е №

 

           гр. София, 15.06.2018г.

                                              

                                     В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

            Софийски  градски съд, Търговско отделение, VІ-23 състав, в открито заседание на петнадесети май  две хиляди и осемнадесета година, в състав: 

 

                                                                                                 Председател: Анна Ненова

 

при секретаря Димитринка Иванова като разгледа  докладваното от съдията докладчик т.д. № 1386 по описа за 2017г. и за да се произнесе  взе предвид, следното:

 

 Предявени са частични искове с правно основание чл. 79, ал. 1, вр. чл. 266, ал. 1 от ЗЗД,  и чл. 92, ал. 1 от ЗЗД.

 Ищецът „Х.2.“ ООД твърди, че между страните  е бил сключен писмено договор РД 82 от 10.08.2010г., съгласно който на ответника „Д.Б.“ ЕООД са били предоставени услуги със строителна механизация и доставките са били удостоверени с фактура № 876/21.09.2010г. за 21 300 лева, фактура № 878/12.10.2010г. за 43 193. 60 лева и фактура № 881/15.10.2010г. за 1512 лева, или общо 66 005. 60 лева, дължими до 31.12.2011г., съгласно изготвен и двустранно подписан график. Ответникът е заплатил  в срок по графика  10 000 лева (на 26.10.2011г.) и със забава  още 20 000 лева с две плащания от 13.04.2012г. и  21.01.2013г., при което са останали дължими  36 005. 60 лева. Ответникът дължи и неустойка за забавата по чл. 6 от договора в максимално уговорения по договора  размер от 6 600 лева.

По делото ищецът претендира частично 25 001 лева от главницата и 1 000 лева от неустойката, с присъждане и на направените разноски.

 

Ответникът „Д.Б.“ ЕООД оспорва исковете. Не оспорва сключването на договора между страните и извършените плащания, но възразява, че услугите не са били извършени от ищеца изцяло, а заплатеното от ответника съответства на извършеното. Процесните фактури не са били подписвани от управителя на ответното дружество, нито от упълномощено от него лице. Не е била подписана и обратната разписка относно писмото потвърждение от 2013г.(то не е и получавано) и молбата – потвърждение от 2014г., както и потвърждения за салда и баланс, представени с допълнителната искова молба. Оспорва се съдържанието на тези документи, както и че издадените фактури не съдържат изискуемите реквизити по ЗСч. При условията на евентуалност ответникът прави възражение за погасяване на вземанията по давност, включително с изтичане на срока на  кратката погасителна давност. По претенцията за неустойка изрично е възразено, че е неоснователна като акцесорна, съответно че е погасена по давност.   Ответникът също претендира направените разноски.

 

По предявените искове

Съдът като съобрази фактите и доказателствата по делото, поотделно и в тяхната съвкупност, възприема от фактическа страна следното:

Ищецът е търговско дружество с предмет на дейност, освен другото, услуги с тежка строителна механизация, а ответникът – търговско дружество с  предмет на дейност, освен другото, строителство и проектиране на жилищни и промишлени сгради.  

На 10.08.2010г. между страните, чрез управителите М.Т.Д.и М.И.К., е бил сключен писмено договор РД 82/2010, съгласно който ответникът е възложил, а ищецът е приел да извърши услуга със строителна механизация – конкретно посочени багери с хидравлични чукове и кофи, на обект магистрала „Люлин“,  със срок за изпълнение 3 месеца (чл. 1 и 2). Уговорена е била цена за машиносмяна (чл. 2. 1 от договора), издаването на фактури за получените суми (чл. 2.2 от договора) и допълнително други права и задължения на страните във връзка с изпълнението на договора (чл. 4 и 5 от договора). С клаузата на чл. 6 са били уговорени  санкции при неизпълнение – виновната страна да заплаща на изправната неустойка в размер на 0.2% на ден от стойността на неизпълнението, но не повече от 10%.     

За доставените от него услуги по договора от ищеца са били съставени данъчна фактура № 876/21.09.2010г. за 21 300 лева, данъчна фактура № 878/12.10.2010г. за 43 193. 60 лева и данъчна фактура № 881/15.10.2010г. за 1512 лева, общо за 66 005. 60 лева с ДДС стойност на услугите.

Данъчните фактури са били получени и  осчетоводени при ответника по сметка 401 „Задължения към доставчици“,  както  са били и включени  в Дневник за покупките по ДДС за съответния месец. Фактурите са били отразени в съответната справка –декларация по ДДС и данните са били подадени в ТД на НАП с уведомление. Ползван е бил данъчен кредит. В този смисъл е заключението на изслушаната съдебно-счетоводна експертиза.

Въпреки счетоводното записване на  фактурите при ответника, сумите по тях не са били платени. Във връзка с това страните, чрез управителите, са изготвили двустранно подписан график за плащане. С графика, като са посочили фактурите по номер, дата на издаване и стойност, страните са разпределили плащанията по дати  – 10 000 лева до 26.10.2011г., 10 000 лева до 10.11.2011г., 10 000 лева до 25.11.2011г., 10 000 лева до 10.12.2011г. и 26 005. 60 лева до 31.12.2011г.

Ответникът е заплатил 10 000 лева в първия посочен срок  - на 26.10.2011г., а в  последствие на 09.04.2012г. и  18.01.2013г. – по още 10 000 лева. Други плащания не са били правени.  Извършените плащания също са били отразени в счетоводството на ответника.

Останалата част от задължението - 36 005. 60 лева,  е била отразявана счетоводно  до 30.12.2014г., а след това – по сметка съдебни спорове. В този смисъл също е заключението на съдебно-счетоводната експертиза, съответно обясненията на вещото лице при приемане на заключението в открито съдебно заседание на 08.05.2018г.

През февруари 2014г. (20.02.204г.) от дружеството „Е.Е.Е.Б.Е.“ ООД, извършвало счетоводно обслужване на ответника, по електронен път  е била изпратена молба за потвърждение на салда към 31.12.2013г. По-конкретно в молбата, подадена от името на ответника, с негов печат и с подпис за дружеството, е било поискано да се потвърдят на ответника и на одиторите салдата към 31.12.2013г. Посочено е било още, че според регистрите, задълженията на ответника към ищеца са възлизали на 36 005. 60 лева. В същото писмо, след посочване на адреса на ответника и дружеството „Е.Е.Е.Б.Е.“ ООД, както и  задължението (сумата от 36 005. 60 лева), е  било указано, че ако отговор от ищеца в даден срок  не бъде получен, информацията по баланса ще се счита вярна.     

По делото не е оспорвано съставянето на годишен финансов отчет на предприятието на ответника за 2013г.  във всички нормативно установени съставни части. Не е било оспорвано и че при формиране на показателите, характеризиращи  имущественото и финансово състояние на предприятието на ответника за годината е било включено   задължението от 36 0005. 60 лева към ищеца, за което в счетоводството на ответника е имало счетоводно записване и през следващата 2014г.   

С подпис на съставител – физическо лице  и на управителя на ответното дружество М.И.К. като ръководител,   годишният финансов отчет за 2013г.  е бил заявен за обявяване със заявление обр. Г2 вх. № 20140701172301 и обявен по партидата на дружеството в търговския регистър.  В този смисъл са вписванията по партидата на ответника в търговския регистър при Агенция по вписванията.

Молбата за потвърждение от 20.02.2014г. (на стр. 17 от делото) е била представена като електронен документ от ищеца, а след искане от ответника – и на диск, съгласно молба от 02.02.2018г.  на ищеца.  По делото не е бил извършван преглед на цялата електронна кореспонденция във връзка с  потвърждаване на салда (и преди 2014г.), тъй като от дружеството „Е.Е.Е.Б.Е.“ ООД (сега „И.О.“ ООД) е било отказано даване на съдействие (така подробните обяснения на вещото лице компютърен специалист по делото), но липсата на дадено заключение от вещото лице няма връзка с възприетото от съда по-горе – че от името на ответника и във връзка с изготвянето на ГФО за 2013г. е била изпратена молба за потвърждение, при което съдът не излага обстоятелства по чл. 161 от ГПК – дали ответникът е създавал пречки да бъде изготвено заключението, съответно какво  значение имат неуредените отношения между ответника и  „Е.Е.Е.Б.Е.“ ООД, посочено като причина да не се даде съдействие при работата на вещото лице.   

При така установеното от фактическа страна, от правна страна съдът намира следното:

  Твърдението на ищеца по делото, че  ответникът не е изпълнил изцяло договорните си задължения по договор РД 82/2010 от 10.08.2010г. за заплащане на дължимото възнаграждение за предоставени услуги със строителна механизация  е основателно.

Уговорени  по договора между страните  услуги (договор за изработка) са били изпълнени от ищеца и изпълнението -  одобрено от ответника.  При извършването на услугите и приемането  им, ответникът е дължал заплащане на възнаграждение за извършената работа – 66 005. 60 лева с ДДС, на основание чл. 79, ал. 1, вр. чл. 266, ал. 1 от ЗЗД. Като е платил 30 000 лева, ответникът е останала задължен за разликата от 36 005. 60 лева.

    С осчетоводяването на издадените  от ищеца данъчни фактури изцяло  и  ползването на данъчен кредит по фактурите косвено е била призната  дължимостта  на сумата от 66 005. 60 лева за извършените от ищеца работи, както такова признание е имало и при изготвения съвместно от страните график за плащане на задълженията от ответника. Допълнително са били извършени и плащания съответно на графика  – за 30 000 лева, от общо дължимите 66 05. 60 лева, също с характер на извънсъдебно косвено признание на дълга за платената част. За доказателствената сила на фактурите, счетоводните книги и усвоения ДДС под формата на данъчен кредит е постановеното по реда на чл. 290 от ГПК (отм.) Решение № 65 от 16.07.2012г. по т.д. № 333/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., съответно посочените в това решение и други решения в подобен смисъл, съставляващи трайна съдебна практика. Налице е установено приемане от възложителя на фактически изпълнената работа в цялост.

В този смисъл са неоснователни възраженията на ответниците, че  услугите не са били извършени от ищеца изцяло, че процесните фактури не са били подписвани от управителя на ответното дружество или от упълномощено от него лице, съответно, че издадените фактури не съдържат изискуемите реквизити по ЗСч, поради което и не е дължимо плащане.

Съответно на възприетото от фактическа страна, неоснователно настоящият съдебен състав намира  възражението на ответника за погасяване на вземането за  неплатената част от възнаграждението по чл. 79, ал. 1, вр. чл. 266, ал. 1 от ЗЗД  по давност –  сумата от 36 005. 60 лева.

Давността относно вземането е петгодишна (чл. 110 от ЗЗД) и е започнала да тече от възникването му – с извършване на услугите от ищеца (чл. 114, ал. 2 от ЗЗД).

Давността е била прекъсната с изготвянето на графика за плащане за пълната сума по възнаграждението, съдържащ извънсъдебно признание на дълга от ответника (чл. 116, б“а“ от ЗЗД) – признато е било съществуване на задължението изцяло, в срока на погасителната давност, като признанието е било направено от длъжника по отношение на кредитора. В този смисъл са Решение № 100 по т.д. № 194/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., Решение № 105 по т.д. № 1697/2013г. на ВКС, ТК, І т.о., Решение № 222 по т.д. № 803/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и др.  

След оформянето на графика от ответника са били направени частични плащания, съответно от  26.10.2011г., 09.04.2012г. и  18.01.2013г., но при тези плащания не се установяват обстоятелства, от които да може да се установи признаване на вземането по договора от 10.08.2010г.  в цялост (така Решение № 87 от 24.07.2015г. по т.д. № 1171/2014г. на ВКС, ТК, І т.о., Решение № 161 от 03.02.2016г. по т.д. № 1934/2014г. на ВКС, ТК, І т.о. и др.).

През февруари 2014г. обаче, с оглед съставянето и одитирането на годишния финансов отчет на ответника за 2013г. в съставните части по чл. 26, ал. 1 от ЗСч от 2001г. (отм.), от името на ответника е било направено признание за съществуване на дълга в останалия неплатен размер от 36 005. 60 лева (при извършено искане за потвърждаване на салда). С изявлението, направено по отношение на ищеца – кредитор, е било признато съществуване на вземането в пълния непогасен размер, в срока на давността (чл. 116, б.“а“ от ЗЗД).

Действително не се установява изрично упълномощаване на счетоводното дружество, направило изявлението да извърши това правно действие, нито  изричното  му потвърждаване  от ответника след това, но изявлението следва да бъде прието за потвърдено по реда на чл. 301 от ТЗ.

То е било направено във връзка със  съставянето на годишния финансов отчет на предприятието на ответника за 2013г. с оглед включване на задължението в този отчет, задължението към ищеца е намерило отражение при формиране на показателите, характеризиращи  имущественото и финансово състояние на предприятието на ответника  (чл. 23, ал. 2 от ЗСч от 2001г. (отм.)), а годишният финансов отчет  е бил подписан от управителя на ответното дружество и заявен за обявяване в търговския регистър при Агенция по вписванията за съответната година (през март 2014г.), в рамките на задълженията му по чл. 24 от Зсч от 2001г. (отм.). Ответникът, чрез управителя, не се е  противопоставил на извършените действия по потвърждаване на салда, имащи за последица включване на задължението в годишния финансов отчет, след узнаването на съдържанието му. Било е съобразено и последното плащане към ищеца от 18.01.2013г., като част от общото задължение.   Същевременно задължението, в неплатената част, е намерило отражение и в счетоводните записвания на дружеството за 2014г. По тези записвания ответникът също не е възразил. Обстоятелствата следва да се приемат като такива по чл. 301 от ТЗ – направено признание от името на ответника без представителна власт, но  което е било потвърдено и с което той е обвързан, тъй като не се е противопоставил веднага след узнаването.

При изложеното давността относно процесното главно вземане по чл. 79, ал. 1, вр. чл. 266, ал. 1 от ЗЗД следва да се счете прекъсната през февруари 2014г. Към датата на исковата молба (12.04.2017г.) давността  не е изтекла и сумата от 36 005. 60 лева е дължима от ответника.

Съдът цени счетоводните записвания при приложение на разпоредбата на чл. 301 от ТЗ и не е относима постоянната съдебна практика, че счетоводните записвания на размера на задължението към конкретен кредитор във воденото от предприятието на длъжника текущо счетоводство не съставляват  признание по чл. 116, б.“а“ от ЗЗД, тъй като не са адресирани до кредитора или негов представител  (Решение № 98 по т.д. № 851/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., Решение № 105 от 05.06.2014г. по т.д. № 1697/2013г. на ВКС, ТК, І т.о. и др.).  За значението на потвърждаването на салда са постановените  Определение № 272 от 12.05.2017г. по т.д. № 1928/2016г. на ВКС, ТК, І т.о., Определение № 355 от 31.05.2017г. по т.д. № 2360/2016г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., Определение № 57 от 29.01.2018г. по т.д. № 1527/2017г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., Определение № 128 от 26.02.2018г. по т.д. № 1959/2017г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.  Различно от приетото от съда е възприето в Определение № 20 от 17.01.2018г. по т.д. № 1879/2017г. на ВКС, ТК, І т.о.    

Ищецът е поискал присъждане на 25 001 лева от дължимите 36 005. 60 лева и за тази сума искът по чл. 79, ал. 1, вр. чл. 266, ал. 1 от  ЗЗД следва да бъде уважен.

Основателно е твърдението на ищеца, че при заплащане на възнаграждението по договора от 10.08.2010г. ответникът е бил в забава и е дължал, съответно на уговореното в клаузата на чл. 6 от договора, неустойка за забава – поденна процентна неустойка от 0.2% на ден върху неизпълнената част на задължението, в максимален размер от 10%, съответно за забава до 50 дни върху целия размер на задължението. Неустойката е била дължима  след уговаряне заплащане на задължението на ответника по двустранно подписания график и поради това, че не е имало плащане в срок.  Липсата на уговорки в графика относно заплащането на неустойка следва да се приеме като отказ на ищеца за заплащането на неустойки преди това. 

 При  максималния  размер на неустойката от 10%,   размера на неплатените от ответника вноски по графика и датата на последното уговорено плащане,  много преди 12.04.2017г., датата на предявяване на исковете по делото, вземането за неустойка е било погасено по давност. По отношение на това вземане е приложима кратката тригодишна погасителна давност (чл. 111, б.“б“ от ЗЗД), започнала да тече от последния ден, за който е била начислявана неустойката,  като нито се твърдят, нито се установяват обстоятелства по чл.115 и чл. 116 от ЗЗД за спиране и прекъсване на давността.

Искът по чл. 92, ал. 1 от ЗЗД по делото, също предявен като частичен, следва да бъде отхвърлен като погасен по давност.   Възражението на ответника за изтекла погасителна давност относно вземането, е основателно.     

 

По разноските

            Ищецът е поискал присъждане на направените по делото разноски. Установява разноски за дължима и платена държавна такса от 1 050. 04 лева , 100 лева разноски за съдебно-техническа експертиза, 300 лева разноски за съдебно-счетоводна експертиза и 750 лева разноски за адвокатско възнаграждение, по които от ответника не е възразено. С оглед изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК,  са дължими разноски от 2 115. 43 лева. Надплатената държавна такса и надвнесените разноски за вещо лице подлежат на връщане на ищеца.  

            Ответникът също  е поискал присъждане на разноски за адвокат – 2 400 лева по представен договор за правна защита и съдействие.

 По това адвокатско възнаграждение от ищеца е  възразено, че е прекомерно. Възражението е неоснователно. Минималното адвокатско възнаграждение по чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 2004г. за минималните адвокатски възнаграждения при цената на предявените искове е 1 310. 03 лева. По делото са проведени три съдебни заседания,   събирани са доказателства и  няма прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 от ГПК.

            С оглед изхода на делото, на ответника са дължими разноски от 92. 30 лева (чл. 78, ал. 3 от ГПК). 

            Воден от горното съдът

 

 

                                                               Р Е Ш И :

 

 

            ОСЪЖДА „Д.Б.“ ЕООД,  с ЕИК********и със  седалище и адрес на управление ***,  да заплати на „Х.2.“ ООД, с ЕИК ******** и със седалище и адрес на управление ***,  сумата от 25 001 лева  (двадесет и пет хиляди е един лева), на основание чл. 79, ал. 1, вр. чл. 266, ал. 1 от ЗЗД,  част от останало неплатено възнаграждение с ДДС по договор РД 82/2010 от 10.08.2010г., цялото от 36 005. 60 лева, а на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК – сумата от 2 115. 43 лева (две хиляди сто и петнадесет лева и четиридесет и три стотинки) разноски по делото, като ОТХВЪРЛЯ предявения иск с правно основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД за сума от  1 000 част от  неустойка по чл. 6 от  договор РД 82/2010 от 10.08.2010г., цялата от 6 600 лева.

ОСЪЖДА „Х.2.“ ООД, с ЕИК ******** и със седалище и адрес на управление ***,  да заплати на „Д.Б.“ ЕООД,  с ЕИК********и със  седалище и адрес на управление ***,  сумата от 92. 30 лева (деветдесет и два лева и тридесет стотинки) разноски по делото, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, съответно на отхвърлената част от исковете.

Решението подлежи на обжалване пред Софийския апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.                                                               

 

 

 

                                                                  Съдия: