РЕШЕНИЕ
№ ………
гр. Варна, 28.05.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД - ВАРНА, Гражданско отделение, 50 с-в,
в открито
заседание, проведено на двадесет и осми май две хиляди и деветнадесета година,
в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: РАЛИЦА РАЙКОВА
при
секретаря М. Маркова, като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 10638 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по предявени от „Е.П.” АД срещу М.Н.Х. кумулативно обективно съединени положителни установителни
искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр.
с чл. 318, ал. 2 ТЗ, чл. 200 ЗЗД и чл. 110, ал. 2 ЗС и чл. 86, ал. 1 ЗЗД да бъде прието за установено в отношенията между страните, че ответницата дължи
на ищеца следните парични вземания: сумата от 2580,23 лв., представляваща главница (продажна
цена) за потребена и незаплатена ел. енергия и такса възстановяване по следните фактури, а именно: фактура № */13.12.2017 г. на стойност 704,96 лв., с падеж 02.01.2018 г., фактура № */29.01.2018 г. на стойност 19 лв. за такса
възстановяване, фактура № */15.01.2018 г. на стойност 917,10 лв., с падеж 01.02.2018 г., фактура № */13.02.2018 г. на стойност 933,37 лв., с падеж
01.03.2018 г. и фактура № ЛП * от 14.02.2018 г., на стойност 5,80 лв., с падеж 16.03.2018 г., издадени
за периода от 13.12.2017 г. до 14.02.2018 г., за обект, нахоящ
се в гр. В*, с
абонатен номер * и
клиентски номер *, както и
сумата от 34,11 лв., представляваща мораторна лихва
върху главниците по отделните фактури за периода от датата на падежа
на всяка от фактурите до 23.02.2018 г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от подаване
на заявлението в съда – 17.04.2018 г. до окончателното
й изплащане, за които
суми е издадена Заповед № */18.04.2018г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по
ч.гр.д. № 5472/2018 г. по описа на Районен съд – Варна, 42 с-в.
Твърди се
в исковата молба, че ищецът е подал заявление по реда на чл.410 ГПК за издаване на
заповед за изпълнение, като срещу издадената такава било подадено
възражение, в тази връзка у ищеца се породил правният
интерес да предяви настоящия иск. Сочи се, че ответникът е
клиент на „Е.П.” АД за посочения обект, като отношенията между страните се
регламентират от Общите условия на договорите за продажба на ел. енергия на „Е.п.”
АД, по силата на които потребителят се задължава да заплаща стойността на
използваната в имота ел. енергия. Ищецът е доставил на ответника посоченото
количество ел. енергия. Ответникът не е изпълнил задълженията си за заплащане
на същата и е в забава. Моли се за уважаване на предявените искове поради изложените
аргументи. Претендират се и сторените в производството разноски.
В
срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор на исковата молба от
ответницата М.Н.Х., в който се оспорват предявените искове като недопустими и
неоснователни. Като аргумент за недопустимост на иска посочва обстоятелството,
че няма сключен договор с ищеца и не е собственик на въпросния имот, от което
прави извод, че липсва надлежна процесуална легитимация за нея като ответник.
Оспорва да е ползвател на електроенергия на посочения адрес. Твърди, че такъв е
Николай А. Борисов от 2001 г. Навежда довод, че според Общите условия на ищеца
купувачът и/или продавачът на недвижимия имот е длъжен да подаде заявление за
смяна на партидата за ток. Ответницата твърди, че е омъжена от 2011 г. и от
2006 г. е постоянно живуща ***. Сочи, че не е доставена и консумирана от нея
електроенергия на стойност 2614,34 лв., тъй като не съществува валидно договорно
правоотношение между нея и ищеца, по силата на което да се явява потребител на
ел. енергия. При тези съображения моли предявените искове да бъдат отхвърлени,
като неоснователни и недоказани.
Съдът,
като съобрази събраните писмени доказателства и заключенията по назначените
съдебно-счетоводна, съдебно-почеркова и
съдебно-електротехническа експертизи, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа
страна следното:
Според чл. 4, ал. 2 от Общите условия на договорите за продажба на
електрическа енергия на „Е.П.“ АД (ОУ), одобрени с Решение № ОУ-061 от
07.11.2007 г. на ДКЕВР и обнародвани на 30.11.2007 г., потребител на
електрическа енергия за стопански нужди е физическо или юридическо лице,
присъединено към електроразпределителната мрежа на „* и
което купува електрическа енергия за стопански нужди, включително и лице на
издръжка на държавния или общински бюджет. В чл. 6, ал. 3 от ОУ е предвидено,
че потребител за стопански нужди може да бъде и друго лице при условие, че
собственикът или титулярът на вещното право на
ползване на имота е дал пред „Е.П.“ АД съгласие в нотариално заверена форма,
лицето да бъде потребител за определен срок.
Изяснява се от представения по делото Нотариален акт № * г., че ответницата на 29.11.2001 г. М.Н.Х. и *
са дарили на сина си * жилищна сграда, находяща
се в гр. * включваща и търговки
обект – магазин с площ 12 кв.м. на първия жилищен етаж. Видно от т. 2 на
нотариалния акт дарителите, в т.ч. и ответницата, са си запазили правото
пожизнено и възмездно да живеят, ползват и обитават целия недвижим имот.
От приложеното по делото Съгласие на собственик на недвижим имот към
ползвател от 03.04.2017 г. с нотариална заверка на подписа се установява, че
собственикът на търговски обект – магазин, находящ се
в гр. * е дал съгласието си
ответницата М.Н.Х. да встъпи в договорни отношения с „*
по отношение на посочения имот. На същата дата собственикът *, в качеството си на упълномощено лице от М.Н.Х., съгласно нотариално
заверено пълномощно с рег. № */07.09.2016 г., е подал заявление № */07.04 относно съществуващ обект с клиентски номер * и абонатен номер *, като е заявено желанието за предоставяне на
услугите достъп и пренос на електрическа енергия през електроразпределнителните
мрежи на „* при Общи условия за обект – къща с адрес гр. *. Към цитираното заявление е подадено искане от * от 03.05.2017 г., в което е изложено, че е съгласен М.Н.Х. да встъпи в
договорни отношения с „*, както и да заведе партиден номер * на нейно име.
С оглед своевременно наведено оспорване от страна на ответница е
открито производство по чл. 193 ГПК по оспорване истинността (в частност
авторството) на горецитираните документи – заявление
№ */07.04, съгласие на собственик на недвижим имот
към ползвател от 03.04.2017 г., искане от 03.05.2017 г. към заявление № */07.04 и пълномощно от 07.09.2016 г. Според заключението по назначената
съдебно-почеркова експертиза подписите, положени за
заявител в заявление № *.04, съгласие на собственик на недвижим имот към
ползвател от 03.04.2017 г. и искане от 03.05.2017 г. към заявление № */07.04 са изпълнени от *, а този, положен в поле „упълномощител“
в нотариално заверено пълномощно от 07.09.2016 г. е изпълнен от М.Н.Х..
Съдът възприема изцяло направените от вещото лице доказателствени
(фактически) изводи, тъй като експертизата е изготвена компетентно и
добросъвестно, като в. л. е изследвало пълно и задълбочено представените по
делото доказателства и е отговорило изцяло на поставените задачи, предмет на
допуснатата СПЕ.
От допуснатата и неоспорена от страните съдебно-електротехническа
експертиза се установява, че процесният обект е с
абонатен номер * на адрес гр. *, ул. „*, представляващ магазин – стопански абонат. Според заключението на СТЕ
за периода от 27.10.2017 г. до 26.01.2018 г. е доставено и потребено
общо количество енергия от * kWh,
което е отчетено в резултат на редовно месечно отчитане по показанията на
електромер тип MT372 – ISKRA с фабричен № *,
монтиран в процесния обект, като не е извършена
коригираща сметка по определена методика.
За процесния период на потребление от
27.10.2017 г. до 26.01.2018 г. са издадени от ищцовото
дружество следните фактури за дължимата от потребителя на горепосочения обект
на потребление продажна цена за ел. енергия: фактура № */13.12.2017
г. на стойност 704,96 лв., с падеж 02.01.2018 г., фактура № */15.01.2018 г. на стойност 917,10 лв., с падеж 01.02.2018 г. и фактура
№ */13.02.2018 г. на стойност 933,37 лв., с падеж
01.03.2018 г. А също така са издадени фактура № */29.01.2018
г. на стойност 19 лв. за такса възстановяване на захранването (електромер) и фактура
№ ЛП * от 14.02.2018 г., на стойност 5,80 лв., с падеж
16.03.2018 г. Установява се от известие за обезщетение за забава (л. 11 от
делото), че задължението по последната фактура представлява начислено
обезщетение за забава върху главница от 497 лв. за период от 02.12.2017 г. до
12.01.2018 г. Следователно, същото не представлява вземане за продажна цена за
доставена и потребена ел. енергия за процесния период, удостоверено в процесната
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, какъвто е предметът
на предявения установителен иск за главница.
Според заключението на назначената по делото и неоспорена от страните
съдебно-счетоводна експертиза в счетоводството на дружеството ищец съществуват
неплатени, просрочени задължения по фактури, издадени в периода от 13.12.2017
до 14.02.2018 г. за консумирана ел. енергия от страна на ответницата за обекта
на потребление общо в размер на 2580,23 лв., а размерът на мораторната
лихва върху просрочените задължения, считано от падежа на всяка фактура до
23.02.2018 г. се равнява на 34,11 лв. Вещото лице е достигнало до извода, че
количествата ел. енергия по процесните фактури са остойностени правилно, съобразно утвърдените от ДКЕВР за
съответния период цени.
Както бе изяснено обаче, за консумираната от потребителя на процесния обект на потребление ел. енергия за периода от
27.10.2017 г. до 26.01.2018 г. са издадени фактура № */13.12.2017
г. на стойност 704,96 лв., с падеж 02.01.2018 г., фактура № */15.01.2018 г. на стойност 917,10 лв., с падеж 01.02.2018 г. и фактура
№ */13.02.2018 г. на стойност 933,37 лв., с падеж
01.03.2018 г., които са на обща стойност 2555,43 лв., т.е. дължимата продажна
цена за ел. енергия се равнява на този размер, а останалите задължения по фактура
№ */29.01.2018 г. на стойност 19 лв. и фактура № ЛП
* от 14.02.2018 г., на стойност 5,80 лв., се
отнасят за различни вземания - такса възстановяване на захранването
(електромер) в размер на 19 лв. и лихва за забава в размер на 5,80 лв. Върху
тези задължения ищцовото дружество не е начислило лихва
за забава, поради което изчисленията на вещото лице по отношение на претенцията
за мораторна лихва са правилни.
Предвид така установеното
от фактическа страна, съдът достигна до следните правни изводи:
Правното действие на договора за продажба попада под приложното поле на
ЗЗД, тъй като учреденото от него договорно правоотношение е възникнало между
търговец и физическо лице и за тях следва да се прилагат нормативните правила,
уредени в ЗЗД – арг. чл. 318, ал. 2 ТЗ. Този договор
не е търговска сделка, тъй като негов предмет представлява вещ за лично
потребление (електрическа енергия – арг. чл. 110, ал.
2 ЗС) и купувачът е физическо лице. По това гражданско (облигационно)
правоотношение за ищеца са породени две основни облигаторни
задължения – да прехвърли правото на собственост върху описаните във фактурите
стоки и да предаде тяхното владение на купувача, а за ответника – да заплати
уговорената продажна цена и да получи вещите (арг.
чл. 110, ал. 2 ЗС), предмет на договора – арг. чл.
200, ал. 1 ЗЗД.
В тежест
на ищеца е да установи наличието на твърдяното облигационно
правоотношение с ответницата, качеството й на потребител по договор за продажба
на ел. енергия за посочения в заповедта за изпълнение обект, по силата на който
е извършил доставка на ел. енергия в посоченото количество и на твърдяната
стойност, отчетена
по предвидените в Общите условия на договорите за продажба на електрическа
енергия на „Е.п.” АД ред, изискуемостта на задължението и размера на мораторната лихва върху главниците, а така също и
одобряването и обнародването на горните Общи условия.
От
представените по делото доказателства – Нотариален
акт № 14, том V, рег. № 8074, дело № */2001
г. от 29.11.2001 г., заявление № */07.04, съгласие на собственик на недвижим имот към
ползвател от 03.04.2017 г., искане от 03.05.2017 г. към заявление № */07.04 и пълномощно от 07.09.2016 г., както и Общите условия на договорите за продажба на
електрическа енергия на „Е.П.“ АД (ОУ), одобрени с Решение № *11.2007 г. на ДКЕВР и обнародвани на 30.11.2007 г., категорично се
установява, че ответницата е имала качеството на „потребител“ по смисъла чл. 4,
ал. 2, вр. чл. 6, ал. 3 от ОУ, тъй като е била
носител на ограничено вещно право на ползване на процесния
имот през релевантния период. Освен това същата е упълномощила собственика на
имота да подаде заявление за достъп и пренос на електрическа енергия за процесния обект на потребление, като на нейно име е заведена
партидата, с оглед депозираното съгласие от собственика на имота в нотариално
заверена форма, според изискванията на чл. 6, ал. 3 от ОУ. Ирелевантни
за спора са сочените от ответницата обстоятелствата, че същата е сключила
граждански брак през 2011 г. и че от 13.06.2006 г. е с регистриран постоянен
адрес, който е различен от адреса на потребление.
Настоящият съдебен състав намира, че ответницата не проведе успешно
оспорване на истинността на заявление № */07.04,
съгласие на собственик на недвижим имот към ползвател от 03.04.2017 г., искане
от 03.05.2017 г. към заявление № */07.04 и пълномощно от 07.09.2016 г., по реда на
чл. 193 ГПК, предвид категоричните изводи на вещото лице по назначената СПЕ,
според които именно сочените за автори в цитираните документи лица са подписали
същите. В този смисъл същите се ползват с формална доказателствена
сила и съдът приема, че изявленията изхождат от техните автори – * и ответницата М.Н.Х..
При тези съображения съдът счита, че към процесния период между страните е съществувало действително
правоотношение по договор за продажба на ел.
енергия за посочения в заповедта за изпълнение обект на потребление. Установено
е по делото, според заключенията на СТЕ и ССчЕ и че
ищецът е извършил доставка на ел. енергия на обща стойност 2555,43 лв. за
периода от 27.10.2017 г. до 26.01.2018 г., за което са издадени фактура № */13.12.2017 г. на стойност 704,96 лв., с падеж 02.01.2018 г., фактура №
*/15.01.2018 г. на стойност 917,10 лв., с падеж
01.02.2018 г. и фактура № */13.02.2018 г. на стойност 933,37 лв., с падеж
01.03.2018 г. Налице е забава в плащанията за тези задължения в периода от
датата на падежа на всяка фактура до 23.02.2018 г., поради което ответницата
дължи обезщетение за забава в размер на мораторната
лихва – 34,11 лв., според заключението на ССчЕ.
По отношение на претенцията за такса за възстановяване, съдът намира
следното:
Ищецът не е
навел твърдения, че е предоставил услуга, изразяваща се във възстановяване на
ел. захранването на процесния обект, нито е ангажирал
доказателства, от които да се направи обоснован извод в тази насока. От друга
страна, съдът намира, че клаузата на 21, ал. 1 от ОУ, е неравноправна, тъй като
противоречи на чл. 122-124 ЗЕ. Предвиденото изискване в ОУ за компенсиране от
потребителя на разходите за прекъсване и възобновяване на снабдяването не
намира опора в нормите на ЗЕ. Съгласно чл. 123, ал. 1 ЗЕ, доставчиците от
последна инстанция, общественият доставчик, крайните снабдители и търговците на
електрическа енергия имат право да преустановят временно снабдяването с
електрическа енергия на крайните клиенти при неизпълнение на задължения по
договора за продажба на електрическа енергия, включително при неизпълнение на
задължението за своевременно заплащане на всички дължими суми във връзка със
снабдяването с електрическа енергия. Според разпоредбата на чл. 124 ЗЕ,
енергийното предприятие възстановява снабдяването и/или присъединяването на
клиентите след отстраняване на причините, довели до преустановяването, т.е.
предприятието има задължение да възстанови снабдяването, като не се сочи друго
условие за възстановяването освен отстраняване на причините за преустановяване
на електроснабдяването по чл. 123, ал. 1 ЗЕ. Следователно, клаузата е неравноправна
по см. на чл. 143, т. 2 ЗЗП, тъй като ограничава правата на потребителя,
произтичащи от закон. Освен това, като позволява на предприятието да изисква
предварително заплащане на суми за възстановяване на снабдяването, а и да
определя едностранно техния размер, клаузата на чл. 21, ал. 1 от ОУ в
посочената част, е неравноправна и на основание чл. 143, т. 18 ЗЗП, защото
предоставя възможност на доставчика едностранно да определя обезщетение за
претърпени вреди, поради включване и изключване на снабдяването (в този смисъл
решение № 125/07.08.2015 г. по т. д. № 990/2015 г. на ВКС, I т. о.). Предвид,
че въпросната клауза е неравноправна и доколкото не е уговорена индивидуално, а
с общи условия, същата се явява и нищожна на основание чл. 146 ЗЗП.
С оглед
гореизложеното съдът приема, че предявеният устновителен
иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с
чл. 318, ал. 2 ТЗ, чл. 200 ЗЗД и чл. 110, ал. 2 ЗС се явява частично
основателен за сумата от 2555,43 лв., представляваща главница (продажна цена) за потребена и незаплатена ел.енергия по следните фактури, а именно: фактура № */13.12.2017 г. на стойност 704,96 лв., с падеж 02.01.2018 г., , фактура № */15.01.2018 г. на стойност 917,10 лв., с падеж
01.02.2018 г., фактура № */13.02.2018
г. на стойност 933,37 лв., с падеж 01.03.2018 г., като за разликата до пълния
предявен от 2580,23 лв., включваща вземанията по фактура № */29.01.2018 г. на стойност 19 лв. за такса
възстановяване и фактура № ЛП * от
14.02.2018 г. на стойност 5,80 лв., следва да бъде отхвърлен като
неоснователен. Предвид основателността на главния иск за вземания за главница
за дължима продажна цена за ел. енергия, основателен се явява и акцесорният иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за дължимата мораторна лихва върху това задължение в размер на 34,11 лв.
При този
изход на спора съобразно уважената част от исковете на основание чл. 78, ал. 1,
вр. ал. 8 ГПК в полза на ищеца следва да бъдат
присъдени сторените от него разноски в исковото производство, за които е
представен списък по чл. 80 ГПК, а именно сумата от 694,27 лв., представляваща
сбор от заплатена държавна такса, юрисконсултско възнаграждение, депозити за ССчЕ, СПЕ и СТЕ, както и сумата от 101,32 лв.,
представляваща направени в заповедното производство съдебни разноски. На основание
чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на ищеца следва да бъдат възложени сторените от
ответницата разноски за адвокатско възнаграждение в исковото производство в
размер на 3,79 лв., а по отношение на заповедното производство в полза на
ответницата следва да бъдат присъдени съдебни разноски в размер на 3,32 лв. за
заплатено адвокатско възнаграждение. Настоящият съдебен състав преценява
възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК на ищцовото
дружество за прекомерност на уговорения и заплатен адвокатски хонорар от
ответницата, за неоснователно, предвид действителната правна и фактическа
сложност на делото и доколкото същото е към минималния размер, съгласно чл. 7,
ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
Така мотивиран, Районен съд
– Варна
Р Е Ш И :
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните,
че М.Н.Х., ЕГН **********, с адрес ***, дължи
на „Е.П.“ АД, ЕИК *, със седалище
и адрес на управление ***, сумата от 2555,43 лв. (две хиляди петстотин
петдесет и пет лева и четиридесет и три стотинки), представляваща главница (продажна цена) за потребена и незаплатена ел. енергия по следните фактури, а именно:
фактура № */13.12.2017 г. на стойност
704,96 лв., с падеж 02.01.2018 г., фактура № */15.01.2018 г. на стойност 917,10 лв., с падеж 01.02.2018 г. и фактура № */13.02.2018 г. на стойност 933,37 лв., с падеж
01.03.2018 г., издадени за периода от 13.12.2017 г. до 14.02.2018 г., за обект,
нахоящ се в гр. *, ул. „*, с абонатен номер * и клиентски номер *, както
и сумата от 34,11 лв. (тридесет и
четири лева и единадесет стотинки), представляваща мораторна
лихва върху главниците по отделните фактури за периода от датата
на падежа на всяка от
фактурите до 23.02.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване
на заявлението в съда – 17.04.2018 г. до окончателното й изплащане, за които суми е издадена
Заповед № */18.04.2018г. за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № */2018 г. по описа на Районен съд – Варна, 42 с-в, като ОТХВЪРЛЯ предявения
иск за главница (продажна цена) за потребена и незаплатена ел. енергия за разликата над уважения
размер от 2555,43 лв. до пълния претендиран размер от
2580,23 лв., включваща вземанията по фактура № */29.01.2018 г. на стойност 19 лв. за такса възстановяване и фактура № ЛП * от 14.02.2018 г. на стойност 5,80 лв.
ОСЪЖДА М.Н.Х., ЕГН **********, с адрес ***, да заплати на „Е.П.“ АД, ЕИК *, със
седалище и адрес на управление ***, сумата от 694,27 лв. (шестстотин деветдесет и четири лева и двадесет и седем
стотинки), представляваща сторени съдебни разноски в исковото производство на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
ОСЪЖДА „Е.П.“ АД, ЕИК *, със седалище
и адрес на управление ***, да заплати на М.Н.Х.,
ЕГН **********, с адрес ***, сумата от 3,79
лв. (три лева и седемдесет и девет стотинки), представляваща сторени
съдебни разноски в исковото производство на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК.
ОСЪЖДА М.Н.Х., ЕГН **********, с адрес ***, да заплати на „Е.П.“ АД, ЕИК *, със
седалище и адрес на управление ***, сумата от 101,32 лв. (сто и един лева и тридесет и две стотинки),
представляваща сторени съдебни разноски в заповедното производство на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
ОСЪЖДА „Е.П.“ АД, ЕИК *, със седалище
и адрес на управление ***, да заплати на М.Н.Х.,
ЕГН **********, с адрес ***, сумата от 3,32
лв. (три лева и тридесет и две стотинки), представляваща сторени съдебни
разноски в заповедното производство на основание чл.
78, ал. 3 ГПК.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Окръжен съд – Варна в 2-седмичен срок
от връчването му на страните.
ПРЕПИС от Решението да се изпрати на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: