Р Е Ш Е Н И Е
№ / 07.2019г.
гр.Варна
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН
СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ВТОРИ състав в открито съдебно заседание, проведено
на двадесет и шести юни през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Ирена ПЕТКОВА ЧЛЕНОВЕ:
Наталия НЕДЕЛЧЕВА
Никола
ДОЙЧЕВ – мл.с.
при
секретаря Галина С.,
като разгледа
докладваното от съдия Н. НЕДЕЛЧЕВА,
в. гр. дело №1024/2019 г., за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството е
по реда на чл. 258 ГПК.
Образувано е
по въззивна жалба на Б.С. срещу решение №1016/12.03.2019г., постановено по гр. дело
№14371/2017г. по описа на ВРС, с което съдът е приел за установено, че дължи на ищцата сумата от
3347,31лв.–главница, представляваща неизпълнено задължение за заплащане на
консумативи-топлинна енергия за аб.№129717 за периода от 2014г. до 2015г. за
нает от същата имот ап.70 находящ се в гр.София, район Триадица, ж.к.*****,
бл.№ *, *, *, вх.*, ет.* присъдена по ч.гр.д.№8449/2017г. на ВРС, 18 състав, на
осн. чл.422 от ГПК. Жалбоподателката счита, че решението е неправилно-
постановено в противоречие със закона и при съществени процесуални нарушения.
Оспорва изводът на първоинстанционния съд за наличието на облигационно
отношение между страните, основаващо се на сключен между тях договор за наем.
Излага, че съдът е коментирал своевременно направеното от нея възражение по
отношение действителността на този договор под формата на възражение, и по
конкретно- оспорването, че подписът за наемател не е неин, но съвсем
неправилно, въпреки това оспорване е приел, че договорът е действителен, поради
недоказване на тези нейни твърдения. Твърди, че съдът е допуснал съществено
нарушение на процесуалните правила, тъй като договорът за наем е частен
документ, който не носи подписа на оспорващата го страна, предвид което и тежестта
на доказване автентичността и истинността на този договор не е за страната,
която го оспорва, а за насрещната, т.е. на ищеца. И доколкото ищецът не е
доказал автентичността на подписа, то съдът е следвало приеме за основателно
възражението на жалбоподателката и да изключи договора от доказателствата като
неистински, на основание чл.194 ал.2 от ГПК. В такъв случай би стигнал до
правилни извод за неоснователността на предявения иск. По изложените
съображения, моли въззивният съд да постанови решение, с което да уважи
жалбата, като постанови отмяна на обжалваното решение, а негово място постанови
друго, с което да отхвърли предявения положителен установителен иск като
неоснователен. В о.с.з. жалбата се поддържа чрез пълномощник.
Въззиваемата страна, чрез депозирания писмен
отговор, оспорва въззивната жалба като моли същата да бъде оставена без
уважение, а първоинстанционното решение –потвърдено. Счита, че от съвкупния
анализ на всички събрани по делото доказателства се налага безспорния извод за
основателност на предявения иск. Счита, че след като ответницата е оспорила
представения от нея договор за наем, то нейна е била доказателствената тежест
да установи, че положеният подпис не е неин. Но дори да се приеме, че липсва
писмен договор за наем, излага, че предвид липсата на оспорване, че ответницата
е живяла в имота, то нейно е и задължението да заплаща разходите, свързани с
ползването на вещта. След като липсват доказателства, ответникът да е заплатил
потребената за периода топло-енергия, то са налице всички условия за приемане
за установено, че тя дължи на ищцата претендирана сума, поради което и искът
законосъобразно е уважен.
След съвкупна преценка на всички събрани по делото
доказателства, с оглед разпоредбата на чл. 235 от ГПК, съдът приема за
установено следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, от надлежна страна и
е процесуално допустима.
По съществото на
спора, съдът съобрази следното:
Производството по делото е образувано по иск
на М.В.
с правно основание чл.422, ал.1 ГПК за
приемане за установено по отношение на ответницата Б.С., че последната ѝ
дължи сумата, за която е издадена заповед за изпълнение на основание чл.410 ГПК, а именно 3347.31 лв., дължима за потребена топлинна енергия
за аб.№129717 по фактура №**********/2014г. и фактура №**********/2015г. Ищцата
твърди, че на 14.06.2009г. чрез пълномощник е сключила с ответницата Б.С.
договор за наем на ап. №70, находящ се в гр.София, район Триадица, ж.к.*****,
бл.№ *, *, *, вх.*, ет.*, по силата на който наемателката се задължила да
заплаща консумативите на апартамента, включително и топлинната енергия. Излага,
че за периода 2014-2015г. включително потребената топлинна ел. енергия не била
платена, поради което на 26.07.2016г. ищцата заплатила на „Топлофикация София
ЕАД, сумата от 3447,31лв., дължима за потребена топлинна енергия за аб.№129717
по фактура №**********/2014г. и фактура №**********/2015г. Ищцата твърди, че на
03.10.2016г. ответницата заплатила на нейния пълномощник само част от дължимата
сума, а именно 100лева. За събиране на останалата част от сумата, ищцата подала
заявление по реда на чл.410 от ГПК, по което е образувано гр.д.№8449/2017г. на
ВРС, и съответно била издадена заповед за изпълнение по реда на чл.410 ГПК от
СРС, като ответницата е депозирала възражение срещу издадената заповед. По
изложените съображения, моли да бъде признато за установено по отношение на
ответницата, че дължи на ищцата сумата в общ размер 3347,31лв.–главница,
произтичаща от неизпълнение на задължение за заплащане на консумативи-топлинна
енергия за аб.№129717 за периода от 2014г. до 2015г. включително, както и
законна лихва от датата на подаване на заявлението 17.05.2017г. до
окончателното изплащане на главницата, като моли да ѝ бъдат присъдени
направените по делото разноски.
Чрез депозирания
писмен отговор, ответницата оспорва иска, като твърди, че през 2009г. е сключила
Договор за наем за процесния имот в София, но в него освен нея, са фигурирали и
още двама наематели Стоян и Явор, като нейното име било вписано под №3 в
договора. Твърди, че договорът бил срочен- до м.юни 2010г., като Стоян е
напуснал имота през 2010г., а вместо него се нанесъл братът на Явор–Дамян, а
самата ответница напуснала жилището през м.февруари 2017г., като същото до
момента се ползва от двамата братя Дамян и Явор. Ответницата твърди, че никога
не е подписвала договор за наем, идентичен с представения с исковата молба,
както и че подписът на представения препис от договора на мястото на
„наематели“ под №1 не е нейния, както и изписаните три имена след него със
съкращение на бащиното не са изписани от нея. Оспорва истинността на
представения препис на наемния договор съдържанието му в частта в която тя е
вписана на първо място като наемател и подписа и изписаните имена под него за
наемател. Прави възражение за нищожност на представения договор за наем от
14.06.2009г., поради липса на съгласие от страна на наемателя. В евентуалност
прави възражение за недължимост на претендираните суми. Твърди, че е погасила
изцяло задължението си към „Топлофикация София“ ЕАД за потребена топлинна
енергия за 2014 и 2015г., като е заплатила чрез системата „Изипей“ през м.
Август 2016г. сума в размер на 1000лв. и през м. Ноември 2017г. сума в размер
на 900лв., както и за окончателно уравнение на сметката в централата на
„Топлофикация София“ ЕАД сумата от 148лв. Прави възражение за изтекла давност
по отношение на дължимите суми за 2014г. По изложените съображения предявеният
иск да бъде отхвърлен, като ѝ бъдат присъдени направените разноски.
Варненският окръжен съд, след преценка на приложените и
относими към правния спор доказателства, приема за установено от фактическа и
правна страна следното:
Производството е по реда на чл.422 ГПК.
Между страните липсва спор, че по частно гр.
дело №8449/17 г. на ВРС е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение
по чл.410 от ГПК №4629, с която е разпоредено длъжникът Б.Д.С. да заплати на М.П.В.
сумата от
3 347.31 лв., представляващо неизплатено задължение за заплащане на
консумативи – топлинна енергия за периода 2014-2015г. съгласно договор за наем
от 14.06.2009г., ведно със законната лихва, считано от 18.05.2017г. до
окончателното ѝ изплащане, както и разноски в общ размер 433.90 лв.
В срока по чл. 414, ал.2 ГПК, длъжникът е възразил срещу заповедта,
като са посочили, че не дължи изпълнение на вземането, тъй като сумата вече е
заплатена.
В срока по чл. 415 ГПК, а именно на 21.09.2017г.,
заявителят е депозирал исковата си молба в съда.
Предвид изложеното, същата се явява подадена в срок и допустима,
поради което подлежи на разглеждане по същество.
В изпълнение на
задълженията, вменени му с разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд счита,
че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, тъй като е произнесено от
компетентен съд, в рамките на неговите правомощия и по предявените пред него
искове.
За да се произнесе по съществото на спора, съдът съобрази
следното от фактическа страна:
По делото е прието копие
на договор за наем от 14.06.2009г., в който като наематели са посочени три лица,
но договорът е подписан само от ответницата. От съдържанието на същия е видно,
че наемодателката В. предоставя, а Боряна С. в качеството си на наемател наема
за временно и възмездно ползване ап.70, находящ се в гр.София, район Триадица, ж.к.*****,
бл.№ *, *, *, вх.*, ет.* срещу наемна цена в размер на 500лева. Съгласно
Гл.ІІІ, чл.9.2 наемателят е поел ангажимент да заплаща разноските свързани с
обикновеното ползване на веща вкл. и за ползваната топлоенергия със срок на
договорното отношение една година Гл.І, чл.4.1.
Ответницата е оспорила
автентичността на положения от нейно име подпис с отговора на исковата молба.
В о.с.з., проведено на
06.03.2018г., ищцата е представила оригиналния договор за наем, като ответницата
не е оспорила оригинала, нито някоя от страните е поискала събирането на
доказателства във връзка с неговото оспорване.
В същото о.с.з., с оглед
съвпадащите изявления на страните, и на
осн. чл. 146, ал.1, т. 4 ГПК, съдът е приел за безспорно и ненуждаещо се от
доказване обстоятелството, че
ответницата е ползвала апартамента от 2009г. до м.февруари 2017г.
По делото е представена
фактура от 31.07.2015г. на Топлофикация София за дължими 2 363.25лв. със
срок на плащане 15.09.2015г. и фактура от 31.07.2014г. за сумата от
1 282.87лв.
От изготвената и
изслушана по делегация ССчЕ, заключението по която не оспорено от страните, се
установява, че сумата от общо 3 596.04лв. е внесено по сметка на
Топлофикация София, като част от нея в размер на 3 447.31лв. е внесена от С.М.
лице идентично с подписалото договора за наем за наемодател в качеството му на
негов пълномощник.
За да се произнесе, съдът съобрази следното:
Производството по иска за установяване
съществуването на вземането по реда на чл. 422 ГПК, се характеризира със свои
специфики. Производството по този установителен иск се развива в предметните и субективни предели на
издадената заповед за изпълнение. Исковият съд дължи служебна проверка за
наличието на процесуалните предпоставки, обуславящи допустимостта на производството
с правно основание чл. 422 ГПК- дали заявеното в исковата молба вземане
съответства на това, за което на ищеца е издадено изпълнително основание,
налице ли е съвпадение на страните в заповедното и исковото производства,
спазен ли се срока за подаване на възражение по чл. 414 ГПК и този за
предявяване на установителен иск.
Безспорно е, че производството, развиващо се по реда на чл. 422 ГПК е
продължение на заповедното, в хода на което е била издаден оспорената заповед.
Също така обаче следва да се отбележи, че в производството по иска по чл. 422 ГПК компетентният съд съобразно разпоредбата на чл. 129 ГПК следва да провери
редовността на предявения установителен иск.
В исковата си молба, ищцата твърди, че
вземането ѝ произтича от неизпълнението от ответницата на задължението
ѝ в качеството си на наемател на недвижим имот да заплати суми, дължими
за консумативи, свързани с ползването на същия.
Договорът за наем е неформален, поради което
писмена форма за неговото съществуване и действителност не е необходима, а само
за неговото доказване.
Доколкото, с оглед изявленията на страните,
по делото е прието за безспорно установено и ненуждаещо се от доказване
обстоятелството, че ответницата Б.С. е ползвала под наем апартамента на ищцата
в периода 2009г. до февруари 2017г., то съдът приема за установено наличието на
наемно правоотношение по между им относно ползването на процесния апартамент.
Съобразно разпоредбата на чл. 153 ГПК, на
доказване подлежат спорните факти от значение за решаване на делото и връзките
между тях. Предвид липсата на спор относно съществуването на неформален договор
за наем, настоящият състав намира, че не е необходимо изследването на
обстоятелството досежно наличието на писмен такъв.
С оглед разпоредбата на чл. 232, ал. 2 ЗЗД,
наемателят е длъжен освен наемната цена, да плаща и разходите, свързани с
вещта, т.е. доколкото задължението за заплащане на консумативите е
законово-вменено, то съществува за наемателят и при липсата на изрична или
писмена уговорка за това.
По изложените съображения, съдът намира, че
чрез пълно и главно доказване по делото е установено както наличието на валидно
наемно правоотношение относно имота, представляващ ап. № 70, находящ се на
адрес находящ се в гр.София, район Триадица, ж.к.*****, бл.№ *, *, *, вх.*,
ет.*, така и съществуването на задължение за плащане на разходите, свързани с
ползването на същия.
Между страните липсва спор, че апартаментът е
бил топлофициран, а от заключението на ССЕ се установява, че за периода
2014-2015г. за процесния апартамент на „Топлофикация София“ АД се дължи сума в
размер на 3596.04лв., като на 26.07.2016г. по банков път е внесена сума в
размер на 3447.31 лв. от С. Рашев М., и на 22.11.2016г. – сума в размер на
148.73 лв., като по този начин задълженията са погасени изцяло.
Предвид изложеното, съдът приема, че ищцата,
чрез своя пълномощник е заплатила цялата дължима сума за доставена топлоенергия
в периода 2014-2015г., в който в апартамента е живяла ответницата, поради което
последната ѝ дължи възстановяване на претендираната сума.
Твърденията на ответницата, че в имота освен
нея са живели и други лица, както и, че
е заплатила част от дължимата сума, макар и своевременно въведени с отговора на
исковата молба остават недоказани.
Възражението за погасяване на претенцията по
давност се явява неоснователна, тъй като дължимата сума е заплатена от ищцата,
чрез нейния пълномощник на 26.07.2016г. и съответно на 22.11.2016г., т.е. към
датата на депозиране на заявлението по
чл. 410 ГПК- 17.05.2017г., 5 годишният давностен срок не е изтекъл.
По изложените съображения, предявеният иск с
правно основание чл. 422 ГПК, се явява основателен и следва да бъде уважен,
като се приеме за установено по отношение на ответницата, че дължи на ищцата
сумата от 3347,31лв., представляваща неизпълнено задължение за заплащане на
консумативи-топлинна енергия за аб.№129717 за периода от 2014г. до 2015г. за
нает от същата имот ап.70 находящ се в гр.София, район Триадица, ж.к.*****,
бл.№ *, *, *, вх.*, ет.* присъдена по ч.гр.д.№8449/2017г. на ВРС, 18 състав, на
осн. чл.422 от ГПК.
Във връзка с изложеното във въззивната
жалба следва да се отбележи, че
доколкото наличието на писмен договор не е необходим за установяване наличието
на наемното правоотношение, то и първоинстанционният съд не е допуснал
процесуално нарушение, като е приел, че между страните е съществувал действителен
такъв.
По отношение на писмения договор за наем,
представен от ищцата, съдът намира, че
същият е частен диспозитивен документ, носещ подписа на страната, която го
оспорва, поради което и съобразно разпоредбата на чл. 193, ал.3, изр. 1-во ГПК,
тежестта за доказване неговата неистинност пада върху страната, която го
оспорва, т.е. върху ищцата. За да стигне до този извод, настоящият състав
съобрази, че оспорването на диспозитивен документ означава да се заяви, че
същият е неавтентичен, т.е. подправен, което е в тежест на страната, която
твърди, че положеният подпис не е неин, а подправен.
Въпреки това, следва да се отбележи, че това
обстоятелство е ирелевантно, тъй като наличието на валиден наемен договор се
установява от съвкупния анализ на всички събрани по дело доказателства,
включително наличието на съгласие между страните по този въпрос. Този извод на
съда не би се променил дори писменият договор да бъде изключен от
доказателствата по делото /при евентуално установяване на неговата
неавтентичност/.
По изложените съображения, и предвид съвпадащите изводи на настоящата
инстанция с тези на първата, обжалваното решение следва да бъде потвърдено като
правилно и законосъобразно.
Предвид неоснователността на въззивната жалба, въззивницата следва да бъде
осъдена да заплати въззиваемата страна направените пред настоящата инстанция
разноски, които съдът, с оглед представените /към писмения отговор/ списък по
чл. 80 ГПК и договор за правна помощ и съдействие, определя в размер на 300.00 лева.
Водим от горното и на осн. чл. 269 ГПК, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение №1016/12.03.2019г., постановено по гр. дело №14371/2017г.
по описа на Варненския районен
съд, 31- ви състав.
ОСЪЖДА Б.Д.С. ЕГН********** *** да заплати на М.П.В. ЕГН********** ***
сумата от 300.00 /триста/ лв. на осн. чл. 78, ал.3 ГПК.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: