РЕШЕНИЕ
№ 355
гр. София, 20.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 9-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на девети април през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Светла Станимирова
Членове:Рени Ковачка
Васил Василев
при участието на секретаря Десислава Ик. Давидова
като разгледа докладваното от Светла Станимирова Въззивно търговско дело
№ 20251001000117 по описа за 2025 година
Производството е образувано по въззивна жалба на един от ответниците в
първата инстанция „ПРОДУКЦИЯ БГ“-ЕООД чрез пълномощника му адв.Л. П.
против решение №1191 от 30.08.2024 г. на СГС, ТО, VI-11 състав, постановено по
т.д.№ 1301/2021 год., в осъдителната му част, с която са уважени предявените от
„Първа инвестиционна банка“-АД установителни искове с правно основание
чл.422 ГПК, във вр. с чл.430,ал.1 и ал.2, чл.92 и чл.86 ЗЗД за посочените в
решението главница, договорна лихва, мораторна неустойка и мораторна лихва,
както и в частта, с която в тежест на дружеството са присъдени разноски.
Жалбоподателят излага доводи за неправилност на решението поради
нарушение на материалния закон и необоснованост.
Твърди, че е необоснован изводът на съда, че дружеството-
жалбоподател има качеството на солидарен длъжник по договора за банков
кредит, без да обсъди наведените от него доводи в обратна насока. На
жалбоподателя следвало да се признае качеството на „поръчител“ по см. на
чл.138 ЗЗД при тълкуване на договора, независимо, че в него фигурира като
„солидарен длъжник“. С оглед твърденията, изложени в ИМ, от предоставените
1
от банката парични средства се е ползвал не жалбоподателя, а
кредитополучателя. Затова „Продукция БГ“-ЕООД не отговаря за собствен дълг.
Дружеството отговаряло за дълг на трето лице по чл.141,ал.1 ЗЗД. Затова по
отношение на поръчителя е приложима разпоредбата на чл.147,ал.1 ЗЗД, в каквато
насока са поддържани доводи и в първата инстанция.
Жалбата е подробно мотивирана.
Моли въззивния съд да отмени решението в обжалваната му част като
незаконосъобразно и отхвърли предявените искове. Претендира разноски за двете
инстанции.
В срока по чл.263 ГПК ищецът „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА
БАНКА“- АД чрез пълномощника си юрк.С. П. е подала писмен отговор, в който
оспорва въззивната жалба като неоснователна. Подробни доводи за това са
изложени в отговора. Моли за потвърждаване на решението като законосъобразно
и правилно.Претендира разноски.
В срок е постъпил и отговор от ответника Д. Н. Д. чрез пълномощника му
адв.А., в който са изложени доводи за допустимост и основателност на въззивната
жалба. Подкрепя всички доводи, изложени от жалбоподателя.
Софийският Апелативен съд, като провери обжалваното решение
във връзка с оплакванията в жалбата и събраните доказателства, приема
следното:
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от
надлежна страна в законния срок, срещу подлежащ на обжалване валиден и
допустим съдебен акт. Разгледана по същество е НЕОСНОВАТЕЛНА по
следните съображения:
Решението на първостепенния съд е валидно, допустимо и правилно
– законосъобразно и обосновано. Релевантните за спора факти са правилно
установени и подробно изложени, правните изводи на съда кореспондират с
тях и с разпоредбите на материалния закон, поради което настоящата
инстанция изцяло ги споделя. Поради това и на основание чл.272 от ГПК
въззивният съд препраща изцяло към мотивите на първата инстанция.
От доказателствата, събрани в първоинстанционното
производство, се установява от фактическа страна следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с искове по чл.422 ГПК, във
вр. с чл.430,ал.1 и 2 ТЗ, вр. чл.92 ЗЗД както следва:
2
-иск с правно основание чл.422 вр. чл.430, ал.1 от Търговския закон
(ТЗ) за установяване съществуване на вземане в размер на 113 099.42 лева -
главница по Договор за банков кредит от 16.11.2017г„ ведно със законната лихва
от датата на депозиране на заявление по чл.417 ГПК - 29.09.2020г„ до
окончателното плащане;
-иск с правно основание чл.422 вр. чл.430, ал.2 ТЗ за установяване
съществуване на вземане в размер на 6 936.31 лева - договорна лихва за периода
23.12.2019г. - 16.09.2020г.;
-иск с правно основание чл.422 вр. чл.92, ал.1 от ЗЗД за установяване
съществуване на вземане в размер на 1 527.96 лева - мораторна неустойка за
периода 22.10.2019г. - 12.03.2020г„ както и мораторна неустойка в размер на
398.80 лева за периода 14.05.2020г. - 16.09.2020г.;
-иск с правно основание чл.422 вр. чл.86, ал.1 от ЗЗД за установяване
съществуване на вземане в размер на 495.79 лева - мораторна лихва за периода
13.03.2020г. - 13.05.2020г., както и мораторна лихва в размер на 377 лева -за
периода 17.09.2020г. - 28.09.2020г.;
-иск с правно основание чл.422, вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД за установяване
съществуване на вземания за дължими по договора за кредит разноски, както
следва: 169 лева разноски, направени по предприето пристъпване към
изпълнение по реда на Закона за особените залози (в петитума на исковата молба
е допусната техническа грешка, като е изписана сумата 109 лева вместо 169.00
лева, за които е издадена заповедта и в който размер се поддържат от ищеца в
процеса); 324.99 лева - заплатени застрахователни премии и 168 лева разноски за
връчване на покани за изпълнение.
Ищецът твърди, че на 16.11.2017г. между „ПИБ“ АД, като кредитор, и
„Бъргър Груп" ЕООД, като кредитополучател бил сключен валиден Договор за
кредит, по силата на който банката предоставила на кредитополучателя
парична сума в размер на 200 000 лева срещу насрещното задължение на
кредитополучателя да заплаща срочно месечните погасителни вноски, както и да
поеме разноските по учредяване и поддържане на дадените обезпечения за целия
срок на договора. Крайният падеж за погасяване на кредита бил определен на
22.11.2021г. - чл.16 от договора. Твърди, че солидарно задължени лица за дълга
(главница, лихви и разноски) били „Продукция БГ“ ЕООД и Д. Н. Д., които в това
си качество са подписали договора и погасителния план.
3
Твърди, че считано от 23.09.2019г. кредитополучателят изпаднал в
просрочие и преустановил обслужването на кредита, поради което банката
предприела действия по връчване на покани за доброволно погасяване на
просрочените суми до него и до солидарно задължените лица, но плащане не
постъпило. До 29.09.2020г., когато е подадено заявление по чл.417 ГПК за
издаване на заповед за изпълнение, били просрочени 12 вноски за главница
съгласно погасителния план.
Заявява, че считано от 17.09.2020г. банката обявила кредита за
предсрочно изискуем, като на ответниците били връчени покани-
уведомления чрез ЧСИ С. Я. и поради неизпълнение на задължението в
допълнително дадения 7-дневен срок, пристъпила към снабдяване със заповед за
незабавно изпълнение за дължимите суми въз основа на документ по чл.417, т.2
ГПК - извлечение от счетоводните книги на банката. По така образуваното
заповедно дело банката се снабдила със Заповед за незабавно изпълнение по
чл.417 ГПК, издадена по ч.гр.д.№ 46762/2020г. на СРС, срещу която е постъпило
възражение от длъжниците, което обосновава правния й интерес да предяви
установителни искове за оспорените вземания по реда на чл.422 ГПК.
Ответникът „Бъргър Груп“ ЕООД е оспорил претенцията като
неоснователна. Не оспорва наличието на кредитно правоотношение с банката
ищец, но счита, че сумите са некоректно изчислени при погрешно посочена дата
на предсрочна изискуемост на сумите по кредита, както и поради недопустимо
търсене на мораторна лихва и мораторна неустойка за едни и същи периоди.
Излага съображения, че лихва не е следвало да се начислява за периода
13.03.2020г. - 13.05.2020г. съгласно чл.6 от Закона за мерките и действията по
време на извънредното положение, обявено е решение на Народното събрание
от 13 март 2020г. и за преодоляване на последиците, а разноските за
пристъпване към изпълнение по ЗОЗ се разглеждат в производството по
изпълнение, поради което на още едно основание претенцията в тази част се явява
недължима.
Поддържа нищожност на клаузите на т.11.3 и т.11.4 от договора относно
възможността за едностранно изменение на лихвения процент по кредита от
страна на банката. Счита, че исковата молба е нередовна, поради липса на справка
по чл.366 ГПК с оглед обстоятелството, че делото се води по реда за разглеждане
на търговски спорове.
4
Ответникът „Продукция БГ“ ЕООД оспорва исковата претенция с
доводите, изложени в отговора на „Бъргър Груп“ ЕООД, като заявява
възражение за изтекла погасителна давност по отношение на вземанията, станали
изискуеми преди 29.03.2020г. или шест месеца преди подаване на заявлението по
чл.417 ГПК с довод, че има качеството на поръчител и носи отговорност
съобразно правилата на чл.417 ЗЗД.
Ответникът Д. Н. Д. поддържа неоснователност на претенцията на
ищеца, като излага идентични доводи с тези на „Продукция БГ" ЕООД
Неговият отговор обаче е просрочен и сэдът не е разглеждал възражението за
давност по отношение на този ответник, като заявено извън преклузивния срок по
чл.367 ГПК.
Съдът е уважил исковите претенции за главница, договорна лихва за
периода 23.12.2019г. - 16.09.2020г.; мораторна неустойка за периода 22.10.2019г. -
12.03.2020г., както и за периода 14.05.2020г. - 16.09.2020г.; мораторна лихва за
периода 17.09.2020г. - 28.09.2020г., както и за сумата от 168 лева, представляваща
разноски за връчване на покани за изпълнение. Отхвърлил е частично иска за
сумата 495.79 лева - мораторна лихва за периода 13.03.2020г. - 13.05.2020г./ за
времето на обявеното извънредно положение/, както и за сумата 169 лева,
представляваща разноски по предприето пристъпване към изпълнение по реда на
ЗОЗ, както и за сумата 324.99 лева - разноски по договор за застраховка, сключен в
изпълнение на договора за кредит. В отхвърлителната част решението не е предмет
на въззивна проверка.
За да уважи исковете, съдът е приел за безспорно наличието на
облигационна обвързаност между страните, породена от Договор за кредит от
16.11.2017г., че по този договор длъжник е както кредитополучателят „Бъргър
Груп“ ЕООД, така и останалите двама ответници „Продукция БГ“ ЕООД и Д. Н. Д.
като съдлъжници /солидарни длъжници/. Приел е за безспорно и обстоятелството,
че месечните погасителни вноски по договора са били просрочени /12 вноски
съгласно погасителния план/, като забавата е настъпила, считано от 23.09.2019г.
Това се установявало и от заключението на съдебно-счетоводната експертиза.
Банката обявила кредита за предсрочно изискуем от 17.09.2020г. съгласно чл.28.2
от Договора за кредит, като уведомила за това длъжниците чрез ЧСИ С. Я.. Не са
представени доказателства за погасяване на задълженията.
При тези факти съдът е приел, че сумите по приложеното извлечение от
5
счетоводните книги на банката кредитор по процесния договор за дължима
главница, възнаградителна лихва, неустойка и мораторна лихва се явяват дължими
в посочените размери, потвърдени и със заключението по основната съдебно-
счетоводна експертиза. Дължимостта им е резултат и на изтеклия към датата на
приключване на съдебното дирене краен падеж за плащане – 22.11.2021г., съгласно
разрешенията, дадени в ТР №8/02.04.2019г. по т.д. № 8/2017г. на ОСГТК на ВКС.
Съдът е приел също така, че плащанията по договора, извършени в
хода на принудителното изпълнение, не се отразяват на размерите на
претендираните суми, тъй като плащанията са извършени въз основа на
заповедта за изпълнение, а исковият съд е призван да установи дали размера
на дълга съответства на посочения от заявителя в заповедното производство,
т.е. фактите, относими към погасяване на задължението, които следва да се
вземат предвид от исковия съд по чл.235, ал.З ГПК, са факти, свързани с
доброволното погасяване на вземането от длъжника извън изпълнителното
производство - така в ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС. А доброволно
плащане по делото не се твърди и доказателства.
Съдът е намерил за неоснователни доводите на ответниците
„Продукция БГ“ ЕООД и Д. Н. Д., че същите имат качеството на поръчители
по договора за банков кредит. В договора същите са положили подпис като
съдлъжници, в което качество носят солидарна отговорност за дълга на
кредитополучателя, вкл. за изтекли лихви и сторени във връзка с договора
разноски от кредитора. Горното произтичало и от съдържанието на договора.
Затова тези ответници нямат фактическо основание да се позовават на
разпоредбите на чл.138 и сл. ЗЗД.
За неоснователно е намерил и възражението за изтекла погасителна
давност, заявено от ответника „Продукция БГ“ ЕООД. Погасителната давност
тече от крайния падеж на договора, респ. от датата на обявена предсрочна
изискуемост, която в случая е 17.09.2020г. От този момент до датата на
депозирано заявление по чл.417 ГПК - 29.09.2020г., което действие прекъсва
давността при евентуално уважаване на исковете по чл.422 ГПК за тези
вземания, не е изтекла предвидената по ЗЗД петгодишна погасителна давност
за главницата и за възнаградителната лихва, която е договореното на банката
възнаграждение и не съставлява лихва в тесния смисъл на думата, нито е
изтекла кратката тригодишна давност за вземания за неустойка и
мораторна лихва по чл.111, б. „б“, съответно б. „в“ от ЗЗД.
Съдът е намерил за доказани и претендираните от ищеца разноски в
размер на 168 лева, свързани с връчване на съобщенията до длъжниците за
предсрочната изискуемост на кредита.
При така установените факти е уважил исковете в претендираните
размери, като са отхвърлени частично исковете за лихва за забава по време на
извънредното положение и за разноски така, както е посочено по-горе.
6
Тези изводи напълно се споделят от въззивния съд.
Според разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата .
С оглед тази разпоредба следва да се отбележи, че решението е
валидно и допустимо. Същото е и правилно и съобразено със закона и
задължителната съдебна практика на ВКС.
Наличието на кредитно правоотношение между страните по силата на
Договор за кредит от 16.11.2017г. не е спорно по делото, както и крайния срок за
погасяване на всички задължения – 22.11.2021г. Не е спорно също така, че
23.09.2019г. кредитополучателят изпаднал в просрочие и преустановил
обслужването на кредита, като са просрочени 12 вноски. Не е спорно и
обявяването на кредита за предсрочно изискуем от 17.09.2020г. съгласно чл.28.2 от
Договора за кредит, като волеизявлението на банката е достигнало до длъжниците
чрез връчване на съобщение-покана за изпълнение, връчено им чрез ЧСИ С. Я. по
реда на ГПК, за което са представени писмени доказателства по делото. Това
връчване не е оспорено от ответниците. Приетата по делото ССЕ е установила
размера на дължимите суми така, както са претендирани в ИМ. Затова сумите по
приложеното извлечение от счетоводните книги на банката-кредитор по
процесния договор за дължима главница, възнаградителна лихва, неустойка и
мораторна лихва се явяват дължими в посочените размери, потвърдени и със
заключението по основната съдебно-счетоводна експертиза. Дължимостта им е
резултат и на изтеклия към датата на приключване на съдебното дирене в
първата инстанция краен падеж за плащане – 22.11.2021г., съгласно
разрешенията, дадени в ТР №8/02.04.2019г. по т.д. № 8/2017г. на ОСГТК на ВКС.
С оглед настъпване на предсрочната изискуемост на кредита, което
изявление на банката е достигнало до ответниците и този факт не се оспорва,
е неоснователно възражението му за изтекла погасителна давност за
вземането за главницата и за възнаградителната лихва, която е договореното
на банката възнаграждение и не съставлява лихва в тесния смисъл на думата.
Именно предсрочната изискуемост е началният момент, от който започва да
тече давността по чл.114 от ЗЗД. В този смисъл са задължителните указания на
ВКС, дадени с ТР №3/2023 от 21.11.2024г. на ОСГТК на ВКС. Приложим е 5-
годишния давностен срок, който към датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение – 29.09.2020г., не е изтекъл. Не е изтекла и
кратката тригодишна давност за вземанията за неустойка и мораторна лихва
по чл.111, б. „б“, съответно б. „в“ от ЗЗД.
Важен момент от заключението на ССЕ е, че банката-кредитор не е
7
упражнила правото си през исковия период едностранно да изменя лихвения
процент при промяна на икономическите условия така, както е уговорено в
чл.11.3 и чл.11.4 от Договора за кредит. В този смисъл е неоснователно
оплакването във въззивната жалба за необоснованост на този извод. Напротив,
твърдението на банката-ищец в тази насока е потвърдено от заключението на
ССЕ. Поради тази констатация на ВЛ в основното заключение, неоспорено от
страните, съдът не се е занимал с въпроса да изследва наведеното от
ответника възражение за нищожност на двете клаузи. Този подход е правилен,
тъй като преценката за нищожност на тези клаузи може да бъде направена при
упражнено от банката право, за да се прецени дали са били налице
фактическите основания за това и доколко е станало по предвидената от
банката методика. След като банката-кредитор не се е възползвала и не е
упражнила това си право, то евентуалната нищожност на оспорените клаузи
не би се отразила на размера на задължението за лихви и неустойка.
Основното оплакване на жалбоподателя „ПРОДУКЦИЯ БГ“
ЕООД е за необоснованост на извода на съда, че това дружество е съдлъжник
и не е поръчител. Както във въззивната жалба, така и в първоинстанционното
производство това дружество застъпва тезата, че следва да му се признае
качеството „поръчител“ по см. на чл.138 и сл. от ЗЗД, независимо, че в
договора за банков кредит същото фигурира ката „солидарен длъжник“.
Основание да поддържа тази теза е разбирането, че от предоставените
парични средства се е ползвало не „ПРОДУКЦИЯ БГ“ ЕООД, а
кредитополучателя. В този смисъл „ПРОДУКЦИЯ БГ“ ЕООД не отговаря за
собствен дълг, а за дълг на трето лице по чл.141, ал.1 от ЗЗД. Затова по
отношение на дружеството следвало да намери приложение разпоредбата на
чл.147, ал.1 от ЗЗД, съгласно която същият се освобождава от отговорност, ако
кредиторът не е предявил иск срещу главния длъжник в срок от 6 месеца от
настъпване падежа на задължението.
Поддържаните доводи са неоснователни, както всъщност е приел и
първоинстанционният съд, поради следното:
Поръчителството, уредено в чл.138 и сл. от ЗЗД, е договор, по
силата на който едно лице –поръчител – се задължава спрямо кредитора на
друго лице да отговаря за неизпълнение на неговото задължение.
Поръчителството е договор, който се сключва между кредитора и поръчителя,
не между длъжника и поръчителя. Това съгласие трябва да бъде изразено в
писмена форма – чл.138 ЗЗД, следователно поръчителството е формален
договор. Поръчителството е и акцесорна сделка, т.е. отношението кредитор –
поръчител зависи от отношението кредитор – главен длъжник. Отговорността
на поръчителя възниква, прехвърля се и се прекратява с възникването,
прехвърлянето и прекратяването на главното вземане. Поръчителската
отговорност не може да надхвърли размера на главния дълг и правните
последици от неговото неизпълнение. Когато се погаси главния дълг, тогава се
погасява и поръчителската отговорност.
Според разпоредбата на чл.101 ЗЗД, трето лице може да встъпи като
8
съдлъжник в определено задължение по съглашение с кредитора или с
длъжника. Ако кредиторът е одобрил съглашението за встъпване, то не може
да бъде отменено или изменено без негово съгласие. Първоначалният
длъжник и встъпилото лице отговарят към кредитора като солидарни
длъжници.
От сравнителния анализ на двата института е видно, че както
съдлъжникът /встъпилият в чужд дълг при условията на чл.101 ЗЗД/, така и
поръчителят отговарят солидарно с главния длъжник, т.е. между тях има
прилики, но има и съществени различия. Докато отговорността на поръчителя
е акцесорна и зависи от главния дълг /от отношението кредитор-длъжник/, то
съдлъжникът отговаря спрямо кредитора на собствено основание.
Спецификата на двата вида солидарна отговорност е различна. При
встъпването в дълг едно трето на правоотношението между кредитор и
главен длъжник лице се съгласява да поеме съществуващото задължение
като солидарен длъжник. Встъпилият в чужд дълг е винаги отговорен на
същото правно основание, на което дължи първоначалния длъжник и
солидарно с него. Затова в случаите на чл.101 от ЗЗД отговорността на
встъпилия нов длъжник може да съществува само ако съществува
първоначалния дълг. Отговорността на встъпилия обаче не е акцесорна на
главното задължение, каквато е отговорността на поръчителя, чиято
отговорност винаги е акцесорна.
При тълкуването на основание чл.20 ЗЗД на клаузите на Договора за
банков кредит от 16.11.2017г. в тяхната взаимна връзка и логическо единство
се налага изводът, че лицата, посочени в Раздел 1 от договора като
съдлъжници, несъмнено имат качеството на съдлъжници, наред с главния
длъжник „Бъргър Груп“ ЕООД, отговарящи на същото правно основание, на
което дължи първоначалния длъжник и солидарно с него, независимо от
факта, че сумата по кредита е усвоена от кредитополучателя. Това следва
от една страна от даденото от страните легално тълкуване на употребеното в
договора за кредит и приложенията към него понятие „съдлъжник“ – чл.2-и.
Освен това, в договора за кредит никъде няма уговорена клауза, че същият ще
бъде обезпечен с Договор за поръчителство, с поръчители посочените в него
като съдлъжници лица. Тъй като договорът за поръчителство е писмен
/формата е за действителност/, то същият следва да бъде сключен в писмена
форма или отделно между кредитора и поръчителя, или да бъде инкорпориран
в договора за кредит, но следва да има изрична уговорка в тази насока – че се
учредява поръчителство като обезпечение на задълженията на
кредитополучателя. Видно от клаузите на договора за кредит, такива
уговорки между страните не са налице.
Следователно, с подписването на договора, на който банката-
кредитор основава претенцията си, подписан и от ответниците „Продукция
БГ“ ЕООД /чрез неговия управител Д. Н. Д./ и Д. Н. Д. като ФЛ, последните
са станали солидарни длъжници на банката, като тази солидарност
произтича от встъпването в дълг по см. на чл.101 от ЗЗД. Условията на
закона са изпълнени, тъй като има съгласие както на кредитора, така и на
9
длъжника.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя, обосновавайки
качеството си на поръчител, че процесният договор е реален, като сумата по
кредита била предоставена само на кредитополучателя, а оттук – солидарна
отговорност като съдлъжник ответникът би носил, ако е получил сумата по
кредита.
По своята правна характеристика договорът за банков кредит е
двустранен, възмезден, консенсуален и формален, при който целта, за която се
отпуска сумата по кредита, е релевантна за съществуването на самия договор.
В изпълнение на вече сключен договор за банков кредит, за банката възниква
задължение за отпускане на уговорената с договора парична сума, чрез превод
по посочена разплащателна сметка, в рамките на уговорения между страните
срок за усвояване на кредита. Съгласно общите правила за изпълнение по
търговски сделки /чл.305 ТЗ/, при безкасово плащане, релевантно за
завършването му е заверяването на сметката на кредитополучателя със
съответната сума по кредита, или чрез изплащане на сумата в наличност на
кредитополучателя. В този смисъл е Решение № 125 от 12.07.2013 г. на ВКС
по т. д. № 910/2012 г., II т.о, Определение № 424 от 31.07.2019 г. на ВКС по
т.д. №3205/2018 г., I т. о., Определение №392 от 4.04.2017 г. на ВКС по гр.д.
№2571/2015 г., IV г.о, Решение № 685 от 8.04.2016 г. на САС по в. гр. д. №
1667/2015 г., Решение № 93 от 27.09.2019 г. на БАС по в.т.д. № 186/2019 г. и
др.
Тези характеристики сочат на извод, че договорът за банков кредит
поражда действие между всички страни по него от момента на постигане на
съгласие, без да е необходимо реално предаване на заемната сума от
кредитодателя на кредитополучателя и/или на останалите съдлъжници (за
разлика от договора за заем по ЗЗД). Затова независимо дали сумата по
кредита е предадена във владение на кредитополучателя, договорът е валидно
сключен и обвързва страните с всички уговорени в него права и задължения.
Поради това фактът, че сумата по кредита е преведена само по сметка на
кредитополучателя, не освобождава от отговорност съдлъжниците.
По изложените съображения е неоснователно поддържаното в жалбата
оплакване, че ответникът „Продукция БГ“ ЕООД има качеството на поръчител,
както и че неговата отговорност е погасена поради това, че не бил спазен 6-
месечният срок по чл.147 ЗЗД, което всъщност не се установява от
доказателствата по делото.
При този анализ на доказателствата и тълкуване на договора
въззивният съд намира, че предявените искове са основателни и доказани в
размерите, приети от първоинстанционния съд. Изводите му са изцяло
основани на заключението на съдебната експертиза, неоспорена от страните,
поради което липсват основания да се приеме извод, различен от направения.
При съвпадане на изводите на двете съдебни инстанции,
обжалваното решение следва да бъде потвърдено. Жалбата е неоснователна и
следва да се остави без уважение.
10
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.1, вр. ал.8 ГПК,
въззиваемата банка - „Първа инвестиционна банка“ АД има право на разноски
за въззивното производство за юрисконсултско възнаграждение в размер на
450 лева, каквото е претендирано с представения списък по чл.80 ГПК, на
основание чл.25, ал.2, пр.2 от Наредбата за заплащане на правната помощ.
Така мотивиран и на основание чл.272 от ГПК, Софийският
Апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №1191 от 30.08.2024 г. на СГС, ТО, VI-11
състав, постановено по т.д.№ 1301/2021 год., в обжалваната му осъдителна
му част.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1, вр. ал.8 ГПК, „Бъргър Груп“ ЕООД
ЕИК-*********, „Продукция БГ“ ЕООД, ЕИК-********* и Д. Н. Д., ЕГН-
********** да заплатят солидарно на „Първа инвестиционна банка“ АД
ЕИК-********* сумата 450 лева – разноски за юрисконсултско възнаграждение
във въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред ВКС в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11