Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 12.09.2019 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., IIІ-„В” състав, в публично съдебно заседание на
тринадесети юни през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: БИЛЯНА КОЕВА
при участието на секретаря Цветелина Пецева, като
разгледа докладваното от съдия ДИМОВ,
в.гр.дело № 13233 по описа за 2018 година, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258
- чл. 273 от ГПК.
Образувано е по
въззивна жалба на ищеца „Т.С.”- ЕАД, гр.София, подадена чрез юрк.
С.Д. срещу решение от 18.06.2018 г., постановено по гр.дело № 54172/2017 г. на
Софийски районен съд, ІІІ Г.О., 140 състав, с което са отхвърлени предявените
от „Т. С.” ЕАд, с ЕИК*******, с адрес: ***, срещу Г.Н.Г.,
ЕГН **********, с адрес: ***, искове с правно основание чл.79, ал.1, пр.1, вр. чл.200 ЗЗД и чл.86 ЗЗД, за осъждането на ответника да
заплати на ищеца на сумите, както следва: 8043,55 лв., представляваща
стойността на топлинни услуги/ в това число и цена за дялово разпределение в
размер на 55,38 лв./ за периода от м.04.2014 г. до м.04.2016 г., за имот, находящ се в гр.София, ж.к.“ ********, аб.№
286632, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата
молба- 07.08.2017 г. до погасяването; 1548,98
лв., представляваща лихва за забава върху главницата за периода от
15.09.2014 г. до 27.07.2017 г.
В жалбата
са изложени оплаквания за неправилност на първоинстанционното
решение, поради нарушение на материалния закон и на процесуални правила. В тази
връзка се поддържа, че първоинстанционният съд неправилно
е приел, че ответникът не е потребител на топлинна енергия. С оглед на което се
моли съда да постанови решение, с което да отмени обжалваното решение, като неправилно и незаконосъобразно,
и уважи предявените искове. Претендира присъждане на направените разноски по
делото и на юрисконсултско възнаграждение.
Въззиваемата страна – ответник Г.Н.Г., чрез назначения му
особен представител по делото адв.К.Л., оспорва въззивната жалба по съображения подробно изложени в
представения по делото отговор в срока по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли въззивната жалба, като неоснователна да се остави без
уважение, като се потвърди първоинстанционното
решение, като правилно и законосъобразно.
Третото лице – помагач на ищеца по делото- „Т.С.“- ЕООД,
гр.София не взема становище по подадената въззивна
жалба.
Софийски градски съд, като
обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните,
съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна
следното:
Жалбата е подадена в
срока по чл.259, ал.1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно,
като настоящата въззивна инстанция напълно споделя
изложените в обжалвания съдебен акт мотиви, обосноваващи окончателен извод за неоснователност
на предявените от „Т.С.” ЕАД срещу ответника Г.Н.Г., осъдителни искове с правно
основание чл.79, ал.1, пр.1, вр. чл.200 ЗЗД и чл.86 ЗЗД и на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Независимо от това, във връзка
с доводите във въззивната жалба следва да се добави и
следното:
Спорният по делото въпрос се свежда до
съществуването на валидно облигационно правоотношение между страните по договор
за доставка на топлинна енергия. Настоящият въззивен
състав намира, че в тази насока от страна на ищеца по делото не е било
проведено успешно доказване, поради следните съображения:
Съгласно
действалата през процесния период нормативна уредба –
чл.153, ал.1 от ЗЕ /в ред. преди изм. с ДВ бр. бр. 54 от 2012 г., в сила от
17.07.2012 г./ всички собственици и
титуляри на вещно право на ползване в сграда -
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна
енергия и са длъжни да монтират
средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 3 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за
топлинна енергия при условията и
по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3. Разпоредбата императивно установява кой е
страна по облигационното отношение с топлопреносното
предприятие, като меродавно е единствено притежанието
на вещно право върху имота – собственост или вещно право на ползване. В
този смисъл е и действалата през процесния период
разпоредба на &1,т.42 от ДР на ЗЕ, съобразно която потребител на топлинна
енергия за битови нужди, респективно задължено лице за заплащане цената на
доставена такава във връзка с чл.155 ЗЕ, е собственик
или ползвател на имот, който ползва топлинна енергия с топлоснабдител
гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване.
Горната законова уредба определя, че потребител по силата на закона на
доставяната топлинна енергия за битови нужди е собственикът на топлоснабдения имот, освен в случаите, когато върху имота
има учредено ограничено вещно право на ползване. Следователно ищецът е следвало на първо място
да установи договор със съдържание, като твърдяното в исковата молба, в това
число, че ответникът е лице -
собственик или ползвател на имот, чийто обект е присъединен към топлопреносната мрежа и който ползва топлинна енергия за
домакинството си или за стопански нужди - § 1, т.42 от ДР на ЗЕ, респ. §1, т.13 от ДР на ЗЕЕЕ /отм./.
В настоящия
случай по делото липсват каквито и да е доказателства, че ответникът Г.Н.Г. е титуляр
на вещни права по отношение на процесния апартамент №
32, находящ се в гр.София, ж.к.“********, т.е., че е
негов собственик или ползвател, като за това обстоятелство няма и признание от негова страна. В този смисъл неоснователни са изложените
във въззивната жалба доводи, че качеството му на
потребител на топлинна енергия е безспорно по делото. Напротив, ответникът изрично
е оспорил в отговора на исковата молба по чл.131 от ГПК качеството си на
потребител по смисъла на &1, т.42 от
ДР на ЗЕ, като изрично е заявил, че не е нито собственик, нито ползвател на процесния недвижим имот през процесния
период. При това положение, след като ответникът оспорва съществуването на процесното облигационно /договорно/ правоотношение между
страните, оспорвайки изрично качеството си на собственик или ползвател на процесния имот, то съгласно разпоредбите на чл. 153 и чл.
154, ал. 1 от ГПК изцяло в тежест на ищеца по делото е да проведе, с ангажиране
на съответните доказателствени средства, главно и пълно доказване на правопораждащия факт - ответникът да е бил собственик или
титуляр на вещното право на ползване върху процесния
имот в течение на процесния период. Въпреки
предоставената му възможност от първоинстанционният
съд, ищецът не е ангажирал такива
доказателства, поради което това обстоятелство се явява недоказано, а
следователно – недоказано е и наличието на договорно отношение между страните
по доставка на топлинна енергия. Изложените в противния смисъл доводи в жалбата
са изцяло неоснователни.
Въпреки
правилно разпределената доказателствена тежест в
процеса с изготвения по делото доклад, по който страните не са имали възражение
/виж с.з. от 06.06.2018 г./, по делото липсват безспорни
доказателства, че ответникът Г.Н.Г. е
титуляр на вещни права по отношение на процесния топлоснабдяван имот, т.е, че е негов собственик или
ползвател, а оттук и за наличие на възникнало между страните валидно
облигационно правоотношение с параметри посочени в исковата молба. За това
обстоятелство няма и признание от страна на ответника, който е оспорил исковата
молба изцяло. Посоченото
обстоятелство не се установява и от останалите представени по делото
доказателства. От друга страна
спорното обстоятелство – наличие на
договорно правоотношение между страните за процесния
период, респективно качеството на ответника на потребител по см. § 1, т.42 от ДР на ЗЕ, респ. §1, т.13 от ДР на ЗЕЕЕ /отм./, е правопораждащо,
тъй като обуславя спорните по делото права и доказването му е следвало да бъде
пълно /т.е., да създаде сигурно убеждение у съда в истинността на твърденията в
исковата молба/ и главно /защото има за предмет факти, за които ищецът носи доказателствена тежест/. От изложеното и в приложение на правните
последици от тежестта на доказване, съгласно които недоказаният факт се приема
за неосъществил се, което съдът отнася във вреда на този, върху когото тежи
тежестта на доказване на съществуването на договорно отношение – на ищеца,
предявените осъдителни искове за заплащане на главница и на обезщетение за
забава в размер на законната лихва върху дължимата главница се явяват
неоснователни и недоказани, и като такива правилно са били отхвърлени от първоинстанционния съд.
С оглед на гореизложеното, въззивният съд намира възивната
жалба на изложените в същата доводи за неправилност на първоинстанцинното
решение, за изцяло неоснователна.
Предвид изложеното и поради съвпадане
на изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд обжалваното съдебно решение, като правилно и законосъобразно следва да
бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По отношение на разноските:
При
този изход на спора на въззивника-ищец не се следват
разноски за въззивното производство. Такива не следва
да се присъждат и на въззиваемата страна- ответник,
предвид липсата на направено искане и на доказателства в тази насока.
Водим от горното, съдът
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение от
18.06.2018 г., постановено по гр.дело № 54172/2017 г. на Софийски районен съд,
ІІІ Г.О., 140 състав.
РЕШЕНИЕТО
не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
РЕШЕНИЕТО
е постановено при участието в процеса на „Т.С.“- ЕООД, гр.София, като трето
лице – помагач на ищеца “Т.С.” ЕАД.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.